Интересен въпрос. Технически погледнато, трябваше да е буден, тъй като чу въпроса. И все пак, ако наистина бе буден, защо й трябваше да го пита? Нима не беше очевидно? Може би пък сънуваше, че го питат. Как беше описала Ейприл мъката си — трескав сън? Сън — което би обяснило празнините и общата несвързаност на живота — цикличното повтаряне на събития по кабелните телевизии, вълните природни бедствия, учени обявяват отново и отново едни и същи открития (Планета X, птици — динозаври, клониране, генетични кодове), хаотичното ежедневно разместване на национални агенции, прочути хора, за които никой не може да се сети как всъщност са станали прочути, внезапната поява и изчезване на епидемии, декларации и разпадане на правителства, цикли на скандали, изповеди и реабилитации, разгорещени избори, в които изгубилите се обявяват за победители, и състезания, които се повтарят в една и съща поредица, събития, излезли напълно изпод контрол, подобно на мор от липса на логика… сякаш във всички уравнения е била вкарана някаква погрешна математика, съсипваща компютърните програми и водеща до натрупването на привидно приемливи аргументи, пропуски в последователността — откъси от песни, появили се преди първоначалното им излизане, преработени преди първата си прожекция филми, победи, провъзгласени преди избухването на войните, драстичните колебания в пазарите на сигурност (паниката отстъпва пред спокойствието, то — пред паниката, и така без край), всичко това сведено до фрагменти от речи покрай нарочни снимки, съпроводени с цветни предупреждения и жълти ленти по дърветата.

— Господин Реми? Можете ли да стиснете ръката ми?

Пак труден въпрос. Какво трябваше да направи — да отговори или да стисне? Стискането отговор ли ще бъде? Какво беше казала Ейприл? „Не можех просто да се мотая и да се преструвам, че всичко това има смисъл“. Може би вече нищо нямаше смисъл (празнините засягат всекиго) и това бе някаква културна болка, от която страдат всички. Но докато мислеше върху въпроса, Реми усети женска ръка в своята и усети болката зад очите си; тя ревеше и бушуваше в главата му като потеглящ от перона влак, запалил фарове и изпускащ пара, но после се промени, стана по-специфична, сякаш някой забиваше лявото му око в черепа, удари с чук, пукнатини по монета и жестока агония, изпълваща вакуума зад очите му, заличаваща богоявлението, което се опитваше да получи, точно когато искаше да му каже: „Ами ако аз съм единственият осъзнаващ това?“. Самотна, смразяваща мисъл — и не съжаляваше, че тя също се изплъзва, че оставя единствено моментно впечатление, подобно на отпечатък в пясъка, преди да бъде напълно заличен. Стисна ръката.

— Боли — каза прегракнало. Видя обичайните сламки на фона на чернотата: разбягваха се, когато се опитваше да се съсредоточи върху тях, но сега бяха наполовина по-малко и само от дясната страна; в лявата имаше единствено тази всепоглъщаща агония, сякаш бяха забили бодлива тел през лявото му око в мозъка и я дърпаха отвън, така че опъваше всичко около себе си. Опита се да отвори здравото си око, но то бе бинтовано заедно с болното. Беше благодарен за останалите петна и сламки — поне имаше нещо за гледане.

— Ще ви дам нещо за болката — прошепна гласът.

— Благодаря — каза Реми. Вдигна ръка и докосна дебелата превръзка през очите си. Бинтът покриваше по-голямата част от челото и бузите му.

— И ще кажа на хирурга, че сте буден. Иска да говори с вас.

— Кой ден сме днес?

— Сряда.

— О.

После чу стъпките й по твърдия под и му се прииска да бе попитал за Ейприл. Сряда не означаваше нищо. За няколко минути остана само болката, после отново се чуха стъпки й се разнесе силната миризма на одеколон.

— Как сте днес, господин Реми? — Докторът произнесе името му с неправилно ударение, но Реми не го поправи. — Аз съм доктор Детуш. Очен хирург.

Парфюмираният глас на доктора бе гладък и спокоен, като на водещ джаз радиошоу в неделя вечер.

— Много боли — каза Реми.

— Предполагам. Непрекъснато се сблъсквам с това в работата си. — Гласът на доктора се адаптира като глас на изнасящ лекция професор. — Пост хирургичната очна травма дава наистина уникален вид болка, господин Реми. Не е локализирана, както при счупен крак или изгаряне на ръката. Не можете да я докоснете; тя е обобщена болка — но не и тъпа като при главоболие. Едновременно може да бъде остра и дифузна.

На Реми страшно му се искаше този човек да престане да говори за болката му.

— Тялото възприема операцията на окото като страшно жестоко посегателство, като уникален шок на всяко ниво — продължи доктор Детуш. — Окото не е устроено да бъде разрязвано като кожата; централната нервна система не знае как да реагира, когато някой започне да ровичка из горните етажи.

— Защо е била нужна операция? — попита Реми.

— Не помните ли?

— Не.

Докторът се разсмя.

— Е, тъй като виждам подписа ви на разрешителното, приемам, че още сте под въздействието на упойката и че не сме отворили наслуки главата ви и сме се опитвали да съсипем ретината ви без ваше разрешение.

— Не — каза Реми. — Имам проблем със следенето на нещата. Всичко ми се изплъзва.

— Това е от анестезията — каза докторът. — Ще започнете да се ориентирате през следващите няколко часа.

— Не — отново каза Реми. — Отдавна е така. Заради онези празнини.

— Да, така изглежда, но не се тревожете — каза докторът. — Щом упойката мине и започнете да се справяте с болката, всичко ще ви се изясни.

Отново разлисти някакви страници.

— Що се касае до операцията, със съжаление трябва да ви съобщя, че не успяхме да възстановим ретината. Беше се отлепила твърде много. Така че зрението ви с това око… е силно увредено, господин Реми. След като махнем превръзките, може би ще продължавате да виждате някакви смътни образи, особено по краищата, но по същество с това око е… свършено. Чернота. Капут.

Замълча и даде на Реми малко време, преди да заговори отново.

— Не си спомням да съм виждал очи като вашите. Сякаш да четеш учебник. Дегенерация и отлепване, изтъняване на ретините, направо забележително. Никога не бях виждал такава тънка изпокъсана тъкан у човешко същество, което не е било труп. Като подвижни завеси, господин Реми. Като чаршафи в стар склад. Като…

— Добре — каза Реми.

— Някой в семейството ви да е имал очни заболявания?

— Не мисля — каза Реми.

— Защото очите ви са като на деветдесетгодишен човек — каза доктор Детуш. — А трябва също да ви питам, летяхте ли дотук?

— Още ли съм в Сан Франциско?

— Да.

— Значи съм летял дотук.

— Офталмологът ви в Ню Йорк одобри ли това?

— Не. Всъщност май ми каза да не летя.

— Е, ето до какво води пренебрегването на лекарски съвет. — Реми отново чу шумолене на страници. — Добрата новина, доколкото може да бъде такава, е, че все още ще можете да виждате с дясното си око — засега. Имате много парчета в полезрението ви… петна, сламки и разни такива.

— Да.

— Е, поне успяхме да ги намалим наполовина. — Докторът се разсмя на собствената си тъпа шега. — Но моля ви, господин Реми, направете си услуга и вземете влак или автобус обратно до Ню Йорк. Очите ви са крехки като оригами, господин Реми. Като увереността на дебело момиче на абитуриентски бал. Като…

— Схванах — каза Реми. Думата крехки събуждаше мисли за Ейприл; запита се дали не чака да го види.

— Промяната в налягането по време на полет може да ви се отрази много зле — продължи доктор Детуш. — Разбирате ли?

— Да — каза Реми, преследваше петната из здравото си око.

— Ще го запиша тук. Никакво летене. — Реми чу как докторът драска върху листа. — И един съвет — ще трябва да спрете пиенето. Поне докато трае лечението. Нивото на алкохол в кръвта ви е 0.039. Това е четири пъти повече от допустимата граница, господин Реми. Разбирате ли какво казвам?

— Никакво пиене и никакво летене…

Самолетът се тресеше и подскачаше сред дрънченето на излята и нагласена пластмаса и стърженето на двигателите, напрягаше сили срещу земното притегляне и когато сякаш бе на границата да разкъса алуминиевата си черупка, най-сетне успя да скъса с пистата и да се успокои. Бяха във въздуха. Реми отвори очи, но само дясното се подчини — на лявото все още имаше марля. В ръката си държеше малко шишенце с уиски. Погледна към седалката вляво с надеждата да види Ейприл, но там седеше Маркъм и дъвчеше намръщено молива, мъчеше се да се справи с току-що започнатата кръстословица. Наведе се към него.

— Добре. Шест букви. Пукнатина. Последната буква е м. Третата сигурно е о.

Реми затвори око и се облегна назад. Отвори уста да каже пролом, но вместо това излезе…

— Според събраната през последните няколко месеца информация — бавно каза агент Дейв, наблягаше на всяка дума, — клетката е изградена както следва.

Реми огледа непретенциозната конферентна зала. Двамата с Маркъм седяха на овална маса във въртящи се столове. Дейв, високият слаб агент със скобите, стоеше в блясъка на голям компютърен дисплей, монтиран на стената пред тях. На екрана се мъдреше надпис КЛЕТКА 93 и схема, свързваща шест силуета в малка пирамида. Под всеки силует имаше число — едно, две и три на най-долния ред, четири и пет в средата и шест на върха. През единия от силуетите, номер пет, минаваше червена линия; другият, номер две, бе отбелязан с въпросителен знак над него.

— Както следва? — промърмори Маркъм на Реми.

Дейв рязко се обърна към тях.

— Какво му е на „както следва“?

— Нищо. Просто… нищо.

Дейв погледна стената, после отново се обърна към Маркъм.

— Вижте какво. Вие сте гости в тази операция. Агенцията обикновено не сътрудничи по такъв начин. Поставен съм в много неизгодно положение. Затова бих се радвал на малко подкрепа. И професионализъм.

— Прав сте. Съжалявам — каза Маркъм. — Вината е моя.

— Деветдесет и три е класическа, малка, лишена от лидер клетка sui generis^[1] — продължи Дейв и хвърли бърз отбранителен поглед към Маркъм, преди да продължи. — Всеки от членовете й е свързан с един или двама други, но никой не познава повече от двама други, така че ако някой отпадне, двама или трима могат да се измъкнат и на теория клетката ще може да се възстанови — като гущер, който си къса опашката. Ето защо е важно да се доберем до колкото се може повече членове.

— Защо е наречена Деветдесет и три? — попита Маркъм.

— Не сме сигурни. Може би групата е била формирана през деветдесет и трета, макар че повечето от връзките са от много по-ранна дата. Анализаторите ни излязоха и с друга теория, според която името се отнася до деветдесет и трите имена на Аллах и че броят на членовете попада точно между три и девет. Разбира се, следим също така и радиостанциите на тази честота, поздравите, посвещенията, заглавията на песните и други такива неща. — Дейв натисна копчето на дистанционното. — А сега да разгледаме членовете на клетката.

На екрана се появи черно-бяла снимка на кльощав арабин — говореше по мобилен телефон пред някакъв жилищен блок. Челюстта му бе издадена в силна обратна захапка, сякаш се мъчеше да не позволи на зъбите си да изскочат навън.

— Обект номер едно — Камал ал-Хасан, роден и образован в Саудитска Арабия, страстен и интелигентен, говори перфектен английски… маниак на тема японски спортни коли. Вероятно се е разочаровал от Америка на дванадесетгодишна възраст, след като отборът му „Таиф“ бе елиминиран в първия кръг на световното първенство на Малката лига.

— Позиция? — попита Маркъм, без да вдига поглед от бележките си.

— Втора база — каза Дейв. — Само ръкавица, никакви бухалки. Добър обхват, но хвърля като шестгодишно момиченце. По-късно се преместил в Сирия и работил като агент, събирал пари за ислямистките спортни клубове под предлог, че събира помощи за бегълци.

Дейв натисна отново копчето и се появи следващият диапозитив — друга снимка на Камал, този път в делови костюм, слизаше от лимузина.

— Имаме основания да смятаме, че неотдавна е влязъл в страната, най-вероятно през Канада.

Появи се снимка на познато изглеждащ млад арабин в делови костюм.

— Обект номер две — братът на Камал Асан, живеещ в Маями…

Реми ахна, но като че ли никой не забеляза. Това бе човекът, когото бяха измъчвали на кораба край Маями. Погледна към Маркъм, който му хвърли бърз поглед, надраска нещо в бележника в скута си и отново вдигна глава към екрана.

— Или най-малкото живял в Маями — поправи се Дейв. — Честно казано, не знаем къде се намира, сега. В неизвестност е от месеци. Смятахме, че се е опълчил срещу растящия радикализъм на брат си, но е възможно и да е минал в нелегалност, за да подготви нещо.

— Каза, че ще го пуснете — изсъска Реми на Маркъм, който продължи да гледа напред.

— Следващият — каза Дейв и на стената се появи физиономията на Бишир, — както… добре знаете, е контраразузнаването на агенцията, Тарзан — Бишир. Означихме го като Обект номер три, макар че именно той ни осигуряваше информация. Разбира се, неговото сътрудничество ни дава огромно преимущество пред врага ни в лицето, на бюрото. — Хвърли бърз поглед към Маркъм и Реми. — Не че искам да се хваля, но смятаме, че това е най-дълбокото реално проникване в терористична клетка, осъществено от която и да било американска агенция.

Маркъм изръкопляска учтиво.

Дейв отново натисна копчето и на Реми му бяха нужни няколко мига, за да разпознае следващото лице.

— Идентифицирахме Обект номер четири като най-слабия член на групата, роднина на Бишир…

Това бе Махуд, собственикът на ресторанта.

— О, я стига — невярващо рече Реми. — Той не е…

Маркъм се пресегна, сграбчи го за ръката и поклати леко глава.

— Махуд Таснийм е пакистанец, собственик на ресторант в града — каза Дейв. — Не сме съвсем сигурни за неговото въвличане или мотивация… знаем само, че неотдавна се е свързал с Бишир и поискал доброволно да се включи, вероятно като помощник, осигуряващ транспорт или тайна квартира.

Дейв натисна отново копчето и на стената се появи образ, който Реми разпозна — мъж, лежащ в локва кръв на тротоара; Това бе снимката, показана му от Бъф в таксито.

