Джанет Фич
Белият олеандър (7)

7.

През ноември, когато въздухът синееше в следобедите, а слънчевата светлина къпеше камъните в злато, аз навърших четиринайсет. Стар организира в моя чест парти — първото в живота ми — с картонени шапки и конфети, покани гаджето на Каролий и дори социалния служител, който отговаряше за мен — валето пика. Имаше торта, украсена с момиче в пола от трева, танцуващо хула, и името ми, написано със син крем. Всички заедно изпяха „Честит рожден ден“. Бяха сложили и една специална свещичка — шегичка, която не угасваше, колкото и силно да я духах, така че не можах да си пожелая нещо съкровено. А то беше — винаги да е така, животът ми да бъде парти в моя чест!

Каролий ми беше купила огледалце за чантичката, а момчетата ми подариха гущер в буркан, украсен с панделка. Върху голям картон Дейви беше залепил животински изпражнения и копирани на ксерокс следи от съответното животно, с грижливо напечатани отдолу надписи. Стар ми подари еластичен зелен пуловер, а социалният служител — чифт шноли с фалшиви диаманти.

Последният подарък беше от Рей. Внимателно развих хартията и видях дървото — резбовано и инкрустирано в стил арт нуво във формата на лунен цвят — мотивът върху корицата на първата книга на майка ми. Притаих дъх и извадих подаръка от хартията — дървена кутия за бижута. Миришеше на прясно отсечено дърво. Прокарах пръсти по цветето, мислейки си как Рей е изрязвал листенцата, заоблял е връхчетата и ги е наставял толкова съвършено, че преходът между различните материали оставаше незабележим. Трябва да го е правил късно през нощта, докато съм спяла. Страхувах се да покажа колко много ми харесва. Така че просто казах „благодаря“. Но се надявах, той да е разбрал.

Когато заваляха дъждовете, дворът се покри с гъста кал, а нивото на реката се покачи и водата изпълни огромното корито. Онова, което преди изглеждаше като лунна долина — с разхвърляни по дъното камъни и шубраци по краищата, се превърна в мощен поток мръсна вода с цвета на капучино. Части от обгорената планина въздъхнаха и поддадоха. Не си бях представяла, че може да вали толкова много. Непрекъснато подлагахме под течовете от покрива на Стар тенджери, картонени кутии и кани, които после изливахме на двора.

Валеше за пръв път след седемгодишна суша и дъждът, събирал се през това време, се изля наведнъж. Валя без прекъсване през всичките дни на коледните празници и единствената ни възможност беше да стоим, натъпкани в караваната; момчетата непрекъснато въртяха телевизионните игри или отново и отново гледаха двусерийния видеофилм на Нашънъл Джиографик за торнадата.

Прекарвах дните си, седнала в люлката на верандата, гледах дъжда, слушах монотонния тропот на капките по металния покрив и тътена на оттичащите се към Тухунга води, които търкаляха по пътя си грамадни камъни и носеха изтръгнати от корен дървета, блъскащи се едно в друго като кегли. Всичко изглеждаше оцветено в бледо кафеникаво сиво.

Когато цветовете изчезнаха и се почувствах самотна, започнах да си мисля за Исус. Исус разбираше мислите ми, знаеше всичко, дори когато аз не можех да го видя или да го почувствам наистина, пазеше ме от пропадане и от пороите на живота. От време на време гледах на картите таро, но те винаги бяха едни и същи — Мечовете, Луната, Обесения, горящата Кула със срутения купол и падащите хора. Понякога, когато беше у дома, Рей идваше с шахматната дъска и играехме, като той пушеше марихуана, или отивахме в бараката, където той изваждаше инструментите на работната си маса и ми показваше как да майсторя някои дребни неща — клетка за птици, рамки за снимки. Понякога просто си говорехме на верандата на фона на приглушените от дъжда звукови ефекти в стил уличен бой, които долитаха от телевизионната игра на момчетата. Рей се облягаше на някоя от подпорите, а аз лежах в люлката и я залюлявах, отблъсквайки се с крак.

