Ане Холт
Всичко мое (11) (Първият случай на инспектор Стубьо)

10

Главен инспектор Ингвар Стубьо приличаше на американски футболист: здрав, доста над границата на нормалното тегло и средностатистически висок. Излишните килограми се разпределяха между раменния пояс, врата и бедрата. Гръдният кош стоеше стегнат под тебеширенобялата риза. В джоба над сърцето имаше две метални тръбички. Преди да разбере за какво служат, Ингер Йохане Вик помисли, че мъжът ходи с амуниции по тялото си.

Беше изпратил да я вземе кола. За първи път някой изпращаше кола за Ингер Йохане Вик. Почувства се неудобно и помоли да отиде сама. Можеше да вземе метрото или такси. В никакъв случай — възрази Стубьо. Изпрати „Волво“, тъмносиньо и дискретно, с млад мъж зад волана.

— Щях да си помисля, че са тайните служби — усмихна се тя сдържано, докато се ръкуваше със Стубьо. — Тъмносиньо „Волво“ и ням шофьор със слънчеви очила.

Смехът му беше също толкова мощен, както и шията, от която излизаше. Зъбите бяха бели, равни, с проблясък на злато от десен кътник.

— Не се притеснявай от Оскар. Той има да учи още много.

Във въздуха все още се носеше слаба миризма на пури, но нямаше пепелници. Работното бюро беше невероятно голямо, с подредени папки от едната страна и изключен компютър от другата. На стената зад стола на Стубьо висеше карта на Норвегия, плакет на ФБР и голяма снимка на кафяв кон. Беше правена през лятото на ливада с полски цветя. Конят отмяташе глава в момента на отскок: гривата стоеше като ореол, погледът бе насочен към обектива на апарата.

— Красив кон — посочи снимката. — Твой ли е?

— Казва се Сабра — усмихна се в отговор той. Този мъж се усмихваше непрекъснато. — Прекрасно животно. Благодаря ти, че прие да дойдеш. Гледах те по телевизията.

Ингер Йохане Вик се запита колко пъти чу това изречение през последните дни. Единствено Исак, типично в негов стил, не спомена нито дума за този невероятно мъчителен епизод. Но той пък никога не гледаше телевизия. За разлика от него, майката на Ингер, Йохане звъня пет пъти още през първия половин час след предаването; телефонният й секретар избълва пронизващия металически глас още при влизането вкъщи и понеже Ингер Йохане не се свърза с нея, последваха четири нови съобщения, едно от друго по-напористи. На другия ден в службата я потупаха по рамото. На едни им беше смешно, други я укоряваха. Касиерката в близкия магазин се наведе поверително напред и прошепна толкова силно, че всички наоколо чуха:

— Видях те по телевизията!

— „Редакция 21“ сигурно е отчела огромен брой зрители.

— Добре се представи — изкоментира Стубьо.

— Добре? Та аз не можах да кажа почти нищо.

— Каза най-важното с това, че си отиде по средата на предаването; каза повече от останалите по-ограничено мислещи хора. Прочете ли ми имейла?

Тя кимна.

— Опасявам се обаче, че не съм човекът, когото търсите. Не виждам с какво бих помогнала. Не съм точно…

— Четох дисертацията ти — прекъсна я той. — Твърде интересна е. Ние от нашата професия… — погледна я и замълча. Очите му изразяваха съжаление, все едно се срамува от работата си. — Следим ограничена информация, само което се отнася директно до професията на следователя. Като това…

Отвори едно чекмедже и извади книга. Ингер Йохане веднага позна обложката, където името й бе изписано с малки букви над безцветен зимен пейзаж.

— Изглежда само аз съм я чел. Жалко, защото е много подходяща.

— За кого?

Лицето му отново доби унил, полуизвиняващ се израз.

— За професията на полицая. За всеки, който се стреми да разбере душата на престъплението.

— Душата на престъплението? Сигурно искаш да кажеш на престъпника?

— Добре чу, професоре. Добре чу.

— Не съм професор. Аз съм университетски преподавател.

— Има ли значение?

— Да.

— Защо?

— Защото…

— Всъщност има ли значение как те наричам? Титулувам те професор, защото знам, че си изследовател и преподаваш в университета. Съгласна ли си?

— Да, но не е правилно да се осланяш на титлата.

— Така ти приписвам нещо повече, отколкото си в действителност. Това ли искаш да кажеш? Проявявам небрежност към детайлите, а?

Ингер Йохане примижа и си свали очилата. Започна бавно да трие лявото стъкло с крайчеца на блузата си. Печелеше време. Мъжът от другата страна на писалището потъна в сива мъгла — неопределено същество без ясна природа.

