Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pocketful of Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2019)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Джоб, пълен с ръж

Преводач: Веселин Кантарджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИнфоСпектър

Град на издателя: Стара Загора

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Коректор: Жанета Желязкова

ISBN: 954-8205-06-03

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8616

История

  1. —Добавяне

Глава осма

Още от първия ни обяд в подсъзнанието ми се бе загнездило неясното предчувствие за надвиснала беда, но никога не бих повярвал, че тя ще ме застигне толкова бързо. Дълбоката мъдрост на Конфуций, че след три дни и рибата, и гостите се вмирисват, сега се осъществяваше в обратен ред в клиниката „Мейбел“. Към края на седмицата аз очевидно вече бях леко развален, докато Катерина, както матроната я бе прекръстила, можех да се обзаложа, че вече ухаеше на рози.

Седнал на закуска в стаята си, премислях нещата в опита си да стигна до корените им, събирах уликите, може би неубедителни и косвени, но не по-малко обезпокоителни. Например кафето ми не беше достатъчно горещо тази сутрин, а в чинията ми имаше не обичайните три пресни, меки кифлички, а онези долнокачествени, изродени швейцарски рола, наречени „ballons“, които гарантирано чупеха зъбите и бяха пригодни за игра на хокей на трева. Може би момичето на хлебаря, червенобузеста Fraulein[1], която ми ги доставяше преди училище, днес не бе успяла да се материализира. Съмнявах се в това — тя беше точна като швейцарски часовник, и то не като онези с кукувичката, които пробутваха на туристите, а изпитания и сигурен „Филип Патек“. Не, тъй като и други подобни лишения ми дойдоха наум, намирах за невъзможно да отхвърля подозрението, ме Хулда бе охладняла към мен. Нейната буйна, щедра, та чак преливаща привързаност сега съвсем определено бе само умерена. В очите й се бе промъкнало критично пламъче, а един къс смях бе заменил сияйното „ach, so“, съгласие, което досега бе приветствувало и най-спекулативните ми забележки. По време на обедите ни се беше развил един таен, оптически заговор между нея и новото й протеже, който се изразяваше в погледи, разменяни над главата ми, за които подозирах, че изразяваха пренебрежение към мен и обикновено биваха последвани от забележки, изречени полугласно.

В няколко случая тези забележки съдържаха намеци за моите прадеди в Левънфорд, но едва ли съвпадаха с предишните ми разработки по тази тема. Как иначе да нарека това мило бъбрене на четири очи в стаята на матроната на достатъчно висок глас, че да го чуя и аз в съседната стая:

— Нима сериозно говориш това за твоя роден град, скъпа Катерина? Не е ли хубав?

— Далеч не е.

— Но преди това аз вярвала, че хубав, исторически, eine благороден Stadt[2].

— Кой би могъл да ти наговори такива лъжи? Левънфорд е малък, грозен, работнически град на корабостроители. Цял ден не се чува нищо друго, освен блъскането на чуковете по нитовете.

— Но сигурно… обърках се вече… сигурно има красив замък, на реката?

— Ами, замък! Една стара развалина край мръсен поток.

— И никой ли вече не живее там?

— Само плъховете.

— Ach, so! И хората не са от благородно потекло?

— Не. Е, разбира се, някои си мислят, че са.

Гласът на Хулда, който бе повишавал тона си октава след октава в едно кресчендо на пресилено учудване, изведнъж избухна в пристъп от смях. После, отривайки очите си, тя рече:

— Тук, в Schweitz[3], ако някой глупав шотландец си въобрази, че е ein Konig[4], ще трябва веднага да го настанят в Krankenhaus[5].

Не по-малко обезпокоителна беше забележката на матроната на следващата сутрин. Пренебрегвайки моята настоятелна молба да не ми телефонира по никакъв повод, Лоте позвъни, за да ми каже, че имала извънреден почивен ден. Не можех да упрекна едрата, глупава шведка, по друго време с радост щях да се присъединя към нея в Цюрих. Ала Хулда вдигна слушалката и после с тон, който не можех да сбъркам, попита:

— Вашият професор от кантоналната болница в Цюрих ли беше, хер доктор?

