Ане Холт
Всичко мое (29) (Първият случай на инспектор Стубьо)

28

До високия блок се приближи куриерска кола. Валеше ситно. Поради автомобилна катастрофа околовръстен път №1 край Юлевол бе напълно блокиран. Хаосът плъзна като раздразнен оток; за час куриерската кола измина разстояние, което обикновено вземаше за двадесет минути. Така или иначе наближаваше желания адрес. Шофьорът бибиткаше нервно на такси, спряло напреко, запречвайки движението. Младеж с гипсиран крак и две патерици се измъкна през вратата и разпалено посочи с пръст към полицейска кола, петнадесет метра по-нататък.

— По дяволите — изрева той. — Не виждаш ли, че улицата е затворена!

Само това му липсваше. За нищо на света шофьорът не искаше да носи пакета чак до високия блок. Седеше на волана от седем сутринта. Пък и беше настинал. Мечтаеше почивният ден да започне час по-скоро. В петък следобед винаги настъпваше ад. Искаше да достави този проклет пакет и да се прибере вкъщи. Ще се пъхне в леглото, ще си отвори бира и ще гледа видео. Само скапаната полицейска кола да се махне. Запречваше целия път, но не личеше да се е случило нещо драматично. Двама униформени стояха и си говореха пред колата, единият пушеше и си гледаше часовника — и той изглежда нямаше търпение да се прибере. Най-сетне таксито успя да обърне, но не се размина без няколко смазани храста край тротоара. Шофьорът на куриерската кола форсира двигателя и остави колата бавно да се плъзне напред, докато сваляше стъклото.

— Здравей — поздрави хладно полицаят. — Не може да минеш оттук.

— Само ще предам един пакет.

— Няма да стане.

— Защо?

— Не те засяга.

— Но, по дяволите… — шофьорът се плесна по челото. — Това ми е работата! Нося пакет, който трябва да доставя там горе…

Махна към жилищния блок, докато търсеше нещо в бъркотията на седалката до него. Недопита кутия с лимонада се обърна от арматурното табло и жълтата течност се разля по пода. Гласът на шофьора се извиси във фалцет.

— Там горе, на Лена Бордсен, живееща на №106, вход 2. Та, ако обичаш, как…

— Какво каза? — Другият полицай се наведе към лицето му.

— Помолих за упътване как, по дяволите, да си свърша работата, когато…

— За кого каза, че е пакетът?

— Лена Бордсен, 106. Това е…

— Слез от колата.

— Да сляза от колата ли? Аз…

— Слез от колата. Веднага.

Шофьорът се изплаши. По-младият полицай, хвърлил цигарата, се беше отдръпнал няколко метра назад и говореше по мобилна уредба. Шофьорът не чуваше думите, но интонацията подсказваше, че положението е сериозно. Другият униформен, мъж около четиридесетте с огромен мустак, го хвана здраво за ръката, след като той самият се ограничи само да отвори вратата. Вдигна ръцете нагоре, все едно е арестуван.

— Я се поуспокой, по дяволите! Щях само да доставя пакет! Един пакет!

— Къде е?

— В колата, естествено. Отзад. Ако…

— Ключовете.

— По дяволите, капакът е отключен, но не мога просто на всеки, който…

Полицаят посочи към асфалта на три метра от колата. Шофьорът се размърда и бавно свали ръцете.

— Искам служебен номер, имена и всичко — озъби се той. — Нямате никакво право да…

Полицаят не го слушаше. Шофьорът вдигна рамене. Е, не носи никаква вина, ако пакетът не бъде доставен надлежно. Да се разправят ония там, от централата. Издърпа цигара, но не успя да я запали. Дъждът и вятърът се бяха усилили. Поприведе се да заслони пламъка и сви шепи. Дръпна с наслада, изправи гръб и се вцепени.

— По дяволите — изсъска той на себе си; цигарата падна на пътя.

