Даниел Иванов
Куфарчето на дявола

Както всяка сутрин в големия град и тази не беше по-различна. По улиците се усещаше натежалият летен въздух с привкус на изгорели газове от превозните средства. Тротоарите бяха все така прашни и непочистени. Прегладнели бездомни кучета се ровеха из кофите за смет, а мърляво циганче, с прокъсани дрехи като парцали, седеше с канче в ръка и просеше стотинки от случайните минувачи.

Мирослав Стефанов беше тръгнал към фабриката за производство на дървени играчки — неговата месторабота. Там имаше натрупан солиден стаж. Въпреки това нямаше късмета да се издигне поне до началник-смяна. Работното му място се намираше на няколко спирки с градския транспорт от общежитието, където живееше отскоро. Всеки ден прекосяваше това разстояние пеша.

 

 

Смяната на Мирослав беше към своя край. Тошко — колегата му, с когото най-много се разбираше в работата — се приближи към него. Разликата в годините им беше повече от видима, това момче можеше да му бъде син. Мирослав беше навършил четиридесет и пет преди три месеца, а колегата му — двадесет и три. Младежът беше единственият му приятел. Работеха заедно от няколко години насам.

— Чичо Миро, ще те водя ли след работа на по бира?

— Не мога, Тоше, зает съм.

— Ти всеки път минаваш с този номер, ще спра да те каня вече — с усмивка на лицето изрече момчето.

Възрастният мъж погледна тъжно събеседника си. И днес му липсваше настроение, както всеки друг път от предходните дни.

— Трябва да тръгвам — рече, — ще се видим отново утре.

— Както кажеш, началник.

Мирослав Стефанов обичаше колегата му да го нарича с тази дума, така се чувстваше горд, представяше си, че се е издигнал в йерархията и разиграваше в главата си най-различни сценарии, в които беше истински шеф и нареждаше на подчинените си. Ах, колко хубаво е човек да има мечти, поне за момент да се откъсне от реалността и да си представи нещата такива, каквито никога не биха могли да бъдат.

За всичките четиридесет и пет години, през които бе живял, съдбата му беше предлагала и хубаво, и лошо. Като млад имаше любеща съпруга, тя го беше дарила с момиче и момче, които, ако бяха живи, сигурно сега щяха да бъдат на възрастта на колегата му. Зловеща катастрофа, на пътя между родното село на жена му и столицата, взе своите жертви, измежду които беше и семейството му. С времето болката притъпя, но алкохолът, с чиято помощ той търсеше утеха, проби напълно душевната му защита. Превърна се в част от упадъка на обществото. Вече нямаше семейство, имоти, пари и най-вече вяра. Не притежаваше нищо.

Оставаха няколко пресечки до квартирата му, когато го връхлетяха приятни и същевременно болезнени спомени от миналото. Седеше на дивана и гледаше световното първенство по футбол във Франция. Близнаците му, тогава четиригодишни хлапета, търчаха като развързани кучета и се блъскаха от време на време в неговите крака. Миро си пийваше блажено от леденостудената бира и замезваше с ядки, а от кухнята се носеше ароматът на прясно изпържена риба. Сигурен беше, че в този момент все още можеше да си спомни семейния уют, който навремето приемаше за даденост.

Неусетно, докато спомените властваха над ума му, се спъна в нещо и залитна. Успя да запази равновесие и погледна надолу към това, което му препречи пътя. На тротоара пред него лежеше метално куфарче. Не разбираше как се е озовало тук, но без много да му мисли, се пресегна и го взе. Провери дали случайно не е отключено. Както и очакваше — не беше. Хвана го за дръжката и реши да го вземе със себе си вкъщи. Там щеше да се опита да го отвори, вътре можеше да има нещо ценно — пари, бижута или дори злато.

Прибра се в общежитието, което се намираше на последния етаж в малко триетажно блокче, от чиито външни стени се лющеше мазилка. Уморено седна на прокъсания фотьойл, който някога е бил част от холна гарнитура. Замисли се за изминалия ден и за отминалите години в живота си. Навремето имаше всичко, а сега, по дяволите, какво притежаваше? Нищо, нямаше нищо. Беше пропилял живота си, загубил тръпката и желанието за съществуване, но това куфарче може би щеше да промени нещата, или пък не… Придърпа го, сложи го в скута си и започна да го оглежда. Надяваше се, че ще намери начин да го отвори без ключ. Ако имаше чук и отвертка, щеше да му бъде лесно, но сега трябваше да се оправя без тяхна помощ.

Куфарчето имаше две ключалки, по една встрани от дръжката. Белият му цвят се сливаше с този на стените в стаята. Благодарение на черните кантове в ъглите му човек можеше да го различи в помещението. След едночасово мъчение, с помощта на лъжица и нож, Миро успя да го отвори. Остана разочарован. Вътре нямаше нищо. Запрати куфарчето към стената, металът изкънтя с пронизващ ушите звук. Толкова много се мъчи да го отвори, а вътре липсваха каквито и да са ценности. Изправи се нервно, след което се върна на фотьойла да поспи, но преди това отвори поредната бутилка с ракия.

Мяташе се в съня си неспокоен. Добре познатите образи на изгубеното му семейство го бяха навестили отново. Навън се беше развилняла лятна буря. Едри капки тропаха силно по прозорците на квартирата, сякаш някой стреляше по стъклата с въздушна пушка. Стряскащите звуци го събудиха. Миро подскочи от креслото. Лицето му беше обляно в пот. Не успя да види колко е часът, но навън беше тъмно, а през прозореца периодично проблясваха светкавици. Тялото му започна да трепери. Побиваха го тръпки. Космите по торса му настръхнаха, като на котка, усетила опасност. Атмосферата в квартирата беше потискаща, мрачна, злокобна, сякаш щеше да се случи нещо лошо. До вчера не можеше да си поеме дъх от задушните горещи нощи, а тази нощ, студена като гроб, го караше да се чувства уплашен като малко дете, страхуващо се от измислени чудовища, които се спотайват под леглото. От години насам не бе изпитвал подобни чувства.