Е, и какво от това? Все още аз бях шефът. Но когато поразмислих кой всъщност беше подбудителят на всички тези малки номера, намеци и нападки, прииска ми се да й извия врата или още по-добре, да можех да й устроя една хубава грубиянска сцена в леглото. Какво, по дяволите, целеше тя? Не можех да се досетя, да не говорим пък и за онзи дух на антагонизъм, който винаги бе съществувал в нашите сложни отношения, особено в началото, когато тя винаги се бе опитвала да надделее. Това, че виждах Кети всеки ден, че живеехме под един покрив, правеше положението още по-лошо. Отпочинала след пътуването, освежена от планинския въздух, тя като че ли се бе подмладила с няколко години, бе загубила вида си на победена и бе започнала „да цъфти отново“, както се казваше в онази мрачна балада.

На вратата се почука.

— Влез! — извиках аз.

Дениъл подаде главата си от прага. Усмихна ми се.

— Зает ли си, доктор Лорънс?

— Зает съм с това да извлека достатъчно калории от тази скапана закуска.

— Не изглежда толкова лоша.

Той се приближи и седна. Беше още в болничния си халат, по пижама и носеше в ръка проклетата си шахматна дъска.

— Ами, мама и матроната отидоха да пазаруват с колата, та се питах, тъй като сме сами… дали можем да опитаме няколко хода.

Така значи, двете пак са заедно. Изгледах го свирепо.

— Мисля, че ти казах да си лежиш в леглото, докато дойда да те прегледам.

— Е, трябваше да стана.

— Защо? Да пикаеш ли?

— Не — отвърна той, възприемайки моя речник, — да бълвам.

— Лошо ли ти беше?

— Не, само избълвах малко. Изглежда, че ми е станало навик.

— Откога?

— От последните няколко дни. Мисля, че е от рибешкото масло. Онова, което излиза навън, мирише на рибе масло.

Погледнах го и кимнах.

— Вероятно е от това. Много е неприятно за пиене. Ще го спрем и ще ти даваме повече мляко. Сега се върни в стаята си.

— Няма ли да поиграем? Омръзна ми да играя срещу себе си.

Довърших студеното си кафе и бутнах подноса настрана, като оставих ролата подозрително недокоснати.

— Ела тогава. Ще изиграя една игра с теб. След това трябва да дойдеш в амбулаторията да ти направя инжекцията.

— Добре — съгласи се той. — Дадено.

Макар че не бях Капабланка, сегиз-тогиз играех на шах с децата през часовете за игри на открито, когато времето навън не позволяваше да излизат. Намерението ми беше да го матирам набързо, отчасти, за да му натрия носа, пък и да си спестя досадата от други игри по-нататък.

Започнахме спокойно. Играех с белите. Но защо да изпадам в подробности или да замазвам жалкия факт, че този неестествен малък келеш ме матира точно в шест хода.

— Нечувано — усмихна се той. — Не съм и предполагал, че дебюта по Джиоко Пиано може да успее толкова лесно. Очаквах, че ще приложиш защита „Петроф“.

— Наистина ли? — казах кисело аз. — Е, не си падам много по Петроф. Искаш ли да изиграеш още една партия срещу мен, но този път без царицата си?

— Може. В такъв случай вероятно ще откриеш с дебюта на Рюи Лопез.

— За нищо на света. Не обичам португалците.

— О, Лопез е испанец, живял е през шестнайсети век, доктор Лорънс. Той е измислил тази атака, а най-съществени за отбраняващия се са предпазливостта и сигурността. Сигурен съм, че няма да забравиш да ми отвърнеш с пешка на K4.

— Тази нахална забележка ще ти струва още три фигури — казах аз, като взех двата му офицера и един топ. — А сега дяволски добре ще ви натупам, теб и твоя Петроф.