Един ден, както стоеше облегнат — тъжен, с помрачняло лице, без да ме поглежда попита:

— Мислиш ли понякога за баща си?

— Никога не съм го виждала — отговорих аз като преместих малко крака си, така че люлката да не спре. — Била съм на две, когато ни е напуснал, или пък тя го е напуснала, не знам.

— Тя разказвала ли ти е за него?

Моят баща — силуетът, фигурата, която бях сглобила от всичко, което не знаех; форма, изпълнена с дъжд.

— Винаги, когато я питах, тя казваше: „Ти нямаш баща. Аз съм ти баща. Ти се роди от челото ми като Атина“.

Той се засмя, но смехът му беше тъжен.

— Ама и майка ти е голяма работа.

— Веднъж открих свидетелството си за раждане. „Баща: Андерс Клаус, без презиме. Месторождение: Копенхаген, Дания. Местожителство: Винис Бийч, Калифорния.“ Сега трябва да е на петдесет и една.

Рей беше по-млад.

Изтрещя гръмотевица, но облаците бяха прекалено плътни, за да се види светкавицата. Люлката проскърцваше, докато се люлеех и мислех за баща си — Клаус Андерс, без презиме. Бях намерила негова цветна снимка, пъхната в една от книгите на майка ми, „Булевард на ветровете“. Двамата седят в едно кафене до плажа заедно с други хора, които изглеждат така, сякаш допреди малко са се излежавали на пясъка — почернели от слънцето, дългокоси и окичени с мъниста; на масата — бирени бутилки. Клаус е преметнал ръка през облегалката на стола и — по собственически небрежно. Изглеждаха така, като че ли слънцето огрява само тях, сред ореол от красота. Можеха да минат за брат и сестра. С руса лъвска грива и чувствени устни, той се усмихваше широко, а очите му се извиваха нагоре в ъгълчетата. Нито майка ми, нито аз се усмихвахме така.

Снимката и свидетелството за раждане бяха единственото, което ми беше останало от него, както и въпросителната в генетичния ми код — всичко, което не знаех за себе си.

— Най-често се питам, какво би си помислил за мен.

Гледахме към червеникавокафявото дребно дърво, а калта в двора беше лепкава като спомен. Рей се извърна, облегна гръб на подпората и вдигна ръце над главата си. Ризата му се повдигна и откри косматия му корем.

— Вероятно си мисли, че още си на две години. Точно така си мисля и аз за Сет. Когато момчетата отидат при реката, аз си представям, че и той е с тях. Налага си да си напомням, че вече е голям да се занимава с жаби.

Клаус мисли, че съм на две. Косата ми е като бял пух, памперсът ми е пълен с пясък. Никога не си е представял, че съм пораснала. Можех да мина покрай него, той можеше дори да ме погледне по начина, по който ме гледа Рей, без въобще да му мине през ум, че вижда собствената си дъщеря. Потръпнах и скрих ръце в ръкавите на пуловера си.

— Някога мислил ли си да му се обадиш, да го намериш? — попитах аз.

Рей поклати глава.

— Сигурен съм, че ме мрази и в червата. Знам, че майка му му е наговорила един куп глупости за мен.

— Въпреки това съм сигурна, че му липсваш — казах аз. — На мен Клаус ми липсва, а аз дори не го познавам. Той също е бил творец. Художник. Представям си, че би се гордял с мен.

— Без съмнение — каза Рей. — Може би един ден ще се срещнете.

— Понякога си мисля за това. Че ще стана художничка, а той ще прочете във вестниците и ще разбере за мен. Понякога, като видя рус мъж на средна възраст, ми иде да извикам: „Клаус!“ и да видя дали ще се обърне. — Люлката изскърца, когато се залюлях по-силно.

Веднъж майка ми ми беше казала, че го е избрала, защото приличал на нея, така че детето щяло да бъде все едно само нейно. Но тетрадката с оранжева корица с надпис „Винис Бийч, 1972“ разказваше друга история.

