Ане Холт
Всичко мое (17) (Първият случай на инспектор Стубьо)

16

В неделя, двадесети май, Ингер Йохане Вик се събуди доста късно сутринта. Във всеки случай за Кристиане беше така. Детето се будеше в ранни зори — и в делник, и в празник. Шестгодишното момиченце обичаше да се уединява през утринните часове и не полагаше особени усилия да буди мама. Ясното тактуване дам-ди-рум-рам от хола беше будилникът на Ингер Йохане, ала Кристиане не желаеше да общува с нея; по-точно не желаеше да общува с никого. От шест до осем тя беше абсолютно некомуникативна — затваряше се в себе си. След като болестното състояние, застрашаващо живота на Кристиане отмина, Ингер Йохане започна отново да работи. Ранните сутрини обаче се превърнаха в ад, докато водеше битка с хлапето да се приготви за детската градина. Накрая се предаде. Кристиане имаше нужда да остане сама със себе си през тези два часа. Университетът, като гъвкаво работно място, прие молбата й и по изключение се съгласи тя да преподава през семестър, докато Кристиане навърши десет години. Получи куп „мъдри“ съвети от приятелките си: — карай си кефа, чети си вестника на спокойствие и не се напъвай да ставаш, преди денят да е започнал. Имаше обаче сериозен проблем — Кристиане се нуждаеше от постоянно наблюдение. Никой нямаше представа какво е способна да измисли. Ингер Йохане знаеше, че Исак е по-мек. Два пъти го заварва да си подремва сладко, докато Кристиане шари самичка.

А сега и тя го направи.

Объркана хвърли поглед на ръчния часовник. Девет без петнадесет. Изрита завивката.

— Мама — усмихна се Кристиане. — Мама става за своята Кристиане.

Момиченцето стоеше в рамката на отворената врата към хола съвсем облечено. Вярно, беше комбинирала отвратителния розов пуловер, подарък от баба й, със зелен кадифен панталон, а отгоре бе навлякла пола на шотландски карета. Косата й бе вдигната и вързана на пет миши опашчици. Но така или иначе малката се беше облякла и Ингер Йохане се засмя.

— Колко си добра — прошепна тя. — Изглежда, мама много се е успала.

— Успала се — повтори Кристиане. — Дам-ди-рум-рам.

Приближи се и се настани в обятията на мама; отпусна буза върху гърдите й и си пъхна палеца в устата. Ингер Йохане прокара няколко пъти нежно ръка по гърба на дъщеря си. В такива мигове на близост — съвършено непредсказуеми — на Ингер Йохане почти й спираше дъхът. Усещаше топлината от детето през розовия пуловер, сладкия мирис от косата и дъха на кожата й. Наложи си да се овладее, за да не я смачка в прегръдките си.

— Кристиане моя — прошепна тя на мишите опашчици.

Телефонът звънна. Кристиане се отскубна, плъзна се надолу и изприпка вън от стаята.

— Да?

— Да не те събудих?

— Естествено, че не си ме събудила, мамо. Тази седмица Кристиане е при мен.

Ингер Йохане се протегна към пеньоара, но кабелът на телефона не беше достатъчно дълъг. Наметна завивката на раменете си. От прозореца духаше.

— Баща ти се безпокои.

На Ингер Йохане й се искаше да изкрещи: Ти се безпокоиш. Сподави отчаяна въздишка и се опита да звучи бодро:

— О? Безпокои се за мен? И защо? Няма никаква причина.

— Държанието ти онзи ден по телевизията и освен това… Да, цяла нощ лежи буден и се чуди дали… С теб всичко наред ли е, съкровище?

— Дай ми да говоря с татко.

— С баща ти? Той е… Той е зает. Но слушай. Мислехме си колко добре ще ти се отрази малко почивка. Напоследък много ти дойде — и Кристиане, и работата ти… Не искаш ли да дойдеш с нас на вилата днес? А и ако уредиш да си вземеш отпуска в понеделник, а и във вторник. С баща ти ще ловите риба, ще направим хубави разходки… Вече говорих с Исак; няма нищо против да вземе Кристиане още днес…

— Говорила си с Исак?

От една страна, Ингер Йохане и Исак се разбираха чудесно относно грижите за Кристиане. От друга, всички — особено дъщерята — печелеха от добрите отношения на Исак с бившата му тъща, но всичко си има граници. Тя дори подозираше, че той наминава при тях веднъж седмично, със или без Кристиане.