Но дори това не ми помогна. Бях предпазлив, но не и в безопасност. Когато той ме погледна укорително и щадейки чувствата ми, не каза гласно „мат“, аз изсипах фигурите обратно в кутията и се изправих.

— Свикнал съм да играя с майстори, затова, когато седна срещу начинаещи, се обърквам.

Той покорно се засмя.

— Само дето не си практикувал достатъчно, доктор Лорънс — каза ми той, сякаш се извиняваше и ме последва в амбулаторията.

— Я не ми хвърляй прах в очите.

Направих му инжекцията — бях започнал курс с колоидално желязо. После му казах да отиде и се облече. Трябваше да свърша малко писмена работа в офиса, но не можех да се съсредоточа. Мислите ми бяха потиснати и замъглени от кампанията, която — вече не се съмнявах — се водеше против мен. Съзнавах ясно само едно нещо — преди това да е отишло по-далеч, от мен се очакваше противодействие.

Дамите, ако мога да употребя тази дума, се върнаха в превъзходно настроение и все така интимничещи, което продължи и по време на обяда. Веднъж или дваж улових очичките на матроната върху себе си. Погледът й излъчваше смесица от любопитство и онзи лукав блясък на шеговита злост, която при швейцарците минава за хумор. Ала тъй като предвидливо бях решил да не казвам нищо, надеждата им, че щях да се оплача заради закуската, биде попарена. Това поне ми достави мъничко удовлетворение. А иначе поддържах поведение, изпълнено със спокойно достойнство, резервираност и нека добавя, решителност. Твърдо бях решил да се обясним с неискрената и престорена Катерина.

Сега тя имаше навик да се разхожда след обедното хранене. Хващаше пътеката нагоре по склона, която извиваше покрай малкия поток, който прорязваше пасбището с живописно безгрижие между брегове, обрасли с ливадничета и жълтурчета. И днес тя не ме разочарова. След като тръгна, настаних Дениъл на терасата и я проследих толкова прикрито, че не ме забеляза чак до момента, в който седна да си почине на тревистото хълмче, отбелязващо края на по-ниските склонове преди планината да се устреми стръмно нагоре със заснежените си сипеи. Отвъд хълмчето боровете тъмнееха, улисани в своя собствен свят.

— Ти си открила едно от любимите ми места — рекох дружелюбно.

Тя вдигна очи без изненада и какъвто и да е признак, че се радва на срещата ни.

— Предполагам, забелязала си пирена по тези голи бърда… — Трябваше да продължа да бъбря: — Не е обичайната швейцарска ерика[6], а истински шотландски пирен. Има и много камбанки измежду орловата папрат.

— За теб тук е съвсем като в милата ни родина — подхвърли тя саркастично. — А би ли трябвало да напомня и на мен за нашите щастливи дни, прекарани заедно?

— Е, би трябвало да събуди поне ботаническите ти инстинкти.

— Загубих всичките си инстинкти.

Реакцията й не беше насърчителна, но аз продължих с приветлив и лек тон:

— Мога ли да се присъединя към теб?

— Защо не? Аз почти те очаквах.

Настаних се върху късата, гъста трева. Хвърлих й скришом кос поглед изпод вежди и изведнъж като топла вълна ме обля признанието за промяната, която бе настъпила в нея от алпийския въздух и кухнята на „Мейбел“. Гологлава, със семпла швейцарска блуза и карирана пола, които подозирах, че матроната й бе купила тази сутрин, тя изглеждаше по-млада и — това ми хрумна почти със сепване — определено достойна за леглото. Но стига!

След пауза от възпоминания и с тон, който комбинираше едновременно помирение и укор, започнах:

— Вярно е, надявах се да ми падне случай да поговоря с теб. Имам странното и неестествено чувство, че въпреки всичко, което направих за теб и момчето ти, ти… е… ти твърдо си настроена против мен.

— Да, бях. И съм.

Краткият отговор, поднесен без всякакви емоции, ме разтърси.

— Защо, за бога?

