Валери Динев
Животът (19)

Заключение

От философско антропологична гледна точка „Животът“ се оказва важен проблем, тъй като през него се пречупва цялото битие на човека. Самият той не може да живее извън него и да осъществява своите мечти, идеи, идеали и пориви. Затова животът се оказва онзи крайъгълен камък, през който преминава човешкото битие и в който то получава конкретни форми. Както живота се нуждае от смисъл, така и нашите действия придобиват смисъл само от гледна точка на живота. Ние сме неразривно свързани с него от мига на нашето раждане, когато той все още е един празен лист, който ние постепенно с помощта на другите хора, книгите и собствените си цели изпълваме.

Ето защо много е важно какво съдържание ще придадем на своя живот — той е наш и само ние можем да го осъществим. Ние живеем този живот, който сме си създали. Той е наш продукт и ние сме длъжни да му придадем такова съдържание, което най би подхождало на самите нас. Животът е огледало на самите нас, както и ние сме огледало на нашия живот. Ние не можем да избягаме от отговорността, която носим за живота си. Ние можем да го прекратим, но не можем да не го осъществим, ако все пак искаме той да бъде отражение на нашето битие.

Човекът е господар на нещо, което съществува във времето и което зависи от него. Вън от времето животът няма измерение. Затова този интервал от време, който ние имаме, трябва добре да го използваме, ако искаме в сетния си час да умрем щастливи, че не сме загубили нищо от живота и той не е пропилял времето си с нас.

Обикновено смъртта се взима за онзи момент от живота, когато ние правим своята равносметка за времето, през което сме били на тази земя. Ние би трябвало по-често да правим равносметка за изживяния живот, за да може да го коригираме, докато е възможно, защото един погрешно осъществен или планиран ход би ни донесъл безброй неприятности. Животът изисква от нас винаги да сме нащрек, защото изненадите много често могат да ни поставят в затруднено положение. Ако имаме възможност нещо да коригираме, е добре, ако не — последиците остават за наша сметка. Ние нямаме възможност често да експериментираме, защото повечето от ситуациите, в които изпадаме, не позволяват това. Ето защо ние трябва да се ръководим от определени жалони, които да осъществяват посоката на нашия живот. И по-точно не посоката, а съдържанието. Ние по-често сме недоволни не от това, което сме постигнали, а от това, което сме пропуснали. Обикновено, когато пропускаме, ние не знаем какво печелим и когато печелим — какво губим. Животът в своята най-дълбока същност е една поредица от ситуации, които определят и характера на нашето поведение. Ние сме задължени да осъществяваме само тези ситуации, които биха ни донесли някаква полза, но много често се случва тъкмо обратното. Поради тази причина животът ни би се обезсмислил, ако ние не го ръководим пълноценно. Животът ни принадлежи само доколкото ние го изпълваме с подходящо съдържание. Но в определена степен той си остава нещо извън нас, което в някаква степен ни убягва и ние трябва да го догонваме. Много често ние се намираме в ситуация на догонване, тъй като сме пропуснали определени подходящи ситуации, за да му придадем желаната посока или необходими резултати. Обикновено по резултатите ние съдим за нашия живот. И колкото те са по-убедителни, толкова смятаме, че по-пълноценно сме живели. В някакъв смисъл животът търси своето съдържание, плъзгайки се по ръба на нашите действия или бездействия. А те от своя страна изискват от нас определени умения, с които да се справяме с превратностите, с които може да се сблъскаме в нашия живот.

В живота по-важното е това да постигнем добри резултати, които да ни обнадеждават, а не да се ръководим от това колко сме живели. По-пълноценен е този живот, който е по-богат откъм съдържание и събития, от този, който е протекъл в едно монотонно еднообразие. За Имануел Кант осмислен е този живот, който е изпълнен с работа. Но не просто монотонна и еднообразна работа, а такава, която носи момента на творчество. Ние сме задължени да творим не просто нещата в живота, но и самия си живот. Той най-вече е една безформена даденост, която ние моделираме с нашите действия. И ако те са творчески, толкова по-добре за резултатите, които очакваме. Ние нямаме друга алтернатива освен да придаваме такова съдържание на нашия живот, което да го прави богат и осмислен. Животът винаги изисква пред него да бъдат поставяни определени цели той не може да се реализира без тях. Ние по този начин автоматично му придаваме някакъв смисъл, който се явява онази негова същност, която ние по един или друг начин сме привнесли в това времево наше присъствие. Обикновено смисълът на живота се променя, но като негова вътрешна необходимост това остава. На нас тя ни е необходима дотолкова, доколкото не бихме могли да вървим напред без нея. Смисълът на живота е онази сърцевина, която запълва с дейност нашето съществуване. Ние не бихме могли да реализираме себе си по друг начин освен като търсим неговия смисъл. Ръководейки се от този смисъл ние материализираме нашите намерения, които придобиват определена завършеност в нашите дела. Именно делата са тези материални продукти на нашия живот, по които ние, а така също и другите съдят за него и нас. Ние не можем да пренебрегнем тази материална страна на живота, която се реализира именно в тези дела. Преценявайки ги, ние правим извода за пълноценността на нашия живот и, същевременно, чертаем нови перспективи за нашето бъдещо съществуване.