— Както знаете, Обект номер пет, Боби ал-Замил, е мъртъв. — Дейв прочисти гърлото си. — Ал-Замил е бивш помощник на Бишир. Причината, поради която отначало се обърнахме към вас във връзка с Марч Селиъс, бе, че Бишир бе споменал името й по време на разпит. Каза, че я познава покрай ал-Замил, който имал делови отношения с нея. Не сме сигурни защо ал-Замил е бил елиминиран; може би групата е искала да се отърве от него, защото бе под наблюдение, или е размислил, а може пък това да е нещо като риалити шоу и да са го номинирали за изгонване. Както и да е, явно са го убили, за да не изложат операцията на опасност.

Маркъм кимна енергично.

— Но вместо да разубеди групата, смъртта на ал-Замил като че ли е съживила останалите и ако не друго, ги е убедила да съкратят сроковете си. Което ни води до Обект номер шест, най-загадъчния член на клетката. Дори Бишир не е сигурен за истинското му име. Останалите го наричат Ибн’ Араби, което прилича на обръщение към пацифистки настроен учител суфи. Нарекохме го с кодовото име Ягуар.

— Защо не Ледения? — предложи Маркъм.

— Какво? — не разбра Дейв.

— Да — каза Маркъм. — Знаете ли… ако бях на ваше място, щях да го нарека Ледения.

Дейв го изгледа невярващо.

— Ледения?

— Да. Ледения.

— Искате да го наречем Ледения? Но кодовото му име е Ягуар.

— Не го ли намирате за малко… предсказуемо?

Раздразнен, Дейв сложи ръка на гърдите си.

— Не, не е предсказуемо… избрахме Ягуар заради Тарзан. Нали се сещате. Това е животно.

— Да. Предполагам. Но не е ли малко мелодраматично?

Дейв изглеждаше зашеметен от критиката.

— А Ледения не е ли?

— Това е литературно позоваване. По-изтънчено е.

— „Смъртоносно оръжие“ е литературно позоваване, така ли?

— Не… Ледения от пиесата на Юджийн О’Нийл.

Лицето на Дейв се изкриви.

— Онази за противните хлапета, дето се мъчат да направят хор?

— Не, тя се казва „Хор“.

— Защото беше ужасна.

— Не предлагам да кръщаваме някого на „Хор“. Просто предлагам да размислите и да наречете лидера Ледения.

Дейв сви рамене.

— Е, не можем. Вече е прекалено късно. Освен това вече си имаме един Леден в Рияд. Ще стане много объркано.

— Но Ягуар?

— Да — каза Дейв. — Ягуар. И тъй, както казвах, според Бишир…

— Ягуар? — промърмори Маркъм.

Дейв прочисти гърлото си.

— Според Бишир клетката се финансира от… Ягуар. За съжаление нямаме никаква представа откъде той получава парите си. Проследяваме обичайните благотворителни фондации, сметки в швейцарски банки, търговия на наркотици, енергийни пазари, алтернативни музикални хонорари и тъй нататък… но засега удряме на камък. Единственото, с което разполагаме, е пощенската кутия на Бишир. Преди една седмица в нея се появи празна пощенска картичка — без никакви отпечатъци — с място за среща.

Картичката се появи на екрана. На нея пишеше ВМ ПАРК 0800. Този път Реми не се изненада ужасно, когато разпозна собствения си почерк.

— Смятаме, че на тази среща ще бъдат набелязани цели. Щом това стане, имаме два избора. Бихме могли да ги спипаме на място, но не и преди да сме сигурни, че всички членове и особено Ягуар са налице. Ако се задействаме… прекалено бързо, рискуваме да оставим някой от тях да се измъкне. Ако се забавим…

— Се надпреварваме с времето — каза Маркъм и изсумтя в шепа като ученик, опитващ се да сподави смеха си в час.

— Какво? — попита Дейв.

— Нищо — каза Маркъм и изправи рамене, но затвори очи и отново изсумтя.

— Какво толкова смешно има? — отново попита Дейв.

Маркъм овладя физиономията си.

— Нищо. Просто… Нищо.

Без да престава да гледа неодобрително Маркъм, Дейв натисна копчето и се появи следващото изображение.

— Това е единствената снимка, която вероятно е на Ягуар.

Зърнеста фотография на двама души, облегнали се на парапета на ферибот. Отначало Реми се опита да различи човека от лявата страна, който май пушеше цигара.

— Мъжът отляво е Асан — каза Дейв и отново натисна дистанционното.

Появи се увеличен образ на Ягуар, още по-размазан, отколкото на предишната снимка. Бе невъзможно да се различи лицето му. За Реми обаче бе ясно, че мъжът е по-възрастен, вероятно над петдесет, дори към шейсет, на вид от Близкия изток, с къса сива коса. И беше облечен в дълго сиво вълнено палто.

— О, не! — промърмори той.

Дейв не му обърна внимание.

— Това е Ягуар, човекът, когото наричат Ибн’ Араби, иронично споменаване на исляма като религия на любовта. Смятаме, че Ягуар вероятно е бил преподавател в миналото и че може би е обучавал един или повече от членовете. Смятаме, че може би е станал радикален, когато е изгубил член от семейството си, може би син, по време на първата война в Залива, макар да не знаем как или на чия страна. Смятаме също, че е натурализиран американец, високообразован, с познания за експлозиви…

— Не, аз познавам този тип — каза Реми.

— Да. — Дейв въздъхна и се обърна към стената. — И аз имам същото чувство.

Отиде до стената и се загледа в неясния образ на мъжа с вълненото палто.

— Когато най-сетне видиш лицето на врага, сякаш имаш чувството, че си го познавал през целия си живот.

— Не… — започна Реми.

— О, има и… един друг момент — бавно каза Дейв, сякаш подбираше подходящите думи. — И той е от най-високо ниво и не бива да се споменава извън тези стени. — Пое си дъх и продължи: — Има известни… опасения — както казах, на най-високо ниво, — че възприятието за опасност е…

— Намаляло? — обади се Маркъм.

— Да. И смятаме, че няма е добре общественото мнение да възприеме враговете ни като шайка безобидни откачалки, ненормалници с бомби в кутии за обувки и безполезни терористи. С други думи, не можем да си позволим да заловим група невъоръжени шофьори на такси и управители на мотели.

Маркъм вдигна вежди, сякаш бе чул добра новина.

— Не търсим нищо помпозно. Но враг без оръжие е като куче без зъби. Затова няма да действаме, докато врагът не се сдобие с взривно устройство. — Дейв изчака, докато схванат думите му. — И тогава… тогава трябва да действаме бързо.

Реми тъкмо се канеше да стане и да каже, че всичко това е лудост, когато Маркъм избухна в нервен отривист смях.

— Това е викторина със смъртта — каза той. — Игра на хокей срещу злото…

Ейприл отвори вратата на апартамента си и го изгледа студено, стиснала зъби. Носеше джинси и тъмна риза. Косата и бе вързана на опашка. Лицето й изглеждаше по-слабо. И бледо.

Реми приятно се изненада.

— Здрасти — каза й.

Тя не го погледна в здравото око.

— Какво искаш, Брайън?

— Какво има?

— Какво искаш?

— Какво… искам ли? Искам… да те видя.

— Защо?

— За да поговорим.

— За какво?

Реми се изненада от леденото й поведение.

— Искам да съм с теб.

— Кажи ми какво искаш, Брайън.

— Ами… — Не знаеше откъде точно да започне. — Явно съм замесен в нещо и… не зная. Просто искам да те видя.

Тя най-сетне вдигна поглед и като че ли едва сега видя марлята на окото му, но каза само:

— Не се съмнявам, че ще измислиш нещо.

— Какво има? — отново попита той. — Мога ли да вляза?

Погледна покрай нея към апартамента. Дневната бе пълна с кашони. В най-близкия до вратата имаше пуловери.

— Заминаваш ли някъде, Ейприл?

— Да — каза тя. На Реми му се стори, че говорят прекалено спокойно и бързо, като актьори, репетиращи позната сцена. — Изнасям се.

— Какво? Къде?

— Не мога сега, Брайън.

— Мога ли да вляза?

— Не — каза тя. — Не можеш да влезеш.

— Защо?

— Не съм сама.

Реми погледна покрай нея.

— Не виждам никого.

— Не можеш да виждаш призраци — каза тя.

— Призраци ли? За какво говориш, Ейприл?

— Моля те, недей — повтори тя, забила поглед в земята.

— Какво „недей“?

— Не се прави, сякаш не си спомняш.

— Аз не си спомням. Никога не си спомням. Заради онези празнини.

— Да — каза тя, докато затваряше вратата. — Така каза…

Едгар изглеждаше различен — по-голям, по-самоуверен, макар че това можеше да се дължи и на прическата му. Гъстата му рошава коса бе по-къса, почти обръсната отстрани, с една малка туфа отпред; старите му торбести дрехи бяха сменени с клин и непромокаемо яке. А физически бе определено наедрял, както бе отбелязал Реми и преди това, сякаш бе вдигал тежести — кокалестият му врат бе заменен от нещо като пиедестал. Реми отново бе паркирал успоредно на тротоара в тъмното, на върха на хълма, срещу паркинга на същия онзи малък търговски център. Гледаше през бинокъла и през минаващите коли виждаше от време на време вървящия по тротоара Едгар. Момчето спря на същото място като преди, прескочи оградата и отново се озова в паркинга. Твърдо решен този път да не го изпуска, Реми свали бинокъла, метна го на задната седалка, изскочи от колата и бързо пресече натоварената улица. Изтича по тротоара и се покатери по същата ограда. Бинтованото око го болеше, докато тичаше. Замая се, когато скочи от оградата в паркинга, и си изкълчи глезена, при скок само от метър и половина. Когато се изправи, момчето вече не се виждаше никакво.

— Едгар! — Паркингът бе осеян с малки саксии за дървета в края на всеки ред и Реми закуцука сред колите и болните дървета, изправяше се на пръсти на всеки няколко крачки, за да огледа района. — Едгар!

По тротоарите вървяха хора и влизаха в двора в централната част на комплекса. Чу се клаксон и Реми се махна от пътя на една кола.

— Едгар!

Тръгна несигурно покрай магазините, взираше се във всяка витрина. Магазин за японски матраци. Бюро за попълване на данъчни декларации. Сватбено облекло. Хиропраксис. Вносни палми, пособия за голф, шезлонги. Никъде не виждаше сина си и, честно казано, не можеше да си го представи в нито едно от тези места.

— Едгар! Къде си? — Сладолед и гевреци. Армейски наборен пункт, магазин за китари, клетъчни телефони и…

Спря и впери поглед във витрините, които бе подминал. Помисли си за прическата му. Тръгна предпазливо към тесния армейски наборен пункт. Представляваше миниатюрно помещение и сякаш по-голямата част от площта му се намираше зад единствената врата. Някакъв сержант с обезпокоително сини очи, тънък мустак и тясна брадичка седеше на бюрото и говореше по телефона. Реми влезе. Сержантът вдигна поглед и прекъсна разговора.

— Добър ден, господине. Какво обичате?

Реми се огледа. Тази част от офиса приличаше на фалшива фасада, малко пространство с водеща навътре врата, или може би заден изход.

— Хлапето ми да е влизало тук?

— Моля? — каза сержантът.

— Едгар Реми. — Реми посочи вратата, водеща към задната част на офиса. На нея имаше плакат с лицето на суров млад мъж с униформа и черен грим, сякаш отиваше да играе футбол. Отдолу пишеше ГОТОВ ЛИ СИ? — Едгар там ли е?

Мъжът заговори спокойно и успокояващо:

— Господине, нямам право да казвам кой е вътре, освен на най-близките роднини.

— Аз съм му най-близък роднина — каза Реми.

Тръгна към вратата, но военният бързо стана и му препречи пътя.

— Вижте какво, не ви трябва — каза Реми. — Той е още хлапе.

Военният се усмихна топло.

— Това е обичайната реакция, когато млад мъж реши да постъпи в армията. Трудно е да се признае, че детето ви е станало мъж.

— Той е само на шестнадесет — каза Реми.

Сержантът изглеждаше искрено развеселен.

— Можете да сте сигурен, че не бихме приели шестнадесетгодишен младеж, господине.

Думите му не помогнаха на Реми да се почувства по-добре. Възможно ли бе Едгар да е на осемнадесет? Знаеше, че е минало време, но Едгар все още не бе достатъчно пораснал, за да постъпи в армията. Или беше?

— Това е някаква грешка. Не би трябвало да е тук. Не е подписвал нищо, нали?

Военният го хвана за ръката.

— Вижте. Както вече казах, нямам право да разкривам кой е тук и кой не е. Но когато един млад мъж вземе подобно решение, връщане няма. И ако този млад мъж се случи да е някой, който е изгубил баща си и иска да направи нещо, за да отмъсти за добрия човек, не виждам как някой, който наистина държи на него, би могъл да нарече това грешка.

— Аз съм баща му — отпаднало каза Реми.

— Втори баща ли? — попита сержантът.

— Не. Истинският му баща.

Сержантът се усмихна търпеливо.

— Вижте какво, наричайте се както си искате. Сигурен съм, че не е лесно да отгледаш детето на някой друг. Безкористна постъпка. Разбирам…

— Изслушайте ме…

— Не. — Говореше толкова тихо, че Реми трябваше да се наведе, за да го чуе. — Вие ме изслушайте. Досега бях достатъчно търпелив, господине. Но няма да ви позволя да позорите младите мъже и жени, които обличат тази униформа.

Мъжът наклони глава и изгледа Реми с електрическите си сини очи.

— Щом не уважавате и подкрепяте решението на младия воин, ще трябва да ви помоля да напуснете… преди да сте опозорили светлата памет на баща му.

Реми се изсмя, звукът го порази, приличаше му на налудничав. Зачуди се: „Ако се затичам, дали ще успея да стигна до вратата?“ — но военният като че ли прочете мисълта му и пристъпи към него. Реми излезе от офиса. Военният продължи да стои от другата страна на стъклената врата със скръстени ръце.

Реми се огледа първо в едната, после в другата посока. Сякаш му бяха предложили избори, на които нямаше особено доверие. Поколеба се известно време и накрая закрачи.

— Здрасти.

Обърна се. Едгар стоеше на прага на наборния пункт, забил поглед в обувките си. Военният гледаше нервно през прозореца, готов да скочи, ако Реми направи нещо подозрително. Едгар пристъпи навън и стъклената врата се затвори зад него. Черната му коса, която винаги бе разрошена, сега бе прекалено къса, за да я лови гребен — само ниска четина, която дори не можеше да покрие розовия му череп.

— Просто искам да знаеш, че разбирам как се чувстваш — каза Едгар. Продължаваше да гледа надолу. — Наистина разбирам. Просто…

Извърна се малко наляво — толкова позната поза, че Реми закопня отново да види момчето си и се запита какво е направил с него този гологлав млад мъж. Но само попита:

— Просто какво?

