Ане Холт
Всичко мое (19) (Първият случай на инспектор Стубьо)

18

Ингер Йохане Вик се събуди във вторник сутринта с абсолютно празна глава.

Предишната вечер нае кола от летище „Барнстейбъл“. Служителката зад бюрото на „Авис“ й подаде ключовете със срамежлива прозявка. Наближаваше полунощ. След половин час каране щеше да се озове в резервираната стая в Харуичпорт, но не посмя да рискува и отседна в мотел, на пет минути от аерогарата. Взе си душ и излезе във вечерната тъмнина.

Около кейовете се долавяше наближаващото лято. Тийнейджъри, отегчени от скучната зима, се шляеха и се смееха в нощта с очакването градът да експлодира. Десетгодишни хлапета, избягали от майките си, погазвайки часа за лягане, караха на зигзаг тротинетки между макари и стари бъчви. Само след няколко дни щяха да отбележат Мемориал Дей.^[1]

През уикенда броят на жителите в Кейп Код щеше да нарасне десетократно и да остане такъв до Деня на труда^[2], след което започваше дългият зимен сезон, лишен от каквито и да било събития.

Ингер Йохане опипа китката си за ръчния часовник. Беше паднал на пода.

Едва минаваше шест сутринта. Беше спала пет часа. Въпреки това се чувстваше бодра. Стана и навлече широка тениска, с каквато обикновено спеше. Климатикът хълцаше преуморено и изведнъж утихна. В стаята беше не по-малко от двадесет и пет градуса. Дръпна завесите и през прозореца нахлу утринната светлина. Примижа на югозапад. Новопочистеното бяло маршрутно корабче за Лозята на Марта стоеше на кея; вятърът духаше от сушата и опъваше въжетата между брега и лодките. Сред горичката зад ферибота се издигаше огромна, сива възпоменателна плоча за Кенеди. Снощи Ингер Йохане поседя там на пейка, обърната към морето. Нощният въздух на ранното лято бе сладък и солен. На масивната каменна стена се намираше медният релеф на безизразния профил на един загинал президент, все едно изкован върху монета — крал върху гигантски герб.

— Кралят на Америка — промърмори Ингер Йохане и включи ноутбука към мрежата.

Само един имейл си струваше таксовите единици. Рисунка от Кристиане: три зелени фигури в кръг. Кристиане, мама и татко. Държаха се, хванати за ръце, огромни, с пръсти, които се сплитаха като корени на мангрови дървета. Първоначално Ингер Йохане не разгада кое е многозъбото чудовище в средата на окръжността. Прочете написаното от Исак.

— Взел е куче на хлапето — простена тя и рязко излезе от мрежата.

Малко след девет часа седна угнетена в колата. Отсъства от вкъщи само едно денонощие, а Исак вече беше купил куче. Кристиане ще настоява чудовището да я съпровожда и през седмиците, когато тя се грижи за нея. На Ингер Йохане даже не й се мислеше за куче.

Исак можеше поне да я попита.

 

 

Все още раздразнена, продължи да шофира по шосе 28. Виеше се край брега от градче до градче с внезапно мяркащата се гледка на Нантъкет Саунд отвъд морските заливи и речни корита. Слънцето заслепяваше очите. Спря пред лъскава туристическа будка да си купи евтини слънчеви очила. Беше забравила умбралните си очила с диоптър в Норвегия. Трябваше да избира или да вижда много лошо без диоптри, или да понася острата слънчева светлина. Продавачът направи чудеса да й пробута каубойска шапка — все едно някога в радиус от няколко мили около Ярмът, Масачузетс, е имало поне един каубой. Накрая се предаде. Тридесет долара, хвърлени на вятъра. Надяваше се да не е видял как набута шапката в зелената кофа. Беше около деветнадесетгодишен, без един крак, отслужил войниклък през 1972-ра.

Със своите четири платна магистралата Мид-Кейп, преполовяваща полуострова по дължина, от всяка гледна точка беше за предпочитане. Въпреки всичко избра пътя край брега, само и само да протака времето. Вчера се усмихваше на обзелата я импулсивност. Днес не беше толкова весела.

Изглежда, нещо не беше в ред със скоростната кутия.

Какво ще каже?

Ами ако Исак е допуснал грешка? Когато му поиска някакви уверения, той постави ръка на сърцето си и широко отвори очи. Положително обаче има и други с името Аксел Сайер. Дори да не са много, то поне няколко. Не е изключено Исак да се е заблудил. Каква гаранция има, че именно Аксел Сайер от Харуичпорт е живял в Осло и е лежал в затвор. А и дори да е лежал, ще бъде ли достатъчно сговорчив да говори, след като му го припомни? Ами ако има семейство — съпруга, деца, внуци, които са в неведение относно миналото на бащата на фамилията. Не е редно да се рови в това. Не беше честно към Аксел Сайер. Вчера се усмихваше на своята импулсивност. Днес разбираше, че пътуването й до САЩ — подобно на това да търси една истина — се свежда до отпътуване от нещо. Не нещо сериозно, добави бързо тя наум. Въпреки всичко изобщо не ставаше дума за бягство. В Америка се чувстваше в пълно съгласие със себе си. Вероятно по тази причина прелетя океана. Само дето не й беше много ясно кое поражда нуждата й от почивка.