— Независимо от характера ти, Керъл, който е неизразимо противен и отвратителен, ти винаги си бил нещо като зъл гений за мен. Да, от деня, в който за пръв път те видях на онзи перон на гарата. Ако искаш да изразя това с няколко лигави думи, бих казала, че ти разби живота ми.

Онемял, не можех да направя нищо, освен да я зяпна в почуда.

Тя продължи:

— Никога не съм мислила, че ще имам шанс да се разплатя с теб. Сега имам.

Беше ли тя с ума си? Борех се да намеря думи.

— Но, Кети… как можеш… нормалният разум не го побира, че бих искал да ти навредя. Винаги съм те обичал и съм имал всички основания да вярвам, че ти…

— Да, на гарата в Левънфорд имах нещастието да се влюбя до уши в теб от пръв поглед. И не можех да се отърва от това чувство. Ти беше този, който разкъса нишките, които ме свързваха с Франк. Можех да го имам, ако бях пожелала. Не се и опитах. Ти винаги беше в ума ми. Теб исках. Бях сигурна, че ще се върнеш в Левънфорд, след като завършиш. Е, дойде наистина. И тогава…

— Ти бе сгодена за Девиган.

— Никога! Онова беше период на слабост. Никога не бих се омъжила за него — тя замълча, за да постигне по-съкрушителен ефект, — ако ти не се бе измъкнал като плъх в шест часа нея сутрин, преди да се бях събудила.

Ето че камъчето бе изплюто, от което се страхувах. Попадение точно в целта. Настъпи дълго и неловко мълчание. Покашлях се, опитах се да се стегна. Исках да говоря задушевно и сантиментално. При тези обстоятелства вълнението в гласа ми бе съвсем естествено.

— Кети — казах аз, стараейки се да бъда убедителен, — надявам се, че сега няма да оскверним онова, което беше за мен най-паметното изживяване в живота ми. Когато си казахме сбогом след онова противно празненство у Франк, ти трябва да си почувствала колко много се нуждаех от теб и как против себе си се борех с това чувство, знаейки за годежа ти с Девиган. Бях тръгнал да хвана влака си, както знаеш, но просто трябваше да се върна обратно при теб. Не искам да те смущавам сега, като ти припомня за топлината, с която ме посрещна. Нощ, която никога, никога не бихме могли да забравим. Ала когато се съмна, в какво положение се намирах? От една страна — твоят годеж с Девиган, от друга — моите задължения като корабен лекар. Бях подписал договор, трябваше или да се явя на борда на „Тасман“, или да бъда изобличен в дезертьорство. Просто трябваше да отида. Бих те наранил по-малко, ако си тръгнех, без да те будя. Непрекъснато мислех за теб по време на това наложено ми отсъствие. Ала когато се завърнах… ти вече бе омъжена за Девиган.

Неверие почти бе заменило горчивината в изражението й. Тя се изсмя.

— Бога ми, Керъл, не бих повярвала, че е възможно! Да ми пробутваш такива лигавщини! Лицемер си повече от всякога. Бих се заклела, че си успял да измамиш дори себе си. Да, аз се омъжих за Девиган!

— Тогава защо упрекваш мен? Дан се оказа добър съпруг католик.

— Ти го каза, Керъл. Той беше най-добрият католически съпруг, който Папата някога е изобретявал.

— Какво искаш да кажеш?

Тя извади цигара от пакетчето в джоба на блузата си и запали.

— След като сме се отпуснали и си говорим открито, нека не си спестим и малко изчервяване. — Тя опъна от цигарата си с очи, загледани назад във времето. — Знаеш каква съм, как съм направена. Поне ти би трябвало да го знаеш.

— Да, наистина никога няма да забравя колко възбуждаща…

— Зарежи това, Керъл! Ти ми даде да опитам вкуса на меда за първи път. Беше и за последен. Дениъл Девиган! Мъж и половина! Знаеш ли, той бе обладан от чудовищната мания… да ме пази от забременяване, защото семейството му бе станало за смях в града заради шестнайсетте раждания. Но не по начини, които действително биха ми помогнали или удовлетворили нуждите ми, ами по църковните канони.

