Ане Холт
Всичко мое (13) (Първият случай на инспектор Стубьо)

12

Ингвар Стубьо си наложи да се овладее, за да не докосне голото телце. Понечи да пипне крачето. Искаше да погали гладката кожа. Трябваше лично да се убеди, че в детето няма повече живот. Както лежеше момченцето по гръб със затворени очи и леко наклонена настрани глава, с ръчички край тялото, като едната китка бе малко свита, а другата длан бе отворена нагоре, сякаш очакваше да получи подарък нещо сладко — би могло да бъде живо. Виждаше се грижливо затвореният след аутопсията срез във формата на буквата Т през гръдната кост и надолу към малкия му полов орган. Бледият тен на личицето можеше да се дължи и на сезона: зимата току-що бе отминала, а лятото още не бе дошло. Устата на момченцето беше полуотворена. Стубьо изпита желание да целуне детето. Искаше да му вдъхне живот. Искаше да го помоли за прошка.

— По дяволите — изруга той сподавено в шепа. — По дяволите. По дяволите.

Патологът го измери с поглед над очилата.

— Никога не можем да свикнем с това, а?

Ингвар Стубьо не отговори. Кокалчетата му бяха побелели и той изсумтя.

— Свърших — патологът свали латексовите си ръкавици. — Прекрасно малко дете. Петгодишно. Просто да кажеш по дяволите. Не че ще помогне.

Стубьо нямаше сили да се махне. Внимателно отпусна ръка към лицето на момченцето. Детето сякаш се усмихваше. Едва-едва, бавно, Стубьо докосна с пръст личицето му от крайчеца на окото до върха на брадичката. Кожата вече беше добила восъкоподобна плътност; усещаше се като леденостуден ток към върха на пръста.

— Какво се случи?

— Не го намерихте навреме — отвърна сухо патологът. — Строго погледнато, това се случи.

Покри трупа. Покрито, детето изглеждаше още по-малко. Крехкото телце почти изчезна под твърдата бяла хартия. Стоманеният плот беше голям. Бе разчетен за възрастни. Стоманеният плот беше по мярката на възрастен човек, отговорен за себе си; умрял от разрив на сърцето може би; от мазна храна и прекалено много цигари, от модерен живот и нездравословни удоволствия. Това не беше детски плот.

— Да изоставим този тон, а? — предложи Стубьо тихо. — Това засяга и двама ни.

Замълча, докато патологът акуратно си миеше ръцете. Приличаше на ритуал: сякаш с вода и сапун искаше да се отърве от смъртта.

— Имаш право — промърмори патологът. — Съжалявам. Да излезем навън.

Кабинетът му се намираше непосредствено до залата за аутопсии.

— Разказвай — подкани Ингвар Стубьо и се отпусна върху изтъркания диван. — Искам всички подробности.

Патологът — слаб мъж, около шестдесет и пет годишен — остана прав до стола на бюрото с леко учудено изражение. За момент се отнесе, сякаш не си спомняше защо е тук. Почеса се по главата и седна.

— Такива не съществуват.

Въздухът в кабинета, макар без прозорци, беше свеж, почти хладен и изненадващо лишен от миризми. Далечна сирена на линейка заглуши лекото свистене на въздушната система. Стубьо се чувстваше като в клетка. Тук нямаше по какво да се ориентира: нито дневна светлина, нито сенки или пробягващи облаци, които да му подскажат къде се намира.

— Аутопсираният е петгодишно, идентифицирано момче — зарецитира патологът, все едно четеше от невидим рапорт. — Здраво. Нормален ръст, нормално тегло. Близките не са упоменали никакви заболявания, никакви болести не са установени при аутопсията. Вътрешните органи са цялостни и здрави. По скелета и тъканите няма травми. Няма следи от външно насилие или други наранявания. Кожата е здрава, с изключение на драскотина, но очевидно стара, най-малко отпреди седмица и при това нанесена на момченцето преди отвличането.

Стубьо си разтри лицето. Стаята се завъртя пред очите му. Имаше нужда да пийне нещо.

— Зъбите са цели и здрави — говорим за млечни зъби; липсва само един горен преден зъб, паднал навярно само часове преди починалия… — Поколеба се, но се хвана за думата и продължи: — Преди малкият Ким да почине — завърши делово той. — С други думи Mors subita^[1].

— Никаква известна причина за смърт — обади се Ингвар Стубьо.

— Именно. Наистина имаше…

Поради зачервените очи и слабото кокалесто лице Стубьо оприличи патолога на стар козел, още повече че мъжът имаше и малка брада, от което лицето му изглеждаше още по-дълго.

— Открихме малко диазепам в урината. Не много, но…

— Като от валиум ли? Да не е било отровено?

Стубьо изправи гръб и сложи ръка на облегалката върху канапето. Изпита необходимост да се хване здраво за нещо.

— Не.

Патологът се почеса по малката брада.

— Не е било отровено. Според мен здраво петгодишно дете не би трябвало да взима лекарства, съдържащи диазепам, но въпреки това не става дума за отравяне. Невъзможно е да се определи каква доза му е дадена, но към момента на настъпване на смъртта количеството е било съвсем малко — дръпна брадата си и примижа към Стубьо. — Определено недостатъчно, за да му навреди. Тялото се е справило с по-голямата част, освен ако не се свежда само до дадената смешно малка доза. Не разбирам за какво е била нужна.

— Валиум — повтори Ингвар Стубьо бавно, сякаш думата съдържаше тайнствено обяснение защо петгодишно момче е умряло ей така, без доказуема причина.

— Валиум — изрече патологът също толкова бавно — или нещо друго с подобно действие.

— За какво ли ще му е било необходимо?

— Необходимо? Искаш да кажеш кога употребяваме диазепам?

За първи път очите на патолога издадоха раздразнението му и той погледна преднамерено часовника си.

— Знаеш. При определени нервни състояния в болниците го прилагат предоперативно в сравнително големи дози. Човек става по-спокоен, по-отпуснат. Прилага се и при пациенти, страдащи от епилепсия; при силни спазми и на деца, и на възрастни. Ким не е страдал от нищо такова.

— Тогава защо някой е дал на едно петгодишно…

— Тук слагам чертата за днес, Стубьо. Навъртял съм единадесет часа работа. Утре ще получиш предполагаемия доклад. Окончателният едва ли ще бъде готов, преди да минат няколко седмици. Необходими ми са всички резултати, но в общи линии… — докторът пусна една крива усмивка. Ако Стубьо не бе взел под внимание ефекта от близко разположените малки очи, би заподозрял патолога, че се забавлява.

— Значи имаш дяволски голям проблем. Това момченце просто си е умряло ей така, без никаква доказуема причина. Благодаря ти за днес.

Отново си погледна часовника, изхлузи бялата престилка и облече канадка, виждала и по-добри дни. Излязоха в коридора и той заключи вратата с два ключа. После сложи приятелски ръка върху рамото на Стубьо.

— Желая ти успех — пожела сухо той. — Имаш нужда от това.

Минавайки край залата за аутопсии, Ингвар Стубьо се извърна настрани. За щастие навън валеше като из ведро. Иначе възнамеряваше да се прибере вкъщи пеша, въпреки че би му отнело повече от час. Беше шестнадесети май. Часът минаваше шест. В далечината чуваше училищен духов оркестър да репетира тромаво „Да, ние обичаме“^[2].