Метаданни
Данни
- Серия
- Случаите на инспектор Стубьо (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Det som er mitt, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Любомир Павлов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ане Холт
Заглавие: Всичко мое
Преводач: Любомир Павлов
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: норвежка
Редактор: Ганка Петкова
ISBN: 978-954-357-133-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5087
История
- —Добавяне
13
Нещо се беше случило. Помещението създаваше впечатление за по-светло. Нямаше го угнетителното впечатление за старовремска болнична стая. Желязното легло, избутано чак до стената, бе покрито с пъстра кувертюра и отрупано с разноцветни възглавници. В неизвестно откъде появил се фатерщул седеше Алвхил Софиенберг, добре облечена, с крака върху ниска табуретка. Пантофите едва се показваха изпод лекото одеяло. Някой беше успял да вдъхне нещо като живот на сивите й кичури: мека къдрица падаше над челото.
— Имаш вид на много по-млада — възкликна Ингер Йохане Вик. — Колко добре изглеждаш, Алвхил!
Прозорецът зееше широко отворен. Пролетта най-сетне бе дошла. Националният празник бе оставил ранно пролетно настроение, продължило цели два дни. Миризмата на кромид лук едва се долавяше. Ингер Йохане усети много по-осезаемо аромата на влажна земя от градината. Възрастен мъж току-що я беше поздравил с вдигане на сламената си шапка, когато минаваше през двора.
— Добър съсед — обясни Алвхил Софиенберг. — Градинарството му е хоби. Не можел да гледа как градината вехне поради моето отсъствие по болест.
Усмивката й сега беше по-мека в ъгълчетата.
— Честно казано, не очаквах да те видя отново — подхвърли сухо старицата. — Когато последния път намина на сам, не изглеждаше особено добре настроена, но те разбирам. Наистина не бях добре. Твърде зле, ако трябва да си призная. — Направи движение с врат, тик, който мигновено овладя. — Продължавам да съм сериозно болна. Не се залъгвай. Странно, но чувствам как смъртта стои до гардероба и чака със седмици; после напълно необяснимо излиза да се разходи навън и изчезва. Изглежда в момента е заета с други. Но сигурно ще се върне скоро. Кафе?
— Да, благодаря. Черно. Сама ще се оправя, само…
Ингер Йохане понечи да стане. Погледът на Алвхил обаче я накара да остане на място.
— Още не съм умряла — констатира тя суховато. — Ето.
Наля от термоса върху малката масичка до себе си и подаде чаша на Ингер Йохане. Порцеланът беше истински, почти прозрачен. Кафето също беше много тънко.
— Съжалявам за кафето — извини се Алвхил. — Заради стомаха е. Не мога да понасям почти нищо. На какво дължа тази чест?
Направо не беше за вярване. Когато Ингер Йохане се реши да посети възрастната дама, я обзеха съмнения дали въобще ще я завари жива.
— Открих Аксел Сайер — оповести самодоволно тя.
— Сериозно?
Алвхил Софиенберг вдигна чашата към устата си, сякаш искаше да прикрие любопитството си. Необяснимо защо движението подразни Ингер Йохане.
— Е, не съм го намерила чисто физически, но знам къде живее. Впрочем не аз го издирих, а моят… Както и да е. Аксел Сайер живее в САЩ.
— В САЩ?
Алвхил се отпусна в креслото, без да отпие от кафето.
— Как… Какво прави там?
— Наистина не знам.
Алвхил покри уста, прикривайки зъбите си. Ингер Йохане сърбаше светлокафявата течност от синия порцелан.
— Когато научих за това, първо се учудих как изобщо е възможно съден да получи разрешително за влизане в САЩ — продължи тя. — Те са невероятно строги за подобни неща. Мина ми през ума, че правилата, в края на шестдесетте, когато е заминал за там, са били по-различни. Но не е така. Фактически Аксел Сайер е американски поданик.
— Но по онова време това изобщо не беше споменато.
— Несъмнено. И си има обяснение. Той е роден в САЩ при пътуване, предприето от родителите му — правили са неблагополучен опит за емигриране. Така или иначе, щом е роден там, законът му дава право да си запази американското поданство, а естествено има и норвежко. По време на процеса срещу него положително се е възползвал от това обстоятелство. Ако не тогава, то по-късно, при разглеждане на молбата за помилване. Навярно между другото са го попитали дали е норвежки гражданин, формално погледнато, той е бил.
Алвхил Софиенберг се замисли. През стаята мина ангел и Ингер Йохане се стресна, когато вратата се отвори и човекът със сламената шапка надникна вътре.
— Стига за днес — избръмча той. — Това там в градината на нищо не прилича. Съмнявам се, че ще оправя розите. По-скоро не. А и рододендронът е виждал по-добри дни, госпожо Софиенберг. Приятна вечер.
Измъкна се, без да дочака отговор. В стаята бе станало по-хладно. Крилото на прозореца се люлееше на пантите, потропвайки монотонно. Алвхил Софиенберг имаше вид, че ще задреме. Ингер Йохане отиде да затвори.
— Смятам да го посетя — подхвърли тя.
— Той ще се съгласи ли? Как мислиш? Ще приеме ли съвършено непознат човек от старата си родина, пък бил той и научен работник?
— Нямам представа. Неговият случай обаче е изключително интересен от гледна точка на темата, която разработвам. Ако накарам Аксел Сайер да говори, ще науча ценна информация за изследванията ми.
— Добре — въздъхна старицата. — Аз, собствено, не съм съвсем наясно защо точно правиш това изследване.
