Валери Динев
Животът (13)

11. Николай Бердяев

В своите анализи Бердяев се опитва да намери смисъла на живота. Според него тъгата е силно свързана и с отблъскването от онова, което хората наричат „живот“, без да си дават сметка какво точно значи тази дума. В силата на „живота“ има безумна тъга.^[1] Бердяев смята, че теорията е суха, а зелено е дървото на живота. За Бердяев това, което се нарича „живот“, често пъти е само всекидневие, което се състои от грижи. Н. Бердяев посочва, че е станал философ и попаднал в плен на „теорията“, за да се освободи от неизразимата тъга на всекидневния живот. „Философската мисъл винаги ме е освобождавала от смазващата тъга на «живота», от неговата грозота. Противопоставях «битието» на «творчеството». Творчеството не е «животът», творчеството е пробив и извисяване, то се издига над «живота» и се устремява отвъд границите отвъд пределите към трансцеденталното. Тъгата извира от «живота», от здрача и мъглата на «живота» и е устремена към трансцеденталното. Творчеството е именно придвижване към трансцеденталното. То поражда образа, който е различен от този «живот»… В света на творчеството всичко е по-интересно, по-значително по-оригинално, по-дълбоко, отколкото в действителния живот, в историята или пък в света на размислите и отраженията.“^[2]

Според Н. Бердяев, всекидневността, повторяемостта, подражанието, еднообразието, сковаността, крайността на живота предизвикват усещане за скука, притеглят към пустота. А когато настъпи моментът на пасивност по отношение на притеглянето към пустотата на този низш свят, когато от слабост светът започне да изглежда пуст, плосък, лишен от измерението на дълбочината, тогава скуката става дяволско състояние, предвкусване на небитие. В това състояние страданието идва като спасение, защото в него има дълбочина.^[3]

Н. Бердяев посочва, че мнозина казват, че са влюбени в живота. „Никога не съм могъл да кажа подобно нещо, но съм влюбен в творчеството, в творческия екстаз. Крайността на живота предизвиква тъжни чувства. Интересен е само човекът, който се мъчи да постигне безкрайността. Аз винаги съм бягал от крайността на живота. Това отношение към живота направи така, че не овладях изкуството да живея, не съумях да използвам живота. За «изкуството да се живее» трябва да се съсредоточим върху крайното, да потънем в него, трябва да обичаш да живееш във времето.“^[4]

Н. Бердяев, за да подсили своя анализ, се позовава на Карлайл, който посочва, че нещастието на човека, идва от неговото величие, от това, че в него има безкрайност, от това, че той не може да се погребе окончателно в крайното. „Обективният“ свят, „обективният живот“ са погребване в крайното. И най-съвършеното в крайното е пак погребване. Затова животът е нещо като умиране на безкрайното в крайното, на вечното във временното.^[5]

За Н. Бердяев животът е преди всичко движение, основано на промяната, обърната към бъдещето.