Едгар сви рамене.

— Ами, имам голям напредък.

— Напредък — повтори Реми.

— Не само аз. И мама мисли така. Психотерапевтът също. Минах през всички етапи на мъката. Не можеш да искаш от мен да се върна. Какво, да се отрека ли? Или… или да се гневя? — Поклати глава. — Както и да е, не мисля, че мога да се върна. Вече не. Не и след като най-сетне приех смъртта ти.

Едгар вдигна поглед. Вече бе висок колкото баща си. Но много по-различен.

— А ти наистина… някой ден ще умреш. Нали?

„Да — помисли Реми. — Някой ден“.

Стояха един срещу друг на тротоара на търговския център, забили погледи в земята. Едгар отвори уста да каже още нещо, но вместо това сви рамене. После бутна стъклената врата на наборния пункт. И преди Реми да успее да каже или дори да измисли какво да каже, момчето отново изчезна зад…

Вратата бе открехната едва-едва и Ейприл се бе облегнала на нея, очите и бяха зачервени.

— Моля те, Брайън. Измъчваш ме всеки път, когато правиш така.

Отново стоеше пред апартамента й и я молеше през веригата. Затвори очи, мъчеше се да се отърси от чувството, че вече е преживял този момент.

— Ейприл. Не зная какво лошо съм направил. Повярвай ми. Не си спомням.

— Не си спомняш.

— Да.

— Не си спомняш, че ме остави в една хотелска стая в Сан Франциско?

— Това ли съм направил? — Той трепна. — Съжалявам, Ейприл. Виж, ретината ми се отлепи. — Докосна превръзката си. — Окото ми…

Но тя не погледна нагоре.

— И не си спомняш, че ми остави бележка, че не можеш да бъдеш с човек, който е влюбен в призрак?

— О. Съжалявам. — Реми затвори здравото си око. — Наистина съжалявам. Не съм искал да го правя. Моля те — Погледна отново към кашоните край вратата. — Поне ми кажи къде се местиш.

Тя се загледа покрай него.

— Отказах се от парите.

— За какво говориш? Какви пари?

— Обезщетението. Парите, които ме убеди да взема. Раздадох ги всичките. Адвокатът взе една част. Дадох на родителите на Дерек. И дарих останалите. В случай че си дошъл за това.

— Какво? — Реми опря рамо на касата на вратата. — Не, Ейприл. Не ми пука за парите. Никога не ми е пукало за парите. Виж, не зная какво съм направил… но съжалявам. Зная, че съм се държал като луд, но имам нужда от теб.

— Имаш нужда от мен.

Остана поразен от безизразния й глас. Никога не я бе виждал в такава светлина.

— Нека забравим тази лудница и просто… да идем някъде. Ще живеем на хотел и… всеки ден ще си купуваме нови дрехи. Ще си сменяме имената…

— Невъзможен си.

— Моля те. Ще направя всичко, за да се върнеш. — Хвана я за ръката. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Ами… — Ейприл издърпа ръката си. Клепачите й останаха наполовина спуснати, сякаш всеки момент щеше да заспи. С тези нейни дълбоко разположени полуотворени очи ефектът бе хладен, преднамерен. — Ви могъл да спреш да чукаш шефката ми.

И леко затвори вратата пред носа му.

Реми остана за момент неподвижен, след което главата му се опря напред на…

Вратата на друг апартамент. Отвътре се чуваше смях. Реми вдигна глава. Не знаеше що за врата е това. Чувстваше се замаян, сякаш се люлееше в океан и се оглеждаше за нещо, за което да успее да се хване. Чу приближаващи стъпки и макар да не помнеше да е чукал, вратата се отвори и се появи Гутерак, явно току-що подстриган и с бутилка вносна бира в ръка.

— Хей, знаех си, че ще дойдеш! — Обърна се към Макинтайър и Кейри. — Видяхте ли? Нали ви казах, че този шибаняк за нищо на света няма да пропусне премиерата ми. Ето това е приятел. Внимавайте, неблагодарни авантаджии. Влизай, човече.

Изглеждаше по-тънък, особено в раменете и гърдите — като човек, отслабнал не където трябва, подобно на една по-малка версия на все същата кегла за боулинг. Косата му също бе различна, намазана с гел и нарочно разчорлена. Тънка като тръстика жена с къса черна коса, също небрежно разчорлена, пълнеше чинии с храна — нако на седем пласта и хляб със спаначен сос — на масата за кафе пред Кейри и Макинтайър, които седяха един до друг на дивана и държаха бири. Двамата кимнаха на Реми.

— Тара — каза Гутерак. — Ела да те запозная с този тип. Това е Брайън Реми, за когото ти разправях. Бяхме навремето в една кола. Работехме заедно за Шефа, преди този да се махне и да получи канцеларска служба, а после и една чудна инвалидност. Минахме през истински лайна в онзи ден.

— Да, казвал си ми — каза тя и на Реми му се стори, че долавя в гласа и следа от раздразнение. Приближи се; бе най-малко с петнайсет години по-млада от Гутерак, момиче на границата между симпатична и корава, с лазерно зелени очи и клипс на дясната ноздра.

— Реми, това е Тара — каза Гутерак с най-официалния тон, на който бе способен. — Работи за продуцентската компания, с която имам договор, и явно проявява нездрав интерес към дърти ченгета.

Здрависаха се.

— Чувала съм много за теб — каза тя.

Когато пусна ръката му, Реми полусъзнателно докосна превръзката на окото си. Зачуди се защо никой не споменава за нея.

Е, как е ранното пенсиониране, мързеливецо? — попита Макинтайър.

— Гърбът ти не може да е чак толкова зле — каза Кейри и малко сос капна от тортилата му върху дебелата му длан. — Все още можеш да вървиш изправен.

— Гърбът ми е добре — тихо каза Реми.

— Ела. Ще ти дам бира. — Гутерак поведе Реми към кухнята.

Реми огледа кухнята и снимките на хлапетата на Гутерак на малкия хладилник. Взе бирата и отпи. Опря се на масата.

— Виж, Пол… имам нужда от помощта ти. Оплел съм се в нещо… не зная… стават някакви безумия и… май съм загазил.

— Да, наистина си се преебал, човече. Говорих с Ейприл. Каза ми, че си спал с шефката й. Какво мислиш?

— Говорил си с Ейприл?

Гутерак се наведе напред.

— Кой си е помислял, че ще се хванем с такива млади жени, а? Като шестица от тотото, нали? Да сменим дъртите пачаври с тези мацки. Не, задължително трябва да се върнеш. На ръце и на шибаните ти колене, човече.

— Не, не става дума само за Ейприл — каза Реми. — Всичко започва да ми се губи, Пол… правя разни неща и не мога да си спомня. Сякаш в мен има двама души.

Наведе се напред.

— Първо онова нещо в Маями, после отидох в Сан Франциско… после онзи морски език с ядки и патица, и старият арабин с вълненото палто… и господи, започвам да си мисля… — докато думите се оформяха в гърлото му, Реми знаеше истината за тази конкретна мисъл, — започвам да си мисля, че… че ще се случи нещо лошо, каквото и да направя.

— Утре ще звънна на Ейприл. Ще говоря с нея.

— Не става въпрос за Ейприл.

— Пол! — извика Тара от другата стая. — Започва.

— Ела, човече. Трябва да видиш това! — Гутерак тръгна към дневната и Реми го последва. Застана в дъното.

По телевизията течеше полицейското шоу, за което винаги се крещеше, че било откъснато от кратките новини. Чу се музика. — Ду-Дум. — и последва първата сцена — разносвач бута количка с голям телевизор и се натъква на труп. На следващата сцена двама детективи са клекнали над тялото. Реми познаваше ритуала — трупът винаги се появява най-напред, а след това работата на детективите е да обиколят определени места в града и бързо да разпитат хората, като задават по един-два въпроса, преди да се заемат със следващия разпит, за да успеят да спипат убиеца преди началото на процеса във втората половина на шоуто. Камерата замръзна, за да покаже жертвата — млад арабин, проснат на тротоара. После показаха прозореца, от който бе паднал — случайно, но по всяка вероятност с нечия помощ.

Реми погледна Гутерак, но той не реагира по никакъв начин.

Шоуто продължаваше. Ченгетата разпитваха очевидците; една социална работничка, живееща в същия блок, разказа на детективите, че е разпознала човек на тротоара малко след като мъжът паднал през прозореца — пенсиониран полицай на име Брус Дени, неотдавна напуснал заради проблеми с гърба. Лабораторията разполагаше и с отпечатък на обувка от местопрестъплението и искаха да го сравнят с обувките на Дени.

Реми сложи ръка на устата си. Огледа се, но като че ли никой не виждаше нищо странно в това, което гледаха.

Ду-Дум. Единият от детективите спира Брус Дени на летището, за да го разпита. В шоуто Дени носеше превръзка на окото. Реми отново докосна своята.

— Господи, Пол… — започна той.

— Шшш — каза Тара.

Детективът попита Дени кой номер обувки носи. Дванайсети — същия като от отпечатъка на местопрестъплението, същия като на Реми. После Брус Дени попита дали може да се довери на детектива. Може и наистина да е бил на местопрестъплението, но не си спомнял. Каза, че има някакъв проблем с паметта, че има „празнини“ И помоли детектива да го следи.

— Да ви следя? — попита детективът.

— Да. Да ме следите.

— В смисъл… да следя какво говорите ли?

— Не. Да ми сложите опашка. Мисля, че съм въвлечен в нещо и искам да открия какво е.

Дойде време за първите реклами.

Реми погледна невярващо Гутерак.

— Господи, Пол, нима…

— Шшш. — Гутерак вдигна ръка и посочи телевизора. — Почва.

Започнаха рекламите и Реми видя колко плавно се случи това — единият свят преля в друг, детективите изчезнаха и се смениха от две хлапета, стоящи в чиста дневна в къща от предградията — „Точно като в къщата на Карла и Стив“, помисли си Реми — и гледаха през прозореца, а по лицата им проблясваха аварийни светлини.

— Страхотно — каза едното. Под набиращата сила музика камерата се отмести към един пожарникар и едно ченге, които стояха на улицата, говореха и сочеха към някаква невидима опасност, заобиколени от полицейски ленти и въртящи се лампи. Ченгето бе Гутерак. Двамата с пожарникаря се обърнаха към камерата, осветени и снимани отдолу като някакви супергерои.

— Когато дойде неприятност… — каза пожарникарят.

— А тя ще дойде… — каза Гутерак.

И после двамата посочиха към камерата и казаха в един глас:

— Ще ти е нужна яка закуска! Закуска за герои.

Следващият кадър показваше слънчева маса с две кутии зърнени закуски, поставени под идеален ъгъл една спрямо друга. Зад тях децата нагъваха, сякаш не се бяха хранили от месеци. Всяка от кутиите приличаше на американски флаг; пожарникарят бе на едната, а на другата Гутерак се взираше със сериозна физиономия в пространството. Благодарение на магията на телевизията двамата намигнаха от картона.

Камерата се върна към фотогеничните хлапета с пълните лъжици.

— За мен са мюслите! — каза едното и Реми си помисли, че усеща мъничко разочарование у момчето, което бе получило също и резенчета банан в закуската.

— За мен пък — бялата ружа! — каза другото хлапе някак равнодушно.

След което се разнесе дълбокият глас на диктора:

— Първият отзовал се. Закуската за герои.

Когато всичко приключи, Макинтайър, Кейри и Тара заръкопляскаха. Реми не знаеше какво да направи.

— Миличък, ти си звезда — каза Тара.

— Какво мислиш, Брайън? — нервно попита Гутерак.

Но преди да успее да отговори, Реми усети как моментът се плъзга и…

Бегачите обикаляха на зазоряване полянката във формата на бъбрек. Стъпките им отекваха меко в оградата по края на парка. Реми седеше на стъпалата на входа, над мократа трева. В ръцете му имаше отворена книга, но той гледаше над нея към влажната поляна. Беше започнал да свиква да гледа с едно око, да вижда зад ъглите. Запита се дали това не е в известен смисъл по-точен изглед към света, без празнината между очите му, без онова малко разстояние, което се коригира и покрива от мозъка. Запита се и за слепите петна — дали не са неща, които само той може да види сега. Неща, които двете очи пропускат.

В парка една разхождаща малко куче жена се огледа, преди да разреши на животното да се изсере в пясъка около червената катерушка. По-наблизо един бездомник спеше в края на тревата: разделяше потока бегачи като канара в река. Реми преброи шестима бегачи при едната обиколка — петима мъже и една жена; на следващата бяха седем, после девет, после дванадесет, сякаш гледаше отделни кадри с празнини между тях. Слънчевите лъчи започнаха да проникват между дърветата. Почти всички бегачи имаха малки слушалки и слушаха музика, която само те можеха да чуят, толкова самотни в света, колкото изобщо бе възможно. Скоро към тях се присъединиха първите служители — бавно си проправяха път през парка към финансовия район, подобно на кръвни клетки към рана.

Жени с тъмни чорапогащници и маратонки носеха огромни чанти; мъже с костюми крачеха целеустремено и джафкаха в клетъчните си телефони. Реми си помисли за онази друга сутрин — далечна, тревожна, в края на лятото, с намек за прохладната есен, ден за избори, хората спират да гласуват, оставят децата си в училища и детски градини, тъкмо са пристигнали в офисите си, разместват фотографии, гледат графиците си за деня — и си представи Ейприл. Съпругът й — върнал се е при нея само преди два дни — е отишъл на работа, а тя се мотае из къщи, мисли как животът й отново започва да прилича донякъде на нормален, после открива телефона му, изслушва съобщението и се обажда на сестра си в работата. Представи си и плачещата на бюрото си Марч; и двете вярват, че това е най-ужасната сутрин в живота им, без да имат представа, докато нисък рев не разсича утринния въздух…

Бездомникът стана. Беше набит чернокож с покрити с мазни петна джинси и канадка. Протегна се и незабавно се зае за работа — дори бездомниците трябва да са амбициозни, помисли си Реми, просяци Тип А — но протегнатата му ръка само отклони потока пешеходци по-надалеч от него. Повечето вдигаха ръка, за да го спрат да не им иска пари, неколцина поклатиха глави, докато най-сетне един мъж в пристъп на милосърдие не затършува разсеяно в джоба си, без да спира да говори по телефона, сякаш просякът бе будка за жетони.