Преди да стигне до Дениспорт, на около два километра от адреса, пъхнат зад снимката на Кристиане в портфейла, твърдо реши да обърне колата в обратна посока. Голяма работа — едно безсмислено пътуване! Алвхил Софиенберг ще я разбере. Ингер Йохане не е в състояние да направи повече. Ще продължи изследването и без Аксел Сайер. Неговият случай не й е нужен. Тя разполага с други, за които да се захване, а до извършителите може да стигне с метрото или след кратък самолетен полет до Трумсьо например.

Скоростната кутия чегърташе грозно, но тя продължи да кара.

Или ще се ограничи само да види къщата му. Не е необходимо да влиза във връзка с него. Но след като измина толкова километри, не е зле да отнесе със себе си поне впечатлението как се е устроил. Къща, градина и евентуално паркирана кола ще й позволят да разкаже история, достойна за слушане след това дълго пътуване.

Аксел Сайер живееше на Оушън авеню №1.

Лесно намери къщата. Беше малка и подобно на околните, облицована с посивяло от старост кедрово дърво, устойчиво на тукашния климат. Капаците на прозорците бяха сини. Петел — ветропоказател се съпротивляваше вяло на покрива. Здрав, набит мъж, качен на стълба, опряна върху източната стена, човъркаше нещо. До обяд имаше още време, но въпреки това Ингер Йохане изпитваше глад.

 

 

Аксел Сайер разбра, че са тази стълба няма да се покатери на покрива. Липсваха й три стъпала и скърцаше заплашително. А трябваше да се качи горе. Петелът — ветропоказател вече си бе изпял песента. Нощем Аксел се будеше от вятъра, връхлитащ върху птицата, която скърцаше остро, когато поривът идваше от югоизток.

— Здравей, Аксел! За там ти трябва нещо по-добро — подвикна през смях облегналият се на оградата по-млад от него мъж с фланелена карирана риза. Аксел кимна на съседа си, който държеше пред себе си малко прасе от оксидирана мед. Поклати глава и леко вдигна рамене.

— Нещо по-оригинално.

Прасето стоеше разкрачено върху четири стрелки, сложени на кръст. В замяна на новия ветропоказател Аксел Сайер даде няколко рибарски такъма. Бяха подгизнали от вода, но все още струваха нещо като сувенири.

— Ще ми помогнеш ли със стълбата?

Мат Делауеър определено беше с наднормено тегло. Все пак Аксел се надяваше доста по-младият мъж да се включи в подмяната на петела с прасето. Някак си наместиха стълбата.

— А бе, да ти помогна, ама…

Мат поогледа стълбата, понатисна едно от стъпалата и извъртя козирката на бейзболната си шапка назад към врата. Аксел въздъхна. Съседът отпусна внимателно ходилото си на първото стъпало. То издържа. Бавно се изкатери догоре. Петелът, силно ръждясал, се пречупи при първия опит на Аксел да го отвинти. Крепежните елементи към покрива обаче бяха здрави. Прасето лесно се остави да бъде опитомено от вятъра и настройката спрямо посоките на света отне само няколко минути.

— Страхотно — изхили се Мат, зяпайки към прасето. — Направо страхотно, да знаеш!

Аксел му благодари. Той чуваше хихикането му дълго след като се скри зад ъгъла на О’Конърс, които още не бяха отворили за лятото.

Някой беше паркирал на Оушън авеню. Аксел погледна разсеян към „Форд“-а. В него седеше самотна жена. Имаше забрана тук да се оставят автомобили. За целта всички гости на града ползваха паркинга на Атлантик авеню. Не беше тукашна. Не можеше да каже как го разбра. През летния сезон настъпваше истински ад. Гъмжеше от туристи, фрашкани с пари. Въобразяваха си, че всичко е за продан.

— Само цената да е добра — беше го уверил брокерът на недвижими имоти още през пролетта. — Кажи каква ти е цената, Ейксъл!

Не искаше да продава. Някакъв бостънски тузар изяви готовност да плати един милион долара за малката къща край брега. Един милион! Аксел се кискаше при тази мисъл. Къщата беше малка и въпреки това парите едва му стигаха за най-необходимата поддръжка. Почти всичко си правеше сам, но материалите струваха пари; водопроводчиците и електротехниците също искаха да им плащаш. Тази зима сменя щранг. Старият се спука. Налягането в кухненската батерия падна почти до тънка струйка и от водоснабдяването се заканиха да го съдят, ако не вземе незабавно мерки. След като уреди плащанията, в банковата му сметка останаха петдесет и шест долара.

