Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Валери Динев
Заглавие: Животът
Издание: първо
Издател: ИК „Пирамида 91“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: философски текст
Националност: българска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
ISBN: 954-9947-02-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3248
История
- —Добавяне
7. Артур Шопенхауер
Много често в своите размишления върху живота Артур Шопенхауер се позовава на Волтер, който обичал да казва, че „ние ще оставим този свят точно толкова глупав и лош, колкото сме го заварили при нашата поява“.
За Артур Шопенхауер напълно сигурно е, че за щастието ни е далеч по-важно какви сме, отколкото какво имаме.[1]
Според Шопенхауер, по-мъдро е да съсредоточим усилията си върху укрепване на здравето и развитието на способностите си, вместо върху придобиването на богатство. „Нормалният човек може да се наслаждава на живота си само чрез неща, които са извън него — собственост, ранг, жена и деца, приятели, общество и т.н., на които се крепи житейското му щастие: затова и то се стопява, щом ги загуби или се разочарова от тях.“[2] Да сравним този с човек, който притежава изключителни духовни сили, той заключава всичко в себе си. Според Артур Шопенхауер един подобен духовен богаташ се нуждае само от един негативен дар, а именно свободно време, за да формира и развива духовните си способности и да може да се наслаждава на вътрешното си богатство, т.е. само от позволението през целия си живот, във всеки ден и час да бъде той самият.
„В потвърждение на това виждаме как великаните на духа от всички епохи са ценели най-високо свободното време“.[3]
Артур Шопенхауер смята, че свободното разполагане с времето е нетипично както за съдбата, така и за природата на човека: защото предназначението му е да използва времето си за доставяне на средства за личното му препитаване и за живота на семейството. Той е син на нуждата, а не свободен интелектуалец. Ето защо свободното време скоро се превръща за обикновения човек в бреме, а накрая дори и в мъка, ако не съумее да го запълни чрез всевъзможни измислени и химерични цели, чрез игри, забави и всякакъв вид увлечения; то дори е опасно за него, защото с основание се твърди, че „difficilis in otio quies“ (опасен е покоят в свободното време).[4]
Според Артур Шопенхауер, в живота си човек трябва да защитава честта си, защото честта е лицето на съвестта и съвестта е душата на честта.[5] Затова и славата трябва да се завоюва, а честта просто не бива да бъде загубена.
За Артур Шопенхауер животът не е даден за да му се наслаждаваме, а за да го превъзмогнем, да се справим с него. „Затова и най-щастлив жребий има онзи, който изкарва живота си без преголеми страдания, както духовни, така и физически, а не човекът, комуто са били отредени най-големи радости или най-прекрасни наслади. Който се опитва да съизмери щастието на един живот чрез тях, избира погрешен мащаб. Защото насладите са и си остават отрицателни по характер: ощастливяващото им въздействие е заблуда, която завистта поражда, наказвайки сама себе си. Затова пък страданията създават положителни усещания, затова и липсата им е мерило за житейското щастие. Ако към безболезнеността се прибави и липсата на скука, ние по същество сме постигнали щастие в живота, защото останалото е илюзия.“[6]
За Артур Шопенхауер „глупакът тича подир насладите на живота и се оказва измамен: мъдрецът избягва злините.“[7] Артур Шопенхауер е убеден, че „недооценяването на тази истина, към което ни тласка и оптимизмът, е източник на много нещастия. Докато не ни измъчват страдания, неукротимите желания ни мамят с илюзиите за някакво щастие, което въобще не съществува и ни кара да ги преследваме: така си навличаме страданието, което е абсолютно реално. Сетне почваме да жалим за предното състояние на безболезненост, което се простира зад нас като изгубен рай и напразно ни се иска да върнем времето назад. Изглежда сякаш някакъв зъл демон непрекъснато ни подмамва чрез измамните видения и желанията да напуснем безболезненото състояние, което е истинското върховно щастие.“[8]
