Ане Холт
Всичко мое (31) (Първият случай на инспектор Стубьо)

30

След като първите таблоиди се появиха към два часа след полунощ в събота, двадесет и седми май, вестниците пуснаха два извънредни тиража. Първите страници крещяха в лицето на Ингер Йохане Вик, когато хвърли поглед към бензиностанцията, преди да завие към супермаркет „ИКА“ до стадион „Юлевол“. Беше трудно да се открие място за паркиране. В събота преди обяд из магазините за хранителни стоки обикновено гъмжеше от клиенти, но сега цареше истински хаос. Хората направо не знаеха какво да правят. Явно не искаха да си стоят вкъщи. Изпитваха потребност да излязат. Търсеха компанията на други, също толкова уплашени и толкова бесни. Майки стискаха децата си здраво за ръка, най-малките бяха акуратно стегнати в колички. Бащи носеха поотрасли хлапета на раменете си, за да са на сигурно място. Хора се събираха на групи и разговаряха — познати и непознати. Всички държаха вестници. Някои, пъхнали слушалка в ухото, слушаха новините: часът беше дванадесет. Гледаха съсредоточено в пространството и повтаряха бавно за скупчилите се около тях:

— Полицията все още не е открила никакви следи.

Общ стон на разочарование мина през паркинга.

Ингер Йохане прекоси тълпата. Дойде тук да напазарува. Снощи се прибра след пътуването и хладилникът беше празен. Спа зле и детските колички, блокирали големите автоматични врати, я изнервяха. Списъкът за пазар падна на пода. Залепи се за подметката на минувач и изчезна.

— Извинете — провря се тя и издърпа свободна пазарска количка.

Най-напред ще вземе банани. Утринната смес с банани. Мляко, хляб и нещо за мазане. Вечеря за днес, защото е сама, и за утре, когато Исак ще дойде с Кристиане. Кюфтета. Първо банани.

— Здравей.

Тя рядко се изчервяваше. Сега усети топлината по бузите. Ингвар Стубьо стоеше пред нея с чепка банани в ръка. Постоянно се усмихва, помисли си тя, а точно сега няма на какво толкова да се радва.

— Не се обади — продължи той.

— Как разбра къде съм? В кой хотел.

— Аз съм полицай. Беше ми необходим един час да те открия. Имаш дете. Където и да заминеш, ще оставиш куп следи след себе си.

Сложи бананите в количката й.

— Щеше да вземеш от това, нали?

— Ммм.

— Трябва да говоря с теб.

— Откъде знаеш, че съм тук?

— Все трябваше да напазаруваш. Била си на път. Това е най-близкият ти магазин, доколкото ми е известно.

Знаеш къде пазарувам — помисли си тя. — Проверил си къде пазарувам и сигурно отдавна се навърташ тук. Освен ако не ти е проработил късметът. Тук има хиляда човека. Бихме могли да се разминем. Знаеш къде пазарувам и си ме търсил.

От цяла планина плодове тя избра четири портокала и ги постави в торбичка, но се затрудни да я завърже.

— Дай да ти помогна.

Ингвар Стубьо хвана торбичката. Пръстите му бяха дебели, но пъргави. Бързи.

— Така. Наистина трябва да говоря с теб.

— Тук?

Разпери ръце и се опита да изглежда саркастична, но не се получи. Затова пък лицето й придоби цвета на доматите в касетата до нея.

— Не. Може ли… Искаш ли да отидем в офиса ми? Той е в другия край на града, ако смяташ, че ще е по-просто… — повдигна рамене той.

Искаш да дойдеш вкъщи. Господи, иска да дойде у нас! Кристиане е… Ще бъдем сами. Не. Не това.

— Защо не отидем у дома? — подхвърли небрежно тя. — Живея точно отсреща. Но знаеш, нали?

— Дай ми списъка с покупките, за да приключим за миг — протегна ръката си той.

— Нямам списък с покупки — изстреля тя бързо. — Защо реши, че пазарувам по списък?

— На такава ми приличаш — ръката му се отпусна надолу. — Такъв тип си. Бях сигурен.

— Значи си сгрешил — заключи тя и се обърна.

 

 

— Тук наистина ти е уютно.

Той стоеше в средата на хола. Слава богу, че беше разтребила. Ингер Йохане посочи неопределено към дивана. Самата тя седна на стол. Минаха няколко минути, преди да съобрази, че седи с изправен гръб на края на седалката. Бавно, за да не привлече вниманието, се облегна назад.