Един милион!

Тузарът щеше да събори кочината. Мястото го привличаше. На самия бряг. Частен плаж. И правото да наслага огромни табели с надписи „Преминаването забранено“, „Под полицейски надзор“ и други подобни. Аксел Сайер отпрати брокера на недвижими имоти със заръката да си спести бъдещи визити. От време на време наистина се нуждаеше от по неколкостотин долара, но само лично припечелени. Аксел нямаше представа какво да прави с един милион.

Беше подредил инструментите. Жената във „Форд“-а продължаваше да стои там. Присъствието й го подразни. Обикновено той изпадаше в приповдигнато настроение в очакване на лятото. Явно не беше случаен турист. Изглежда го наблюдаваше. Беше паркирала не за да се любува на морето. Намираше се твърде нагоре в улицата, близо до големия дъб, заслонил къщата на семейство Пикола. Това лято трябва да направят нещо — да го отсекат или поне да отрежат няколко клона, които висяха тежко над покрива и стържеха каменните плочи. Скоро ще започне да тече.

Жената в колата не се интересуваше от морето. Интересуваше се от него. Обзе го стар страх. Аксел Сайер простена и рязко се обърна. Влезе вътре и заключи вратата, въпреки че още не беше станало единадесет сутринта.

 

 

Аксел Сайер беше, какъвто си го представяше Ингер Йохане. Здрав и набит. Отдалече трудно личеше дали е брадясал, или бръснат, но определено нямаше цяла брада. Изглеждаше точно както си го беше представила през нощта, когато чете записките на Алвхил Софиенберг и се опитваше да си състави картина на вече остарелия Аксел Сайер — та нали го бяха пуснали на свобода преди тридесет и пет години. Носеше протрито тъмносиньо яке и тежки ботуши, макар навън термометърът да показваше повече от двадесет градуса. Малко въздългата сива коса подсказваше, че не се интересува как изглежда. Дори и от стотина метра разстояние се забелязваха големите му ръце.

Няколко пъти той погледна в нейната посока. Въпреки че не правеше нищо незаконно, се опита да се сниши върху седалката на колата, но когато за втори път изправи гръб и примижа към нея, тя усети леко изчервяване. Ако запомни външния й вид, по-късно ще бъде трудно да разговаря с него.

Но тя няма да говори с него. Видя, че е добре. Живее прилично. Къщата наистина е малка и доста похабена от времето, но имотът несъмнено струва доста пари. В градината има не особено стара камионетка. Млад мъж се спря на приказка; смееше се и махна на тръгване. Аксел Сайер го слушаше.

Ингер Йохане изпитваше все по-силен глад. В колата беше непоносимо горещо, въпреки че бе спряла под сянката на голям дъб. Бавно свали стъклото.

— Не можеш да паркираш тук, скъпа.

Огромният розов пуловер от ангорска вълна превръщаше старата жена в топка захарен памук. От розовото се разнасяше широка усмивка и Ингер Йохане кимна за извинение. Превключи на скорост с надеждата скоростната кутия да издържи поне още един ден. Погледна часовника: беше точно единадесет, вторник преди обяд, двадесет и трети май.

 

 

Неизвестно защо той запомни, че е пет следобед. На стената на обора висеше стар гаров часовник. Малката стрелка беше счупена, само откъслек сочеше към нещо, което се предполагаше, че е цифрата пет. Ингвар Стубьо изпита безпокойство и на два пъти погледна ръчния си часовник, за да се увери за времето.

— Хайде, Амюн, ела при дядо.

Момченцето стоеше непосредствено до предните крака на кафяв кон. Животното наведе глава и леко изцвили. Ингвар Стубьо вдигна внучето и го сложи да седне върху неоседлания конски гръб.

— Сега кажи довиждане на Сабра. Прибираме се вкъщи да вечеряме.

— И Сабра.

— Не. Без Сабра. Сабра живее в обора. За нея няма място в хола на дядо.

— Довиждане, Сабра!

Амюн се наклони напред и отри лице в гривата на коня.

— Довиждане!

Безпокойството му не преминаваше. По гърба му болезнено пробягваха студени тръпки, забиваха се във врата и го сковаваха. Притисна момченцето плътно до гърдите си и тръгна към колата. Докато закопчаваше предпазния колан, го обзе неприятно чувство. Едно време, преди катастрофата, то се оказа ясновидство. Никога не го взе на сериозно, но му харесваше, че на околните им прави силно впечатление — нещо, с което се различаваше от другите. На моменти продължаваха да го обливат ледени вълни и той пак погледна часовника. Отбеляза си времето. По-рано го смяташе за полезно. Сега се засрами от себе си.

— Я се стегни — измърмори той, включвайки колата на скорост.