Ане Холт
Всичко мое (30) (Първият случай на инспектор Стубьо)

29

Сара просто изчезна. Емилие се събуди и разбра, че е сама. Много я болеше главата, а и в стаята беше съвсем тъмно. Емилие сигурно беше ослепяла. Дълго лежа напълно неподвижна, като се вглеждаше право нагоре. Отваряше си и си затваряше очите, отваряше и затваряше. Нямаше никаква разлика. Може би беше малко по-светло със затворени очи, ако внимателно се вгледа. Тогава пред нея затанцуваха точки. Стискаше ли силно, точките се превръщаха в големи червени, сини и зелени мехури. Емилие се засмя. Беше ослепяла. Искаше да спи още. Главата я болеше, а тя се усмихваше. Искаше да спи. След това се сети за Сара.

— Сара — извика тя. — Къде си?

Никой не отговори, а и никой не лежеше до нея. Добре. Леглото всъщност не беше достатъчно широко и за двете. Сара не беше най-добрата приятелка, във всеки случай. Ужасно се фукаше. Фукаше се и ревеше през цялото време. Не понасяше мъжа. Виеше и се притискаше до стената. Нищо не разбираше. Не разбираше, че мъжът се грижи да получават достатъчно въздух. Когато Емилие изхвърли доматената супа в тоалетната, за да не наскърби мъжа, че не иска да му яде манджите, Сара заплаши да я обади.

— Сара? Сарасарасарасарасарасара!

Не. Не беше тук.

Светлината се появи като огромна експлозия и се изсипа върху нея от тавана. Емилие простена и се сви с ръце над главата. Светлината приличаше на стрели: бодяха лицето й, очите и се забиваха в главата й, където изчезваха.

— Емилие?

Викаше я мъжът. Искаше да отговори, но не успя да си отвори устата. Светлината беше прекалено силна. Стаята бе съвсем бяла; много бяло, много сребро и злато. Блясъци, които режеха кожата.

— Емилие, спиш ли?

— Не…

— Реших, че за теб ще е добре понякога да е малко тъмно. Спала си много дълбоко.

Гласът му не беше до леглото. Идваше от отвора на вратата, на студената врата. Той се страхуваше да не се затръшне. Така беше почти винаги. Той рядко влизаше. Емилие отпусна бавно ръце върху матрака. Дишаше. Навън, навътре. Отвори очите. Блясъкът я прониза. Опита отново. Вече не беше сляпа. Обърна се към гласа и видя, че мъжът се е издокарал.

— Много си готин с това яке.

Мъжът се засмя.

— Така ли мислиш? Заминавам. Оставаш за малко самичка.

— И панталонът е хубав.

— Добре ще е да си малко сама. Оставям доста вода и хляб, конфитюр и корнфлейкс ето тук.

Той остави два плика.

— Ще се оправиш и без мляко. То само ще прокисне.

— Ммм.

— Ако си добра и не правиш никакви пакости, докато ме няма, някоя вечер ще се качиш горе да погледаш телевизия с мен. Ще ти дам нещо сладко и ще гледаш телевизия. В събота може би. Зависи как се държиш. Как искаш — светло или тъмно?

— Светло — отвърна тя на мига. — Бъди така добър.

Смехът му прозвуча странно. Сякаш се смееше малко момче, без да знае на какво; сякаш се насилваше да се смее, без да му е смешно. Високо и твърдо.

— Така си и мислех — каза кратко той и си отиде.

Емилие се опита да седне. Мъжът не бива да изключва машината за въздух, въпреки че ще заминава. Чувстваше се толкова слаба. Търкулна се настрани в леглото.

— Не изключвай машината за въздух — разплака се тя. — Бъди така добър. Не изключвай машината за въздух!

Само ако знаеше коя глава на пирон всъщност е камера, щеше да долепи длани за молитва. Но понеже не знаеше, приближи плътно глава до малко петно на стената над леглото.

— Бъди така добър — плачеше тя към точката, която може би беше микрофон. — Бъди така добър и ми дай въздух. Ще бъда най-доброто момиче на света, само не изключвай въздуха!