— Няма никаква доказуема причина — отбеляза тя. — Сара просто умря.

— Да. Само малка драскотина над окото, но никакви вътрешни увреждания. Във всеки случай съвсем незначителна рана, когато търсим причината за смъртта на здраво и силно осемгодишно момиченце. И този път той… убиецът, искам да кажа, но не знаем дали е жена, или…

— Спокойно можеш да кажеш той.

— Защо?

Тя повдигна рамене.

— Първо, защото е по-лесно, отколкото да казваш „той или тя“. Второ, защото съм почти сигурна, че е мъж. Не ме питай за аргументи. Не мога да го обоснова. Вероятно е предубеждение. Просто не си представям жена да се държи по този начин с деца.

— А кой би си представила, че се държи по този начин с деца?

— Какво имаш предвид?

— Попитах…

— Не, аз те прекъснах. Беше започнал да казваш нещо, че и този път…

— А, да. И това дете има диазепам в урината. В съвсем малки количества.

— Какъв е смисълът да се дават успокоителни на дете?

— Да бъде укротено, бих искал да вярвам. Навярно той съхранява… навярно ги държи на място, където трябва да са съвсем тихи; да ги накара да спят.

— Ако намерението му е да ги накара да спят, сънотворните са достатъчни.

— Да, но ако няма достъп до подобни медикаменти. Може да има само… валиум.

— Кой има достъп до валиум?

— О, господи… — сподави прозявката си той и рязко тръсна глава. — Невероятно много хора — продължи и въздъхна. — Преди всичко, които получават лекарства по лекарско предписание. Говорим за хиляди, за да не кажа десетки хиляди. После идват аптекари, лекари, медицински сестри… Независимо от установения ред за начина на разпределение на медикаментите в болниците и в аптеките. Става въпрос за толкова малко количество. Каква е гаранцията за… Направо би могъл да бъде всеки. Известно ли ти е, че над шейсет процента от нас отварят тоалетните шкафчета в баните, когато сме в чужд дом? Най-простото нещо на света е да се откраднат няколко таблетки. Ако някога заловим този тип, то няма да бъде, защото е притежавал валиум.

— Ако някога — повтори Ингер Йохане. — Прозвуча твърде песимистично.

Ингвар Стубьо премяташе в ръцете си количка — играчка. Остави я да се търкаля по дланта му. Фаровете присветваха слабо, когато колелата се задвижваха.

— Тя обича само червени колички — поясни Ингер Йохане. — Говоря за Кристиане. Никакви кукли, никакви влакчета. Само колички. Червени колички. Пожарни, лондонски автобуси. Не знаем защо.

— Какво не й е наред?

Остави внимателно количката на салонната масичка. Гумата на едното колелце беше откъсната и малката ос изскърца при допира със стъклената повърхност.

— Не знаем.

— Сладка е. Много сладка.

Изглежда наистина го мислеше. Но все пак я беше виждал само веднъж. За малко.

— И вие не сте наясно относно доставката… Той би трябвало да е бил на улица „Юртегата“ или да е накарал друг… Какво знаете по въпроса?

— Куриерска кола. Куриерска кола!

Ингвар постави пръст върху покрива на количката и я забута бавно по масата. Там, където мина липсващата гума, се очерта тънка линия. Ингер Йохане понечи да каже нещо, но се отказа.

— Толкова, толкова е нагло — обади се Ингвар сподавено, продължавайки машинално да движи играчката. — Този тип разбира, естествено, че не е възможно да стовари директно още един детски труп на майката. Поставили сме постове навсякъде. Грешка, естествено. Много баби, хилаво бебе. С убийството на Сара полицейският район Осло внезапно влезе в полезрението и отношенията между Крипо и… Не, забрави. Трябваше да сме далеч по-дискретни. Прилъгвахме го в капан. Поне опитахме. Той разчете схемата и използва… куриер! Куриерска кола! А на улица „Юртегата“ никой не е забелязал нищо особено, никой нито е чул, нито е разбрал. Пакетът със Сара очевидно е бил поставен посред бял ден. Стар трик, доколкото…

— Най-добре човек се крие сред много хора — допълни Ингер Йохане. — Хитро. И все пак странно. Пакетът е… — подвоуми се, — … доста голям.