— Да! Той мисли да си купува нова платноходка, знаеше ли? Този път не е платноход за регата; започвало да му омръзва… Донякъде е свързано и с Кристиане. Тя обича да бъде на вода, а тези бързоходни платноходи не са толкова добре пригодени за деца. Беше тук вчера следобед и си поговорихме малко и за теб. Знаеш ли колко се безпокоим…

— Мамо!

— Да?

— Не се безпокойте. Добре съм. Освен това ще пътувам до…

Ако каже на майка си, че ще пътува до САЩ, щеше да я затрупа със съвети за дестинациите и мерките за сигурност. Накрая ще пристигне и да й подреди куфара.

— Мамо, в момента съм заета малко. За съжаление нямам време да дойда на вилата, но много ти благодаря. Поздрави и татко.

— Ингер Йохане, защо довечера не прескочиш тук тогава? Ще приготвя нещо вкусно, а с баща ти ще поиграете…

— Нали ще ходите на вилата?

— Само ако и ти дойдеш с нас.

— Доскоро, мамо.

Постара се да остави внимателно слушалката на място. Майка й често я обвиняваше, че я тръшка, и то не без основание. Независимо от причината, за предпочитане беше да се прави без трясък.

 

 

Един душ щеше да й дойде добре. Кристиане седеше върху капака на тоалетната и си говореше със Суламит, пожарна кола с лице и мигащи очи. Суламит, голяма почти колкото Кристиане, беше изгубила и стълбата си, и трите си колелца. Единствена Кристиане знаеше откъде дойде това име.

— Днес Суламит спаси кон и слон. Добричката Суламит.

Ингер Йохане разресваше мократа си коса и бършеше запотеното огледало.

— Какво се е случило с коня и слона? — попита тя.

— Суламит динамит. Слон-плон.

Ингер Йохане отиде в спалнята и навлече дънки и червен вълнен пуловер. За щастие още вчера, преди да вземе Кристиане от детската градина, приключи с всичката къщна работа за уикенда. Сега можеха да направят дълга разходка. Кристиане се нуждаеше от няколко часа на открито, за да спи спокойно нощем. Времето обещаваше да бъде хубаво; тя дръпна пердетата в спалнята и примижа от дневната светлина.

Позвъни се.

— По дяволите! Мама!

— По дяволите — повтори Кристиане сериозно.

Ингер Йохане прекоси бързо антрето и отвори вратата.

— Здравей, здравей — поздрави Ингвар Стубьо.

— Здравей…

— Здравей — обади се и Кристиане, подавайки глава иззад бедрата на мама; усмихна се широко.

— Ама ти си невероятно хубава днес!

Ингвар Стубьо подаде ръка на момиченцето. Твърде неочаквано тя я хвана.

— Аз се казвам Ингвар — продължи той сериозно. — А ти как се казваш?

— Кристиане Вик Ононсен. Добър ден. Лека нощ. Имам си котка.

— Аха, може ли да я видя?

Кристиане му показа Суламит. Той понечи да пипне пожарната, но тя направи крачка назад.

— Това е най-красивата котка, която някога съм виждал — каза той.

Детето изчезна.

— Бях в тази посока и… — повдигна рамене той.

От явната лъжа очите му се смалиха в почти флиртуваща усмивка. Непозната тръпка по тялото смути Ингер Йохане. Поради натиска към дробовете погледна надолу и доста непохватно го покани да влезе.

— Тук не е твърде подредено — промърмори тя машинално и забеляза как очите му светкавично обходиха стаята.

Той седна на дивана. Оказа се прекалено дълбок и мек за мъж като Ингвар Стубьо: коленете му щръкнаха, като че ли е седнал на пода.

— На стола ще ти е по-удобно — предложи тя и махна албум, оставен върху седалката.

— И тук ми е добре — увери я той; чак сега тя забеляза, че носи голям плик, който постави пред себе си на салонната масичка.

— Аз само ще… — направи неопределено движение към детската стая.

Всеки път възникваше един и същи проблем. Всичко зависеше от това как изглежда Кристиане и как се държи. Ингер Йохане винаги се колебаеше какво да каже. Веднъж обясняваше, че детето е просто само дребно за възрастта си, но иначе е на шест годинки, има обаче мозъчно увреждане, с което никой не е в състояние да се справи. Друг път изтъкваше, че всичко странно, което излиза от устата на дъщеря й, не е нито глупост, нито нахалство на малък възрастен, а грешки на връзките в главата, които никой не може да оправи. Обикновено изчакваше прекалено дълго. Сякаш все се надяваше на чудо: че дъщеря й ще се държи като нормално развито за възрастта си дете, ще говори смислено, свързано и логично. Или изведнъж ще получи пристъп: надебелен език и криви очи на плоско лице, което предизвикваше състрадателни усмивки. Вместо това всичко беше мъчително.

