Ане Холт
Всичко мое (15) (Първият случай на инспектор Стубьо)

14

Емилие получи подарък — кукла Барби, чиято коса, плътно прибрана до главата, бухваше и отново се приглаждаше с ключе на врата. Куклата имаше хубави дрехи: розова рокля с пайети и каубойски костюм. Емилие оглеждаше каубойската шапка, а Барби лежеше до нея на леглото. Вкъщи тя нямаше никаква Барби. Майка й не харесваше подобни играчки; нито баща й. А сега Емилие беше твърде голяма за такива неща. Поне така казваше леля Беате.

Леля Беате сигурно е ужасно сърдита на татко. Навярно мисли, че Емилие е изчезнала по негова вина. А тя просто се прибираше от училище, както правеше всеки ден. Преди никой не е правил опит да я отвлича. Пък и татко не можеше да я държи постоянно под око. Дори и леля Беате го беше казала.

— Татко…

— Аз ще ти бъда татко.

Мъжът стоеше в рамката на отворената врата. Трябва да беше смахнат. Емилие знаеше доста неща за смахнатите. Турил от номер четиринадесет по-надолу по улицата беше толкова смахната, че се налагаше постоянно да постъпва в болница, а децата й живееха при баби и дядовци, защото от време на време се мислеше за канибал. Тогава палеше огън в градината и искаше да изпече Гюторм и Гюстав на шиш. Веднъж Турил позвъни посред нощ. Емилие се събуди и отиде да повика татко, за да провери кой е. На вратата стоеше майката на Гюторм и Гюстав, чисто гола, цялата с червени белези; искаше да й услужат с хладилната камера. Татко бързо набута Емилие в леглото и тя не разбра какво точно се случи, но мина ужасно много време, преди някой да види отново Турил.

— Ти не си моят татко — прошепна Емилие. — Моят татко се казва Тьонес. И дори не си приличате.

Мъжът я гледаше. Очите му бяха опасни, въпреки че имаше хубаво лице. Сигурно беше смахнат.

Петершен от зеления блок беше смахнат по свой начин. По думите на мама Турил правела път и на мравката, а с Петершен от зеления беше по-зле. Емилие не разбираше как така Турил прави път на мравката, а, което си е истина, иска да опече децата си на клада. С Петершен все пак си беше по-зле. Бе лежал в затвора, защото блудствал с малки деца. Емилие знаеше какво означава блудство. Леля Беате й го беше обяснила.

— Сигурно ще станем приятели — каза мъжът и хвана куклата. — Зарадва ли й се?

Емилие не отговори. Тук вътре се дишаше трудно. Тя, изглежда, беше изразходвала целия въздух; непрекъснато й тежеше на гърдите и й се виеше свят. Хората се нуждаят от кислород. Когато човек диша, поема кислород и въздухът обеднява, става неизползваем. Така й беше обяснила леля Беате. Затова, като се скриеше под завивката, след известно време трябваше да се покаже, та да вдиша кислород. Помещението беше голямо наистина, но тя стоеше тук ужасно дълго. Много години — така се чувстваше. Вдигна лице, задъхвайки се.

Смахнатият се усмихваше. Явно нямаше проблеми с дишането. Изглежда само с нея беше така. Сигурно ще умре. Може би мъжът я беше отровил, защото иска след това да блудства с нея. Емилие си пое дъх с усилие.

— Астма ли имаш? — попита мъжът.

— Не — прозина се Емилие.

— Опитай се да си легнеш.

— Не!

Ако имаше начин да се успокои и да не мисли само за мъжа с опасните очи, щеше да диша по-леко.

Нямаше за какво друго да мисли.

Затвори очи и се отпусна назад; раменете й опряха стената. Вече не съществуваха никакви мисли. Нищо. Татко сигурно се е отказал да я търси.

— Спиш ли?

Мъжът излезе. Емилие стисна здраво твърдата кукла Барби. Предпочиташе плюшено мече. Въпреки че беше твърде голяма и за него.

Сега, когато беше сама, можеше поне да диша.

Мъжът не беше блудствал с нея. Емилие придърпа завивката върху себе си и накрая заспа.

 

 

Най-сетне Тьонес Селбьо остана сам. Вече нямаше собствено съществувание. Нищо повече не беше негово, дори времето. Къщата постоянно гъмжеше от хора: съседи, приятели, Беате, родителите. Полицията. Очевидно смятаха, че за него е по-леко да говори с тях тук, в дома си. Всъщност би се разведрил, отивайки до полицейския участък — едно излизане. Не го оставяха да отскочи дори до магазина. Беате и старите приятелки на Грете се заеха с всичко. Стигна се дотам, че вчера тъщата му приготви вана. Остана да лежи в горещата вода и едва ли не очакваше някоя жена да се появи от голямото нищо и да му изтрие гърба. Седя във ваната, докато водата изстина. В един момент Беате извика. Накрая почука на вратата, уплашена.

