Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (43) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Две трагедии в леда

По-трудно от отиването се оказва връщането от фиорда Делонг, най-северната станция на пътешествието, което взема две жертви. Първият е Хендрих Олсен. След като членовете на експедицията пристигнали във фиорда Терард Осторн, най-хубавия от всички фиорди в Северна Гренландия, Олсен тръгнал с един ескимос на лов за зайци. В уговореното време двамата се разделили; всеки ловувал на различно място. Когато вечерта Олсен не се явил на уреченото място, не сметнали това за обезпокояващо. Но когато той не се явил и на следващото утро, станали неспокойни. Четири дни търсили след това във всички посоки. От Олсен нямало и следа. Той бил изчезнал, така и останало.

Какво е могло да се случи? Да се е заблудил било невъзможно. Островът бил много малък. Расмусен сметнал за най-вероятно, че е паднал, когато преследвал зайците, и е бил улучен от куршума на изгърмялата пушка. И понеже животните се криели преди всичко между теснини и сипеи, обяснимо било, че не го намерили в тази силно насечена местност. Накрая трябвало да изоставят всяка надежда. Търсенето било преустановено. В потиснато настроение експедицията продължила пътя на юг.

Втората жертва е Вулф. Вулф се оказал във физическо и морално отношение неоспоримо най-слабият член на групата. Той имал дълбоко отвращение към кучешко месо, не скривал ни най-малко, че му е омразно да прегазва студени глетчери и потоци и въобще развалял цялото удоволствие от пътешествието. Преди всичко обаче неговото отношение към ескимосите не било много сърдечно. Съвсем в противовес на другите и на първо място на Расмусен той не чувствувал ескимосите като равноценни другари, а виждал в тях „туземци“, които трябвало да се подчиняват на „белия човек“. В Туле той веднъж дори си забравил дотам, че ударил един ескимос с камшик по лицето. Тогава Расмусен категорично застанал против Вулф и заявил по принцип, че няма различия в ранга между европейците и ескимосите. „Ескимосите, казал той, са членове на експедицията със същите права и задължения, както и научните работници-европейци. Те не стоят по-долу от последните и никой няма право да ги пренебрегва, както и никой освен ръководителя на експедицията няма право да се разпорежда с тях.“

Сега, по време на връщането, Вулф представлява тежест за експедицията. Трудностите са големи за всички и все пак, когато експедицията стига до Кап Агасиц, всички го окуражават, защото виждат вече спасението. Ета лежи едва на 200 километра. Но Вулф унива все повече, изостава от другите и им предлага да не спират заради него. И когато те не се съгласяват с това и го подканват да положи малко повече усилия, за да не изостава, той ги упреква че искат да го оставят да умре сам.

Расмусен взема решение. Сам той и ескимосът Аяко се отделят от колоната и се устремяват с усилен ход към Ета, за да организират помощ. Трудностите, с които двамата се натоварват, излизат далеч извън границите на това, което обикновено един арктически изследовател има да изтърпи.

За два дни изминават двеста километра, уловът им през това време е само един единствен заяк. Аяко е изключително издръжлив, Расмусен е имал основание да избере тъкмо него за извънредната мисия. Нечовешките усилия обаче не оставят незасегнат и него. „Дори и да се наложи да се подпираме един друг, когато започне изтощението, му казва Расмусен, ние няма да отстъпим, няма да се откажем, докато все още можем да пълзим.“ Не е трудно човек да окуражи Аяко и те продължават да вървят покрай пусти отвесни скали, през камъни, през реки.

Друго е положението при останалите назад. Едва след заминаването на Расмусен Кох и двамата ескимоси имат истински трудности с Вулф. Месото не достига, все пак от време на време убиват някой заек и тогава за Вулф отделят най-хубавите парчета. И все пак шведът не престава да предявява особени претенции към яденето дори отвъд осемдесетия паралел, т.е. в места, за които арктическите изследователи казват, че там човек дори с царете говори на ти. Че той изпитва непреодолимо отвращение към кучешкото месо, това другарите му все още можели да разберат, но да се изказва и против заешкото месо и да се задоволява само с карибу, т.е. с месото на северния елен, им се струва повече от своенравно.

Накрая се стига дотам, че на огромния глетчер зад Ета никой вече не може да накара Вулф да събере сили и да продължи с групата. Той отдавна вече е започнал да се превръща в опасност за останалите членове на експедицията и все говори за това, че желае да настъпи краят. Приготвят му постеля от трева и пирен, окуражават го и му обещават помощ в най-скоро време.

Преди Кох да продължи с двамата ескимоси, Вулф написва прощално писмо. Едното е отправено до Расмусен и в него се казва, че той пожелава сбогом със съвършено спокойствие на душата, благодари на всички за доброто приятелство и се надява, че ще могат да спасят резултатите.

Междувременно Расмусен е пристигнал в Ета. Колкото и да е отдалечено от света това селище, името му тук е познато и човекът, който носи това име, е високо ценен. Местните ескимоси веднага се отзовават на желанието на Расмусен да организират помощна експедиция. Още на 30 август те потеглят с три шейни, натоварени с кафе, чай, захар и сухар. Спират на Айсбергското езеро и изпращат оттам патрули, които скоро срещат Кох и ескимосите при Кап Скот. Започва търсенето на Вулф. Не го намират на мястото, където са го оставили. Вероятно той се е опитал след време да се присъедини към другарите си.

И една по-голяма експедиция, която тръгва месец и половина по-късно от Ета, няма успех. Трупът на Вулф никога не бил открит.

Резултатите от Втората тулска експедиция били най-разнообразни. Направени са измервания и ботанически наблюдения. Установено е, че ескимосите не са могли да се заселят в Гренландия откъм северния бряг. Най-значително било едно геоложко откритие. Кох могъл да докаже, че познатото от Норвегия и Шпицберген каледонско верижно нагъване на планините се среща и в Северна Гренландия.