Валери Динев
Животът (6)

4. Фридрих Ницше

За Ницше много хора живеят сякаш човешкият живот е нещо чудесно, а най-прекрасният плод на това горчиво растение е да знаеш, че преди време други хора са изживели, горди и силни, живота си, някои дълбокомислено други в страдание и отзивчивост, но всички те са ни завещали една поука: „най-добре живее онзи, който не обръща внимание на живота.“^[1] Според Ницше, докато обикновеният човек гледа мрачно, сериозно и страстно на отредения му кратък период от време, онези са знаели как да изминат с олимпийски смях или поне с възвишена насмешка пътя си към безсмъртието и монументалната история. Често слизат с ирония в гроба — какво имало да се погребва! Ф. Ницше е убеден, че единствено това, което винаги ги е гнетяло, са нечистите останки на суетата и животинските нагони, обречени сега на забвение, след като отдавна са били предмет на презрението им. Едно нещо обаче ще живее и то е монограмът на най-съкровената им същност, делата, постъпките, някое рядко вдъхновение, една творба. Те ще живеят, защото потомството не може да се лиши от тях.^[2]

Действително само оставеното след нас ще бъде продължение на нашия живот и едно определено измерение за неговия смисъл. По делата най-често може да се съди за живота на хората и те са онези жизнени жалони, които чертаят неговите следи след тях.

Ф. Ницше преобразува много сполучливо основната мисъл на Рене Декарт:

„Мисля, следователно съществувам.“

(Cogito, ergo sum)

„Живея, следователно мисля“

(Vivo, ergo cogito)^[3]

Много често в своя живот Ф. Ницше се ръководи от мисълта „За другите весел, за себе си — мъдър“ (Alliis laetus, sibi sapiens)^[4]