Артур: Шопенхауер е убеден че юношата приема на доверие, че светът съществува, за да му се наслаждаваме, че той е дом на положителното щастие, което не спохожда единствено онези, които не умеят да го завладеят. В това го уверяват романи и стихотворения, както и лицемерието на външната привидност, с което светът винаги и навсякъде блести. От този момент животът му се превръща в повече или по-малко обмислен лов на положително щастие, което би трябвало само по себе си да се състои от положителни наслади. Опасностите, на които се излага, изискват да заложи живота си на карта. И накрая този лов на дивеч, който въобще не съществува, води до непълно реално положително нещастие. То се явява под формата на болки, страдания, болести, загуби, грижи, бедност, позор и хиляди беди. Разочарованието настъпва твърде късно. Затова пък ако се ръководим от изложеното тук правило и планираме живота си така, че да избегнем страданията, т.е. да се опазим от лишения, болести и всякакви беди, то целта ни е реална: така можем да постигнем нещо и то толкова повече, колкото по-рядко химерата на положителното щастие ни отклонява от начертания план.[9] Артур Шопенхауер смята, че изобщо една от най-страстните и най-разпространените глупости е да се правят големи приготовления за живота, под каквато и да било форма. При тях всъщност се предполага продължителен и наситен със събития житейски път; ала той е определен само на малцина. Колкото и дълго да трае, все ще се окаже прекалено къс за набелязаните планове, тъй като осъществяването им винаги поглъща много повече време, отколкото сме предвидили; освен това те, като всички човешки дела, са изложени на всевъзможни провали и препятствия, тъй че рядко се достига целта. Накрая, дори и да постигнем всичко, излиза, че не сме предвидили промените, които времето извършва с нас самите, т.е. не сме съобразили, че способностите ни да се борим и наслаждаваме не се запазват до края на дните ни. Затова често влагаме усилията си в неща, които, щом най-сетне ги постигнем, вече не ни удовлетворяват; и за подготовката на едно дело пропиляваме години, в които неусетно загубваме и силите за осъществяването му. Нерядко се случва с продължителни усилия и много рискове да натрупаме богатство, а после не може да му се наслаждаваме и се оказва, че сме работили за други; или пък вече не сме в състояние за заемане поста, до който сме се добрали чрез дългогодишни усилия и кроежи: нещата са се уредили твърде късно. В духа на тези неща Шопенхауер привежда думите на Хораций — „Защо ли мъчим клетия си дух с планове за вечността.“[10] Според Артур Шопенхауер, повод за тази разпространена грешка е неизбежната оптическа измама на духовния ни взор, вследствие на която животът, погледнат откъм началото на пътя, ни изглежда безкраен, а от края — твърде кратък.[11]
За Шопенхауер надарените и благородни хора скоро усвояват уроците на съдбата и схватливо и признателно ги следват: те осъзнават, че от живота човек може да извлече поуки, но не и щастие, затова с лекота и доволство ще заменят надеждите с прозрения, докато най-сетне рекат като Петрарка: „Не зная друго щастие, освен да уча.“[12]
Артур Шопенхауер смята, че важен елемент от житейската мъдрост е правилното разпределяне на вниманието ни между настоящето и бъдещето, за да не би едното да ни провали другото. Мнозина са отдадени прекалено на настоящото — това са лекомислени люде. Други — твърде много на бъдещето — те са плашливи и предпазливи. Рядко някой следва точната мярка.[13] Според Шопенхауер, онези, които чрез стремежи и надежди се пренасят изцяло в бъдещето, винаги гледат напред и нетърпеливо летят към предстоящите събития, които трябва да им донесат истинското щастие, а междувременно оставят настоящето да изтече незабелязано, без да му се насладят, и, въпреки че гледат много мъдро, могат да се сравнят с онези магарета в Италия, на които им завързват за шията пръчка със сено, за да вървят по-бързо, така че непрекъснато то виждат пред себе си и се надяват да го достигнат.
