Валери Динев
Животът (11)

9. Хосе Ортега-и-Гасет

Хосе Ортега-и-Гасет смята, че човек е обречен да действа, но за да го прави, трябва да мисли. „Ние живеем не за да мислим, а напротив мислим, за да живеем.“^[1]

Животът на човека, смята Гасет, винаги се движи по ръба на пропастта и неговата съдба е да се опита да запази равновесие.

Човекът се различава от останалите същества и по това, че му е присъщо да се загубва в дебрите на своя живот, да изчезне вътре в самия себе си.^[2]

Именно в живота ние съществуваме. Според Гасет, съществуването винаги предполага съпротива. Хосе Ортега-и-Гасет смята, че ние не задаваме живота на самите себе си, а ние го срещаме и то именно тогава, когато срещаме самите себе си.^[3] В резултат на това ние може да изберем в него едно или друго свое място, но като цяло на никого не е дадена възможността да избере за себе си жизнения си свят. Ние не можем да изберем своя век, месец, число, още повече някакъв свят, където бихме искали да съществуваме. Животът, т.е. жизненото или човешкото битие, не понася каквато и да е подготовка, предварителния опит. Животът е изстрел в упор.^[4] Според Гасет, като цяло нашият живот не е представен пред нас в готов вид, на всеки е съдено да го осъществи, сътвори. „Животът, както той е зададен, е съвършено пуст и човек е обречен постепенно да го запълни, настани.“^[5] Това е същността на нашите жизнени дела. На никое растение, на никое животно нищо подобно не му се полага да предприеме.

Човекът е изправен пред различни възможности. Пред това разнообразие на човек не му остава нищо друго, освен да реализира своята свобода. Във връзка с това Хосе Ортега-и-Гасет повтаря думите на Питагор „Quod vitae sectabor iter.“ („Какъв път в живота аз да избера“) По този начин човек е изправен пред избора на много обстоятелства, които му предлагат много варианти. Така, че животът е един кръстопът, едно постоянно съмнение, което обаче е изпълнено с надежда. От своя страна обаче животът на всеки човек е непредаваем, никой не може да ни замени в избора на личното дело.^[6]

Говорейки за живота обикновено забравяме наглед най-същественото — нашият живот винаги и преди всичко е изясняване на възможното. Нашият живот е път, където се пресичат различни възможности, които ние трябва да изберем.

Да живееш значи да попаднеш в орбитата на определени възможности.^[7] Според Гасет да живеем значи да попаднем в кръга на обстоятелствата или на света. Това е изначалното значение на понятието „свят“. Това е съвкупност от наши жизнени възможности. „Животът е преди всичко нашият възможен живот, това, което ние сме способни да станем и как да изберем възможното — наше решение е това какво в действителност да станем.“^[8] За Гасет да живееш значи да бъдеш вечно осъден на свобода, вечно да решаваш какво ти да станеш в този свят. Не е правилно, че в живота „решават обстоятелствата“. Напротив: обстоятелствата са винаги новата дилема, пред която сме заставени да вземем решение. Решава обаче нашият характер.^[9]

Гасет смята, че да живееш, значи да се вживяваш в света. „Да живеем означава да се чувстваме ограничени и по тази причина да сме задължени да се съобразяваме с онова, което ни ограничава.“^[10] В живота си човек трябва да служи на нещо висше. Животът е зов, според Гасет, към всичко съществуващо, с което ще влезем в борба с него. Според Гасет, човешкият живот и всичко имащо отношение към него има постоянен, абсолютен риск.

В определена степен, животът не е нещо веднъж завинаги дадено. „Животът е това, което ние трябва да създадем за себе си.“^[11]

За Гасет, да живееш значи на първо място да приложиш максимално усилия, за да възникне това, което още не е, за да възникне самият човек. „Обаче животът не е просто човек, т.е. не просто живееш, животът е преди всичко драма, под ударите на която човек съди за плановете на последните сили, претърпявал е корабокрушение в света. Животът е подложен на различни превратности. Животът отговаря на едно, в най-висша степен оригинално условие — че ние винаги може да го оборим. Човек във всеки момент може да прекрати съществуването си.“^[12]

Според Гасет, в определена степен светът е жизненият ни хоризонт. „Да живееш значи да реагираш на нашата абсолютна незащитеност, да създаваш надеждност за някакъв свят, да вярваш, че светът е такъв какъвто той е, че да съобразим с него нашия живот, за да живеем.“^[13]

В определена степен животът е време, както показа Дилтай и потвърди по-късно Хайдегер. Човекът във всеки момент от своя живот се намира в определена възрастова фаза — възрастта е постоянно пребиваване на човека в отрязъка от отпуснатото му немного време.^[14]

Гасет смята, че животът е непредаваем, всеки живее не само за себе си, с една дума да живееш това значи да си самотен, пълна самота. От друга страна, нашият живот е невероятна жажда за общуване, общество и преживявания. „Животът — това е животът на всеки и всеки е длъжен да преживее изключително своя живот и то изключително сам.“^[15] Във връзка с това Гасет добавя, „ако ви болят зъбите, то те болят вас, а не някой друг. Това е ваша болка. Моите проблеми и моята печал винаги са мои. Моя живот съм обречен да съзиждам само аз.“^[16] Определено може да се каже, че нашият живот е постоянно преминаване от едно към друго. В това отношение Гасет смята, че човек е самовглъбено животно, а животът е ритуал, и то твърде сложен. Животът на всеки човек е уникален, за него това е някаква коренна, фундаментална реалност.^[17] „Да встъпиш в живота се оказва да си захвърлен в обстоятелствата, в хаотично и враждебно сборище.“^[18] Животът винаги е насочен към бъдещето. „Ние изначално сме ориентирани към бъдещето, като че ли сме захвърлени в него. Обаче бъдещето е нещо съществено, проблематично — то е лишено от конкретен образ, не може да го настъпиш по краката.“^[19] Какво ще бъде в такъв случай? За Гасет, „бъдещето е винаги многообразно, то е маса възможности на това, което е способно да се реализира“. Да се реализират могат най-различни възможности достигащи до противостоящи една от друга. Оттук и парадоксалната и твърде съществената за нашия живот ситуация: в човека няма друго средство за ориентиране на себе си по отношение на бъдещето, освен да овладее миналото, образа на което е ясен, конкретен и неизменен. Именно затова да живееш значи да осъзнаеш себе си захвърлен в бъдещето, ние отскачаме от него като от гранитна скала и попадаме в миналото, от което на свой ред се отблъскваме, за да може отново да го достигнем. Само в миналото ние намираме сред бъдеще реалност.

Ние не помним миналото „просто така“. Ние помним миналото затова, защото очакваме бъдещето и предвид него. Само в миналото човек може да хване кораба, с който ще отплува в невидимото бъдеще.^[20]

Хосе Ортега-и-Гасет смята, че човек често пъти изпада в отчаяние, то не е нещо външно на него, което може да настъпи или да не настъпи, не и да се освободи от него когато му хрумне. Човек започва да разбира отчаянието като своя същност, своя натура. „Животът в самота всъщност не е нищо друго, освен отчаяние.“^[21]