Ане Холт
Всичко мое (28) (Първият случай на инспектор Стубьо)

27

Аксел Сайер стана още на развиделяване. И без това беше будувал през цялата нощ. Усещаше главата си странно лека. Поразтри слепоочията си и залитайки, се надигна. Котката се шмугна между босите му крака и измяука меко. Вдигна я, слуша я и дълго я гали по гърба, взрян невиждащо през прозореца.

Все пак един човек на този свят му вярваше. Дълго преди тази Ингер Йохане Вик да се появи и да му надрънка хубави, но непонятни думи, едно същество разбра, че не е извършил онова, за което го осъдиха. Една друга жена, в друго време.

Срещна я при първото си неуверено влизане в бар, след като го пуснаха на свобода. Почти деветгодишното въздържание си каза думата. Алкохолът го удари право в главата. След половин литър беше напълно замаян. На път към тоалетната падна върху ръба на близката маса. Седналата там жена не само носеше лятна рокля на цветя, но и ухаеше на люляк. И понеже кръвта не спираше да тече, тя го покани вкъщи. „Точно зад ъгъла“ — каза му тя въодушевено. Беше ранна вечер. Ставаше въпрос да я придружи. Изглеждаше й толкова добричък. Лекият й смях не секваше. Почисти грижливо раната — памук и йод, който миришеше остро и се стичаше кафяв надолу по врата. Превърза го, гледаше го загрижено; дали да не отидат до бърза помощ? Дали не е по-добре да му направят един-два шева. Вдъхваше уханието на люляк и не искаше да си тръгне. Тя го държеше за ръката, а той й разказа историята си точно както си беше: бе излязъл от затвора само преди десетина дни. Беше все още млад и изпълнен с надежда, че животът ще се оправи. Междувременно четири пъти му отказаха работа, но имаше толкова други възможности. С малко търпение нещата щяха да се подредят. Беше млад, силен, трудолюбив и сръчен. А и научи едно друго в затвора.

Ева — така се казваше жената — беше на двадесет и три. Когато стана единадесет без пет и той трябваше да си тръгне съгласно изискването на хазяйката, Ева го придружи. С часове се разхождаха по улиците един до друг. При неволните докосвания Аксел усещаше кожата й през роклята. Топлината от тялото й пробиваше през грубото му вълнено яке. По някое време той го свали, за да я наметне. Слушаше я внимателно и сериозно. Тя му вярваше и го целуна бързо, преди да се вмъкне в стаичката си до портата. Наполовина вътре, тя се спря и се изсмя закачливо — беше забравил да си вземе якето.

Започнаха да се срещат редовно. Аксел не си намираше работа. След четири месеца най-сетне разбра, че истината няма да го доведе доникъде. Съчини си някакво минало в Швеция: бил дърводелец в Тьорнаби цели десет години, лъжеше той и накрая го наеха като помощник на кола. Това продължи само три месеца. Някой в склада познаваше някого, който го беше разпознал. Изритаха го начаса, но Ева не му изневери.

Котката скочи от скута му, а той реши да замине от Харуичпорт.

Не смяташе да ходи надалеч. Просто ще се разходи до Мейн за известно време. Дамата от Норвегия ще го търси няколко пъти и като не го намери, ще се откаже. Тя няма работа тук. Изглежда познава района, но е норвежка. Има къде да се прибере. Той не представлява интерес за никого, още по-малко за нея. А междувременно Аксел ще отиде до Олд Орчард Бийч. Там Патрик държи въртележка и печели добри пари през лятото.

Патрик и Аксел бяха добри приятели още от Бостън, още от първите дни, когато пристигнаха в САЩ. Тогава Аксел миеше чинии в италианско ресторантче. Патрик обаче го уреди на работа на рибарско корабче от Глучестър. След два добри сезона се почувстваха богати. Патрик изтегли заем и си купи въртележка точно както винаги си беше мечтал. Парите стигнаха на Аксел да си купи къщата в Харуичпорт, преди новобогаташите да дръпнат цените към небесата и да направят невъзможно обикновен човек да си намери място край морето в Кейп Код. Старите приятели се срещаха рядко, а срещнеха ли се, не говореха много. Но Аксел беше добре дошъл при Патрик. В това нямаше никакво съмнение.