— Да. Достатъчно голям, за да побере осемгодишно дете.

Ингер Йохане се познаваше добре. Беше предсказуема. След време Исак, например, я намираше за скучна. Когато Кристиане се пооправи и животът пое в обичайното си темпо, той започна да се оплаква. На Ингер Йохане й липсвала елементарна импулсивност. Отпусни се, де — повтаряше той все по-често. Едва ли е толкова опасно — въздишаше той примирено при всеки неин скептичен поглед, докато го наблюдаваше как се опитва да нахрани детето с пица полуфабрикат всеки път, когато не му се правеше вечеря. Исак я намираше за скучна. Лине и другите момичета се съгласяваха отчасти. Не, не казваха нищо такова, напротив — хвалеха я: била човек, на когото може да се разчита; способна, отговорна. Човек можеше да разчита на Ингер Йохане. Винаги. С други думи — скучна.

Налагаше се да е предсказуема. Носеше отговорност за дете, което никога няма да стане истински пълнолетно.

Ингер Йохане се познаваше добре.

Намираше се в абсурдна ситуация.

Покани в дома си мъж, когото почти не познава. Оставя го да й разказва подробности от полицейско разследване, с което тя няма нищо общо. Той нарушава служебна тайна. Редно е да го предупреди. Да му благодари за гостуването и толкова. Взе решение още в хотелската стая в Харуичпорт, когато накъса бележката на тридесет и две парченца и ги пусна в тоалетната.

— Строго погледнато, не би трябвало да ми разказваш това.

Ингвар Стубьо си пое дълбоко дъх и изпусна въздуха през стиснатите си зъби. Изведнъж някак си се смали. Или само бе потънал по-дълбоко в дивана.

— Строго погледнато, не би трябвало да го правя. Не и преди официално да сме започнали да си сътрудничим. Останах с впечатление, че не желаеш такова нещо — по устните му пробяга язвителна усмивка и той продължи: — В интерес на истината случаят е същински ад. — Отново пое дълбоко дъх. — Жена ми и единствената ми дъщеря починаха преди малко повече от две години — добави бързо той. — Не знаеше, нали?

— Не. Моите съболезнования.

Тя не искаше да чуе историята.

— Абсурден нещастен случай. Дъщеря ми, Трине, беше на двадесет и три, а Амюн, внукът ми — бебе. Притеснявам ли те? Притеснявам те. — Изведнъж се стегна, раздвижи рамене и отново изпълни сивото си вълнено яке. — Ти имаш да правиш по-смислени неща — усмихна се, но не стана, не направи никакъв знак, че тръгва. Пред хранилката за птици на терасата бе кацнал синигер.

— Не, не — бързо възрази Ингер Йохане.

Поглеждайки я, тя не схвана какво очаква той. Ако съдеше по изражението му, беше благодарен. Или поне облекчен, защото отново потъна в дивана.

— Съпругата ми се беше ядосала от задръстения улук. Бях обещал да го оправя, но все не намирах време. Една сутрин дъщеря ми наминала и се качила на покрива да го отпуши. Жена ми вероятно е подпирала стълбата. Трине навярно е изгубила равновесие. Паднала и повлякла част от улука, а той минал през нея и я пронизал. Стълбата паднала върху жена ми с цялата тежест на Трине отгоре. Едно от стъпалата я улучило в лицето. Носовата кост се забила в мозъка. Когато няколко часа по-късно се прибрах, и двете лежаха там. Мъртви. Амюн продължаваше да спи.

Ингер Йохане чуваше собственото си дишане, бързо и плитко. Опита се да се успокои.

— По онова време бях шеф на отдел — продължи той монотонно. — Честно казано, отдавна се виждах като следващия шеф на Криминалната полиция. Но след случката помолих да продължа да работя като главен инспектор. Никога няма да стана друго. Ако издържа, разбира се. Инцидентът ме накара да премисля някои неща. Да, да.

Погледът му играеше. Усмихваше се притеснено и глупаво, сякаш е направил нещо нередно и не знае как да помоли за извинение. На няколко пъти отвори устата, явно да каже още нещо, но само погледна към ръцете си.

— Да, да — повтори след малко, въртейки палците си. — Време е да се позамисля за оттегляне.

Все още не се изправяше. Продължаваше да седи, без да дава знак, че смята да си тръгва.