Ще го уволнят. Още като видя полицейската кола, трябваше да обърне. Ако не беше толкова скапан, директно щеше да отбие още долу в улицата. Просто за по-сигурно.

Не, няма да го разкарат. Това е нещо съвсем дребно. За първи път му е. Във всеки случай досега не са го хващали. Трябва да направи по-голям гаф, за да си загуби работата! Полицаите си бяха заврели главите в багажника, без да докосват единствения пакет, последния за деня. Беше доста голям — някъде към метър и тридесет, но твърде тесен.

— Тежък ли е? — погледна го мъжът с мустаците.

— Да, доста. Опитай.

Положи усилия да се държи по-дружелюбно. Може би само щяха да видят проклетия пакет, най-много да го преслушат с някакъв технически уред или каквото там правеха, та да се уверят, че вътре няма бомба. Ако им отговаря спокойно и ги остави да си вършат работата, сигурно ще го пуснат. Точно сега не му пукаше за този пакет, с удоволствие би го оставил на някой уличен ъгъл, ако е до това, но само и само да изчезне.

Те обаче не докосваха пакета.

Не разполагаха с никакви измервателни уреди.

Междувременно шофьорът на куриерската кола чуваше все по-ясно воя на усилващи се сирени. След като преброи четири полицейски коли и една полицейска камионетка, разбра, че е допуснал адска грешка. Някакъв вътрешен глас му нашепваше да избяга; бягай, бягай по дяволите, те се занимават с пакета, не с теб. Изчезвай! Вместо това въздъхна примирено и се изсекна с пръсти. В най-лошия случай щеше да си изгуби работата, ако не брои и малко търкане с данъчните власти, но това — като крайна мярка. Те не можеха да докажат нищо.

— По дяволите, нищо не можете да докажете — мърмореше той, когато жена полицай любезно го отведе до камионетката. — Нищо повече от това тук, във всеки случай.

 

 

Три часа по-късно поставиха пакета на маса и го отвориха. До масата стоеше патолог с козя брада, главният следовател Ингвар Стубьо, полицейският следовател в Крипо, Сигмюн Барли и още двама следователи от Отдела по криминалистика. Пакетът не съдържаше никаква бомба. Това поне се беше изяснило. Имаше размери 134×30×45 сантиметра и тежеше тридесет и един килограма. За момента изглежда бяха оставени пръстови отпечатъци само от един човек — по всяка вероятност от шофьора на куриерската кола. Той работеше без ръкавици. Бяха необходими няколко дни, за да се установи със сигурност, но по първоначални предположения, пакетът бе клинически почистен, преди да го вземат от шофьора на куриерската кола. Технически служител разряза пакета с дълъг, прав срез от горе до долу по дължина, като при аутопсия. Патологът продължаваше да стои напълно безизразен. Техническото лице повдигна предпазливо крайчеца на капака. На пода паднаха две топчета от стиропор. Служителят отвори пакета изцяло.

От стиропора се показа детска ръчичка. Беше леко свита, сякаш е пуснала захвата от нещо. На палеца се виждаха остатъци от светлочервен лак за нокти, изяден докрай. Малък пръстен от фалшиво злато проблесна на средния пръст. Камъчето беше синьо, светлосиньо.

Всички мълчаха.

Единствената мисъл, пробягнала в главата на Ингвар Стубьо, бе, че той именно трябва да говори с Лена Бордсен. Очите го засмъдяха. Задържа си дъха. Предпазливо отмести тебеширенобелите топчета; все едно копаеше в сух сняг. Показа се ръката. Сара Бордсен лежеше по корем, с леко разкрачени крака. Двама от мъжете я обърнаха внимателно. Залепен с лепенка върху коремчето лъсна голям лист с червени букви.

Получи си заслуженото.

 

 

— Добре де, припечелих на черно малко странично!

Шофьорът смъркаше и му течаха сълзи.

— Няма ли най-после да ми дадете някакви документи? Адски съм настинал, в случай че не сте обърнали внимание!

— Препоръчвам ти да го даваш малко по-спокойно.