Беше изгубил собственото си време.

Сега беше сам. Другите не възнамеряваха да го оставят на мира, но той се разгневи и в огромната си ярост прогони всички. Чувстваше се добре, защото те му напомняха, че все още съществува.

Постави ръка върху дръжката на вратата.

Стаята на Емилие.

Следобедът, след като детето изчезна, обърна стаята наопаки, за да открие някаква следа, знак, намек, който да му подскаже, че Емилие само се шегува. Беше попрекалила с дяволиите, но всичко бе просто опит да си поиграе с него, да го изплаши, та по-късно вечерта да им бъде приятно от мисълта, че Емилие, естествено, никога няма да изчезне. Изпразни чекмеджетата. Книгите се озоваха на пода, купчината дрехи — в коридора. Изтръска внимателно завивките, откачи плаката от Дисниленд. Не откри нито загадка, нито отговор, нито следа. Нищо, за което да се хване. Емилие я нямаше и той се обади в полицията.

Студеният метал го пареше по ръката. Чуваше ударите на сърцето си да отекват в тъпанчетата и се плашеше да види какво се намира зад добре познатата му врата с името на Емилие, изписано с дървени букви; М-то беше паднало преди половин година и той прочете Е-ИЛИЕ. Утре ще купи ново М.

Най-сетне влезе; видя, че Беате беше подредила. Всичко си бе на мястото: книгите, красиво подредени на рафтовете по цвят, както Емилие ги искаше; леглото оправено; дрехите, поставени в шкафа. Дори раничката, задържана първоначално от полицията, стоеше отново на мястото си — на пода до бюрото.

Седна предпазливо на ръба на леглото. Кръвта продължаваше да бие в ушите му, но той се опита да се отпусне.

Според полицията вината е негова.

Не, не го обвиняваха в нищо. През първите няколко дни се чувстваше ту като душевноболен, с когото всички се държат подчертано внимателно, ту като бандит — обект на силно подозрение. От страх да не посегне на живота си го обградиха със задушаващо внимание. Същевременно го гледаха по особен начин, а в задаваните въпроси се долавяше остра нотка. Най-неочаквано изчезна малко момченце.

Тогава хората от полицията се промениха, явно проумяха, че отчаянието му е истинско.

После намериха момченцето.

Двама полицаи дойдоха да съобщят, че момченцето е мъртво. Почувства се като на изпит. Все едно той е допуснал грешка и Ким Санде Уксьой е убит. На въпросите им отговаряше точно толкова изчерпателно, колкото очакваха; правеше мимики, подходящи за подобен случай. Подобен случай?

Помолиха го да състави списък на всички, които някога е познавал и срещал. Препоръчаха му да започне от най-близките — от семейството и роднините, после да включи старите добри приятели и постепенно да разширява кръга — по-далечните, малко или повече познати хора, стари гаджета, случайни жени за по една нощ, колеги, съпруги на колеги. Беше невъзможно.

— Изключено е — беше разперил ръце той. Върна се назад до гимназиалните си години, но не успя да си спомни имената на повече от четирима съученици.

— Дали е толкова необходимо?

Дежурната полицайка се оказа търпелива.

— Помолили сме родителите на малкия Ким да направят същото — обясни тя спокойно. — После ще сравняваме. Ще проверим имате ли общи познати. Дали някога сте имали. Това е не само необходимо. То е изключително важно. Смятаме, че двата случая имат нещо общо и затова търсим допирни точки между семействата.

Тьонес Селбьо плъзна пръсти по леглото на Емилие, по буквите, изписани с химикалка върху светлата дървесина, когато тя откриваше азбуката. Понечи да повдигне пижамката й към лицето си, но се отказа. Не би издържал нейното ухание.

Искаше да легне в леглото на Емилие, ала не успя. Нямаше сили да се надигне. Болеше го навсякъде. Дали да не се обади на Беате? Би било добре някой да дойде, та да запълни празното пространство около него.

Тьонес Селбьо остана да седи на леглото на дъщеря си. От доста време се молеше горещо — не на Господ, същество непознато, намиращо място само в приказките, които разказваше на Емилие; молеше се на покойната си съпруга. Той не опази достатъчно добре Емилие, както обеща на Грете в предсмъртния й час.