— Прецизността лежи в основата на моя занаят — чу тя гласа, без да различи чертите на лицето, — в малкото и в голямото. Добрата полицейска работа означава да градиш камък върху камък. С точност до милиметър. Ако съм небрежен… Ако някой от моите сътрудници пренебрегне косъм, не улучи мига, прибърза, защото смята, че знае нещо, а строго погледнато, не сме сигурни дали е така, тогава…

Пляс.

Беше плеснал с ръце, а Ингер Йохане си сложи очилата.

— Тогава работата не върви на добре — добави той тихо. — Започвам, честно казано, да се окайвам.

Това не я засягаше. Не я интересуваше дали главният полицай, служител на средна възраст от Крипо, е изморен от работата си. Мъжът явно си имаше екзистенциални проблеми, но те изобщо не я касаеха.

— Не заради работата сама по себе си — неочаквано й подаде кутийка дражета, — съвсем не. Ето, вземи. Дразни ли те миризмата на пури? Да проветря ли?

— Не — поклати глава тя и се усмихна леко. — Мирише приятно.

В отговор и той й се усмихна. Беше хубав, някак сурово красив: прекалено правилен и твърде голям нос, дълбоки, прекалено сини очи, ясно очертана, прекалено добре оформена уста. Ингвар Стубьо беше прекалено стар за тази тебеширенобяла усмивка.

— Чудеше се за какво ли ще искам да говоря с теб — продължи той добродушно. — С поправката преди малко… душата не на престъплението, а на престъпника, попадна точно в целта. Именно за това става дума.

— Не разбирам…

— Почакай малко — обърна се към снимката на коня. — Да вземем Сабра. Тя е добър, старовремски ездитен кон — подхвана той, сплитайки ръце зад главата. — Качи й петгодишно дете и ще тръгне с равномерен, спокоен ход. Яздя ли я аз, подпалва фитила точно обратното… Уоу! С нея тренирах езда с прескок. За собствено удоволствие, естествено, никога не съм бил особено добър. Въпросът е…

Внезапно се наведе към нея и тя долови слаб аромат на дражета от дъха му. Ингер Йохане не се поколеба дали тази изненадваща интимност е приятна, или отблъскваща. Отдръпна се.

— Чувал съм хора да твърдят, че конете имали далтонизъм. Вероятно са прави. Сабра мрази всичко синьо, независимо какво се говори; не й е приятно при дъждовно време, има афинитет към необуздани жребци, алергична е към котки и прекалено лесно я разсейват автомобили с обем на двигателя над три литра. — Поколеба се и едва забележимо поклати глава. Важното е, че винаги съм в състояние да обясня защо реагира по един или друг начин. Като… Като кон, казано направо. Събори ли препятствие, не е необходимо да се впускам в задълбочени анализи, както правят мнозина други, сериозно трениращи. Аз мога… — Погледна косо към снимката. — Виждам го в очите й, ако щеш. В характера й. Разбирам го от това, което знам за нея.

Ингер Йохане се опитваше да измисли как да се вклини в тирадата му.

— Тук не работим така — заключи той, преди тя да успее да го прекъсне. — Тук вървим по обратния път.

— Все още нямам никаква представа какво искаш от мен.

Ингвар Стубьо сплете ръце, този път като за молитва, и внимателно се облакъти на писалището.

— Две отвлечени хлапета и две разбити семейства. Хората ми вече изпратиха над четиридесет проби за лабораторни изследвания. Разполагаме с неколкостотин снимки на местопрестъпленията. Ако ти кажа колко разпита на свидетели сме провели, ще ти се замае главата. Почти шестдесет човека работят по случая, по-точно по тези случаи. След няколко дни ще знам това, което е възможно да се узнае за самото престъпление. Затова имам нужда от теб.

— Имаш нужда от профайлър — уточни тя.

— Именно. Имам нужда от теб.

— Не — възкликна тя малко пресилено. — Не аз ти трябвам.

 

 

В скромна къща в квартал „Баерюм“ една жена нервно поглеждаше ръчния си часовник. Времето се беше объркало, секундата не следваше секундата; минутата не застъпваше предишната; часовете, ту нескончаемо дълги, ту внезапно къси, се връщаха отново, след като бяха отминали — все едно стари врагове не искат да я оставят на мира.

Още първата сутрин и двамата усетиха страха като нещо осезателно. Съумяха да го канализират донякъде чрез многобройни телефонни обаждания: в полицията, на родителите си, в службата, в пожарната. Оттам пристигна кола, но служителите не допринесоха за издирването на петгодишното момченце с кестеняви къдрици, изчезнало през нощта. Ласе се обади на всички, за които се сети; включително и в болницата. Изпратиха линейка, но нямаше кого да откара. Позвъни на съседите, живеещи в долепените една до друга къщи. При появата на униформени полицаи в тяхната предна градинка мнозина поспряха пред портата, клатейки скептично глава.