Нямам място за това — помисли си Ингер Йохане, — нямам място за случай като този в моя живот. Не искам. Нямам място…

— … за теб — каза тя почти шепнешком.

— Какво?

Ингвар седеше с гръб към големия прозорец на хола. Поради нахлуващата силна светлина чертите на лицето му трудно се различаваха. Само очите се открояваха ясно. Гледаха право в нея.

— Не е ли по-добре да приготвя обяд — усмихна се леко тя. — Сигурно си гладен. Аз поне съм.

 

 

Той даваше толкова много от себе си.

Исак, единственият мъж, завъртял се някога в кухнята й за повече от тридесет секунди, беше дребен, почти кльощав. Ингвар Стубьо изпълваше помещението. Кажи-речи не оставаше място за Ингер Йохане. Съблече якето си и го метна върху облегалката на стол. Започна да приготвя омлет, без да пита. Ингер Йохане не успяваше да се движи, без да се докосне до него. Уханието му напомняше за наскоро взет душ и слабо на пура; ухание на човек, по-възрастен от нея. Запретна ръкавите на ризата, за да реже лук и тя забеляза, че косъмчетата на китката са светли, почти златни. Тя си помисли за лятото и се обърна настрана.

— Какво смяташ, че означава бележката — той размаха нож във въздуха — „Получи си заслуженото“. Кой си получи заслуженото? Хлапето? Майката? Обществото? Полицията?

— И в двата случая по някакъв начин посланието е насочено към майката — отговори Ингер Йохане, — макар убиецът да не е бил сигурен, че именно майката ще намери Ким. Имало е вероятност и бащата да отскочи до мазето. Колкото до Сара, има основание да се предполага друго — убиецът не е допускал, че пакетът няма да стигне до адресата. Той не е глупав. Не знам. Според мен е по-важно да се разглежда съдържанието на посланието, а не да се разсъждава за кого е предназначено.

— В какъв смисъл съдържание?

Ингвар включи плочата и извади тиган от долния шкаф, без дори да попита къде се намира. Ингер Йохане седеше на плетен стол и гледаше съсредоточено към чашата вода с лед в ръката си.

— Всъщност намирам за разумно да се тръгне от съвсем друга страна — изрече бавно тя.

— Добре. От коя? — той си разтърка очите.

— Винаги трябва да се започва съвсем отдолу — обясни тя вяло, сякаш търсеше нещо в паметта си. — Да се огледа наличното, фактите, обективно известното. Да се подредят тухличките при основата. Да не се разсъждава, преди да има основа. Опасно е.

— Значи това трябва да се прави.

— Да.

Тя изправи гръб и остави чашата. От печката ухаеше на вкусно. Ингвар извади чинии, чаши и прибори. Имаше вид на силно съсредоточен, докато режеше красиво домати.

— Виж — постави той доволен тигана на масата. — Омлет с лук. Това наричам аз истински обяд.

— Три деца — обади се тя, дъвчейки бавно. — Ако приемем, че и Емилие е отвлечена от същия извършител. Всъщност нищо не ни дава основание, но нека за момента допуснем, че е така. Три деца са изчезнали. Две от тях са върнати. Мъртви. Мъртви деца.

— Мъртви деца — повтори Ингвар и остави вилицата си. — Дори не знаем от какво са умрели.

— Почакай! — вдигна ръка тя и продължи: — Кой убива деца?

— Сексуални престъпници и автомобилисти — измърмори той мрачно.

— Именно.

— Хммм?

— Тези деца не са убити от автомобилист. Но и нищо не подсказва, че са убити от сексуален престъпник. Права ли съм?

Той кимна леко.

— Освен, ако не са извършени сексуални деяния, от които не е останала следа — уточни той. — Но такива, естествено, са немислими.

— С какво разполагаме, когато става въпрос за секс или автомобилни катастрофи?

— С нищо — каза той и си сипа отново.

— Храниш се прекадено бързо — направи му забележка тя. — И грешиш. Разполагаме с ужасно много. Вие, искам да кажа. Вие разполагате с ужасно много.

Омлетът й се услади. Малко в повече лук, може би, но една капка „Табаско“ му придаваше друг вкус.