— По-спокойно! Стоя тук от пет часа, по дяволите! Пет часа. Не ми дават една носна кърпа, да не говорим за адвокат.

— Не ти трябва адвокат. Не си задържан. Тук си по собствено желание. Да ни помогнеш.

Ингвар Стубьо извади носната си кърпа и му я подаде.

— Да ви помогна! С какво?

Мъжът изглеждаше наистина отчаян. Очите му бяха зачервени; явно имаше температура и не му стигаше дъхът.

— Чуйте — умолително рече той. — Много искам да ви помогна, но повече не знам! Обадиха ми се по телефона. Това вече ви го обясних. На моя, на личния ми GSM — изсекна се силно, клатейки примирено глава. — Казаха ми да взема един пакет, оставен на улица „Юртегата“ в стара сграда. И понеже е пред събаряне, входната врата е отворена. Върху пакета трябваше да има плик с адрес за доставката и плик с две хиляди крони. Нищо работа!

— Аха. И според теб това е съвсем нормално, а?

— Нормално… Поръчките трябва да минават чрез централата, знам, но…

— Не говоря за това. Питам се как така напълно непознат човек, без дори да се представи, те е накарал да доставиш пакет само срещу няколко стотачки. За това ми е думата и не го проумявам, за да съм честен.

Ингвар Стубьо продължаваше да се усмихва. Шофьорът му отвърна отчаян с усмивка — нещо с този полицай не беше наред.

— Ами ако в пакета имаше бомба, например. Или наркотици.

Ингвар Стубьо продължаваше да се усмихва все по-широко.

— Никога няма таквиз неща.

— Да бе, никога. Значи го правиш сегиз-тогиз?

— Не, не, не… Не искам да го кажа така!

— А как искаш да го кажеш?

— Слушай сега — подхвана шофьорът.

— Слушам те през цялото време.

— Добре де, от време на време хващам странично по някоя поръчка. В това няма нищо особено. Всички…

— Не. Не всички. При повечето куриерски фирми шофьорите са еднолични търговци. Но не и „Биг Бил“. Там ти си назначен. Когато заобикаляш официалните поръчки, ти ощетяваш по някакъв начин „Биг Бил“. А след това и мен, и обществото. — Ингвар Стубьо се засмя кратко. — Но това сега ще го оставим настрана. Значи не видя от кой номер е обаждане то.

— Не си спомням. Съвсем честно. Просто вдигнах телефона.

— Не реагира ли на това, че мъжът… Защото беше мъж, нали?

— Да.

— Млад или стар?

— Не знам.

— Ясен глас? Плътен глас? Диалект?

— На всичко това отговорих! Не си спомням какъв беше гласът. Не реагирах, че не каза кой е. Парите ми трябваха! Толкова е просто. Две хиляди бързи крони. Нищо повече.

— Не можеше ли да вземеш само парите, а да оставиш пакета? — Ингвар Стубьо вдигна вежди и се погали по брадичката.

— Аз… — шофьорът кихна. Носната кърпа беше вече съвсем мокра.

Ингвар Стубьо погледна настрани.

— Ти какво?

— Ако направя това, такива хора няма да ми се обаждат повече. За поръчки, искам да кажа — сега той говореше с по-вежлив, с по-приглушен глас.

— Точно така. Значи чаткаш, че подобна поръчка не е съвсем чиста работа? Разбираш, че никой не дава две хиляди крони да му пренесат пакет на три километра, когато ще му струва стотачка или две по законен начин. Следователно нищо не пречи на способността ти да съобразяваш.

Полицаят вече не се усмихваше. Шофьорът си скри лицето в носната кърпичка.

— Какво има в този адски пакет? — измърмори той. — Какво, по дяволите, има в този пакет?

— Едва ли би искал да знаеш — въздъхна Ингвар Стубьо — тръгвай си. Ще ти се обадим по-късно. Скорошно оздравяване. Можеш да задържиш кърпата. Адио.