Ане Холт
Всичко мое (3) (Първият случай на инспектор Стубьо)

2

Така и не забравих този случай. Угризения на съвестта, навярно. От друга страна, тогава бях току-що завършила право. По онова време майките с малки деца си стояха вкъщи и домакинстваха. Нямаше какво повече да кажа.

Усмивката изразяваше молба да я оставят сама. Разговорът бе продължил почти два часа. Жената в леглото си поемаше дъх с усилие и силната слънчева светлина явно я дразнеше. Пръстите й се гърчеха около калъфката на възглавницата.

— Само на седемдесет съм — измърмори тя, прозявайки се, — а се чувствам старица. Моля те да ми простиш.

Ингер Йохане Вик се изправи и дръпна пердетата. Поколеба се, но не се обърна.

— По-добре ли е така? — попита тя.

Старата затвори очи.

— Записах всичко — увери я тя. — Преди три години, когато излязох в пенсия, си помислих, че ще имам… — вдигна слабата си ръка — … достатъчно време.

Ингер Йохане Вик се вгледа в папката върху купчината книги на нощното шкафче. Старата кимна леко.

— Вземи я. Малко мога да направя сега. Дори не знам дали мъжът още е жив. Сега би трябвало да е… на шестдесет и пет. Там някъде.

Затвори очи, отпусна бавно главата си настрани и леко отвори уста. Когато Ингер Йохане Вик се наведе, за да вземе червената папка, я лъхна дъх на болен. Тихо пъхна книжата в чантата си и безшумно тръгна към вратата.

— И още нещо накрая.

Сепна се и се обърна към старицата.

— Питали са ме защо съм толкова сигурна. Някои си мислят, че всичко е било идея фикс на изкуфяла стара жена. Та нали през всичките тези години не предприех нищо… Когато прочетеш всичко, ще съм благодарна да разбера…

Изкашля се слабо и отново затвори очи. Възцари се тишина.

— Да разбереш какво? — прошепна Ингер Йохане Вик; не беше сигурна дали старицата не е заспала.

— Знам, че беше невинен. Но ми се иска да знам дали и ти мислиш така.

— Но не това ще…

Старицата чукна леко с юмрук по таблата на кревата.

— Знам какво ще направиш. Ти не се интересуваш от виновен-невинен. Но аз се интересувам. Само при този случай ме е интересувало тъкмо това. Дано и с теб да е така. Ще ми обещаеш ли да се върнеш, когато прочетеш всичко?

Ингер Йохане Вик се усмихна леко. Всъщност не беше нищо повече от неангажираща гримаса.