Ане Холт
Всичко мое (22) (Първият случай на инспектор Стубьо)

21

Новото момиченце се казваше Сара. На ръст беше колкото Емилие, макар и една година по-малка от нея. Оказа се трудно да я утеши човек. Също като татко. Когато мама почина, Емилие положи всички усилия да го утеши. След погребението, когато къщата се изпразни, той се насилваше да не плаче пред нея. Но тя знаеше какво му е. Чуваше го нощем: мислеше си, че тя спи, и въпреки че си пъхаше главата под възглавницата, та да сподави гласа си, тя пак го чуваше. Искаше да го утешава, но беше невъзможно, защото бе възрастен, по-голям от нея. Тя не можеше нито да каже, нито да направи нещо. Но при всеки неин опит той се засмиваше широко, ставаше от леглото, започваше да прави вафли и да разправя къде ще заминат двамата през лятото на почивка.

И със Сара е същото. Плаче ли, плаче, но сякаш е малко голяма за утешение. Всъщност Емилие беше доволна, че дойде Сара. Колко по-добре е да са двете; при това двете са момичета, а най-добре е, че Сара бе нейна връстница. Само това знаеше Емилие за Сара — как се казва и на колко е години. Щом се опитваше да я заговори, Сара започваше да плаче и да мънка за някакъв автобус и за някаква баба. Сигурно бабата е шофьор на автобус и Сара вярва, че ще дойде да ги спаси. Също както и тя продължаваше да вярва от време на време, че мама седи в червената рокля и с големи колкото сливи диаманти на ушите я пази.

Сара още не схващаше колко е хитро да си мила с мъжа.

Въпреки всичко той носеше за ядене и за пиене. Дори донесе конче за Барби. Ако Емилие се усмихваше, казваше благодаря и беше вежлива, мъжът й отговаряше с усмивка. Изглеждаше доволен, но сякаш беше още по-доволен, когато впиваше поглед в нея. А Сара го ухапа. При влизането му в стаята заби зъби в ръката му. Той извика и силно удари Сара по главата. Над окото й потече кръв. Кръвта от доста голямата рана още не се е съсирила.

— Бъди мила с мъжа — Емилие седна на леглото до Сара. — Той носи храна и подаръци. Хубаво е да си учтива. Според мен той е доста добър.

— Той ме уд… уда… той ме удари — изхълца Сара и се хвана за окото. — Каза, че е новият…

Така и не успя да чуе останалото. Емилие се почувства замаяна. Отново се появи старото усещане и противната, гадна мисъл, че в мазето няма достатъчно кислород. Ще си легне и ще затвори очи, дано се успокои.

— Каза, че е новият приятел на мама — прошепна Сара, задавена от плач.

Емилие не съобрази дали е спала. Премлясна — езикът й имаше вкус на сън, клепачите й натежаха.

— Мама има нов приятел и скоро щях да го в… в… видя.

Емилие бавно седна в леглото. Сега се дишаше по-лесно.

— Пробвай да дишаш спокойно — посъветва тя новата си съквартирантка. — Така обикновено правеше мама, когато плачеше ужасно и не успяваше да говори. — Дишай спокойно. Навътре, навън. Тук има много кислород. Виждаш ли онзи отвор на тавана? — посочи нагоре и Сара кимна. — Оттам ни изпраща въздух. Мъжът, де. Изпраща много кислород тук, долу в мазето, та да дишаме, въпреки че тук няма прозорци. Не се страхувай. Ще ти дам да си поиграеш с моята Барби. Баба ти шофьор на автобус ли е?

Сара изглеждаше изтощена. По пребледнялото й лице бяха избили червени петна, силно подпухналите й очи почти се бяха затворили.

— Баба е електротехник — за първи път проговори, без да плаче.

— Мама почина — сподели Емилие.

— Мама си има нов приятел — подсмръкна Сара и си избърса носа с ръкав.

— Добър ли е?

— Не знам. Щях да се срещна с нег…

— Сега не плачи повече.

Емилие се раздразни. Опасяваше се мъжът да не ги чуе. Какво, че не е в стаята? Може да е сложил микрофони. Емилие беше мислила много пъти за това. Нали и по филмите показват такива неща. През първите дни претършува помещението. И тя не знаеше какво точно търси. Не намери нищо. Но някои микрофони са малки — побират се в кътник; толкова малки, че се виждат само с микроскоп. Ами ако мъжът стои на друго място, откъдето ги чува и вижда? Пък и има съвсем малки камери, не по-големи от главичка на пирон, а тук в стените имаше забити десетки пирони. Веднъж Емилие гледа филма „Скъпа, смалих децата“. Малко луд, но доста симпатичен баща се занимаваше с експерименти на тавана. Децата докоснаха нещо, което не бивате да пипат, и станаха съвсем малки. Като насекоми. Никой не можеше да ги види. Мъжът може да я види. Сигурно седи със слушалки на ушите пред телевизионен екран и знае какво правят.

— Усмихни се — прошепна тя.

Сара отново се разплака силно и Емилие й запуши устата с ръка.

— Трябва да се усмихваш — настоя тя и разтегна устни в усмивка. — Той ни гледа.

Сара се отскубна.

— Каза, че е при… прият… приятелят на…

Емилие затвори очи и легна на леглото. Там почти нямаше място за двете. Побутна Сара, обърна се и лицето й почти опря стената. Силно стисна очи и в главата й стана светло. Така можеше да вижда. Виждаше как татко я търси. Беше с фланелена риза. Търсеше с лупа между цветята в градината зад къщата, защото си мислеше, че някой я е смалил.

На Емилие й се искате Сара да не беше идвала.