— Факт е, че убиват деца в краен случай. И ти, и аз знаем, че повечето от убийствата в страната са извършени в състояние на афект. Процентът на рецидив при убийците е минимален. Убийството по правило е резултат от дълготраен семеен конфликт, от ужасна ревност или често при нещастен случай; при скандали в нетрезво състояние. Думата повлича дума, появява се оръжие, нож, ловна пушка. Бум. Някой се превръща в убиец. Така става. Знаем го и двамата. Извънредно рядко децата са директно намесени, във всеки случай не и като жертви. Те са жертва в преносен смисъл.

— Ако не смятаме тийнейджърите. Все по-често се убиват един друг — и то във все по-ранна възраст. Бих нарекла четиринадесетгодишен тийнейджър, дете. Онзи приятел беше на такава възраст, дето го докараха тук през януари от училище „Мьолергата“, нали? — Ингер Йохане премигна.

— Да, но тогава, както и в случая с бандите, ставаше дума за съперничество. Криворазбрана чест. Избиват се помежду си, рядко други са потърпевши. Не и външни хора. А сексуалните престъпници обикновено убиват, защото се опитват да прикрият престъплението, самото посегателство. Твърде рядко убийството е свързано със самото сексуално деяние. Сексуалните престъпници просто са принудени да убиват. Говорил съм с мнозина. На някои им е почти непоносимо да живеят с мисълта за извършеното сексуално деяние. Изпитват угризение на съвестта, срам, мъка. И проявяват забележителна способност рационално да го заличат. С една дума, детето трябва да умре.

— Накъде биеш?

Той изпи на един дъх чашата с мляко и леко се тупна по стомаха.

— Човек, способен да убие напълно невинни деца, да ги отвлече, да ги убие и да ги изпрати на родителите с цинично придружително писмо, е замесен от друго тесто. Тези действия предполагат психика, обосноваваща постъпката.

— От негова гледна точка основателна. Ако си мислиш така, значи е луд.

Ингвар потропваше с пръст по металната опаковка на пурата в джоба на ризата му.

— Не. Той не е луд. Поне не в най-традиционния смисъл. Не е психопат. В противен случай не би действал така. Не забравяй колко … рафинирано извършва престъпленията. Колко премислено е всичко. Какво собствено имаш предвид под луд? Разбита душа? Душевноболен? Едва ли.

— За него е естествено да убива деца. Това ли казваш? Мисли, че е нормално да убива деца, но въпреки това не е душевноболен?

— Да. Всъщност — не. Може и да съжалява, че децата трябва да умрат, но има друга цел, задача, така да се каже. Мисия?

— Каква мисия?

Опакованата пура се плъзгаше напред-назад между пръстите му и стържеше едва доловимо по сухата кожа.

— Не знаем — сви рамене тя.

Залъгваш ме, говориш за сами по себе си очевидни неща или поне отдавна ясни за теб. Колко случая на убийство си разследвал? На колко убийци с нарушена психика си се натъквал? Чел си дебели книги по въпроса. А сега се чудиш как да ме хванеш на въдицата. По някаква необяснима причина правиш всичко възможно да ме привлечеш в отбора. Няма да се оставя да ме подмамиш.

— Кафе? — попита тя небрежно и започна да пълни каничката със студена вода.

— Знаеш как работи един профайлър — по-скоро констатира Ингвар.

Водата вече течеше по пръстите й — каничката отдавна беше пълна.

— Първо би изчела цялата ни документация — продължи Ингвар. — Всички налични технически данни, всички обективни факти. После би съставила профил на всяка от жертвите. В случая не е сложно, защото са деца. Същевременно е комплицирано, понеже се налага да съставиш профили на родителите им, за да допълниш картината. И чак тогава, бавно и методично, би положила основата, за да съставиш профил и на мъжа. Ако нашият човек действително е мъж. Така би постъпила. Стига да имаше желание да ми помогнеш.

Акцентът върху последното изречение я изплаши. Спря водата и едва не изпусна каничката на пода.

— Защо? Защо? — Тя се обърна рязко и удари със свободната си ръка кухненския плот. — Посочи ми поне едно разумно основание такъв опитен главен инспектор в Крипо да настоява толкова упорито и да прилага, меко казано, толкова странни методи, за да накара някакъв нещастен научен работник да му сътрудничи по случай, разтърсил драматично цялата страна? Можеш ли? Би ли ми обяснил защо отказваш да приемеш един отказ?

