Ане Холт
Всичко мое (27) (Първият случай на инспектор Стубьо)

26

Цяла вечер Ингер Йохане Вик работи, но доста разсеяно. Нощният портиер на „Аугустус Сноу Ин“ беше момче, явно излъгало за възрастта си, та да хване работата. Беше си изрисувал мустаци, но бяха избледнели в течение на вечерта. Сега представляваха черни петна под носа, дразнещи акнето. Той й съобщи кодовете как да влезе в интернет от хотела. Ингер Йохане можеше да работи на лаптопа в стаята си. При евентуални затруднения щеше да се обади на рецепцията. Момчето се усмихна широко и прокара пръсти по мустаците си — вече почти не се забелязваха.

Беше нормално да е уморена. Прозина се при тази мисъл. Беше сънена, но не както обикновено. Преодоляването на часовата разлика винаги я тормозеше. Часът бе два след полунощ. Изчисли колко е сега у дома. Осем. Кристиане отдавна е станала. Шари из жилището на Исак в компанията на новото куче, а Исак навярно спи. Кучето сигурно е опикало всичко, но Исак ще го остави да си изсъхне, без да се занимава с миене.

Раздразнена, тя си разтри врата и огледа стаята. На пода пред вратата лежеше бележка. Вероятно стои там, откакто се върна. Старата стълба към третия етаж скърцаше ужасно, а тя не бе чула нищо. Тук, горе, не живееше никой друг. Стаята през коридора беше празна и тъмна. Макар че няколко пъти си донася кафе и снова навътре-навън, не беше забелязала бележката.

Беше приета в шест следобед.

„Моля, позвъни на Ингвар Стъборн. Важно е. По всяко време. Не се съобразявай с часовата разлика“.

Стъборн. Стубьо. Ингвар Стубьо. Имаше записани и три телефонни номера: домашен, служебен и мобилен, предположи тя. Не изпитваше желание да се обади на нито един от тях. Несъзнателно плъзна палец внимателно по името му. След което смачка бележката, но вместо да я хвърли, я пъхна в джоба на панталона си и влезе в интернет страницата на вестник „Дагбладет“.

Беше изчезнало момиченце. Още едно. Сара Бордсен, осемгодишна, бе отвлечена, докато пътувала към баба си в препълнен автобус по време на час пик. Полицията не разполагаше със следи от произшествието. Обществеността негодуваше. Около столицата — от Драмен до Аурскуг, от Айдсвол до Дрьобак — всички дейности, свързани с деца, бяха преустановени до второ нареждане. Организираше се колективно придружаване от и до училищата. Някои родители искаха компенсации, за да си стоят вкъщи. Оказа се, че програмите за извънкласно обучение не гарантират на децата стопроцентово наблюдение. Не достигаше персонал за подсилване на дежурствата. Най-голямата таксиметрова компания в Осло вече предлагаше тъй наречените детски таксита с шофьори жени, които обслужваха приоритетно майки, пътуващи сами с деца. Премиерът приканваше към спокойствие и разум, а Службата за защита на детето плачеше по телевизията. Ясновидка видяла Емилие в свинска кочина; шведски колега потвърждавал думите й. Под небето и земята има повече от това, което предполагаме — обяснили от Сдружението на селяните и дребните фермери с обещанието да претърсят основно всички кочини в страната преди почивните дни. Политик от Напредничавата партия от Южната област съвсем сериозно направил предложение пред Стуртинга^[1]… за въвеждането на смъртно наказание. Ингер Йохане усети как кожата й настръхна и се сгуши в пуловера.

Преди броени минути все още отказваше да помогне на Ингвар Стубьо. Но на отвлечените деца тя гледаше като на свои собствени точно както в снимки на гладуващи африканчета и на седемгодишни проститутки от Тайланд неизменно виждаше Кристиане, собствената си дъщеря. Как да изключи телевизора? Как да затвори вестника? Този случай е подобен. Не можеше да махне с ръка и да каже: „Нямам нищо общо с него. Не искам да слушам“.

Разтърсена от току-що прочетеното, тя се замисли върху призива на Стубьо, колкото отчаян, толкова и затрогващ. Едва поемайки си дъх, внезапно прозря каква всъщност е нейната мисия. Ингер Йохане искаше да забрави Аксел Сайер, да изостави и новия си изследователски проект, да обърне гръб на Алвхил Софиенберг. Нямаше търпение да хване следващия самолет към дома, да остави Исак да се грижи за Кристиане и да се концентрира върху едно: да открие онова чудовище, което се развява на свобода и отвлича децата на хората.

Фактически беше започнала да работи в тази посока. Само на моменти успяваше да се съсредоточи истински върху другите си задачи. Още след първата среща с Ингвар несъзнателно се опита да направи за себе си, макар и непълен, портрет на извършителя, въпреки че не разполагаше с достатъчно материал. Преди да тръгне, разрови стари сандъци под претекст, че подрежда. Записките й от времето на следването в САЩ сега стояха на рафтовете в службата. Смяташе да ги сложи на друго място. Но наистина я обзе треска за подреждане. Нищо друго — рече си полугласно тя, докато трупаше книгите на високи купчини върху писалището.

Повече от всичко Ингер Йохане искаше да помогне на Ингвар Стубьо по този случай, сам по себе си едно предизвикателство. Костелив академичен орех. Интелектуално изпитание. Състезание между нея и неизвестен извършител. Знаеше колко лесно ще я завихри денонощната работа: изтощителна надпревара между нея и престъпника, за да се види кой е по-силният, кой е по-умел, по-стръвен. Кой ще победи. Кой е по-добрият.

От друга страна обаче, неговият стил на работа и необяснимото вълнение, което я обхващаше при срещите им, я смущаваше. Пък и Ингвар Стубьо е дядо и си има внуче…

Трескаво затърси бележката в джоба. Постави я на коляното си разгърната; прочете листчето и някакъв вътрешен порив я тласна внезапно да го накъса на тридесет и две малки парченца и да го хвърли в тоалетната чиния.