Валери Динев
Животът (2)

Увод

Много философски изследвания от векове са насочени към разкриване битието на човешкия живот. Определено може да се каже, че този проблем принадлежи към основните във философската антропология.

Тази идея на Херберт Маркузе се споделя от почти всички представители на така наречената „Философия на живота“, за които въпросът за понятието живот е свързан до голяма степен с разбирането на живота. Според тях, животът е фундаментален факт и той трябва да бъде отправна точка на философията. За едни той може да бъде изправен пред съда на разума, за други не. Това се дължи на факта, че в живота се преплитат противоположни тенденции. „Животът — смята Анри Бергсон — е един безкрай от вероятности, взаимно застъпване на хиляди и хиляди тенденции.“^[1] В един момент водещ може да се окаже разумът, в друг — интуицията или подсъзнателните мотиви. Така например, едни смятат живота за реализиран разумен план, други го „възприемат“ като реализирана подсъзнателна воля. Дори и в последните може да се наблюдават различия. Да вземем за пример моралната философия на живота при Артур Шопенхауер, почиваща върху метаморфозата на световната воля, докато при Фридрих Ницше — върху екзистенцията на индивидуалната воля. За някои философи като Анри Бергсон „интуицията измества целия разум, тя движи нашия живот. Интуицията е нашият ум и донякъде самият живот.“^[2]

Определено може да се каже, че животът е арена, където си дават среща редица човешки страсти. Те са породени от различни неща и предизвикват борба за хляб, за място под слънцето, за жени, за пари, за обществено положение. Така че човекът е създаден да се бори в своя живот. В тази борба той се пита кой ще победи. Обикновено се смята, че това е по-умният, по-силният, по-хубавият, по-безочливият, по-грубият, по-нахалният.^[3] Това показва, че животът е едно безкрайно дебнене и всеки иска да изживее своя живот, който съдбата му е предоставила. „Животът е много прост наглед, но е много сложен в действителност.“^[4] Ето защо човек от малък трябва да се научи да се бори да реализира живота си. Трябва да се научи да се справя с трудностите. „Да понесеш по-лесно ударите на живота, трябва да живееш без илюзии.“^[5] Но това не значи да бъде безпринципен, да бъде безчестен. Това не пречи на много хора да бъдат точно такива, за тях това е изходната точка в живота, това са техните средства. Обикновено човек живее, за да бъде щастлив. Щастливо искат да живеят всички, но трудно се стига до щастливия живот, защото най-добре е първо да определим накъде вървим. А след това трябва да изживеем живота си смислено, честно, богато и разумно. В живота човек трябва да бъде учтив, внимателен, да се усмихва, така той ще избягва много от неприятностите, които може да му се стоварят и да му причинят страдания. И както Диоген Лаерций често казвал, че за живота човек трябва да си приготви или разум, или въже. Но най-лошото е, че, едва започнали да живеем, ние умираме. Затова трябва да се готвим и за този свой край, за което ще ни помогне философията Според К. Ясперс да философстваш значи едновременно да се учиш да живееш и да умееш да умираш.^[6] И в заключение Ясперс добавя, че ако да философстваш означава да се учиш да умираш, то да знаеш да умираш представлява тъкмо условието за един правилен живот.^[7]

В живота си ние рядко си задаваме въпроса какво представлява той, за какво ни е, какъв е смисълът от неговото реализиране. Обикновено действителната му същност остава загадка за нас, но самото протежение като наше съществуване за едни е безкрайно удоволствие, за други — безкрайна радост, за трети — безкрайна мъка. Тук именно възниква въпросът кое го прави да бъде едно или друго нещо, да бъде поносимо или непоносимо преживяване. В определена степен това зависи от нас, в друга степен — от съдбата. Ние трябва да наблегнем на тази страна, която зависи от нас. От нас зависи тя да бъде по-голяма или по-малка в зависимост от усилията, които хвърляме. Най-често хората избягват усилията и предоставят по-голяма част от живота си на съдбата. А тя това и чака, за да забърка всичко в нейните плетеници и човек много трудно да може да излезе. И тогава настъпват отчаянието, уплахата, страхът от живота, защото той в по-голямата си част става една неизвестност, която ни плаши и предизвиква отрицателни емоции, които могат да завършат със самоубийство. Затова човек не трябва да предоставя повече територия от своя живот на съдбата, отколкото й се полага. Ние трябва всеки ден да отвоюваме от съдбата своя живот, защото тя се опитва да погълне всичко, което може, и същевременно да усложни всичко по един такъв начин, че ще трябва да хвърлим много повече усилия в края, отколкото ако ги бяхме употребили в началото. За живота няма рецепта и затова той като наша даденост трябва колкото се може да остане в наше владение и тогава ние бихме могли да го използваме по-рационално и по-прагматично с оглед на едно по-безметежно съществуване. Ние сме тези, които изпълваме със съдържание нашия живот и не трябва никога да го забравяме. Колкото и случайно да сме се появили на света, животът, който ни е предоставен няма друг заместител и ние трябва да бъдем много внимателни с него. Много често ще правим грешки, но това е част от живота, но по-лошото би било ако не се учим от тях. Нашият живот би могъл да бъде низ от случайности, но ние трябва да им дадем определена посока, за да работят те в наша полза.

В определена степен може да се каже, че животът е едно духовно убежище, в което ние пребиваваме и реализираме своето съществуване Именно в него ние сме това, което искаме да бъдем, това, което искаме да ни се случи, за да може да осъществим все повече страни от нашите мечти, Те са неотделим елемент от живота и биха били негови жалони, ако сме в състояние правилно да ги поставим. Независимо от това, че животът постепенно се придвижва към смъртта, ние не трябва да се плашим, защото това е един естествен ход. Но, ръководейки се от тази вечна заплаха, ние трябва така да изградим своя живот, че към неговия край да сме осъществили почти всичко, което сме искали в началото. А това от своя страна зависи от правилното ни отношение към цялото време, което ни е предоставено под формата на живот. Животът не съществува по друг начин освен като един отрязък от време, което трябва да използваме така, както сметнем за добре. Много често ние не знаем кое е добро и кое е лошо и губим много време, за да намерим правилния път. Затова трябва да се ръководим от опита на другите хора и да се съобразяваме и нагласяваме живота си според това.

Ние не можем да се отделим от своя живот, той постоянно ни следва като вярно куче и не ни оставя да бъдем спокойни, защото той се явява неумолим съдник за нашите постъпки и преживявания. Ние можем да избягаме от някой негов миг, но като цяло винаги сме завладени от неговата власт. Не само ние имаме власт над живота си, но и той има, което често се вижда при страха, който изпитваме при неговите бъдещи реализации. От нас зависи кой ще владее — той нас или ние него. Няма съмнение, че неговата власт е неограничена, но като наше лоно, в което се реализира съществуването ни, ние не трябва да бъдем само послушни изпълнители, а едни достойни хора, които знаят какво могат и какво не могат да направят с него. С наше или без наше участие животът си преминава, оставяйки определени спомени за преживени събития, които постепенно избледняват пред неговия край. Най-лошото е, че той има начало и край, в които ние трябва да се поместим.