Изправи се плахо от фотьойла и се запъти към мивката, за да си налее чаша вода. Надяваше се да прогони страха, който внезапно го връхлетя. Не успя да достигне целта си. Причината беше онова куфарче, намерено по-рано през деня. Двете му метални страни бяха зейнали срещу него като паст на кръвожаден звяр. Погледът му се прикова от съдържанието на куфара. Спомни си, че го запрати ядосано към стената, след като го беше проверил и то се оказа празно.

Сега от неговата вътрешност се белееше нещо подобно на лист хартия. В гърлото му се събра жилава слюнка, която заседна и сякаш се вкамени. Опита се на два пъти да я преглътне, но безуспешно. Наложи се да я изплюе на пода, но въпреки това очите му не отделяха поглед от съдържанието на предмета. Дълго време се взираше в куфара и имаше чувството, че той също го наблюдава. Погледната отстрани, ситуацията изглеждаше безумна — все едно два хищника се дебнат.

Постепенно чувството на страх и безпомощност отмина и тогава Миро се реши на смелия ход — да го разгледа отблизо. Наведе се и посегна към хартиения лист. На допир беше много по-грапав от обикновена хартия и дебел като кадастрон. Обаче нито беше кадастрон, нито обикновена хартия. Материята изглеждаше непозната. Притеснението му започна да се завръща. Какво ли пък беше това и откъде се появи вътре? Докато си задаваше тези въпроси, листът започна да трепти. Мирослав Стефанов усети движението му и го хвърли на земята. Извърна тялото си и плахо се настани върху фотьойла, без да сваля поглед от него. Върху трептящия лист започнаха да изскачат някакви инициали в червен цвят. Миро подскочи едновременно с появата на буквите. Странните случки започнаха да се увеличават. Имаше някаква загадка около това куфарче, но нямаше как да я разплете, докато стоеше встрани, вцепенен от страх. Престраши се и грабна нашарения лист. Приближи го до лицето си и започна да го оглежда. Осъзна, че инициалите не са някакви непознати символи, а съвсем нормални букви. Постепенно започнаха да изписват думи върху хартията. Той се зачете. „Скръбна вест“. Какво ли означава това? — питаше вътрешният му глас. Имаше само един начин да разбере, трябваше да продължи с четенето. Умът му подсказваше, че само на едно-единствено място встъплението започва с тези две думи и то беше… Некролог… Дали това наистина е некролог? Да не би да сънува или е прекалил с пиенето… Но всичко изглежда толкова истинско! Няма как да сънува. Трябва да продължи с четенето, некрологът му го казва, той му заповядва, сякаш има собствена воля. Какво, по дяволите, се случва тук? Нима този лист хартия може да говори? Нима той има собствена душа?

Разкриха се и останалите думи на листа. Миро започна да ги чете бавно. Минута по-късно лицето му пребледня. Той заприлича на човек, който току-що е видял призрак. Пръстите на ръцете му трепереха, но не от хладината, която се просмукваше през влажните стени на общежитието. Причината беше в написаното:

Скръбна вест

На 45 години почина Мирослав Стефанов, почивай в мир, другарю!

От общината.

— Как? Какво е това? — с треперещ глас тихо рече той, след което продължи да се чуди.

Какво се случваше в момента? Сигурно това е поредната шега на изтерзаното му съзнание. Често му правеше номера. Привиждаха му се непознати хора, говореше насън с починалите си близки, пиеше ракия с въображаеми приятели. След смъртта на семейството му преди двадесет години започнаха да му се случват подобни странности, и винаги в петък, тринадесети. Този не беше по-различен. Ето, сега той намери случайно някакво куфарче, в което първоначално нямаше нищо, но след като настъпи нощта и тринадесетото число от календара измести предходното, се появи некролог, обявяващ кончината му. Какво по-странно от това можеше да му се случи?

Днес, на тази дата — петък, тринадесети — преди двадесет години зверска катастрофа му отне семейството. Наля си чаша с ракия. Обърна я набързо, след което я запрати с все сила към куфарчето. Защо му е някаква проклета чаша, когато има пълна догоре трилитрова бутилка с огнена течност в нея. Взе да надига шишето и да отпива огромни глътки. Щеше да се напие до смърт, както бе направил в деня на трагедията.

 

 

Лежеше на пода с празно шише в ръка. В съзнанието му се блъскаха безброй образи на знайни и незнайни хора, познати лица, които отдавна бяха починали.

Стърчаха ръце, чиито пръсти се опитваха да го докопат, крайници, идващи откъм светлината в тунела. Там, насред гората от ръце, се подаваха и тези на съпругата и двете му дечица. Лицата им бяха същите — криви и агонизиращи като преди двадесет години, така както ги бе оставил под смачканите ламарини на семейния им автомобил. Опитваха се да го хванат и да го изтеглят — горе, сред светлината, но други ръце — мръсни, изранени и миризливи — го бяха хванали за краката и го дърпаха надолу към тъмнината.

Дълго време се бори, ала накрая се пусна от хватката на близките си и полетя към бездната. Отчаян вик излезе от гърлото му. Защо ли преди двадесет години му трябваше да се качва пиян зад волана? Защо уби семейството си? Нали всеки сам кове съдбата си… А неговата — той сам ли я изкова такава…