Още два отказа, след което бездомникът закачи друг минувач, този път млад мъж от Близкия изток. Реми вдигна глава. Мъжът… бе Камал, братът на Асан, Обект номер едно. Сигурен бе. Облечен в син блейзър и жълто-кафяви панталони, Камал приличаше на по-слаба версия на Асан… като по-висок клон на едно и също дърво. Носеше кафяв пакет, увит като сандвич. Огледа се нервно. Опита се да се отърве от бездомника, който го бе сграбчил за ръката и като че ли бе твърдо решил да му каже нещо. Накрая Камал кимна и продължи да върви, докато не стигна до една пейка. Седна сковано, сякаш очакваше някого. Остави сандвича до себе си. Реми си погледна часовника. Осем без три.

Точно в осем до пейката приближи втора фигура. Бишир, човекът на агенцията в клетката, облечен в дълго яке. Седна, уж без да обръща внимание на Камал. Малко по-късно обекти номер едно и две станаха през няколко секунди един след друг и тръгнаха към улицата. Този път Бишир носеше сандвича. Вървяха един до друг, но се движеха сковано и толкова усилено се мъчеха да не привличат внимание, че изглеждаха направо нелепо.

Реми бързо стана от стълбите и тръгна след тях. Двамата вървяха бавно по улицата и спряха при едно начално училище, заспориха за нещо пред претенциозната ограда от тухли и желязо. Камал посочи една част от оградата, приличаща на кораб в спокойно море, Реми докосна пиратската превръзка на окото си и усети как изстива. „Не и училище. Не биха посегнали на училище…“

Отново тръгнаха и Реми продължи да ги следва. Завиха на един ъгъл и той видя агент Дейв в паркирана кола заедно с друг мъж, когото не познаваше. Дали агенцията контролираше всичко това? Имаше ли нужда Реми да продължава да следи Камал? Миг по-късно Камал и Бишир изчезнаха по стълбите на метрото. Дейв и другият агент забързаха след тях.

Това ли бе всичко? Беше ли свършил своята част? Може би в края на краищата бе възможно — ако просто следва събитията — нещата да се наредят. Движението започваше да се засилва. Може би дори можеше да закуси…

Камал излезе от станцията на метрото от другата страна на улицата. Сам. Закрачи бързо, почти с подтичване по тротоара. Реми напразно потърси с очи Дейв, а Камал вече наближаваше следващата пряка. Реми се затича по улицата, като се мъчеше да изглежда, сякаш гони автобус, и остана на половин пресечка от Камал, чиято глава се въртеше наляво-надясно като на гущер. Почувства се като обезумял от объркващия приток на адреналин. Трябваше ли да спре Камал? Случваше ли се нещо? Щеше ли да познае, ако наистина се случва?

Остана зад Камал, като се оглеждаше за Дейв, но агентът не се виждаше никакъв. Дали Камал бе успял да му се измъкне? Обектът зави на север, после на запад, на юг и накрая отново на изток — пълна обиколка около квартала. Реми го следваше от разстояние, като се мъчеше да изглежда напълно безгрижен — нещо доста трудно предвид темпото, което налагаше Камал. Спираше от време на време, уж за да си погледне часовника, след което продължаваше.

Камал забърза към една група обществени сгради. Реми усети как в него се надига чувство за гняв и безнадеждност. Всичко тук бе потенциална мишена. Куполи, арки и колони, бездиханна неокласическа грамада в края на пресечката — всичко би могло да свърши работа, помисли си Реми, всички сгради бяха претъпкани с хора и символична тежест. Помисли си за картата на туристическите атракции в центъра. Целият град представляваше една огромна мишена. Пред него Камал внезапно спря, погледна през рамо, рязко зави наляво и изчезна в една натруфена сграда между по-големите постройки, която Реми не бе забелязал досега.

Забърза да го настигне, но не знаеше дали трябва да влезе, а и не искаше да го изпусне, ако случайно излезе отново. Затова се насочи към малката градинка от другата страна на улицата, откъдето можеше да вижда цялата сграда. Застана зад едно дърво и започна да я следи. Забеляза, че прилича на нещо като кодирана карта. Три арки на първия етаж, после ред триетажни колони, следвани от корниз със статуи на мъже — прочути мъже, които Реми не познаваше, мъже, които го гледаха осъдително, мъже, които очакваха историята да се случи. Макар и издигащи се над улицата, те изглеждаха истински до последните гънки на скулптурните си дрехи. Над статуите големи капандури надничаха от покрива, дом за херувими, орли и щитове — символична неразгадаема писменост, която събуди у Реми старото желание за повече знания, които да осветлят значението на корабния нос или на война и девицата от едната страна и индианеца и белия от другата, гледащи надолу към него с гробно търпение, от което изпитваше неподправен ужас.

Нещо избръмча на кръста му. Потупа се и откри на колана си мобилен телефон. Отвори го й го допря до ухото си.

— Има една игра, с която бих желал да ви запозная — изрече познат глас от другата страна. Беше възрастният близкоизточен мъж с вълненото палто. Ягуар. — Познай свещеното писание. „И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете… Да заблуждаваш, е по-тежко, отколкото да убиваш.“^[2]

— Къде сте? — попита Реми. Огледа градинката и очите му се насочиха обратно към статуите на сградата пред него.

— Ето и още един цитат: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето“. Е, кое откъде е? — Ягуар изхъмка. — Не, извинете. Правилният отговор е, че няма значение, освен може би това дали сме създадени от пръст, или от съсирек.

— Къде сте? — отново попита Реми.

— И като стана въпрос за кумири, ето и нещо, което не разбирам — каза Ягуар. — Всички онези хора, които искрено вярват, че са видели Сатаната в дима онзи ден. Не ви ли се струва донякъде деморализиращо да се бориш срещу невежия средновековен фанатизъм, когато половината от хората, заради което го правиш, вярват, че дяволът живее в облак дим и пепел?

Реми отново постави ръка на пистолета си и обиколи градинката, оглеждаше дърветата.

— Къде сте? — попита през зъби.

— Точно където ми казахте да бъда.

— Къде?

— Точно тук.

Реми се завъртя.

— Кой сте вие?

— Моля ви — каза гласът по телефона. — Сега не е най-доброто време…

— Казват, че сте организирали и финансирате клетка тук. Че купувате експлозиви.

— Дааа — каза мъжът, сякаш това бе очевидно. — С парите, които ми дадохте. Съжалявам. Не ви ли трябваше рецепта?

— Парите, които аз съм ви дал ли? — Реми отново почувства как губи почва под краката си. Спомни си плика с банкнотите. — Но… казаха, че вие сте…

— Че аз съм какво?

— Ягуар — тихо каза Реми.

— Ягуар. Стига бе. Сериозно? — Гласът се изсмя презрително. — Ужас. Господи, нима цялата агенция е съставена от малоумници? Вижте, оценявам, че не искате да изложите на опасност работата си, като разказвате на онези аматьори за мен… Но помислете само — Ягуар? Как така им позволихте да направят с мен това?

Реми се облегна отпаднало на едно дърво.

— Защо не Ледения? Или нещо свързано с образованието ми — Доктора например? Кажете им, че намирам Ягуар за културна и расова обида. Кажете им, че възнамерявам да ги съдя за нарушаване на гражданските ми права. Това би трябвало да ги подплаши тия досадни задници.

— Не… — Реми потърка челото си, мъчеше се да сглоби картината. — Да не би да казвате, че… работите за нас?

Гласът се разсмя.

— Нас? Съжалявам, но вашата идея за нас е малко разтеглива, приятелю. Или си с нас, или… или какво? Сменяте си позициите най-безразборно… въоръжавате враговете си и се чудите защо ви застрелват със собствените ви оръжия. Съжалявам, но историята не се разделя на вашите дребнави четиригодишни мандати. С нас ли сте? — Мъжът се разсмя и смехът му постепенно утихна. — Със същия успех можехте да ме питате дали съм се обърнал, накъдето духа вятърът.

— Вижте. Искам само да зная… — Реми затвори здравото си око. — Да не би… — трудно му бе да намери подходящите думи, — да не би да се опитвате да нараните хора?

— Какви хора?

— Невинни хора — процеди Реми.

Гласът се разсмя.

— Не бих казал, че това стеснява понятието.

— Полудявам — каза Реми.

— Да… и аз така си мислех — каза гласът. — Мъката ме заливаше. Като треска. Тогава драсках собственото си лице, забивах нокти в кожата си, докато болката и яростта не станат едно… тогава се чудех дали не съм полудял. А друг път… — Чу се някакво шумолене, после гласът каза: — Добре. Вашето момче взе пакета. Отново тръгна. Сега е ваш ред.

Реми се завъртя около дървото и видя Камал да излиза от украсената сграда, този път с преметнат през рамото спортен сак. Тръгна отново след него, макар да не бе сигурен какво точно да прави. Все още държеше телефона до ухото си.

— Друг път — каза Ягуар — не ви ли се е случвало да се питате дали всички останали не са полудели? Със своите каменни индианци и мраморни войни, с девиците в рая и демоните в пушека? Понякога ми се струва, че съм последният здравомислещ човек на Земята.

И тогава…

Спринтира по алеята, заобиколи купчина кашони, стойка за велосипеди, после пластмасови контейнери за боклук. Излезе на тясната улица между пожарните изходи на две стари постройки с лъскави нови входове. Спря и се огледа. В правилната посока ли тичаше? Нещо, трескавата дейност, бясно тупкащото му сърце, караше петната в здравото му око да се стрелкат като раздразнени пчели. Лявото му око, черно като замазан прозорец, пулсираше под превръзката. Провери улицата пред себе си, дишаше тежко. Погледна наляво. И надясно.

И тогава Камал изскочи иззад ъгъла, погледна през рамо и хукна по тротоара; носеше спортния сак като огромна футболна топка. Стрелна се между две паркирани коли и изскочи на платното. Реми стоеше напрегнат на тротоара между двете пресечки, несигурен как да постъпи — докато не видя Маркъм да изфучава иззад същия ъгъл, размахал пистолет. Търчеше на двадесет крачки зад Камал, но бързо изоставаше. Реми заобиколи един паркиран автомобил. Камал го видя и се опита да се дръпне, но Реми скочи, удари го в рамото и го събори на улицата. Спортният сак се озова под една кола. Камал започна да се надига, но Реми се хвърли отгоре му и го натисна с лице към настилката, опрял коляно в гърба му. Сграбчи го за китката.

— Дай ми другата си ръка — каза спокойно. По бузите му бяха избили капчици пот. Камал протегна другата си ръка и Реми я изви зад гърба му. Камал изстена от болка.

— Добра работа — задъхано каза Маркъм, вече бе дотичал при тях. Извади пластмасови белезници от джоба си и ги метна на Реми, който ги сложи около китките на Камал, дръпна силно краищата и ги затегна. Маркъм бръкна под колата и измъкна сака. — Какво имаме тук? Малко подаръче за великия Сатана ли?

— Правиш грешка — каза Камал с притиснато в тротоара лице.

— Единствената ми грешка е, че не те застрелях в задника, докато ми бягаше — каза Маркъм. — А и чух, че хвърляш като момиче.

— Грешка — повтори Камал.

Реми чу свиренето на гуми и един автомобил рязко зави на ъгъла и наби спирачки пред тях, подскочи като кон, преди да спре. Беше очуканото сребристо такси с чисто новите гуми. Реми гледаше как двамата дебелаци слизат от колата с извадени пистолети, от ушите им висяха бели жици. Единият бе мърлявият бездомник от парка.

— Разкарайте се от него — каза другият: познатият агент с изкривения мустак и шапката с надпис BUFF.

Маркъм стоеше неподвижно със сака в ръка. После попита:

— Вие кои сте?

Бъф вдигна пред очите му някаква карта и попита рязко:

— Защо тормозите информатора ни?

— Какво? — Маркъм го изгледа невярващо. Реми едва не го съжали. — Този е информатор на бюрото?

— По дяволите, Реми — каза Бъф. — Бяхме на една крачка от проникването в тази група ненормалници, а ти се появи и моментално прееба всичко.

— Познаваш ли този тип? — попита Маркъм Реми.

Бъф се обърна към Маркъм и изсумтя:

— Изложиш ли на риск операцията ни, до края на живота си ще пикаеш през катетър. Разбра ли ме?

За първи път Реми се почувства с една крачка преди събитията. Не можеш да победиш това нещо, помисли си. Можеш да искаш да постъпваш правилно; можеш да се закълнеш да внимаваш, да се съсредоточиш, да свържеш точките. Но тръгнеш ли по този път, на практика няма особено значение. Всеки път води до едно и също място и събития, подобно на въртяща се над канала вода. Без никакво колебание Реми стана от Камал, сряза пластмасовите белезници и му помогна да се изправи.

Очите на Камал бяха пълни със сълзи.

— Онези животни убиха брат ми — каза на Реми. — Не исках да им помагам и те видяха сметката на Асан. Това не са мюсюлмани, а животни. Ще направя всичко, за да ги спра.

Едва тогава Маркъм влезе в час.

— Ох, за бога! — Вдигна ръце във въздуха и се завъртя като питчър, който прави победната си обиколка. — Има ли някой в тази клетка, който случайно да не е правителствен информатор?

Кабинките бяха празни, светлините — угасени. Реми си погледна часовника. Минаваше десет („Сигурно е вечер“.) и служителите явно си бяха тръгнали. Качи се на един стол и видя, че се намира в центъра на огромното помещение; единствено намиращите се през пет-шест метра колони нарушаваха лабиринта от кабинки. Във всички ъгли имаше изход, над който задължително висеше огромен плакат с цитат от президента.

Слезе от стола и се огледа. Намираше се в една от кабинките. Имаше бюро с компютър, две картотеки и кошче за отпадъци. На бюрото, до купчина листа, имаше закрепена с магнит рамка със студийна снимка на млад мъж с бархетна риза и две деца.

Взе най-горния лист от купчината. Не бе обгорен или намачкан. Също като хартията в самолетния хангар, бе по-нов — извлечение за кредитна карта на жена от Сандпойнт, Айдахо. С жълт маркер бе отбелязана една трансакция — дарение на благотворителната организация АфганДетПом. Той прерови останалите листове; повечето също се оказаха по-късни.

Сгъна извлечението от кредитната карта, прибра го в джоба си и тръгна да обикаля кабинките; всички бяха напълно еднакви, с изключение на снимките на бюрата. Стигна до края на голямото помещение и застана под един от изходите. Отгоре имаше цитат от президента: призоваваше сънародниците да почерпят „сила от колективната храброст и издръжливост“. Мина през вратата и се озова в дълъг коридор, водещ към неговия кабинет. Тръгна покрай тъмните офиси. В дъното на коридора светеше слаба светлинна. Мина покрай своя кабинет и продължи да върви, докато не стигна до последната врата, онази с надпис СИГУРНОСТ. Светлината идваше от нея.