Преди време Алвхил Софиенберг издири Ингер Йохане по частен път — чрез колега, познат на дъщерята на Алвхил. Ингер Йохане остана с впечатлението, че болната жена има само повърхностна представа за заниманията й — не я беше разпитвала за подробности; не прояви и интерес към проекта. Притисната от краткото й отредено време, предпочиташе да използва малкото останали й сили да привлече Ингер Йохане за своето дело — историята на Аксел Сайер. Друго вече не я занимаваше. С наближаването на седемдесетте смяташе, че е губене на време да проявява фалшиво внимание към работата на другите.
Сега лицето на Алвхил доби ново излъчване, все едно не е болна или поне не е уморена. Ингер Йохане приближи стола си по-близо към нея.
— За изходна точка на изследването съм подбрала десет случая на убийства в периода 1950–1960 — подхвана тя, разбърквайки машинално утайката от рядкото кафе. — Всички осъдени се смятат за невинни. По време на излежаването на присъдата никой не е променил становището си. В собствените си представи те си остават невинни. Моята задача не е да установя дали са казали истината, или не. Аз се опитвам да констатирам дали има разлика в по-нататъшните съдби на тези хора. С други думи, как или доколко са се променили те след излежаване на присъдата, след помилване и пускане на свобода, след евентуално преразглеждане на делото в съответната инстанция. Накратко казано, целта ми е да направя снимка на ролята на външни фактори, намесили се в дейността на правораздавателната система. Например Фредрик Фастинг Тургешен, както знаеш, е бил осъден на доживотен затвор за убийство на млада жена — усмихна се тя гордо. По време на процеса срещу него Алвхил Софиенберг е била в зряла възраст, а Ингер Йохане още не е била родена. — Повече от четиридесет години той упорито твърди, че е невинен. До ден-днешен фактически чужди нему хора водят неуморна борба за този човек. Достатъчно е да се спомене само Йенс Бьорнебю. — Отново леко се изчерви и притаи дъх. — Но това, естествено, ти е известно — добави тя тихо.
Алвхил кимна и се усмихна, без да каже нищо.
— Ще се опитам да установя две неща — продължи Ингер Йохане. — Първо: има ли общи характеристики на случаите, привлекли голямо внимание? Например, слаба доказателствена страна в процеса или, да речем, дали някои личностни качества на осъдените не привличат околните. Или доколко медийната намеса влияе на следствието. С други думи, случайно ли дадено дело се забравя непосредствено след произнасяне на присъдата, или продължава да е обект на внимание и десет години по-късно?
Забеляза, че е повишила глас и продължи, сега вече по-тихо: — И второ: ще се опитам да проследя последствията, ако интересът към делото се запази. Да вземем Тургешен: изпитал ли е някаква радост от оказаната подкрепа?
Ингер Йохане забеляза повишения интерес на Алвхил. Беше мобилизирала всичките си налични сили; седеше с изправен гръб като придворна дама и почти не мигаше. Ингер Йохане продължи:
— В чисто човешки план несъмнено има огромно значение, че някой там, навън, в обществото, ти вярва.
— Ако става въпрос за невинен — прекъсна я Алвхил. — А при Тургешен не знаем как стоят нещата.
— В рамките на общото това е от съществено значение, безспорно. Но не и за моето изследване. Аз се интересувам от конкретните резултати, когато се ангажира външен човек.
— Забележително — изстреля Алвхил в пространството.
Ингер Йохане не разбра какво има предвид събеседничката й.
— Не си ли се чудила — попита тя замислено, за да запълни паузата, — защо случаят Аксел Сайер е потънал в забвение веднага след произнасянето на присъдата? Да не пренебрегваме факта, че повечето вестници са проявили остра критичност към цялото съдебно следствие. Защо изпуснаха захвата на делото? Дали в самия човек, нещо неприятно около неговата личност, не е причината? Или е отказвал да сътрудничи на доброжелателни журналисти? Всъщност Аксел Сайер… боклук ли е? Ако е боклук, значи така му се пада. Това ли е философията? За мен ще бъде много полезно да разговарям с този човек.
Вратата се отвори тихо.
— Как е? — попита медицинската сестра и продължи, без да дочака отговор: — Прекалено дълго седиш в този стол, госпожо Софиенберг. Време е да те сложим в леглото. Ще трябва да помоля твоята приятелка да…
— Мога да се справя и сама, благодаря ти — прекъсна я Алвхил сухо и с ръка отпрати жената, облечена в бяло.
— Не е ли по-добре първо да му пишеш?
Ингер Йохане Вик се изправи и пъхна изписаното тефтерче в ръчната си чанта.
— В някои ситуации предпочитам да не пиша писма — обясни тя бавно, мятайки чантата през рамо.
— А именно?
Медицинската сестра беше махнала кувертюрата от леглото и вече придърпваше чудовищната конструкция по пода.
— Когато ме е страх от отрицателен отговор — Ингер Йохане я погледна решително. — Липсата на отговор също е показателно. Означава „не“. Затова не смея да рискувам. Не и с Аксел Сайер. Тръгвам в понеделник.
Медицинската сестра улови погледа й.
— Добре — измърмори Ингер Йохане. — Сега си отивам. Ще се опитам да се обадя, Алвхил. От Америка. Ако имам какво да ти съобщя, разбира се. Пожелавам ти през това време да ти е… добре, доколкото е възможно.
Наведе се и спонтанно целуна старицата по бузата. Усети сухата и студена кожа. Навън прокара внимателно език по устните. Нямаше никакъв вкус.