Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (16) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Пристигане в Агпат

Майсангуарк не се излъгал. Цял Агпат се вдигнал на крака, когато научили за пристигането на „белите хора“, а това не било нещо кой знае какво, тъй като там нямало много крака. Мъже, жени и деца дотичали от къщите и колибите. Всички били облечени в дрехи от лисици и мечи кожи и някои мъже изглеждали съвсем диви. Вероятно в момента те са били заети с дрането на уловените морски животни. Между устните си стискали дълги ножове, а ръцете им били изцапани с кръв. Но всички проявявали към гостите от юг трогателно приятелство и истинска преливаща сърдечност. Те прочитали в очите им желанията и ги изпълнявали. Още от първия миг двамата европейци се почувствували при ескимосите като между свои. Тук никога нямало да ги сполети зло, заобикалят ги доброжелателство и безопасност.

Висш дълг за гостоприемните ескимоси било да се погрижат най-напред за кучетата на чужденците. На човека, казват ескимосите, не му е много тежко, ако се наложи при пътуване да гладува известно време, той знае причините на своята неволя и може да пресметне кога ще бъдат отстранени. Надеждата го крепи. При кучето това не е така. То не знае нищо за смисъла и целта на пътуването. То живее само в настоящето и чувствува болката в стомаха, която го обърква и парализира способността му да се труди. „Най-напред кучетата!“, повелява следователно „добрият тон“, като същевременно с това бързо и добро нахранване на животните се преследва и една съвсем хуманна цел. Подобно на много хора в Европа и ескимосите познават чувството за обществен престиж. Те също искат да покажат, че живеят в благоденствие. И така животните на Расмусен били разпрегнати и им били подхвърлени с разточителство големи количества месо, на което те се нахвърлили лакомо и с настървение.

След това трябвало да бъдат нагостени, разбира се, и белите мъже. Първият обяд им бил сервиран в дома на заклинателя Сагдлорк. Той се състоял от варен чер дроб от морж. Месото било сложено на пода, а на гостите били пъхнати ножове в ръката. Мъжете от селището участвували в гощавката. Те изглеждали сити и не показвали особен апетит, но кодексът на учтивостта изисквал да правят компания на гостите по време на обяда. Освен това на домакините очевидно не им било трудно да поемат храна и на сит стомах. При един по-късен случай Расмусен помислил, че ще може да се отскубне от една покана за обяд, като заявил, че вече е ял. Но ескимосите не признали това за състоятелен довод. „Ти говориш като куче, казали му те, него човек може да натъпче до насита и то да не желае повече. Но ти си човек, а човек може винаги да яде.“

Едва завършил обедът, и ескимосите започнали да строят снежна колиба за двамата гости. Расмусен се интересувал да опознае техниката на тези специалисти и следял с напрегнато внимание всичките им движения. Те отрязвали големи блокове сняг на самото място, т.е. там, където щяла да се строи къщата, давали им необходимите размери и ги сглобявали така, че да образуват една кръгла къща, изострена нагоре подобно на пчелен кошер. Постройката завършвала със сводест покрив. След това ескимосите се заловили с уплътняването на всички отвори. „В тъмнината на полярната нощ, казвали те, слагаме в къщата малка лампичка. Светлината, която прониква навън, ни показва това накъде още има да се поправя.“

Снежната къща трябва обаче да се подреди и обзаведе и отвътре. От снежните блокове се изрязват нарове за спане, на тях се постилат кожи и спални чували и се приготвят маслени лампи. Расмусен пропълзял вътре през входния отвор и се почувствувал прекрасно приютен в този малък свят. По-късно той разбрал, че това чувство на уютност достига най-връхна точка, когато навън цари мраз и бушуват бесни снежни бури. На това малко помещение не можели да навредят и най-необузданите капризи на природата.

Заливът Уманак

След половин час снежните колиби били вече готови. Следващата най-близка задача за Расмусен и Брьонлунд била да се погрижат за другарите си. „Ние не сме сами, казали те, има още четирима мъже с нас и единият от тях е болен. Те чакат на Кап Йорк.“ Едва изрекли това и няколко ескимоси вече приготвяли шейната си, впрегнали кучетата и една колона потеглила за Кап Йорк. Още същата нощ всички членове на експедицията Милиус-Ериксен се събрали в Агпат.