Пое дълбоко дъх и отвори.

Външният офис бе празен. Това бе приемната — идеално чиста, с диван, овално бюро и стени, покрити със сложени в рамки корици от списания, удостоверения и снимки. Вратата към вътрешния кабинет бе открехната. Реми отиде до нея и я отвори.

Шефът седеше зад голямото колкото двойно легло бюро и монотонно поучаваше анонимника си, който кимаше и си водеше бележки за „най-добрите примери са военните и организираната престъпност…“

Шефът вдигна поглед.

— Здравей, Брайън.

— Какво правите тук? — попита Реми.

Шефът се консултира с часовника си.

— Какво искаш да кажеш? Дойдох навреме. Ти си закъснелият. Което ми напомня… — Той посочи анонимника. — Първото правило на ефективното ръководство е да управляваш времето си по-добре от парите. Всеки може да направи пари. Само лидерите могат да правят време.

Анонимникът си го записа.

— Как се озовахте тук? — попита Реми.

— Как съм се озовал… къде? — Шефът погледна Реми и отново се обърна към анонимника. — Как съм се озовал в собствената си компания ли?

Реми направи крачка назад. Огледа се. В кабинета имаше спортна пътека, кушетка, телевизор и DVD плейър. Стените бяха покрити със снимки на Шефа: позираше със световни лидери и обикаляше из Нулата със знаменитости. На една от снимките английската кралица го посвещаваше в рицарство. До нея президентът и Шефът си стискаха ръце, а отгоре имаше поставена в рамка диплома от Службата за свобода и възстановяване, дадена на „Сигурност“ ООД за „безценната помощ във Войната срещу злото“.

— Какво има? — Шефът стана. — Да не би да ти е лошо или нещо такова?

— Нещо такова. — Реми рухна в стола. Умът му превключи към предишните му срещи с Шефа. Опитваше се да възстанови фрагментите от разговорите, да намери някаква подсказка за това какво е знаел.

Шефът махна на анонимника, който бутна очилата на носа си, събра си нещата и излезе.

След като останаха сами. Шефът се наведе над бюрото към Реми и попита:

— Сигурен ли си, че си добре? Надявам се, че не прекаляваш с работата.

— Работя за вас.

Шефът го зяпаше.

— Не… не работя за правителството… по някакъв секретен случай.

— Да не би онези копелета от агенцията да се опитат да те откраднат от мен? Или от бюрото? Виж какво, Брайън. Зная, че сигурно си изнервен, защото всичко клони към привършване, но това не е краят. Ще имаме още много друга работа. Това само ще ни даде нови възможности. И нямам намерение да забравя приноса ти, ако за това се тревожиш. Винаги ще има възможности за някой с твоя уникален… — той направи дълга, нарочна пауза — набор от способности.

Реми извади извлечението от кредитната карта, което бе взел от кабинката.

— Значи правим пари от това?

Шефът се изправи и го изгледа със засегната физиономия.

— Ние с теб служим на страната си, Брайън. Заехме се с работа, с която правителството не може. — Опита друг подход. — Точно това казваме в офертата си, Брайън — в днешния свят няма делене между цивилен и военен, между бизнес и правителство. Частният сектор е в основата на тайните операции. Няма да спечелим тази война, ако не използваме най-голямото си оръжие — нашата свободна пазарна икономика. Ти самият го каза.

— Не съм казвал подобно нещо — неубедително възрази Реми.

Шефът махна с ръка.

— Няма значение кой какво е казал. Важното е, че е казано. Сигурен съм, че все си казал нещо. — Въздъхна. — Виж, зная как се чувстваш. Наистина. Работата ти наближава края си. Всичко се е задействало и когато свърши, друг ще приеме овациите. Ние отново ще се окажем на заден план. Разбирам какво е. Но ти и аз ще знаем, Брайън. Ти и аз… ние винаги ще знаем какво сме направили.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади един плик и го плъзна по бюрото към Реми.

— Заповядай. Последната част от сумата — каза и започна да облича палтото си.

Реми отвори плика и видя пачки стодоларови банкноти. Устата му пресъхна, но той все пак успя да попита:

— Ами ако напусна?

Шефът се беше обърнал да си вземе куфарчето от бюрото. Усмихна се.

— Ами ако спра дотук? — Помисли си за Ейприл. — Ами ако просто… се махна?

Шефът го изгледа продължително.

— За какво става дума, Брайън? Повишение ли искаш?

— Не, не искам пари. Напускам.

— Смяташ да напуснеш собствената си операция тъкмо преди да даде плод? Не мога да повярвам — Шефът се подсмихна. — Естествено свободен си да го направиш. Изигра своята част. Само че се попитай едно нещо, Брайън. Ако някой пострада, защото не си успял да докараш нещата докрай… ще можеш ли да го преживееш?

На Реми му призля. Помисли си за Ягуар, за Маркъм, Дейв и Бъф. Помисли си за Асан на кораба и как Камал обвиняваше терористите, за ал-Замил на тротоара и как Дейв обвиняваше терористите. Стисна главата си с ръце.

Шефът се наведе над него и му зашепна настойчиво:

— Зная, че беше трудно, Брайън. Зная, че подлагаш на съмнение себе си… но нима наистина си вярвал дори за секунда, че някой от нас би се въвлякъл в нещо, което не е напълно необходимо? Ще забравя за момент извода, че ми нямаш доверие… На себе си обаче със сигурност имаш.

Реми не отговори.

— Хайде. От какво се страхуваш?

— От това, че съм причина да се случи нещо лошо.

Шефът се разсмя.

— Че ти си причина? Не е ли малко грандоманско? Огледай се, Брайън. Живеем в разделен свят. Нито ти, нито аз сме го направили такъв. Не ние отворихме дупка в сърцето на града, не сме ние онези, които искат да видят как начинът ни на живот отива по дяволите. Каквото и да се случва сега, то щеше да се случи независимо дали сме част от него, или не. Винаги сме знаели, че следващата атака е неизбежна.

— Но всички онези типове работят за…

— Онези типове… са наши врагове. Онези типове са въвлечени в антиамерикански действия или замисли, иначе нямаше да са там, където са. Онези типове мразят нашите свободи. Не ти си причина за бунтарските писма и разговори на онези хора. Длъжни сме пред онези, които загинаха в този град, да намерим животни като тях, животни, способни на такова варварство, и да ги спрем, преди дори да си помислят, за нещо подобно. — Шефът като че ли се мъчеше да намери начин да накара Реми да го разбере. — Виж, ловецът не може да вдигне птиците, без да пусне кучето си в храстите. Моята фирма е наета да вдига птиците. Ние сме кучето. А едно куче не задава въпроси. Не се тревожи за каузи. То тича, накъдето му е заповядано. Лае. А после… — Шефът си оправи палтото — После чака патиците да започнат да падат.

Поклати глава, докато се закопчаваше.

— Искаш ли да знаеш какво причини това, Брайън? Всичко това? Ще ти кажа.

Огледа украсения офис, сякаш го забелязваше за първи път.

— Попитай се следното — кое поражда глад? Гладът — каза, без да чака отговор.

Чашата „Гинес“ прилягаше идеално в дясната му ръка, червеният пул бе в лявата му. Реми се огледа и каза:

— Не мисля, че трябва да съм тук.

— А къде трябва да си? — попита един старец, наведен над масата за шафълборд. Реми го зяпна — това бе Джералд Адич, старецът, чийто бележник бе намерил в боклука. Главата му се състоеше основно от огромните му уши и завития сив кичур на челото. Говореше с острия акцент на ирландски заселник трето поколение, наклонил леко глава, сякаш проклетата му тиква бе прекалено тежка, за да може да я задържи изправена.

— Не зная — каза Реми. — Но някъде нещо се случва… и сигурно би трябвало да съм…

Да е какво? Чувстваше се съвсем объркан.

Винаги някъде нещо се случва — каза старецът. — Но ако не знаеш къде другаде да бъдеш… това място не е по-лошо от всяко друго. Твой ред е, капитан Хук.

Барът бе малък и претъпкан и Реми играеше шафълборд с този древен старец, който бе толкова бледен, че почти прозираше в старомодния си костюм с бяло жабо и пантофи със златни емблеми.

— Както и да е, не можеш да тръгнеш, преди да съм отговорил на въпроса ти — каза старецът.

— Добре. — Реми плъзна пула по покритата с царевично брашно дъска.

— Хей, този удар имаше шанс — каза старецът, докато дискът се въртеше и плъзгаше към края на дъската, където замръзна за миг и накрая падна. — Е, на планета с по-голяма гравитация. Ах, ти, алчен дърт пират. Не помниш ли, че не бележиш никакви точки, ако падне през ръба? Нали ти го обясних?

Реми отпи от гинеса.

— Добре — каза Адич. — Та какво питаше? А, да. Искаше да знаеш как човек разбира дали е постъпил правилно, нали? Много основен въпрос.

Издаде долната си устна и брадичката му изчезна назад в шията му.

— Всъщност човек не знае. — Старецът се наведе напред. — Но макар и да е възможно никога да не разбере дали е постъпил правилно… ще ти кажа следното — човек по принцип разбира, когато прави нещо неправилно. Но ти всъщност не ме питаш за това.

— Така ли? — попита Реми.

— Да. Мисля, че всъщност ме питаш за този град. Стига да не греша, естествено.

— За града?

— Не просто за града — каза Адич. — А за този град. Виж. Зная, че онова арогантно лайно си мисли, че е създал това място, но това не е така. Работих за Линдзи, когато той бе шеф и всеки проклет ден беше катастрофа, която би съсипала онова говедо, за което работеше. Шейсет и шеста в Браунс и на изток, негри се бият с пуерториканци и гвинейци… истинска война си беше. Шибана война. Онзи малкият, тригодишният, малкият Ръсел Гивънс… помниш ли Ръсел Гивънс?

Реми не го помнеше.

— Как е възможно да се забрави Ръсел Гивънс? Виждаш ли, ето това е проблемът — институционната ни памет е като курва по време на четвъртия й брак. Горкият Ръсел, един ден го застрелват от някакъв балкон. Изпращаме петдесет ченгета, а от бедняшките апартаменти почват да хвърлят тухли, обувки и коктейли Молотов, както гирлянди на парад.

Дребният старец плъзна един пул по дъската и той спря точно в тройката.

— Видя ли? Още две тъмни насам, Мона! — извика и размаха чашата си. — За мен и за разтревожения ми млад приятел… как ти беше името?

— Реми.

— Аха, да. Знаеш ли какво ми хрумна току-що, Фреди? Че Ръсел Гивънс щеше днес да е на четиридесет и няколко. — Старецът поклати глава. — Горе-долу колкото теб. Разбира се, всеки си остава на годините, на които умира. Ръсел винаги ще си остане на три. А аз винаги ще съм стар.

Погледът на Адич се зарея за миг.

— И тъй, да… Шейсет и шеста? Транспортните работници излизат на стачка… ако искаш да видиш града парализиран, изкарай шофьорите на автобусите и онези от метрото на стачка. Две години по-късно бяха боклукчиите, навсякъде се вдигнаха купища боклуци, гниещи обелки, воня, сякаш целият град е пукнал… учителите и те, всеки профсъюз в града се събуди в един и същи ден и каза, хайде да спрем кучия син. Рокауейс, Бушуик, Саут Джей, Корона — всичко ври и се топи в лятната жега и сякаш с всеки следващ ден кварталите стават все по-бедни, расистки настроени и изпълнени с насилие. Градът направо се разпадаше. Имахме си и луди мюсюлмани по онова време, убиваха евреи, докато някой не им застреля шефа. — Старецът сграбчи Реми за ръката. — Градът бе буре с барут. Твой ред е, момче.

Реми пусна пула и той отново се плъзна по брашното, към края, задържа се малко по-дълго от предишния и падна.

— Пожарникарите трябваше да ходят с палки и пистолети, за да гасят пожарите. Хората палеха просто за да могат да им паднат в ръцете огнеборци — крадяха им оборудването, гащите, дори пожарните. Пращахме ченгета да пазят пожарникарите, а после се налагаше да пращаме още ченгета, които да пазят ченгетата. Имахме по три-четири пожара на ден и скоро пожарните просто престанаха да отиват на някои от местата… цели квартали изгаряха, а насред всичко това, като някаква тъпа говорителка, която ни обяснява колко горещо е през август, се появява проклетият Кърнър и започва да разправя нещо, което всички знаем — че си имаме ченгета — расисти и претъпкани гета.

Реми подаде десетачка на сервитьорката.

— А хипитата! — Старецът поклати глава и погледна Реми с очи като малки полирани пулове. — Вилидж приличаше на проклет цирк. Радикали търчат из Кълъмбия и крещят: „На стената, майки…“, протести всеки ден и протести срещу протестите. И не като днешните дами в спортни дрехи, дето излизат през обедната си почивка. Имахме бивши затворници с камъни. Всякакви всеотдайни агитатори. Ченгетата не знаеха чии глави точно да трошат, затова трошаха всички наред. — Отново поклати глава. — Всички проклети глави. Твой ред е.

Реми се съсредоточи да не изхвърли пула и го пусна два пъти по-слабо, покрай левия ръб. Той се закрепи за миг и отново падна.

— Ти си най-лошият играч, когото съм виждал — каза старецът. — В крайна сметка според мен боклукът уби Линдзи. И накрая всичко стана боклук. Целият град беше боклук — лоши училища, лоши услуги, висока престъпност, парковете и метрото като влакче на ужасите, продажни ченгета… и всичко, което правехме, само влошаваше нещата. Увеличаваме заплатите на чистачите да вдигнат боклука и учителите веднага започват да стачкуват. Пращаме ченгета да спрат стачката, те бият протестиращите, това пък води до нови протести, така че се налага да пращаме още ченгета.

Обърна се, сграбчи Реми за ръката и изръмжа:

— Този град е огромно проклето място, момче. Чудовище. Не можеш да си представиш колко много неща могат да се прецакат само за един ден. Такъв град управляваше Линдзи, че и аз покрай него. Цели десет проклети години това място не ставаше за живеене. Същинска клоака. Безподобна, проклета клоака. А после знаеш ли какво стана? Знаеш ли?

Реми чакаше. Старецът се приближи толкова близо, че можеха да се целунат.

— Стана още по лошшшо — изсъска. — Седемдесет и шеста… и седма? Последният кръг на ада. Дрога. Банди. Банкрути. На четири-пет пъти едва не се преместих.

Старецът се замисли за миг.

— А после се случи нещо. Нещо… неочаквано. Чудо.

— Какво? — попита Реми.

Адич отпи от бирата си.