Настъпи тишина. Той си разглеждаше ръцете. Ингер Йохане му обърна гръб. Кафеварката къркореше. По тясната пътека пред прозореца на кухнята, в нарушение на правилата, червен „Голф“ се придвижваше от една пощенска кутия към друга.

— Рискувам — Ингвар сякаш търсеше думите, — да ме сметнеш също за толкова луд като… Да си помислиш, че съм превъртял.

Тя продължаваше да стои с гръб към него. Шофьорът на червения „Голф“ бе спрял пред номер шестнадесет.

— На млади години се гордеех с това — продължи той с тих глас. — Дори се хвалех с интуицията си. Момчетата ме наричаха СС. Свръхсетивният Стубьо. Аз… всъщност не съм ясновидец. Не вярвам в подобни неща. Не мога да виждам къде се намират изчезнали хора. И все пак често улавях безпогрешно посоката. Колегите ми започнаха да ме гледат странно. Шушукаха си зад гърба ми. Аз си мълчах. Но имам тази способност… не, не способност. Наклонност. Имам наклонност да проявявам усет за случаите, с които работя. Трудно е да го обясня. Изпадам в някакво състояние на свръхчувствителност. Сънувам моите случаи. Виждам разни неща.

Шофьорът на червения „Голф“ хвърли фас през прозореца и обърна колата. Ингер Йохане не видя какво е доставил, но капакът на пощенската кутия на номер шестнадесет не можеше да се затвори.

— Е, сигурно не е чак толкова зле — подхвърли тя. — Всички добри следователи би трябвало да имат интуиция. Няма нищо паранормално или свръхестествено в това. Впрочем, интуицията е обработката на редица известни факти на подсъзнателно равнище. Именно подсъзнанието дава отговори, до които не се стига при съзнателното им анализиране.

Най-сетне Ингер Йохане се обърна.

— Някои го наричат проницателност — усмихна се леко тя. — Вероятно поради това по правило се смята за женско качество. Но какво общо има всичко това с мен?

— Гледах те по телевизията. Останах впечатлен. Хрумна ми да говоря с теб. На следващия ден бях забравил цялата история. Но малко по-късно ми се обади приятел от САЩ. Уорън Скифърд.

— Уорън Скиф…

— Именно. ФБР.

Тя усети как я полазиха тръпки, рязко и неприятно.

— Рутинно бяхме информирали Интерпол за отвличането. Уорън попаднал на него във връзка с друг случай. Обади се. Не бяхме разговаряли повече от половин година. Накрая ме попита не познавам ли случайно Ингер Йохане Вик. Когато му разказах с какво се занимаваш, ми препоръча да те включа в екипа. Никога не съм чувал по-настоятелна препоръка. Денят мина напрегнато, имах много работа. А през нощта ми се присъни. По-скоро имах кошмар. Няма да те отегчавам с подробности, защото непременно ще ме помислиш за луд — изсмя се кратко и напрегнато. — Ти обаче имаше роля в този сън и именно поради тази причина беше важно да говоря с теб. Трябва да ми помогнеш. Но ти не искаш. Ще тръгвам.

— Не още.

Отново седна на плетения стол пред Ингвар.

— Дано Уорън не те е заблудил. Аз не съм профайлър. Само посещавах тези курсове и…

— И беше най-добр…

— Почакай — прекъсна го тя и се взря в очите му. — Ти ме излъга. Заблуди ме, премълчавайки, че през цялото време си знаел какъв опит имам. Това не е особено добра основа за по-нататъшна съвместна работа.

Беше готова да се закълне, че той се изчерви; лека руменина точно под очите.

— Но ще отделя пет минути, за да чуя какво мислиш — тя хвърли поглед към часовника на печката. — Пет минути.

— Това разследване е истински хаос — чистосърдечно призна той. — Дори и в хаоса има известна закономерност, но все по-често ми убягва. След първото дете, след Емилие, всичко беше обозримо. Аз ръководех операцията. Работехме тесен кръг следователи. После всичко експлодира. Поради изключителния интерес на медиите се намеси и голямото началство. Всички изявления трябва да минават лично през шефа на Крипо. А понеже основната му грижа е как да се представи по-добре пред медиите, често злоупотребява с информацията. От време на време необмислено прибързва, а ние надолу по веригата опираме пешкира. Нямам намерение да критикувам. Наистина. Не завиждам на онзи, който ще трябва да отговаря на въпросите на обществеността относно случай, в който хлапетата мрат като мухи… — погледна към кафеварката, стана и изсипа кафето в син термос, — … а ние, по дяволите, нямаме никаква шибана следа — заключи той гневно.

