Ханс Бауер
Един живот за ескимосите (42) (Животът на изследователя Кнуд Расмусен)

Гробище в Арктика

В началото на април експедицията тръгва от Туле. На следващия ден достигат Надсилвик, едно селище от три каменни къщи, три дни след това — Ета. Расмусен разполага своя лагер върху леда срещу главната квартира на Крокерландската експедиция. Всеки ден „празнуват“ и уреждат „балове“. Музика им доставя един грамофон, който свири арии из опери от цял свят и от който прозвучават гласовете ма Карузо и Пати.

Пътуването този път е особено мъчително. Често се налага да минават по ледени блокове, а тъй като наближава пролетта, те често пъти се разпукват. Шейни и кучета пропадат и много време и труд са необходими, за да ги изтеглят обратно горе.

Значителни са научните резултати. Заливът Мелвил е нанесен на картата, редица останки се изравят от леда — неоспорими доказателства, че на това място някога са живели хора. Расмусен допуска, че това са били ескимоси, които са се преселили от Америка в Северна Гренландия.

От залива пътешествениците тръгват с шест шейни и седемдесет и две кучета към Северния Ледовит океан. Един прекрасен слънчев пролетен ден, на 1 май, стигат до едно място в земята Хал, за което членовете на експедицията много били слушали: гроба на изследователя на северния полюс Франсис Хал, който по време на едно презимуване починал тук на 81°31’ с.ш. Той лежи погребан тук в една равна низина, простряла се като килим пред високи планини. Гробът е отбелязан с плоча, която напомня за Хал. Тя била поставена в 1875 г. от една експедиция, която следвала пътя на Хал. Недалеч се намират други два гроба, в които почиват членове на друга експедиция. Едно малко гробище в бялата безкрайна самота, може би най-северното в света. Понятно е, че то настройва за размисъл. Нали и Расмусен и хората му се стремят към същите цели, които останаха недостижими за тези мъртви, и в края на краищата нали и те трябва да устоят на същите опасности, които предшествениците им не можаха да преодолеят?

Расмусен разполага с американски карти и още с доклади от членове на по-раншни експедиции, според които областта зад северните фиорди е незаледена и благословена с богат дивеч. Но тези сведения не отговарят на истината. Накъдето и да тръгнат изследователите, все по ледена пустиня вървят, в която никъде не се среща очакваният мускусен бик, а не могат да открият и никакви тюлени, които в тази област не излизат на твърдия лед, а живеят във водата между сушата и леда. Изстрелите стигат до тях. Но улучи ли ги куршум, те потъват във водата. Могат да се ловят от време на време зайци и птици, но месото едва стига да утоли глада на хората. А какво остава тогава за кучетата! Няма как, трябва да убият половината от тях. Към трудностите при набавянето на храна се прибавят и мизерните пътища. Често водата, която не може да се оттече, се задържа със седмици над леда и хората от експедицията газят до колене в нея. Научната работа обаче продължава.