„12 юли. Днес следобед се сблъсках с К. в «Малък свят». Видях го преди той да ме забележи. Видът му ме развълнува — леко превитите рамене, изцапаните с боя коси. Онази износена риза — толкова древна, че бе по-скоро идея, отколкото дреха. Исках и той да ме открие по същия начин, затова обърнах гръб и заразлиствах някаква книга. Знаех как изглеждам на светлината от прозореца — с пламъка в косите си и ефирната рокля. Чаках да спра сърцето му.“

Извърнах очи към Рей, който гледаше дъжда — и разбрах как се е чувствала майка ми. Обичах дима от лулата му, мириса му, тъжните очи с цвят на лешник. Не можеше да ми бъде баща, но поне можехме да си говорим на верандата, както сега. Той запали отново лулата си, пое дима на марихуаната, закашля се.

— Може да се разочароваш — каза той. — Я си представи, че е някой простак. Повечето мъже са простаци.

Продължих да се люлея; знаех, че не е истина.

— Ти не си.

— Питай бившата ми.

— Какво правите тук? — Стар отвори мрежестата врата и я тресна след себе си. Носеше пуловер, който сама си бе оплела — пухкав и жълт като пиле. — Приемате ли и други хора на малкото си парти?

— Ще го гръмна тоя проклет телевизор — каза с равен глас Рей.

Тя започна да къса сухите кафяви листа от храста до верандата, хвърляше ги на пода, а гърдите й напираха изпод V-образното деколте.

— Виж се само, пушиш пред децата. Винаги си им давал лош пример — но го каза с усмивка, нежно, сякаш флиртуваше. — Направи ми една услуга, Рей, бебчо. Свършиха ми цигарите, би ли изтичал до магазина да ми вземеш един стек? — Тя му хвърли една от плоските си широки усмивки.

— И без това трябва да си купя бира — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мен, Астрид?

Сякаш поради невъзможност да се разтегне повече, усмивката й се сви назад към центъра си, после тя я разтегна обратно.

— Можеш да отидеш и сам, нали така, я какво голямо момче си. Искам Астрид да ми помогне за малко. — Откъсване, още едно, свежите листа, заедно с изсъхналите.

Рей си взе якето, захлупи се с него през глава и се шмугна под водопада, който се изливаше от гофрираната ламарина на покрива.

— Двете с теб трябва да си поговорим за нещо наше, госпожичке — ми каза Стар, когато Рей затвори вратата на камиона и запали двигателя.

Неохотно я последвах в къщата и оттам — в спалнята й. Стар никога не си говореше с децата. Стаята й беше тъмна, изпълнена с тежката миризма на некъпани тела, на жена и на мъж. Леглото не беше оправено. Детските стаи никога не миришеха така, без значение колко деца спят в тях. Искаше ми се да отворя прозореца.

Тя седна на разхвърляното легло, посегна към пакета „Бенсън и Хеджис-100“, отвори го, после го захвърли.

— Добре ти е тук, нали — каза тя, надникна в чекмеджето на нощното шкафче, после започна да рови из него. — Чувстваш се като у дома си? Удобно?

Прокарах пръст по цветната щампа върху чаршафите й — бяха на макове. Пръстите ми очертаха венчелистчетата, после тичинките в средата. Мак, злата магия на майка ми.

— Малко нещо прекалено удобно, бих казала — тя затвори чекмеджето, халкичката му иззвънтя. Издърпа одеялото, така че да скрие цветето от мен. — Може и да не съм гений, но играта ти ми е ясна. Повярвай ми, краставите магарета отдалеч се познават.

— В смисъл? — Не можех да сдържа любопитството си — какво беше онова нещо, което според Стар притежавахме и двете.

— В смисъл че си хвърлила око на моя човек — тя измъкна един фас от бобената кесия върху нощното шкафче, която служеше за пепелник, пооправи го и го запали.