— Впрочем, имаме милион следи, но те не водят наникъде. — Напълни по една чаша за двамата. — Случаят се усложни, защото и полицейският район Осло влезе в картинката. Обикновено не им помагаме с тактическо разследване. Те имат достатъчно кадърни хора.

— Е, при толкова светила за какво съм ти аз?

Той се поприведе. Дръжката бе твърде малка за дебелите му пръсти.

— Теб си те представям в ролята на съветник. Човек, с когото мога да си подавам топката. По-лесно ще ми бъде да предавам мнението ти по-нататък в системата. Скептичното отношение към човек като теб ще бъде голямо и е по-добре да има посредник. Аз например — усмихна се криво, сякаш се чувстваше задължен да извини колегите си. — А аз се нуждая от човек, с когото да си подавам топката — повтори той. — Човек извън системата. Извън хаоса, ако щеш.

— И как си представяш — подхвана сухо тя — да ме запознаеш с цялата документация по случая, без да съм официално ангажирана за съвместна работа с Крипо?

— Остави това на мен. Аз нося отговорността да не показвам материали, класифицирани като служебна тайна — поклати примирено глава той. — Защо все пак не ми отговориш? За последен път те питам. Дори и моето търпение има граници, въпреки че не създавам такова впечатление.

Ингер Йохане лапна бучка захар. Тя се стопи и в устата й остана сладък вкус. Сега той сигурно ще си тръгне. Личеше си. И никога повече няма да го види.

— Да — кимна тя, сякаш й задаваха въпроса за първи път. — Ще ти помогна, ако мога.

Ингер Йохане си помисли, че той ще започне да пляска с ръце. Слава богу, не го направи. Просто стана и започна да разтребва, все едно си е у дома.

 

 

Ингвар Стубьо си тръгна от апартамента на Ингер Йохане Вик едва към седем вечерта. Тя отвори външната врата. Не знаеше какво да прави с ръцете си и пъхна палци в колана.

— Толкова ми напомняш за нея — сподели Ингвар спокойно, закопчавайки якето си.

— На дъщеря ти ли? Напомням ти на Трине?

— Не — тупна се той леко по гърдите. — Напомняш ми за моята съпруга.

Тичайки, Лине изкачи стълбите.

— О! Здравей! — поздрави тя и любопитно огледа непознатия мъж.

— Ингвар Стубьо — измърмори Ингер Йохане. — Лине Шютер.

— Радвам се!

— Е, довиждане — Ингвар Стубьо подаде ръка.

Смутена, Ингер Йохане се позабави да я поеме и той я пъхна припряно в джоба на якето. Кимна леко и си тръгна.

— Яаа — възкликна Лине, затваряйки вратата след себе си. — Какъв тип! Но не е за теб. Абсолютно не.

— Права си — съгласи се Ингер Йохане раздразнено. — Защо идваш?

— Прекалено е снажен за теб — продължи да бърбори Лине на път към хола. — След онази история с Уорън около Ингер Йохане Вик просто няма място за наперени мъжаги. — Седна със свити крака на дивана. — За теб са такива като Исак. Малки сладки мъжлета, които не са печени като теб.

— Хайде, стига.

Лине душеше из стаята и разтри нос.

— Разреши ли му да пуши тук? При положение че Кристиане идва утре.

— Стига, Лине! Какво искаш?

— Да ми разказваш за пътуването си до Америка! И да ти напомня за литературната сбирка в сряда. Вече три пъти поред отсъстваш. Даваш ли си сметка? Момичетата започват да се чудят дали не искаш да се откажеш. След петнадесет години!

Лине се просна на дивана.

Ингер Йохане се примири и отиде да донесе вино от статива в хладната спалня. Първо хвана бутилка „Бароло“, но я върна внимателно. До статива имаше вино в кутия.

И без това не прави разлика — помисли си тя.

Отивайки към хола, се питаше дали Ингвар Стубьо е въздържател. Имаше вид на такъв с тази гладка и плътна кожа, без груби пори. Очните му ябълки бяха толкова бели. Нищо чудно Ингвар Стубьо въобще да не пие.

— Ето ти вино — подаде тя кутията на Лине. — Аз ще се задоволя с чаша чай.