Котката мяукаше нервно — искаше да излезе и Аксел открехна вратата към градината. Завъртя се из спалнята и извади куфар от гардероба. В скрина имаше четири чифта чисти слипове. Сгъна ги грижливо и ги постави на дъното. Добави четири чифта чорапи, две ризи, синия пуловер, няколко фланелки без ръкав. Повече не му беше необходимо. Дрехите не запълниха и наполовина куфара. Затвори го, преди да се е разколебал. Реши да вземе и писмата. При предишните си редки и кратки пътувания до Бостън или Мейн не ги беше взимал. Лежаха непобутнати на купчинка, вързани с канап, върху дъската за шах, която не използваше, защото никога не му идваха гости. Този път беше добре да ги вземе.

Отново затвори куфара.

С три консерви котешка храна в плик и куфара в другата ръка той излезе и заключи вратата. По това време мисис Дейвис винаги беше будна. Щом приближи с колата, тя надникна през кухненския прозорец и се възторгна от хубавия ден. Аксел погледна нагоре. Мисис Дейвис имаше право. Денят обещаваше да бъде хубав. Чайките пускаха миди от небето и се стрелваха към брега да се хранят. Две лодки се плъзгаха леко, отдалечавайки се от Алън Харбър. Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта. Мисис Дейвис, в неизменния си розов пуловер, изприпка през моравата и пое плика с котешката храна. Не е достатъчна, обясни той, ще отсъства известно време, но тя да си води сметка; ще й плати, щом се върне. Кога ли? Не знае точно. Отива да навести някого. На юг. Ню Джърси, измърмори той и плю. Може и да се забави. Добре, че тя ще се грижи за котката междувременно.

— Благодаря — кимна той, без да обърне внимание, че го казва на норвежки.

— Съжалявам, скъпа. Той замина.

Мисис Дейвис поклати глава и си придаде скръбен вид като на погребение.

— Тръгна тази сутрин. За Ню Джърси, мисля. Нямам представа кога ще се върне. Може би след няколко седмици, там някъде.

Ингер Йохане погледна котката, отпуснала се мързеливо в ръцете на жената. Очите бяха плашещо жълти и святкащи. Животното гледаше предизвикателно, все едно й се присмиваше: някаква натрапница, въобразила си, че Аксел ще стои на стълбите, тръпнещ в очакване какво ще му разкаже, готов за въпроси, току-що обръснат и с кафе на печката. Котката се прозина. Малките котешки резци проблеснаха в бяло, а очите, превърнали се в две черти, изчезнаха в червената козина. Ингер Йохане се отдръпна и отиде при колата си.

Като нямаше какво друго да направи, реши да си остави визитката. За миг се поколеба дали да не я даде на нисичката дама, но си помисли за зловещата котка и се запъти към къщата на Аксел. Набързо надраска няколко думи на гърба и я пусна в пощенската кутия. За по-сигурно пъхна друга визитка в процепа под вратата.

— Изглеждаше някак разтревожен.

На дамата явно й се говореше. Приближи се, все още с котката на ръце.

— Никой не му идва на гости. Не е твърде дружелюбен, но сърцето му…

Котката скочи мързеливо на земята. Дамата се хвана драматично за гърдите.

— Сърцето му е чисто злато. Казвам ви: чисто злато!

Ингер Йохане се усмихна безучастно, все едно не я разбира. Естествено, че трябва да поговори с жената. Очевидно нищо в малката затворена уличка не й убягва от погледа. Въпреки това Ингер Йохане се отдалечи и седна в колата. От една страна се ядосваше, от друга, й олекна. Дразнеше се, че остави Аксел да си тръгне от ресторанта без по-точна уговорка. Чувстваше се излъгана. Същевременно номерът с изчезването съдържаше повече от откровено обяснение. Ингер Йохане не беше желана в живота на Аксел Сайер, независимо какво имаше да му разказва. Аксел Сайер искаше да си плува в свои води. Тя беше свободна.

През този четвъртък, двадесет и пети май, нищо не я спираше да си тръгне към вкъщи. Всъщност би трябвало да се обади на Алвхил. Когато седна в колата и пое към шосе 28, се отказа да й позвъни. Имаше толкова малко за разказване. Дори не си спомняше какво видя в малката къща на Аксел Сайер, кое всъщност беше толкова изненадващо, че я държа будна половината нощ.