Ане Холт
Всичко мое (26) (Първият случай на инспектор Стубьо)

25

В къща, разположена на склон, в местност северно от Осло, седеше мъж и проверяваше телетекст. Обичаше текстовата телевизия. Получаваше новините, когато си иска и то както предпочита — било кратки, било изчерпателни. Бялата светлина на новото утро нахлуваше през прозореца на кухнята и му създаваше усещането, че е новороден. Изсмя се на глас, макар да беше сам.

Арестуван мъж (56) по случая Емилие.

Играеше си с бутоните на дистанционното. Буквите се уголемяваха, намаляваха, разширяваха, стесняваха. Арестуван мъж. Да не го вземат за аматьор? Да не очакват да побеснее? Или да си загуби ума само защото са хванали някого по погрешка? Защото приписваха деянията му на другиго? Какво си мислят там, в полицията? Че ще реагира прибързано, ще направи грешка, ще бъде невнимателен?

Отново се изсмя високо, почти с наслада. Голите стени отекнаха. Знае точно как мислят в полицията. Смятаха го за психопат. Суетен е относно престъпленията си, предполагат те. С тези съобщения полицията се опитва да го наскърби; да го прилъже, та да допусне грешка и да се похвали със заниманията си. Мъжът с дистанционното бе запознат с похватите им, беше чел и проучвал въпроса; беше наясно какво ще предприеме полицията, когато разбере, че навън се намира човек, който отвлича деца и ги убива, без никой да знае защо. Целяха да го провокират.

Представи си картината. Цялата информация за хлапетата е окачена на огромно табло: снимки, данни. Компютрите работят. Възраст, пол, минало. Миналото на родителите. Данни. Търсят допирни точки. Последователност. Сигурно обръщат невероятно внимание на това, че Емилие е отвлечена в четвъртък, Ким — в сряда, Сара — във вторник. Въобразяват си, че са напипали логиката и сега очакват нещо през някой понеделник. Когато му дойде времето и следващото дете изчезне през един прекрасен неделен ден, ще изпаднат в паника. Никаква последователност — ще си кажат те. Никаква рутинност! Отчаянието ще ги осакати. И ще стане още по-непоносимо, когато изчезне още едно дете.

Мъжът отиде до прозореца. Време е да тръгва за работа, но първо ще занесе долу храна на хлапетата. И вода. Корнфлейкс и вода — просто млякото свърши.

Емилие се беше укротила. Държеше се мило. Мило и любезно. Точно както очакваше. Независимо от колебанията му дали си струва да я отвлече, сега се радваше, че го направи. При Емилие имаше нещо особено. Когато разбра, че майка й е починала, реши да я остави да живее. За щастие си промени намерението. Тя се оказа признателно хлапе. Благодареше за храната, зарадва се на кончето. Е, не каза почти нищо за Барби, но… Още се двоумеше какво да направи с Емилие накрая, когато всичко свърши. Впрочем, нямаше значение. Разполагаше с много време.

Сара обаче беше малка вещица.

Можеше да го заяви без колебание. На ръката му още червенееше възпалената подутина от ухапването. Внимателно потри кожата и се ядоса на себе си, задето не беше по-предпазлив.

Прижумявайки от утринното слънце, погледна през прозореца към билото на хълма и се учуди защо не е започнал по-рано. Бе търпял прекадено много и прекалено дълго. Беше се самораздавал наляво и надясно, а получи толкова малко. Всичко започна, когато беше на четири годинки. Може би още по-рано, но оттогава датираха първите му спомени.

Някой му изпрати подарък. Не знаеше кой. Майка му го взе от пощата.

Мъжът с дистанционното обичаше да си спомня. За него беше важно да се връща назад във времето. Изключи телевизора и си наля чаша кафе. Всъщност, трябваше да приготви корнфлейкс с вода. Ала паметта му, неговият двигател, изискваше определена поддръжка. Затвори очи.

Коленичил в червено боядисан плетен стол пред кухненската маса, рисуваше. До него имаше чаша мляко; още усещаше сладкия вкус, останал по небцето му, топлината от коксовата печка в ъгъла. Беше ранна зима. Баба му току-що бе отишла на работа. Майка му влезе в кухнята и остави на масата пакет, увит в сива, намачкана от пътуването хартия. Канапът, многократно завързан, минаваше на кръст, та се наложи майка му да използва ножица, въпреки че те обикновено запазваха канапа и хартията.

Отвътре се показа синьо шушляково костюмче. На гърдите имаше камион с големи колела, а якето се закопчаваше с цип. Панталонът имаше ластик под ходилото и кръстосани презрамки през гърба. Майка му, по-нетърпелива от него, му го облече и му разреши да стъпи върху кухненската маса. Той мляскаше вкуса на сладкото мляко и лампата се удари в главата му, когато започна да се клати бавно напред-назад. Майка му се усмихваше. Костюмчето беше лекичко като перце. Той вдигна ръце, когато тя дръпна ципа. Сви си коленете и си мислеше, че ще може да полети. Якето беше топло, плътно и гладко. Поиска му се да излезе навън на снега с картинката на камион върху гърдите. Усмихна се на майка си.

Мъжът пусна дистанционното. Часовниковата стрелка наближаваше осем. Вече нямаше време. Долу в мазето хлапетата, естествено, нямаше да умрат от глад, ако пропуснат едно хранене, но по-добре да свърши и това. Отвори кухненския шкаф и се огледа в огледалото за бръснене, окачено от вътрешната страна на вратата.

Неочаквано баба му се върна — беше забравила нещо. Силно изненадана, че го вижда така пременен, обясни, че шушляковото костюмче било за друго дете: „Някое, което повече го заслужава“ — каза бабата. Той добре си спомняше думите й. Майка му не се възпротиви. Бяха му изпратили подарък. Беше си негов, но не го получи. Тогава той беше на четири годинки.

Лицето му в огледалото изглеждаше изморено, но не се чувстваше така. Изпълваше го сила и решителност. Опаковката от корнфлейкс се оказа празна. Хлапетата ще трябва да стоят гладни, докато се върне. Щяха да се оправят.