— Излязох… да се разходя. Една нощ не успях да заспя. Станах рано, преди да съмне. Облякох се. И излязох да се разходя. Беше пролет. Въздухът — свеж и чист. И беше изумително… собствениците на магазините поливаха цветя, деца разнасяха поща, а една двойка стоеше на площадката пред блока ми, хваната за ръце, сякаш изобщо не искаха да се разделят. И тогава загрях. Кофти място. Бога ми, наистина кофти място. Но се събужда всяка сутрин. Независимо какво си правил предишната вечер. Събужда се.

Отстъпи назад. Понечи да играе, но спря и се обърна към Реми.

— Когато видях онези ненормалници от Близкия изток по телевизията… как подскачат и се радват, защото някакви кретени убили три хиляди души, знаеш ли какво си помислих?

Реми поклати глава.

— Помислих си, майната ви. Имало е години, в които сами сме избивали толкова от своите. На този град не му пука за теб. За мен. За тях. Или за Ръсел Гивънс. На града му пука за прибирането на боклука. И за метрото. Ето това е тайната… която тия тъпи задници никога няма да проумеят. Просто не можеш да го разкъсаш и да го унищожиш. Не и този град. Самите ние го правим цели триста години. И проклетият му град винаги израства отново.

Луната бе тънък сърп, ярко лимонено резенче, увиснало между две сгради. Под нея се понесе облаче, подчерта я и отплава. Реми стоеше до прозореца на спалнята си и се взираше през противопожарното стълбище към постройките от другата страна на улицата. Отстъпи назад и остави завесата да падне. Разтри врата си, намъкна си джинсите и погледна часовника. Четири без четвърт. Седна на ръба на леглото да завърже обувките си, като преди това се увери, че по тях няма кръв.

Щеше да излезе на разходка, до единственото място, където може би все още можеше да намери смисъл в нещата. Излезе, мина по коридора, слезе по стълбите и спря на площадката. Огледа се. Улицата бе пуста; тротоарите проблясваха в тъмното. Въздухът бе прохладен и чист, сякаш бяха внесли нов, а старият бе натикан в контейнерите за боклук. Погледна нагоре към прозореца на апартамента си. Беше тъмен и непреклонен и Реми изпита странното чувство, че може никога повече да види дома си. Закрачи, Улиците блестяха, сякаш току-що бе валял дъжд, но небето бе кристалночисто. Усети миризмите на утрото — газове от камион, канализация, гевреци — но не откри онази миризма и остана силно изненадан. Кога се бе случило това? Беше си мислил, че миризмата никога няма да го напусне. А сега имаше единствено смътен спомен за нея, но самата тя бе различна от спомените му, също както меланхолията следва след мъката.

Мина между два паркирани автомобила и пресече пустата улица. Спря, когато видя позната кола, паркирала неправилно на една пресечка от дома му, в близост до противопожарен кран. Отиде до нея и се наведе към левия преден прозорец. Пол Гутерак се бе облегнал назад и тихо хъркаше с полуотворена уста. В скута му имаше бележник. Реми различи написаното на отворената страница: „0212: Обект БР се връща в апартамента си. 0224: Светлините са изгасени“. Ръката му за момент спря на колана му, после тихо почука на прозореца.

Гутерак се стресна и го погледна объркано. После свали прозореца.

— О. Здрасти. Аз просто… — Но не успя да измисли какво да каже.

Реми се наведе още малко.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се. — Пол му подаде бележника. — Нали ти… помоли ме да…

— Да, помня — каза Реми. Записките бяха водени месеци наред, макар от време на време да липсваха дни. В горната част на всяка страница бе изписана датата; под нея имаше три колони, показващи часа и мястото, където е бил Реми. Прехвърли страниците и видя бележки за апартамента на Ейприл, дома на Карла и Стив („остана в колата“), отбивания до библиотеката и съда, както и до множество барове и кръчми. Видя апартамента на Никол и офиса на „Сигурност“ ООД. На два пъти Пол го бе следил до летището, но не бе влизал след него. Странно бе да види живота си по този начин: изглеждаше съвсем не толкова мистериозен, колкото бе очаквал. Откри, че си спомня всичко от написаното, и се изненада колко е безсмислено да вижда местата и времето, но без никакъв контекст, без никакво защо.

Пол се прозя.

— Съжалявам, че не е по-пълно. Правех всичко по силите си. Доста е рехаво. Често те изгубвах или забравях.

— Не. Идеално е — каза Реми. Върна му бележника през отворения прозорец и го погледна. — Казах ли ти колко много ми хареса рекламата ти?

— Наистина ли? Благодаря, приятел. Това означава много за мен.

Беше страхотен.

— Не бях ли малко дебел покрай димаджията?

— Не. Изглеждаше много добре.

— Благодаря. — Пол се намести на мястото си и поклати глава, сякаш се опитваше да се разсъни. — А бе, мога ли да те питам нещо?

— Разбира се. — Реми се подпря на вратата.

Пол се огледа, сякаш се страхуваше, че някой може да го чуе.

— Да ти се е случвало да имаш чувството, че нещата ти се изплъзват?

Реми се усмихна.

— Седях си снощи с Тара, гледах се на рекламата и, кълна се в шибания бог, не мога да разбера какво стана. Искам да кажа, би трябвало да съм щастлив като лайно. Но единственият човек, с когото съм искал да споделя това, е… Стейси. От всички хора… тъкмо онази неблагодарна крава. Но, кълна се в Бог… сякаш… получих този момент…, честно, не зная как съм стигнал дотам. Разбираш ли какво искам да кажа? Случвало ли ти се е?

— Трябва да се прибираш, Пол — тихо рече Реми.

Гутерак кимна. Сведе поглед към кормилото, но после отново погледна Реми.

— Тара си отиде.

— Защо?

— Не зная. Рекламата се излъчи. Свършил ми е шибаният гел за коса. Кой знае? — Той сви рамене. — Може пък отново да съм прекалил с приказките за онзи ден.

— Съжалявам.

— Как е възможно да престанеш да говориш за това? Всяко ченге, което познавам, говори за това, дори и да не е било там. А ти… ти никога не отваряш и дума.

— Всъщност не си го спомням.

— Нищо ли?

— Нищо.

Не бе съвсем вярно. Определено помнеше нещо от онзи ден. Помнеше дима и как седеше самичък, а милиарди листа се спускаха към земята. Като писма без бутилки в океана, като милиард молби и желания, пуснати по вятъра. Помнеше как върви под дългите сенки и гледа как хартията пада, докато тътенът се надига под краката му и…

Гутерак се взираше в него.

— Последния път, когато те видях онази сутрин, ти влизаше вътре. Поне това помниш ли?

— Не.

— Не можехме да се свържем с никого по шибаното радио и като че ли евакуацията се забавяше. Горе беше само дим и хората падаха, скачаха… а ти каза, че ще идеш да видиш какво става с евакуацията. Нямаше те петнайсетина минути… и всичко отиде по дяволите. Помислих си, че сто на сто си се гътнал, докато вечерта не те видях.

Реми разрови паметта си, но не откри нищо.

— Понякога ми се иска и аз да бях влязъл — каза Гутерак.

— Какви ги говориш?

— Когато всичко започна да пада, имаше едно пожарникарче… тъпото хлапе тичаше право натам. Разминахме се — той тичаше към, а аз бягах колкото се може по-надалеч. — Очите на Гутерак проблеснаха. — Понякога, като чуя хората да използват онази дума… герой… ми… призлява.

— Прибирай се — каза Реми. — Иди да видиш Стейси. И хлапетата.

Изправи се и потупа по покрива на колата.

— И спри да ме следиш.

Пол вдигна прозореца. Реми го изгледа как потегли, после закрачи след растящата си сянка. Вървеше спокойно по тъмния тротоар, придържаше се към сенките. Избледняващото резенче луна го следеше по тясната улица. Тръгна на юг, после на изток през квартал, в който не бе стъпвал никога; тихи подредени домове до редица служби — копирни компании, млечни барове, магазини за клетъчни телефони, с покрити с решетки и капаци витрини. Зърна някакво авеню, магазините по него сякаш се простираха до безкрая. Навремето тук бе имало обущарници и месарници, печатници, бръснарници, евтини ресторантчета, музикални магазини и заложни къщи, а в бъдеще щеше да има ателиета за генетична козметика, клониране на домашни любимци и дистрибутори на реактивни раници. Този град. Да, всеки вярва, че е създал това място, че неговото време е единственото време, а всъщност истината бе…

Историята лежи в земята. Не бяха сложили мемориала Гетисбърг някъде другаде. Бяха го надигнали в Гетисбърг, или на някаква версия на това място, на тази земя. Бяха едно и също, мястото и земята — разбира се, изорана, подравнена и разместена, но въпреки това знаеш, че именно тук почвата се е смесила с кости, хрущяли и храброст. Това бе важното. Земята бе важна, запечатана във всяка стъпка в живота, в ДНК-то на дълбокото и баналното, във всеки бой, преследване, просия, целувка, падане, кучешко лайно, нападение — пълната мярка и спомен за всяко незначително събитие и всеки забележителен момент. Реми се обръщаше наляво-надясно, попиваше всичко, чувстваше се непълен, някак измамен, сякаш са му отнели паметта заедно с праха и отломките. Може би умът му бе дупка като тази — изгребани и извозени свидетелства и разум. Щом не можеш да се довериш на земята под краката ти, то на какво друго би се доверил? Ако махнеш самата земя, какво ще остане на нейно място?

А те бяха направили точно това. Отстъпи от оградата и огледа мястото. Бяха го махнали. Не бе останало нищо, освен дупка, зейнала петнайсетметрова празнина с ширина колкото футболно поле, с транспортни ленти през нея като рампи за хамстери, изкачващи се от кладенци пътища, изкопни пътеки, булдозери и самосвали, прожектори, светещи в нищото. Господи, бяха изстъргали, всичко. Нищо чудно, че не можеха да си спомнят какво означаваше това. Нищо чудно, че бяха сбъркали. Как можеш да помниш нещо, което вече не си е на мястото? Наведе се през перилата. Погледна покрай оградата към редиците умиращи цветя, към окуражителните и предизвикателни бележки, оставени от посетителите. Сега приличаше на всяко друго място, на строителна площадка на бъдещ бизнес парк или подземен паркинг на търговски център.

Представи си за миг, че се намира на погрешно място. „Наистина ли бе тук?“ Господи, изглеждаше толкова малко. Преди бе достатъчно грамадно, за да побере целия ужас (падане, изгаряне и рухване)… но сега всичко това бе изчезнало. Всичко бе изчезнало — силуетите на стоманените форми, погребаните наполовина греди, щорите и стритият на прах бетон, хълмовете отломки и назъбени рамки на прозорци, сивите неопределени останки, купчини и ями от гипс, пластмаса и… и стомана! Стомана, издигаща се в катедрални стени, арки, каверни и каменни крака без тяло, подобни на идеално съсипани скулптури.

Беше очаквал да почувства нещо. Но какво можеш да чувстваш към място, което е било изгребано? Какво имаше под всички тези купчини? Нищо? Никой?

Сега то бе просто дълбок тунел, строителна площадка с бетонни стени, подобна на всички други площадки в един град, който съществуваше, като създаваше подобни дупки, изяждаше сам себе си, стар квартал след стар квартал, за да направи място за новото, димящи площадки, оградени от покрити с бодлива тел огради, очакващи издигащите се сгради. А това бе най-голямата площадка, изчистен кратер, ограден с американски знамена и мъртви букети. Очакващ крановете. Небето отгоре бе избеляло като стар филм, изпълнено с нездравия жълтеникав цвят на нов бетон. Какво остава от мястото, когато се махне земята? Има ли го изобщо? Ако изчегърташ цял един остров и го преместиш другаде, ще остане ли градът там, където е бил, в разширения канал на устията… или ще бъде на новото място, където се намира земята?

Усети човека до себе си, преди той да заговори.

— Нескопосано име, не мислите ли?

Обърна се и не се изненада особено, че вижда Ягуар. В първата светлина на утрото го виждаше по-добре от всеки друг път. Човекът бе прехвърлил шейсетте, с интелигентен вид, слабо лице с груби черти и късо подстригана сива брада и коса. Загърна се в дългото си вълнено палто и кимна към епичната строителна площадка пред тях.

— Липса на каквато и да било големина и количество.

— Какво?

— Нула. Липса на големина и количество. Човек или нещо без забележими качества или дори съществуване. Отправната точка в изчисленията. Час нула — такива неща. Състояние или условие на пълна липса. Неутралната точка между противоположности. Да занулиш, да съсредоточиш огъня в точния обхват на нещо. Добър израз, макар че е малко буквален.

Реми опипа джоба на палтото си и откри две неща. Пистолета. И дебелия плик от Шефа. Ръката му се местеше от едното на другото.

— Ще ви кажа обаче най-доброто производно, за парите ми — нулева сума. Именно затова съм тук, ако ме питате. Печалбите и загубите не се изравняват. Няма възможен изход, освен повече от едното от тях. И все пак… — Мъжът сви рамене. — Не. Кажете каквото си искате. Името подхожда.

Реми погледна нагоре и отново видя лунния сърп, вече съвсем блед и готов да изчезне пред наближаващия ден. През следващите петнадесет часа луната щеше да е невидима, макар да си оставаше там горе, да предизвикваше приливи, депресии и раждания. И въпреки това хората твърдят, че всяка нощ луната изгрява, също като суеверните хора, драскащи страховете си върху стените на пещери.

— В английския език думата за нула е дошла от арабски — продължи мъжът. — От „сифр“. Означава празен, като нищо. Светът не е имал концепция за нулата, за нищото, преди да я отнесем на запад. Разбира се, откраднали сме я от индийците. Но на Запада изобщо не му е хрумнало, че може да има число преди единицата.

Изсмя се презрително.

— Цивилизация. Не могат дори да достигнат до концепцията за празнотата, за безкрая, за завършващия се кръг. Не можете ли да преброите нищото, не сте в състояние да възприемете всичкото. Без нулата не можете да проумеете отрицателните числа. Не можете да видите безкрайността. Вселената губи смисъл. Няма отрицателно, което да уравновеси положителното, няма ос, около която да се въртиш, няма зло, което да се противопостави на доброто. Без нулата всяка система рано или късно се разпада.

Кимна, сякаш убедил сам себе си.

— Да, името е подходящо.

Реми преглътна.

— Какво ще правите?

— Каквото се уговорихме, каквото ми казахте да направя.

Реми затърси пистолета в джоба си.

— Няма да позволя да пострада някой.

Ягуар го погледна с неразгадаемите си очи.

— Аз съм на ваша страна, не помните ли?