Пуснаха на Кристиане „101 далматинци“ в работния кабинет на мама.

— Обикновено не… — Тя отново направи полуизвинителен жест към стаята, където седеше детето.

— Всичко е наред — прекъсна я полицаят. — Да си призная, и аз понякога прибягвам към същото с внучето. Понякога много ме изморява. Видеото е добър детегледач. Понякога.

Ингер Йохане усети как руменина облива лицето й и отиде в кухнята. Ингвар Стубьо е дядо.

— Какво те води насам? — попита тя, като се върна с чаша кафе, която сложи върху салфетка пред него. — Това „минавах насам“ не е достатъчно обяснение.

— Относно това наше дело, де.

— Делата.

Той се усмихна.

— Именно. Делата. Права си. Във всеки случай… Нещо ми подсказва, че можеш да ми помогнеш. Не ме питай откъде имам това чувство. За Сигмюн Бели, добър приятел и колега, е необяснимо защо те преследвам по този начин.

Очите му отново се присвиха, което трябваше да бъде флирт. Ингер Йохане положи усилие да се съсредоточи, за да не се изчерви отново. Сладкиши. Няма сладкиши. Бисквити. Кристиане изяде последните вчера.

— Мляко?

Изправи се, преди той да махне с ръка за отказ.

— Слушай сега — започна Стубьо и извади купчина снимки от плика. — Това е Емилие Селбьо.

На снимката се виждаше красиво момиченце с венец от подбел в косата. Гледаше много сериозно, в тъмносините й очи се четеше тъга. Върху тясната й брадичка се очертаваше лека трапчинка, имаше малка уста, но с плътни устни.

— Снимката е съвсем нова, правена е преди три седмици. Хубаво дете, нали?

— Това ли дете не е намерено? — попита нервно и въпросът прозвуча по-скоро като хрип.

— Да. А това е Ким.

Ингер Йохане вдигна снимката по-близо до очите си. Същата бяха показали и по телевизията. Момченцето държеше здраво червена пожарна. Червена пожарна. Суламит. Изпусна снимката, наведе се да я вдигне от пода и бързо я побута към Ингвар Стубьо.

— Емилие все още е в неизвестност, а Ким вече е… Кое те кара да мислиш, че става въпрос за един и същи извършител?

— И аз се питам.

В купчината имаше още снимки. За момент му се поиска да й покаже всичките, но явно промени намерението си и ги прибра в плика. На масата останаха да лежат една до друга само фотографиите на Ким и Емилие и двете обърнати към Ингер Йохане.

— Емилие беше отвлечена един четвъртък посред бял ден — обясни той. — Ким изчезна през нощта срещу сряда. Емилие е деветгодишна, Ким — петгодишен. Емилие живее в Аскер^[1], Ким — в Баерюм^[2]. Майката на Ким е медицинска сестра, баща му — водопроводчик. Майката на Емилие е починала, баща й е филолог и работи като преводач на художествена литература. Двете семейства не се познават. Как ли не търсихме допирни точки между тях. Установихме само, че известно време в началото на деветдесетте години бащата на Емилие и майката на Ким са живели в Берген, но тогава не са се познавали.

— Странно — отбеляза Ингер Йохане.

— Или трагично. Зависи каква гледна точка ще избереш.

Тя се опита да не гледа снимките на децата. Сякаш и двете я упрекваха, че не желае да си има работа с тях.

— В Норвегия винаги се намира по някоя допирна точка между хората — размишляваше тя на глас. — Още повече, когато живеят толкова близо като в Баерюм и Аскер. Навярно и на теб ти е направило впечатление — имам предвид, че като се заприказваш с някого, почти винаги се появява общ познат, стар приятел, място, с което и двамата са свързани — било работа, било спомен. Нали?

— Така е… — разсеяно промърмори той. Рязко си пое дъх, но се отказа да противоречи и мина директно към въпроса:

— Искам да влезеш в ролята на профайлър — произнесе думата като персонаж от американски сериал.

— А, не — възрази остро Ингер Йохане. Разговорът вземаше нежелана за нея посока. — За да си свърши работата един профайлър, би трябвало да има повече такива случаи. И то, при положение че извършителят е един и същ.