— Но сигурно… нали все пак имаш малкия Дан.

— Фактът, че той се появи рано на бял свят, направи всичко още по-лошо. В спалнята нищо не се вършеше в естествените моменти, когато го искаш и се нуждаеш от него. Само по средата на периодите, когато си изобщо извън играта. Трябваше да изчислявам всичко по календара. „Ти броила ли си дните? Питам дали е сигурно?“ После, бързото му облекчаване и командата, която следваше: „Ставай да се измиеш, със силна струя! Разрешено е и помага“. Господи, какво жертване на всякакво приличие и достойнство, на основните ценности, на природните нужди на една жена. Любов по църковния катехизъм! Шокирам ли деликатните ти чувства, Керъл? Ти си толкова мил човек! После, дни наред на очакване и натякване и все същият въпрос: „Не ти ли е дошло още?“. И гадният му вид, когато облекчен разбираше, че съм неразположена. Никое изражение не би могло да бъде по-долно, по-отвратително и лицемерно от онова, с което ме поздравяваше, когато бивах извън играта. Всъщност той винаги го отгатваше, защото, лишена от нормални ласки, страдах, а това увеличаваше болезнеността на периодите ми, особено когато в такива дни бивах принудена да слушам проповедите на преподобния Франсис от амвона. Франсис, възхваляващ до небесата свещената брачна връзка! Дори когато отивах при него на изповед, всичко, което получавах, бяха сантиментални съвети, които нищо не му струваха — молитви, чисти чувства и преклонение пред Божията воля. Когато му посочвах, че желанието не може да се призовава по календар, не получавах и грам съчувствие.

Ако не бяха толкова безсрамно откровени или по-скоро уместни в сегашното ми положение, тези признания биха прозвучали като пикантна демонстрация на фарса, който представляваха неуспехите в брачното легло. Но от необходимостта да се помиря с нея потисках всяко изкушение да се изсмея. Мислил бях вече, в далечна перспектива, и за бъдещите възможности на този заприщен засега прилив от желание. А когато, след подходяща пауза, счетох за уместно да измърморя някакво професионално съчувствие като лекар, в смисъл че нейните терзания са свършили и биха могли да бъдат компенсирани, тя впери в мен поглед, от който би замръзнала и полярна мечка.

— Такива да ги нямаме, докторе. След онова, което преживях, вече съм различна жена. Гади ми се от самото споменаване за секс.

— Е — въздъхнах аз, — за това трябва да обвиняваш Девиган. Горкия човек!

— Горкия човек наистина! Долен попски слуга и гаден страхливец! Дотам ме бе докарал, че изпитвах към него по-голямо отвращение, отколкото към съдържанието на нощното гърне.

Ето, това се казваше откровеност! Почувствах се оправдан да използвам положението.

— Трябва — казах тактично — да е било облекчение за теб да се видиш свободна.

— Да, изпратено ми от Бога облекчение. — Тя се обърна с лице към мен. — Благославям онзи порив на вятъра, който го издуха отгоре.

Издуха го отгоре. Това пък какво беше? Трябваше да узная повече. Казах замислено:

— Като знаех, че това може да те разстрои… не се решавах да попитам как?…

— Падна от покрива на новия блок… тъкмо когато довършваха най-горния етаж. Глупашки се гордееше с него, най-високия блок в Левънфорд, с изглед, боже помогни, към Бен Ломънд[7]. Беше участвал в строежа и разбира се, блокът бе издигнат на място, притежавано някога от Девиганови. Така че онзи неделен следобед той ни заведе горе с момчето, за да ни покаже изгледа. Не исках да се качвам, беше много ветровито, но той настояваше, движеше се като котка по парапета, бръщолевеше празни приказки, когато… — Тя вдигна рамене с безразличие.

Такава, значи, беше работата. Прииска ми се да кажа: „Един вид Ибсенов край за левънфордския майстор строител“, но сега не беше моментът да съм много умен.

— Уби ли се? — попитах с подобаваща сериозност.