— Тя добрата ли е, или лошата?

Ъгълчето на устата му се повдигна насмешливо.

— Едно на нула за вас. — Наклони глава и сякаш едва сега се вгледа по-внимателно в Реми. — За секунда изглеждахте като човек, който не може да реши дали да ми плати, или да ме застреля.

Звучеше като шега, но ръката на Реми остана в джоба му, между пистолета и дадените му от Шефа пари.

— Има ли някакво значение? — попита той.

— Известно, поне за мен — малко навъсено каза мъжът и протегна ръка.

Реми нямаше представа как да постъпи.

— Може би трябва да се застрелям — каза.

— Вече опитахте — каза мъжът, без да извръща поглед, с все така протегната ръка.

Победен, Реми най-накрая му даде парите.

— По-добре да не виждам никого — отбеляза Ягуар, докато броеше.

Реми не каза нищо.

— Говоря сериозно. Никой да не мърда, преди да съм се махнал. Ясно ли е?

Реми не каза нищо.

Ягуар вдигна поглед.

— Вижте, видя ли и една патрулна кола, докато пускам пратката, изчезвам. Разбирате ли ме?

— Не… Никак.

— И определено не искам да виждам вас там — продължи Ягуар.

— Къде там? — тихо попита Реми, макар вече да предусещаше отговора.

— Добре — каза Ягуар. — Така бива.

Пъхна парите под вълненото си палто, докосна с пръст слепоочието си и се отдалечи.

Реми погледна към Уолстрийт и видя първите туристи, идваха със зяпнали уста и готови камери. Позираха за снимки от двете страни на пластмасово американско знаме, закрепено с пластмасови скоби за парапета. Реми ги гледа известно време, после се отпусна напред и пръстите му се вкопчиха в телената ограда около дупката, където някога беше светът.

В свързочната зала кипеше трескава дейност, преводачите се бяха съсредоточили, агенти влизаха и излизаха с разпечатки, компютърни екрани регистрираха нивата на гласове. Реми се промъкна, останал без дъх, сякаш бе тичал дотук. Помещението бе дълго и тясно, подобно на конферентната зала на евтин хотел; прозорците от едната страна гледаха към реката, покрай другата дълга стена имаше лавици с папки; а в отсрещния край — работна станция, регистрираща нивата на цифровия запис. Преводачите седяха до техниците със слушалки на уши. Реми чу по говорителя арабски брътвеж на заден план — Бисм-аллах… ал-Вадуд. Ар-Рахим; двама мъже спореха шепнешком.

— Името на Бог, обичащ… и милостив — каза преводачът.

— Къде беше? — прошепна Маркъм. — Едва не го изпусна. Имаме три мишени, които чакат Ягуар в една хотелска стая. Слушаме как Камал прави самоубийствения си запис. Направо е… страхотно.

Агент Дейв стоеше, проточил шия напред като лешояд, и току поглеждаше преводача — мъж към петдесетте с тъмна рошава коса, който седеше, съсредоточен върху говора на заден план. Превеждаше на гърлен английски, с много паузи и мънкане:

— … Като… ъъъ… по заповед на Аллах… ммм… нещо неверници… онези, които щяха да ни заробят и… ъъъ… това е светът… прелъстят…

— Изнасилят — извика другият преводач през цялата зала.

— Точно така — каза първият преводач. — Ъъъ… да изнасилят… Земята на двете свети места… неверният вълк…

Над монотонния арабски се чуваше говорът на другите двама мъже, чийто шепот на английски се улавяше от апаратурата.

— Това е лудост — каза единият. — Няма да го направя.

Реми позна гласа. Това беше Махуд, собственикът на ресторанта.

— Виж, само кажи някаква кретения в микрофона — прошепна му Бишир. — Не е нужно да правиш нищо след това. Само покрий лицето си, хвани автомата и кажи: неверници, вълци и разни подобни глупости.

— Не. Не мога да го направя.

— Виждаш ли онзи човек? — прошепна Бишир. — Да ти прилича на шегобиец? Ще убие и двама ни, ако реши, че даваме заден.

Дейв дъвчеше нокътя си.

— Хайде, хайде. Задръж го.

— Но аз никога не съм искал да… — започна Махуд.

— Виж, няма значение какво си искал да… — каза Бишир. — Сега сме тук. Просто си направи записа, след което можеш да се спасяваш. Не го ли направиш, и двамата сме мъртви.

— Точно така — каза Дейв. — Дръж го на въдицата, Бишир. Не позволявай на никого да напуска стаята.

— Добър е — тихо каза Маркъм. — Де да можехме и ние да си позволим някой като него.

На Реми му се зави свят.

Преводачът продължаваше да мърмори:

— … Да ме води в правия ми път… не по пътя на онези, които си навлякоха гнева на…

— Трябва да спрем това — каза Реми.

Маркъм го сграбчи за ръката.

— Това Реми ли е? — попита Дейв. — Реми, сега не му е времето. Опитваме се да работим.

— Някой да спре това! — викна Реми.

Дейв отпи от най-голямото айскафе, което Реми бе виждал — същинска кофа с кафе и бита сметана.

— Никой да не прави нищо, докато не се появи Ягуар с бомбата.

— Бомба ли имат? — обърна се Реми към Маркъм. Загледа как агентите и преводачите се движат из залата като мравки по сладолед.

— Че каква бомбена заплаха ще е, ако си нямат бомба — полугласно отвърна Маркъм.

— Ние ли им я дадохме?

— Детонаторът не е истински — каза Маркъм.

— Това е лудост — каза Реми и отново извика: — Спрете това! Веднага!

— Добре! До гуша ми дойде. Разкарайте го оттук! — викна Дейв и посочи Реми, без да се обръща. — Имаше своя шанс, Реми. Сега ни остави на мира да си свършим работата.

— Това е безумно! — извика Реми.

Маркъм го задърпа към вратата.

— И моретата ще закипят — казваше преводачът, — и… ъъъ… всяка душа ще разбере какво е свършено.

— Направено — поправи го друг преводач.

— Да, направено — каза първият преводач, докато вратата зад тях се затваряше.

В коридора Маркъм хвана Реми за ръката.

— Какво ти става?

На Реми му се гадеше.

— Всички те са наши хора.

— Технически погледнато — каза Маркъм.

— Не. Те всички са къртици. Всички, без изключение.

— Дааа — каза Маркъм, сякаш Реми току-що го бе уведомил, че слънцето е изгряло.

— Всички те работят за нас.

— Точно това го прави съвършено. Какво би могло да се прецака?

Реми се отскубна от Маркъм и се затича по коридора.

— Брайън! — викна след него Маркъм. — Върни се.

Реми зави на ъгъла, но гласът на Маркъм продължаваше да го преследва.

— Ще изпуснеш нахълтването!

Мина тичешком през изхода и се озова в дълъг празен коридор. На вратата имаше надпис, който вероятно бе за някакъв мним бизнес — „Полеви превоз“. Отдясно се виждаше стълбище. Втурна се към него. Някъде се включи аларма, но Реми продължи да тича надолу по тъмните стъпала, прескачаше през две-три, мина през три площадки, най-сетне стигна първия етаж. Профуча през лобито покрай дремещия агент от охраната и през въртящата се врата и се озова на улицата. Застана на тротоара между двете пресечки, трескаво местеше поглед от сграда на сграда. Подслушвателните постове винаги се разполагаха наблизо; клетката би трябвало да се е събрала някъде в района.

Бе дъждовна утрин, такситата се сражаваха за платната с товарните микробуси и лимузините. Затича по улицата. На ъгъла спря, огледа се настрани и нагоре, сякаш можеше да види познато лице в някой от прозорците. И тогава, точно пред себе си, видя сребристото такси. Вратата се отвори и Бъф слезе от колата с люлееща се от ухото му жица; средният му пръст придържаше слушалката.

— Господи, Реми, трябва ли да си на улицата? Всеки момент очакваме Ледения. Чу ли онези лайна? — попита като тийнейджър, открил дупка към съблекалнята на момичетата. — Трима кретени в хотелска стая, молят се и говорят тъпотии. Точно като по телевизията.

— Трябва да спрете това!

— Да го спрем? Нашият човек е вътре и имаме хора из целия хотел. — Той махна към сградите. — Снайперистите са достатъчни и за петдесет души. Веднага щом се покаже последният, действаме.

— Не, не. Ами ако нещо се прецака? А ако бомбата гръмне?

— Спокойно. Детонаторът е фалшив.

— Обратното! — обади се другият агент от колата.

— Добре де — каза Бъф. — Имат фалшив детонатор. Бомбата е истинска.

— Не. Обратното е — отново се обади онзи в колата.

Бъф се наведе и погледна в купето.

— Истинска бомба и фалшив детонатор?

— Не — каза гласът от колата. — Все така го казваш. Обратното е.

Бъф сви рамене.

— Както и да е, да не ти пука. Всичко е под контрол. Появи ли се Ледения, действаме. Шибаняците от агенцията ще се насерат, като им отмъкнем сделката. — Тупна Реми по рамото. — Благодаря ти още веднъж, мой човек.

Реми потърка веждата си.

В същия миг агентът в колата се наведе през седалката и изсъска:

— Лед на хоризонта!

Погледът на Реми се насочи към отсрещната страна на улицата. Възрастният близкоизточен мъж с гладко обръснато лице и глава и с нови очила с правоъгълни рамки вървеше към сградата. Носеше спортен сак през рамо, а през другата си ръка бе преметнал вълненото си палто. Минувачите по тротоара му правеха път и Ягуар стигна до входа на сградата и се огледа.

— Дръж се естествено — каза Бъф и сграбчи Реми в най-неестествената прегръдка в живота му.

Докато влизаше в сградата. Ягуар обърна глава на няколко градуса, присви очи и Реми си помисли, без да е съвсем сигурен, че сигурно за част от секундата го е видял.

— Целта е вътре. Всички на позиция — каза Бъф на китката си. Другият агент излезе от колата и тръгна да пресича улицата. Бъф пусна Реми от задушаващата си прегръдка и тръгна след него.

Реми остана сам на тротоара. Краката му сякаш бяха залепени за плочките. Обърна се наляво и видя Дейв, Маркъм и един друг агент да излизат от сградата, от която бе изтърчал преди малко. Започнаха да пресичат улицата. Дейв видя главата на Бъф над покривите на такситата и викна:

— Стига бе! Не може да бъде! — И ускори крачка.

Бъф се обърна, видя го и се затича към сградата.

— Чакайте — безпомощно каза Реми.

Погледна нагоре към сградата, в която бе изчезнал Ягуар, и видя двама мъже да се появяват внезапно на горните прозорци. Бяха с черни бронежилетки и преметнати на гръб карабини. Започнаха да се спускат с въже по фасадата.

— Това е лудост — промърмори Реми на никого.

В същия миг телефонът на колана му избръмча. Той го отвори и видя номера. Ейприл…

— Здрасти. — Реми стоеше в тълпата и дишаше тежко. Бе плувнал в под, сякаш бе тичал. — Ей, чуваш ли ме?

— Да — отговори му объркано един мъж. — Познаваме ли се?

Имаше дълъг белег от изгаряне на лицето — приличаше на следа от бебешко краче. Седеше на куфар на колелца.

— О. Не. Извинете. Аз просто… — Реми се огледа. — Просто си говорех сам.

— Казвате си „здрасти“ сам ли?

— Май да.

Откъсна поглед от лицето на мъжа и се огледа. Намираше се на входа на станция на метрото, между машините за билети, пред карта зад плексигласова витрина. Мина покрай объркания мъж и отиде до картата: тя показваше линиите на метрото, които се извиваха през острова, след което обръщаха рязко наляво — червена, синя, оранжева, зелена и кафява — подобно на вертикален план на многоетажна сграда. Върху плексигласа бе залепена огромна светлозелена дъвка. Реми я махна и видя стрелката с надпис „Вие сте тук“. Намираше се в станцията на метрото при гарата.

Огледа се и се почеса по главата, сякаш можеше да намери паметта си ръчно. Ейприл се бе обадила. Да. Извади телефона, но тук долу нямаше покритие. Дъхът му секна; усети пълзящия пристъп на клаустрофобията, която бе изпитал в онази безпомощна сутрин (как стоеше на улицата… падащата от небето хартия… няма услуга/покритие от тази клетка…).

Огледа се трескаво. Опита се да се съсредоточи, но нищо не се получи. Тя се бе обадила. Може би заминаваше с влак? Щеше да пътува на запад, в родния си Канзас Сити, а може би и в Сан Франциско. Или пък с автобус? Автогарата беше само на една пряка. Не, нямаше да вземе автобус. Може би влак до някое от летищата; спомни си, че има линия до летището в Нюарк. Пероните би трябвало да са срещу терминала, на две преки оттук. Опита се да си спомни коя компания пътуваше до Нюарк — „Ню Джърси Транзит“ или „Амтрак“?

Изтича надолу по стълбите и хукна в тунела под улицата. Изблъска хората в края на коридора, запрескача стъпалата нагоре със замъглена от спомена глава (бавно се изкачва по горящо стълбище… кашлящи хора с почернели от дима лица, вървящи в обратна посока), заобиколи група футболисти и се блъсна в някаква будка — същинско картечно гнездо за потребителски стоки. Мина му най-странната мисъл, докато се опитваше да вдигне нещата, които бяха нападали около него — списания и шоколадчета, фъстъци и дъвки, пури, самобръсначки, обезболяващи, батерии, филми, химикалки и моливи (колко време може да преживее човек със съдържанието на една-единствена будка?).

— Хей, задник такъв! — викна му продавачът, но Реми вече тичаше нагоре по рампата.

Излезе в големия тунел, но го забави тълпата, течението метропътници с раници и чанти и притоците от влаковете с куфарчета и куфари; лицата им прелитаха край здравото му око като кадри. Макар вече да бе свикнал със сляпото си око, от време на време се блъскаше в минувачите и мърмореше извинения. Спря за момент насред огромния терминал, заобиколен от пътници; гладовете им бръмчаха приглушено като пчели в кошер. Нещо му се струваше нередно и познато (внезапно се обръща назад… спира на стълбите… поточе слизащи надолу хора…).

Тълпата оредя и Реми изтича през терминала към касите за билети. Няколко души чакаха на опашките. Една жена се караше на две хлапета с фланели на „Джайънтс“. Едното погледна Реми и закри лявото си око с ръка.

(Излиза на празния площад… а хартията, димящите парчета стомана и телата… и за един съвсем кратък миг е сам под падащата хартия… никога не е виждал града така тих… и после — дълбок, нисък стон…)

Заснова от гише на гише, четеше разписанията на заминаващите влакове — Трентън и СИ Коридор. Доувър. Ню Брънзуик. Асела Експрес.