— Опазил ни бог — възкликна Ингвар Стубьо, — да имаме повече случаи, искам да кажа.

— С това съм съгласна, естествено. Впрочем и от тези два случая могат да се извадят заключения.

— Кое ти дава основание да мислиш така? — Той вече не флиртуваше.

— Елементарна логика — тросна се Ингер Йохане. — Азбучна истина е, че… профил на неизвестен извършител се гради по познати черти от деянията му. Нещо като „от точка до точка — картинки“: моливът следва номерираните точки, докато се появи конкретна рисунка. Само две точки не вършат работа. Необходими са много. Но тук имаш право: най-искрено се надявам да не се случи подобно нещо, в смисъл да не се появят повече точки.

— Откъде знаеш за точките?

— А на теб кое ти дава основание да твърдиш, че случаят е един, а не два?

— Неслучайно си избрала комбинацията от психология и право. Доста е необичайно. Определено имаш цел.

— Напротив, съвсем случайно. Просто резултат от младежко непостоянство. Пък и исках да замина за САЩ. Но знаеш ли… — тя се хвана, че си гризе косата. Възможно по-дискретно си приглади мокрия кичур зад ухото и си оправи очилата. — Правиш грешка. Емилие Селбьо и малкият Ким не са отвлечени от един и същи мъж.

— Или жена.

— Или жена — повтори тя отегчена. — А сега, колкото и да е неучтиво, ще те помоля да… Днес имам да свърша доста неща, защото ще… Съжалявам.

Отново усети този натиск в гърдите; беше й невъзможно да гледа към мъжа на дивана. Той се изправи забележително леко от неудобната поза.

— Ако се случи още веднъж — Стубьо попридърпа очилата си. — Ако изчезне още едно дете, ще ми помогнеш ли?

Крюела де Вил извика силно от кабинета. Кристиане виеше от удоволствие.

— Не знам — отвърна Ингер Йохане Вик. — Ще видим.

 

 

Беше събота и понеже планът вървеше по мед и масло, той си позволи чаша вино. За първи път от няколко месеца пиеше алкохол. Обикновено се страхуваше от въздействието му. След една-две чаши изглупяваше; при трета започваше да се сърди. На дъното на четвъртата лежеше яростта.

Навън беше още светло и той вдигна виното нагоре към прозореца.

Емилие се оказа много дръпната. Неблагодарна. При цялото му желание да я остави жива, поне докато е възможно, но всичко си има граници.

Отпи бавно и усети плътния вкус на виното — вкус на изба.

Усмихна се на собствената си сантименталност. Прекалено много се вживява, казано направо. Прекалено е добър. От къде на къде Емилие трябва да живее? Какъв е смисълът? Какво всъщност е направило момиченцето, за да заслужи това? Тя получаваше храна, добра храна, често. Имаше чиста вода от чешмата. Дори й купи кукла Барби, но това не я направи по-доволна.

Слава богу, престана да се жалва. В началото, особено след като Ким изчезна, се разплакваше само като го видеше на вратата, там долу. Сякаш не можеше да диша, което беше чиста глупост. Много отдавна инсталира сериозна вентилационна уредба: в намеренията му не влизаше хлапетата да се задушават. Сега е по-спокойна. Поне не плаче.

Решението Емилие да живее дойде от само себе си. Най-малкото в началото не го замисляше така. В нея има нещо специално, макар че тя самата, естествено, не го разбира. Щеше да види докога ще продължи. А тя трябва да внимава. Той е сантиментален, но дори и неговата сантименталност има край.

Скоро тя ще си има компания.

Остави чашата и си представи осемгодишната Сара Бордсен. Беше запаметил чертите й, беше ги научил наизуст, беше тренирал с лицето й, докато започна да си я представя по всяко време и навсякъде. Снимки той няма. Снимките само те отклоняват. Вместо това я разучава в училищния двор, на път към баба й, на автобусната спирка. Веднъж седя до нея през една цяла филмова прожекция. Знаеше как ухае косата й. Сладка и топла.

Затапи шишето и го сложи на един от почти празните рафтове в кухнята. Хвърли поглед през прозореца и се скова. Отвън, само на няколко метра от стената на къщата стоеше добре отраснал сръндак. Красивото животно повдигна глава и за момент погледна към него, преди мързеливо да се отдалечи към гористия пасаж на запад. Очите му се насълзиха.

Сара и Емилие сигурно ще си допаднат, докато всичко продължава.