Следователно вместо непрекъснато и изцяло да живеем с планове и грижи за бъдещето или пък да се поддаваме на копнеж по миналото, ние никога не бива да забравяме, че единствено настоящето е реално и сигурно.[14] За Шопенхауер единствено настоящето е истинско и действително: то е реално изживяно време и ние съществуваме само в него. „Затова винаги трябва да го удостояваме с едно ведро отношение т.е. съзнателно да се наслаждаваме на всеки час, в който не ни спохождат неприятности и болки ще рече да не го помрачаваме чрез кисели физиономии за провалени в миналото надежди или грижи за бъдещето. Защото е извънредно глупаво да пропилявам някой приятен час или умишлено да си го развалям с ядове за минали работи и тревоги за предстоящото.“
„Разглеждай всеки ден като отделен живот.“[15]
Артур Шопенхауер смята, че ние много често пропиляваме хубавите си дни, без да ги забелязваме — едва когато настъпят лоши, пожелаваме да ги върнем. „С намусени лица допускаме край нас да прелетят хиляди весели, прекрасни часове, без да им се насладим, а после в тежки времена, въздишаме по тях.“[16]
Артур Шопенхауер приема идеята, че човек е свободен единствено когато е сам. „Едно от основните неща, на които би трябвало да се учи младежта, е как да понася самотата, защото тя е източник на щастие и душевен покой. От всичко дотук следва, че най-добре е онзи, който разчита само на себе си и сам за себе си е всичко.“[17]
При формирането своята философия на живота Артур Шопенхауер много често се позовава на старите мъдреци като Сенека, Хораций, Ювенал и др. Така например той пише, че „всеки ден е един кратък живот, в който пробуждането е рождение, а сънят — завършек като смъртта“.[18]
„Каквото да правиш и струваш, мъдрите първо питай как да прекараш живота, без да се мъчиш излишно.“
„В името на живота да изтървеш целта на живота.“
„Животът се състои от движение“ казва Аристотел и очевидно е прав, смята Шопенхауер. „Тъй както физическото ни съществуване се осъществява във и чрез непрекъснатото движение, така и вътрешният, духовният ни живот изисква непрекъснато да сме ангажирани, да се занимаваме с каквото и да било, с действия или мислене… Нашето битие е по същество неспирно движение, затова и пълното бездействие скоро става непоносимо, като предизвиква най-ужасна скука.“[19]
Много често човек изпитва потребност да полага усилия и да преодолява препятствия, както къртицата да рови. Шопенхауер е убеден, че всеки трябва да живее и да остави и другите да живеят.
В своя анализ на живота Артур Шопенхаер обръща внимание и на съдбата, на нейната роля. Според него, нашият житейски път в никакъв случай не е само наше собствено дело.
Той е продукт, смята Шопенхауер, на два фактора, а именно на поредицата от случаи и на поредицата от наши решения, които непрекъснато се преплитат и взаимно се модифицират. Казано по-кратко: „съдбата размества картите, а ние играем.“ В живота става като при играта на шах: ние нахвърляме някакъв план, но той остава зависим от действията на нашия противник, а и в живота — от съдбата.[20]
За Шопенхауер умен е онзи, който не се подвежда от привидната стабилност и предвижда посоките на предстоящата промяна.[21]
Артур Шопенхауер посочва, че характерна и твърде често проявяваща се във всекидневието разлика между обикновените и издигнатите умове е, че когато първите премислят и преценяват възможните опасности, винаги разпитват и се съобразяват само с това, което вече се е случило, докато другите сами размишляват какво евентуално би могло да се случи и не забравят, че, както твърди една испанска поговорка: „каквото не се случва цяла година, става за няколко минути.“ Наистина, споменатата разлика е естествена, защото е нужен разум, за да предвидиш какво може да се случи, а за да научиш какво е станало, ти трябват само сетива.[22]
Според Шопенхауер нещастията, големи или малки, са елемент от нашия живот и никога не бива да забравяме това, ала не за да се вайкаме като някой недоволник, а като разумни хора да развием предвидливостта си в предпазване и предотвратяване на нещастията, независимо дали са причинени от хора или обстоятелства.[23]
Ние трябва да се готвим за предстоящите събития. Защото целият живот е борба, където отвоюваме всяка крачка. И както казва Волтер: „В този живот човек напредва само с изтеглена кама и умира с оръжие в ръка.“[24]
Затова е подла оная душа, която, щом се струпат облаци или само се покажат на хоризонта, веднага се свива, губи кураж и се вайка. Нашият девиз е по-скоро: „Не избягвай злината, само поеми по храбро към нея“ (Вергилий).