Животът извън делата остава само един напразен порив, който винаги ще търси своята обективизация в нашите дела. Ние сме длъжни да знаем правейки равносметка на живота си, че делата или постъпките ни зависят от живота, но и той зависи от тях. Просто те се намират в една вечна взаимовръзка, която чертае хоризонтите на живота и неговите резултати. В зависимост от значението на нашите дела ние можем да кажем какъв живот сме живели. Обикновено човек дава оценка за живота си тъкмо от осъществените дела. Колкото са по значими, толкова по-съдържателен живот сме живели. Човек в живота си може да осъществи едно дело и то да бъде смисълът на целия му живот, други правят хиляди и накрая заключават, че животът им няма смисъл. Най-често времето се взема за съдник за нашия живот, независимо от това че животът ни в определена степен е един времеви интервал, в който ние трябва да осъществим всичките си намерения. За едни то не стига, за други е твърде дълго и безкрайно скучно. Няма единна оценка за този интервал от време освен нашето усещане за него. Ние можем да забавим или ускорим този ход на времето, но не и да го спрем. Може да го спре само смъртта. Защото тя е неотделима част от живота. В този интервал от време между раждането и смъртта, се простира човешкият живот. Точно този интервал от време ние наричаме живот. Този миг от всеобщото време ни принадлежи или по-точно не ни принадлежи, а ние само трябва да използваме. Колкото по-добре го използваме, толкова по-пълноценно времето е текло за нас. Животът е време без часовник, защото той не ни трябва И без него този интервал от време ще изтече и ние с нищо не можем да го спрем. Няма такава сила, която да се противопостави на времето, защото то няма граници, а ако има, то това е само нашият живот. Той може да ограничи за момент времето, но не и да го спре. Ние сме безпомощни наблюдатели на това изтичане и само констатираме миговете, които имат характер на спомен в нашия живот.

Споменът са уловените мигове от времевия интервал на живота ни, които ни създават за момент илюзията, че ние владеем времето на нашия живот. Това е една голяма заблуда, която ни остава в чисто субективен план като малък участък, които ние се стремим да запазим. В своя неумолим ход животът отнася всички спомени и те изчезват в неговата утроба. Времето няма спомен, то има само ход напред. А животът ни, разположен в този времеви интервал, може да запази своето присъствие само чрез делата, които сме сътворили.

Човешкият живот е само част от безкрайното време, което за нас спира само, за да ни изчака да осъществим своя замисъл, който ние сме му предначертали. След това всичко потъва и смъртта е последният спомен за нашия живот. И времето, което е трябвало да ползваме изчезва.

Това показва още един път, че нашият живот, този малък интервал от време, е неумолимо потънал във вечността на времето. Ние няма да можем да го реализираме, ако не сме в състояние рационално да го изпълним с такива моменти от живота ни, които да го обезсмъртят.

Човек не трябва да забравя, че има един живот и той трябва да бъде изживян по най-добрия начин — ние нямаме възможност да го поправим. Затова трябва по-често да се спираме пред лабиринта на живота си и да се поправяме, докато това е възможно. Но като цяло ние трябва да се ръководим от конкретния смисъл, който животът ни си е избрал с наша помощ.

Животът никому не е

даден като собственост,

а всеки да се ползва от него.

Лукреций

Разбира се, всички тези мъки,

за които има предание,

че съществуват в дълбокия ад,

всички те се срещат в нашия живот.

Лукреций

Човек не разбира,

че всичко постепенно се изтощава

и отива към гроба,

изтощено от продължителния път

на живота.

Лукреций