Не можех да не се засмея.

— Не е вярно. — Това ли е видяла тя? Чук, чук, чук, Боже всемогъщи? — Не е вярно.

— Все се мотаеш около него, пипаш му „инструментите“… „Това за какво е, чичо Рей?“ Играеш си с пушките му? Виждала съм ви. Всички спят, освен вас двамата — гушкате се, сладко ти е, а? — Тя издуха смрадливия дим от фаса в задушния влажен въздух.

— Той е стар — казах аз. — Нищо не правим.

— Не е чак толкова стар — каза тя. — Той е мъж, госпожичке. Вижда, каквото вижда, и прави, каквото може. Трябва да говоря бързо, преди да се е върнал, но ще ти кажа едно. Реших да се обадя на Детското социално, така че каквото и да си си била наумила, няма да стане, хубавице. Вече си в историята.

Гледах я, не можех да откъсна очи от рошавите й мигли. Не може да направи нещо толкова подло, нали? Нищо не бях сторила. Е, обичах го наистина, но това не зависеше от мен. И нея обичах, и Дейви — всичките. Не беше честно. Сигурно не говори сериозно.

Понечих да кажа нещо, но тя вдигна ръка, фасът тлееше между пръстите й.

— Хич не се опитвай да ме разубеждаваш. Най-после съм се наредила като хората. Рей е най-добрият мъж, който съм имала някога, отнася се добре с мен. Може и да не си му се пускала, но на мен ми мирише на С-Е-К-С, госпожичке, и нямам намерение да рискувам. Живяла съм прекалено дълго и съм стигнала прекалено далеч, за да го духам сега.

Мятах се като риба на сухо в тази стая без въздух, докато дъждът блъскаше по металния покрив и стените. Изритваше ме без причина. Усещах как океанът ме дърпа, отделя ме от мъничкото ми местенце върху скалата. Чувах реката, повлякла тонове дървета и боклуци. Опитах се да измисля някакво обяснение, причина, която би я удовлетворила.

— Никога не съм имала баща — казах аз.

— Недей — тя смачка пушения на два пъти фас в пепелника и погледна пръстите си. — Аз имам грижата за себе си и за собствените си деца. Двете с теб почти не се познаваме. Нищо не ти дължа — тя сведе поглед към пухкавия си пуловер и изтръска пепелта, паднала върху пищните й гърди.

Хлъзгах се, падах. Бях вярвала на Стар и не бях дала повод да се съмнява в мен. Не беше честно. Тя бе християнка, но действията й не бяха ръководени от вярата и добротата.

— А милосърдието? — простенах аз като човек, който пропада и търси клонка, за която да се хване. — Исус би ми дал още един шанс.

Тя се изправи.

— Аз не съм Исус. Дори не се приближавам до него.

Седях на леглото и се молех на гласа в дъжда. Моля те, Исусе, не й позволявай да го направи. Исусе, ако ни виждаш сега, отвори сърцето й. Моля те, Исусе, нека не става така.

— Съжалявам, ти беше добро дете — каза тя. — Но такъв е животът.

Дъждът бе единственият отговор. Исусе, какво можех да кажа? Тишина, сълзи. Нищо. Какво щеше да направиш, ако беше на моето място, майко? Трябва да ми помогнеш сега, поне този път! Кажи ми, какво да направя?

И мислейки за нея, аз наистина почувствах нещо, което се вля в празнотата ми — едно усещане за сила вътре в мен, като еластичен прът, който се катереше в кухината на гръбнака ми. Знаех, че онова, което чувствах, е лошо — своеволието, но ако е така, то така да бъде! Внезапно видях двете ни върху една гигантска шахматна дъска, видях и своя ход.

— Той може много да се ядоса — казах аз. — Помисли ли за това? Ако разбере, че си ме изритала, защото ревнуваш?…

Стар беше преполовила разстоянието до вратата, но при тези думи спря и се обърна към мен. Погледна ме така, сякаш никога преди не ме беше виждала. Изненадах се от бързината, с която се изляха от мен следващите думи. Та нали на мен те никога не ми достигаха!