„Затова живейте храбро и храбро подложете гръд под ударите на съдбата“ (Хораций).[25] През целия си живот ние сме господари единствено на настоящето си и никога на нещо повече. Разликата е единствено в това, че на младини виждаме едно дълго бъдеще пред себе си, а към края — дълго минало зад гърба си.[26]
Артур Шопенхауер смята, че в детството животът се изправя пред нас като театрален декор, гледан от далеч, а на старини го виждаме от непосредствена близост. Шопенхауер изтъква, че онова, което помрачава и дори та превръща в нещастна младежката възраст при всичките й преимущества пред половина от живота, е преследването на щастието с твърдата убеденост, че то съществува някъде. Това поражда непрекъснато измамната надежда, а от нея произлиза неудовлетвореността.[27]
Артур Шопенхауер е убеден, че много бихме спечелили, ако можехме чрез своевременни напътствия да избием от главата на младежите илюзията, че на този свят може да се постигне кой знае какво. Но в действителност става тъкмо обратното, защото ние опознаваме живота първо чрез литературата, а после — чрез опита. Описаните от нея сцени сияят пред взора ни в зората на нашата младост и ето че започва да ни измъчва копнежът да ги видим осъществени — да докоснем дъгата.
Бодростта и житейската храброст на младостта се дължат отчасти на това, че докато се изкачваме по склона, ние не виждаме смъртта, защото тя е в подножието на отвъдната страна на планината. Но прекрачим ли върха, ние съзираме смъртта, за която дотогава само сме чували, от която заедно с отслабването на жизнените ни сили секва и житейският ни кураж; така една мрачна сериозност измества младежкия плам и се изписва и на лицето. Докато сме млади, каквото и да приказваме, смятаме живота за безкраен и в съответствие с това си пилеем времето. Колкото повече остаряваме, толкова повече почваме да го пестим. Защото на късна възраст всеки изживян ден събужда усещането, сродно с онова, която изпитва при всяка крачка осъденият, поведен към ешафода.[28]
Според Артур Шопенхауер, от гледна точка на младостта животът представлява едно безкрайно дълго бъдеще; от гледна точка на старостта той е съвсем кратко минало; така че в началото ни се представя тъй, сякаш разглеждаме нещата през обектива на оперния бинокъл, а накрая — през окуляра.[29]
Артур Шопенхауер смята, че трябва да стигнеш старини, т.е. да си живял дълго, за да осъзнаеш колко къс е животът. Самото време в младините ни минава с твърде бавна крачка; затова и първата четвърт от живота ни е не само най-блажената, но и най-продължителната и оставя далеч повече спомени, така че всеки би могъл да разкаже за нея повече отколкото за другите две.[30]
Според Артур Шопенхауер; колкото повече старее човек, толкова по-несъзнателно живее. Нещата прелитат край нас, без да ни правят впечатление, тъй както не забелязваме и произведение на изкуството, което сме виждали хиляди пъти: вършим там каквото трябва, а после не помним направили ли сме го или не. Следователно колкото по-несъзнателно живеем, колкото повече се устремяваме към пълната безсъзнателност, толкова по-бързо лети животът. В детството поради новостта на предметите и случките всичко достига до съзнанието ни, затова и денят е необозримо дълъг. Същото преживяваме и при пътуване, когато един месец ни се струва по-продължителен от четири, прекарани у дома.[31]
Артур Шопенхауер счита, че в младостта преобладава интуицията, на старини — мисленето, затова и тя е време за поезия, а те — по-скоро за философия.[32]
Артур Шопенхауер е убеден, че само онзи, който дочака старостта, придобива пълна и адекватна представа за живота, като обгръща с взора си неговата цялостност и естественият му ход, и то не като другите — само от началото, но и от края, като до дъно осъзнава най-вече нищожността му, докато останалите още са в плен на заблудата, че „истинското“ тепърва ще дойде.[33]
В крайна сметка Артур Шопенхауер стига до извода, че „който живее дълго, преживява много беди“.[34]