Уплахата все пак е движеща сила. После всичко стана още по-лошо.

Тя се спъна по стълбите към мазето.

Подкрепящите колелца паднаха от стената. Само преди броени дни Ласе ги свали от колелото на Ким. Ким беше толкова горд: хвърчеше напред със синя каска, падаше, ставаше и продължаваше да кара колелото без подкрепящи колелца. Закачиха ги на стълбите към мазето, непосредствено до вратата; като трофей.

— За да виждам колко съм добър — обясняваше той на баща си, пипайки клатещия се горен зъб. — Скоро ще падне. Колко ще получа?

Трябваше да им намаже конфитюр.

Близнаците бяха гладни. Конфитюрът стоеше в мазето. Правиха го миналата година и Ким участва в брането на плодовете. Ким. Ким. Ким.

Близнаците, едва двегодишни, искаха конфитюр.

Пред мазето имаше нещо. Тя не можа да разбере какво — някакъв продълговат денк — не повече от метър. Нещо беше опаковано в сив найлон, а отгоре имаше бележка, здраво прикрепена с лепенка. Букви, изписани с червен туш върху голям бял лист. Кафява лепенка. Сив найлон. От денка стърчеше глава; върхът на детска глава с кестеняви къдрици.

— Бележка — каза тя глухо. — Там има бележка.

Ким се усмихваше. Беше мъртъв и се усмихваше. На горния венец леко проблясваше червеникава раничка от паднал зъб. Жената седна на пода. Времето течеше в кръг и за нея беше ясно, че това е началото на нещо, което никога няма да свърши. Когато Ласе слезе да я потърси, тя нямаше представа къде се намира. Пусна момченцето си чак когато я откараха в болницата и й сложиха инжекция. Един полицай отвори дясното юмруче на детето.

Там имаше тебеширено бяло зъбче с малък, кървавочервен корен.

 

 

Офисът беше сравнително голям, но вътре бе задушно. Дисертацията й все още лежеше отгоре, в самия край на бюрото. Ингвар Стубьо плъзна показалец по бледия зимен пейзаж, преди да го вдигне към нея.

— Ти си и психолог, и юрист — натърти той.

— Не е точно така. Имам магистърска степен по психология. От САЩ. Но това не замества изпита за държавен служител. Иначе е вярно, че съм юрист.

Беше потна и помоли за вода. Мина й през ума, че се намира тук мимо волята си, почти под командата на полицай, с когото не желаеше да си има работа. Той говореше за случай, който не я засягаше. Ставаше въпрос за проблеми извън нейната компетентност.

— Бих искала да си тръгна — обясни учтиво тя. — За съжаление, не мога да ти помогна. Явно познаваш хора от ФБР. Обърни се към тях. Доколкото ми е известно, те използват профайлъри.

Тя погледна към вимпела на стената: беше син, безвкусен и блестящ.

— Аз съм научен работник, Стубьо. И майка на малко дете. Този случай ме отблъсква. Плаши ме. За разлика от теб, имам право да мисля така. Позволи ми да си тръгна.

Наля вода от шише без капачка и остави картонената чаша пред нея.

— Беше жадна — напомни й той. — Пий. Наистина ли мислиш така?

— Дали мисля какво?

Тя забеляза, че трепери. Студената вода се разплиска и описа следа от крайчеца на устата през брадата, та чак до ямката в основата на шията. Вдигна яката на пуловера си.

— Че това не те засяга.

Телефонът иззвъня — остър и настоятелен звук. Ингвар Стубьо вдигна слушалката. Адамовата му ябълка направи три отчетливи отскока, сякаш мъжът щеше да повърне. В продължение на цяла минута не каза нищо. Тихо „да“, по-скоро неясен хрип, се изплъзна от устните му. Мина още минута. Тогава затвори. Бавно измъкна единия калъф с пура от джоба на ризата. Пръстите галеха матирания метал. Продължаваше да мълчи. Ингер Йохане не знаеше какво да прави. Внезапно той остави пурата и си стегна възела на вратовръзката.

— Намерили са момченцето — оповести той дрезгаво. — Ким Санде Уксьой. Майката го намерила в собственото им мазе. Опакован в чувал за смет. Убиецът оставил и бележка: Получи си заслуженото.

Ингер Йохане си свали нервно очилата. Не искаше да вижда. Не искаше да чува. Изправи се слепешката и протегна ръка към врата.

— Това било написано на бележката — поясни Ингвар Стубьо. — „Получи си заслуженото“. Още ли смяташ, че този случай не е за теб?

— Позволи ми да си вървя. Пусни ме да изляза оттук.

Затътри крака към вратата и опипом хвана дръжката, все още с очила в ръката.

— Естествено — чу тя някъде отдалече. — Ще изпратя Оскар да те закара до вкъщи. Благодаря ти, че дойде.