— На място.

— Е, сега вече е отвъд всякакви семейни дрязги и взаимни обвинения. Пък и каква ли е ползата от тях? Що се отнася до това, ако някога съм те обидил по някакъв начин… — замълчах знаменателно.

— Защо не ти прощавам ли? Не, не, Керъл. Към теб не изпитвам злоба. При все това…

— Да?

— Мисля да те използвам за нещо.

Въображението ми подскочи преди мен самия. Усмихнах се пленително, само с лека сянка на неверие.

— След това, което току-що каза? Шегуваш се.

— Далеч съм от шегата. — Тя ме изгледа по начин, който ми вещаеше лошо бъдеще. — Ако искаш да запазиш своята лека, приятна, безполезна и нищожна работица тук, за която се държиш с нокти и зъби, ще трябва да застанеш на моя страна.

Какво целеше тя? Очевидно ме мразеше и искаше да си отмъсти. Какво друго? Тя продължи:

— На мен Левънфорд също е дошъл до гуша, както и на теб някога, Керъл. Единственото предложение за работа, което получих там, бе да поддържам домакинството на доктор Енис, когато жена му умря миналия месец. Да готвя, да чистя, да мия къщата и кабинета му. А той вече така е встрастен в бутилката, че надали някога е трезвен. Не, не искам да се върна в онази воняща, скапана дупка, никога. Тук ми харесва, много ми харесва! След всичко, което съм преживяла, това е рай. Матроната ме обикна и се нуждае от мен да й помагам. С две думи виждам тук шанс, какъвто не съм и очаквала, шанс да започна отново живота си. И ти ще ми помогнеш в това!

Изведнъж ми стана ясно. Не би ли могла, след всичките тези години, да поиска накрая да ми сложи юздата. Каква надежда, ако беше така.

— Невъзможно е. Не биха търпели тук лекар със семейство. Против правилника е.

Тя ми отправи убийствен поглед.

— Не се ласкай, Ромео! По-скоро бих легнала с гърмяща змия, отколкото с теб. Всичко, което ми е нужно от теб, е малко поддръжка, макар и неохотна, малко добри думи пред комитета и приемане на факта, че съм тук завинаги. В противен случай — тя замълча за малко — ще те хванат за ухото и ще те изхвърлят оттук.

Изгледах я свирепо.

— Ти си луда! На мен също ми харесва тук и ще остана! Ти никога не ще ме помръднеш от „Мейбел“.

Тя впери презрителен поглед право в очите ми.

— Знаех си, че сигурно е имало нещо нередно в назначаването ти тук, което за теб е прекалено много и съвсем незаслужено. И го открих! Матроната има копия от твоите препоръчителни писма. И те са…

— Достатъчно!

— Да, щях да употребя отвратителна дума, нали? Лъжливи претенции. Може би и фалшификация на документи. А какво може да ти навлече това пред Медицинския съвет…

Докато слушах с дълбоко заседнала в мен, нарастваща тревога, тя продължаваше:

— И за по-дребни неща са изхвърляли лекари от професията. Надявам се, няма да се наложи. Защото, ако те изпратя обратно в Левънфорд на обща практика, ще ти е нужна твоята мизерна малка степен. Там ти е мястото и там ще идеш, ако не спазваш правилата на играта. Ти си единственият, който ще се върне при стария доктор Енис. Той скоро ще остане без помощник и сигурно ще те вземе, по моя препоръка.

Тя ме дари с тънка, жестока усмивка.

— Ще ми доставя огромно удоволствие да те гледам как се потиш тук, с този дамоклев меч, надвиснал над теб.

Бележки

[1] Госпожица (нем.). — Б.пр.

[2] Един благороден град (нем.). — Б.пр.

[3] Швейцария (нем.). — Б.пр.

[4] Един крал (нем.). — Б.пр.

[5] Болница (нем.). — Б.пр.

[6] Високопланинско храстовидно растение. — Б.пр.

[7] Планински връх в Шотландия. — Б.пр.