— Къде е Нюарк, по дяволите? — извика. Хората от опашката се обърнаха и го зяпнаха. Накрая намери номера на изхода и тъкмо се канеше да побегне, когато чу познатия звън.

Ейприл! Отново имаше покритие. Едва не изпусна телефона, докато го изваждаше.

— Къде си? — попита Реми.

— Къде мислиш, че съм? Изпарявам се — каза Маркъм. — Предполагам, че унищожаваш документи. И аз съм се запътил натам. Очевидно… онова, което свърши за нас, вече не съществува.

— Какво?!

— Господи, ама че бъркотия беше. Бюрото и агенцията ще кажат, че е било съвместна операция, но иначе си беше чиста проба кръстосано преебаване. Двадесет съперничещи си агенти се блъскат на вратите и прозорците, скачат от шахти… Кръстосаният огън бе лудница. Двама от бюрото бяха улучени. Добре, че носеха бронежилетки. Така целите бяха единствените… нали се сещаш… неутрализирани…

— Избили сте ги? — отпаднало рече Реми.

— Ами… да — отвърна Маркъм, сякаш казваше: „Поредният тъп въпрос на Реми“. — Записваха предсмъртни обръщения. Имаха автомат, Брайън.

— Всички ли спипахте?

— Всички без Ягуар. Явно е бил подплашен от нещо, защото така и не стигна до апартамента. Качил се в асансьора, но май е спрял на втория етаж, слязъл е по стълбите и се е измъкнал през задния изход. Но едва ли е успял да се отдалечи много. Точно сега не бих искал да съм на негово място. Само въпрос на време е. — Маркъм замълча. — Знаеш ли, колкото повече си мисля за това… може би все пак можеш да се състезаваш с времето. Само че не вярвам, че можеш да победиш.

Реми затвори, изненадан от самия себе си. Сякаш ръката му сама прекъсна връзката, сякаш й бе писнало от тази лудница. Пъхна телефона в джоба си. Изпита желание да се махне. Да намери Ейприл и просто да замине с нея, където и да отиваше. Може би в Сан Франциско. Запробива си път през тълпата. Маркъм звънна отново, но той не му обърна внимание. Вървеше през гарата и се взираше в потока лица. И изведнъж си спомни погледа на Ягуар. Всички без Ягуар. И тогава му дойде ужасната мисъл: „Лесна мишена. Тълпи. Големи поражения. Лесен достъп до медиите. Любителски видеозаписи и снимки за още по-голям ужас“. Спря и се огледа.

Беше дошъл да намери Ейприл…

Лесна мишена.

… Нали така? Телефонът му отново звънеше. Не беше номерът на Маркъм. Нито пък на Ейприл. Отвори и го вдигна до ухото си.

Гласът бе гладък и студен, но не изглеждаше гневен.

— Проследи ли ме, Брайън?

Реми отново се огледа.

— Виж…

— Не. Ти погледни. — Ягуар говореше със спокойния преподавателски тон, който Реми помнеше от срещите им. — И на онзи ден ще има светнали лица, сияещи от радост, както и лица, почернени от прах — лицата на неверниците и покварените.

— Виж… — каза Реми. — Кълна се… не съм…

Само че не знаеше какво не е направил или какво е направил.

— Къде си? — Огледа тълпата. — Тук ли си?

Завъртя се бавно.

Двойка в еднакви спортни дрехи, хваната за ръце…

Жена със слушалки, бутаща детска количка…

Двама младежи с картонени чашки кафе…

— Знаеш ли, иронично е — отбеляза Ягуар. — Казвах на учениците си, че в Корана се споменава сто деветдесет и два пъти за състраданието на Аллах. И само седемнадесет пъти за отмъстителността му. И въпреки това именно отмъщението е онова, което изкушава. Също като тук. Твърдите, че следвате един прост проповедник на бедност и състрадание, а строите храмове, изпълнени с богатства и сила.

— Къде си? — отново попита Реми.

— Хрумна ми, когато те видях да говориш с онзи агент на улицата, когато осъзнах, че съм предаден…

— Не… — започна Реми, но Ягуар продължи:

— Хрумна ми, че през всичките тези години съм грешил. Може би силата и отмъщението… са точно онези неща, в чест на които трябва да се издигат храмове. Възхищаваме се на фанатизма на човек, готов да се взриви в името на някаква кауза. Представи си обаче и отчаянието. Страха. И може би дори нещо съблазнително… нещо… първично.

Реми продължаваше бавно да се върти.

— Нали това искахте? — попита Ягуар. — Това?

Две момичета с католически блузи…

Дебел мъж с униформа на пазач…

— Да идем някъде и да поговорим. Само ти и аз.

— Ти и аз — каза Ягуар. — Да. Имахме интересни разговори. Ето нещо, за което можем да поговорим — може ли човек да осъзнае, че именно той е злодеят от собствената си история?

Реми не бе сигурен за кой от двамата става дума.

— Може би на смъртното си легло? — попита Ягуар. — Разбира ли го тогава?

Реми погледна през рамо.

Възрастна двойка с еднакви копринени сака…

Нахакан тип с блуза на „Булс“…

— През цялото време аз ли бях целта? — попита Ягуар.

Реми понечи да каже, че не знае. Но вече му беше писнало да го повтаря.

— Не мисля, че изобщо има значение — каза накрая.

— А останалите?

— Всички работеха за нас. Никой не знаеше за останалите.

Ягуар помълча за момент.

— Защо? — попита без следа от горчивина.

Реми отново поиска да каже, че не знае. Но това вече не му се виждаше вярно.

— Заради глада — отвърна той.

Връзката прекъсна.

— Ало? — Реми потърка скулата си. — Ало!

Огледа се отново. Стоеше в центъра на терминала, насред неспокойния лабиринт от лица, всички обърнати към него — и накрая не му беше останало нищо. Ръцете му се отпуснаха и той отметна глава да…

И видя Ейприл.

Носеше зелено палто и вълнена шапка и с мъка буташе два тежки куфара на колела по рампата към влаковете на „Ню Джърси Транзит“. И ако не друго, помисли си той, може би това бе спасителен изход.

— Ейприл! — Затича се към нея, прескочи един парапет и тръгна покрай линията на заминаващите влакове. Не успя да види къде е изчезнала.

Изтича по стълбите под козирката. Зърна я през два перона, тъкмо влизаше в чакалнята. Дърпаше куфарите.

— Ейприл! — извика отново.

Изтича, нагоре по стълбите, върна се по рампата и се спусна по други стълби, без да пуска парапета. Стигна края на стълбите и спра за момент на тесния перон. Стъклената чакалня бе замъглена; не можеше да види вътре.

Погледна релсите — влак още нямаше — и тръгна към чакалнята. Автоматичните врати се отвориха. Само няколко души седяха на пластмасовите седалки и четяха вестници и книжки с меки корици. Един мъж говореше по телефон.

Куфарите на Ейприл бяха пред нея като бариера. В едната й ръка бе билетът й, сякаш очакваше всеки момент да й го вземат. В другата държеше разписанието на влаковете, четеше го. Зеленото й палто бе закопчано до шията. Вдигна бавно поглед и го изгледа с тъмните си, умоляващи очи. Билетът се изплъзна от пръстите й, но тя сякаш не забеляза и ръката й остана вдигната, грациозна, с едва отворена длан, сякаш очакваше партньор на танц. След това очите й се отместиха.

Реми проследи погледа й и видя Ягуар да слиза по стълбите към перона. Лицето му бе мокро и изсечено. Сивото му вълнено палто бе издуто, сякаш криеше под него нещо обемисто. И имаше някакъв предмет в ръката му, може би телефон.

Реми се, обърна към Ейприл и отвори уста да каже нещо — но тя го гледаше така… опрощаващо, че той остана без дъх и искаше единствено да остане завинаги в този момент.

— Дойде — каза тя…

Отначало нямаше нищо друго, освен разреден въздух. Не беше чак толкова зле. Някъде бе чел, че сградите също са предимно въздух. Може би именно това бе най-опасната част — въздухът. Може би останалото — стоманата, хартията й хората — можеше да се овладее някак. Може би трябваше да се внимава единствено за въздуха. Всмукваше се навътре, заедно със самия Реми, след което се издухваше навън, като въздуха в мях; както океанът прибира водите си за смазващата вълна. Когато тя дойде, ударът в гърба на Реми не бе нито горещ, нито студен. Нямаше други качества, освен силата си; разтърсващ и остър, шумът изпълни всичко — не гърмеж, а пропукване, натежало от стъкло и последвано, миг по-късно от глухия тътен, който бе очаквал, кънтящ басов рев, сякаш някой се мъчеше да го уплаши до смърт, ослепителен блясък и най-накрая, когато вече не можеше да търпи грохота, дойде жегата — изпепеляваща — и той полетя във въздуха, свободен, лек… като хартия, мятана и запратена заедно с други падащи късчета и обезумели листа, димящи, с обгорели краища, пламващи и пламтящи ярко, докато от тях не остане нищо, освен крехък черен ръб… после изчезваха, оставяха само дупка и нищо, освен смътен спомен за кипяща чернота, която се разгъна, повдигна го и го задържа за миг в най-топлото течение…

Беше тъмно. Никакви петна и светлинни. Нищо. Брайън Реми сънуваше или си въобразяваше, че сънува — лежи по корем и гледа надолу от небето как земята се разтваря и хората изчезват в процепите. Сънуваше, че хората не обръщат внимание на сълзите в небето и се занимават с делата си, попълват си данъчните декларации и всеки път, когато някой пропадне, изчезне в пукнатините, останалите просто продължават нататък. Сънуваше също, че хората спират на улицата, поглеждат нагоре и му говорят с приглушени гласове, питат го как е и дали ги чува.

Сънуваше, че някаква жена сяда до леглото му и го хваща за ръката.

Ейприл?

Не, аз съм — каза Марч Селиъс.

Значи си се измъкнала?

Аз бях последната.

Къде си?

Тук. Всички сме тук. Винаги сме били тук.

И Ейприл ли…

Но гласът на жената се промени.

— Ще ви заболи малко — каза тя; продължаваше да държи ръката му.

В съня му го потопиха във вряла вода, болката го пречупи, а по-късно, в тъмното, сънуваше, че лежи проснат по корем на дъска, че някакви хора забучват игли в гърба му, сякаш отбелязват движенията на сражаващи се армии. Сънуваше, че го мушкат с игли, изливат течен огън върху кожата му и го питат дали може да го усети. Знаеше, че не бива да отговаря на въпроси в сънищата си, затова лежеше и сънуваше как откъсват кожа от ръцете и краката му и продават малки правоъгълни парчета от нея на туристи. Сънуването не бе лошо… празнините бяха плавни и той вече не подскачаше, а се плъзгаше от момент в момент без безпокойство, без очакване да вникне в ситуацията.

Сънуваше Едгар като бебе, но с дънер вместо врат.

Сънищата станаха още по-неземни — приглушени разговори и церемонии край леглото, въображаеми доктори, предлагащи абсурдни лечения. В един сън го обърнаха по гръб само колкото да му забодат някакъв медал, след което го обърнаха отново. В друг го преместиха в нова стая и някакви хора го въртяха от една страна на друга. Сънуваше, че дели стаята с някакъв мъж, получил изгаряния в горящ камион, и че им донасят телевизор, който сменяше собствените си канали — прескачаше обезумяло от една реалност в друга, така че тъкмо когато проявяваше интерес към пъхтенето на някакъв вдигащ бъчонки бира мъжага, празнината прекъсваше предаването и той ненадейно се оказваше зрител на дебат за осиновяване от гейове: високопоставен служител и травестит. Сънуваше, че мъжът в стаята му, онзи с изгарянията от камиона, му казва: „Свиркай, ако има нещо интересно“. Но Реми имаше едно наум и телевизорът радостно прескачаше от вдигащи се числа на гласуващи към победителите в състезание по бални танци, от скандали с тийнейджъри до мъже, които се тревожеха за покачването на инфлацията. И Реми осъзна, че това е неговото състояние. Че точно това е животът. Това.

Излъчваните сънища бяха особено добри в начина, по който бързо можеха да се измъкват от нещо неприятно, да преминават от смърт към музикални клипове и да подават информация, без да информират. В начина, по който можеха да скачат от канал на канал, от място на място, от трагедия към абсурдна комедия, разликата между които бе единствено смехът на заден план. Един ден сънува двама мъже да обсъждат дали скокът в популярността на президента се дължи изцяло на неотдавнашната успешна операция срещу някаква терористична клетка, при която били убити четирима от петимата й членове и била детонирана само една бомба… на почти празен перон… били убити само шестима… сред които и атентаторът… и бил ранен тежко един пенсиониран полицай…

А когато телевизионният сън свършваше. Реми си представяше, че разни хора идват да го видят — Гутерак говори за новата си работа като говорител на фирма производител на сълзотворен газ; Едгар тътри крака и мърмори, че трябва да се връща в поделението си; Шефът прекъсва за момент разговора си по клетъчния телефон, колкото да попита Реми как е.

Въображаеми подноси с храна идваха и заминаваха, хора го питаха дали има нужда от нещо, и през цялото време Реми се мъчеше да заспи. Знаеше, че ако тя е права, ако всичко е нещо като бълнуване, той трябва просто да си остане в него и тя ще дойде. Животът се плъзгаше покрай него — състезания по сноуборд, съревнования по готвене, спасяване на морски крави. „Свиркай, ако има нещо интересно“.

Един ден сънува, че изписват другия мъж. Прозорецът беше отворен и можеше да долови миризмата на горящи листа и да чуе клаксоните и звуците на оживеното движение. През този ден телевизорът му предложи особено безумен сън, в който подрастващи звезди ядяха насекоми за точно определено време. Някаква медицинска сестра се смееше, докато внимателно махаше бинта и марлята от лицето му.

— Това момче е жестоко — каза тя. — Много ми харесва. Гледал ли сте му шоуто?

И му свали и последната марля и Реми усети светлината пред единия си клепач, и видя старите петна в здравото си око. Беше най-сърцераздирателното, което му се бе случвало.

— Е — тихо каза тя. — Можете да се опитате да отворите очи.

Той обаче ги стисна с все сила. Чакаше я да дойде.

Бележки

[1] Единствен по рода си (лат.). — Б.пр. ↑

[2] Коран. 2:191, в английския текст вместо да заблуждаваш е използвано да се кланяш на идоли. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джес Уолтър Нулата (3)

Метаданни

Данни

Нулата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета частНулата

Джес Уолтър
Нулата (3)

Трета част
Нулата