— Мъжете не обичат ревниви жени. Опитваш се да го превърнеш в затворник. Той ще те намрази. Може дори да скъса с теб.

Хареса ми, как тя се сепна, знаех също, че аз съм причината за бръчките по челото й, че сега в мен има сила — там, където преди имаше слабост.

Тя дръпна надолу пуловера си, така че гърдите й изпъкнаха още повече, и хвърли поглед към образа си в огледалото. После се засмя.

— Какво знаеш ти за мъжете? Бебе такова!

Но аз бях доловила съмнението, накарало я да се обърне към огледалото, и продължих в същия дух.

— Знам, че мъжете не обичат жени, които се опитват да ги направят своя собственост. Такива ги разкарват.

Стар се мотаеше пред гардероба, двоумейки се дали да спре да ме слуша и да се отърве от мен по най-бързия начин, или да ме остави да подкопавам увереността й с приказките си. После си намери работа да рови в пепелника за друг фас, откри един не толкова голям като предишния, пооправи го с пръсти и го запали с евтината си тъмносиня запалка.

— Особено ако няма причина. Харесвам и теб, и него, и децата, за нищо на света не бих направила така, че да прецакам положението. Нима не виждаш? — Колкото повече говорех, толкова повече се отдалечавах от истината. Ангелът на бюрото й засрамено бе свел очи, не смееше да ме погледне. Дъждът барабанеше по покрива.

— Заклеваш ли се, че не си падаш по него? — изрече тя накрая, присвила очи от гадния дим. Грабна библията от нощното шкафче — с бяла кожена корица, червени панделки и позлатени ръбове. — Закълни се над библията.

Сложих ръка върху книгата. Със същия успех можеше да бъде и телефонният указател като се има предвид, как се чувствах в момента.

— Кълна се в Бога! — произнесох аз.

Тя така и не се обади на Детската социална служба, но затова пък следеше всяко мое действие, всеки жест. Не бях свикнала да ме наблюдават — това ме караше да се чувствам важна. Разбирах само, че през онази вечер, в спалнята й някакъв пласт се е смъкнал от мен и показалото се отдолу блести.

Една вечер тя се забави с приготвянето на вечерята и когато привършвахме, чичо Рей погледна към часовника.

— Ще закъснееш, ако не побързаш.

Стар се облегна на стола си, протегна се към кафеника на барплота зад себе си и си наля една чаша.

— Ще минат и без мен една вечер, не мислиш ли, бебчо?

Следващата седмица тя пропусна още две сбирки, а на третата седмица не отиде и на самата служба. Вместо това, цялата сутрин двамата правиха любов, а когато най-после излязоха от спалнята, тя заведе всички ни на сладкарница, където в едно от големите ъглови сепарета ядохме палачинки с шоколад и гофрети с ванилов крем. Всички се смееха и си прекарваха чудесно, но единственото, което виждах аз, бе ръката на Рей, прегърнала раменете й върху облегалката от изкуствена кожа. Почувствах се странно и забих поглед в гофретата си. Вече не бях гладна.

 

 

Дъждовете отминаха и нощем измитото до блясък небе излагаше на показ всичките си звезди. С момчетата заставахме в най-тъмната част на калния двор и слушахме оттичащите се води в мрака отвъд дърветата. Тежки буци кал се втвърдяваха около ботушите ми, докато извивах назад глава в студа, изпълнен с парата от дъха ни, и се опитвах да разпозная мечките и кръстовете. В книгите на Дейви нямаше толкова много звезди. Не успявах да различа отделните фигури.

Стори ми се, че мярнах някаква светла черта. Дори не бях сигурна, че съм я видяла. Гледах нагоре, опитвайки се да не мигам, и чаках.

— Ето! — посочи Дейви.

В друга част на небето се откъсна още една звезда. Беше толкова свръхестествено, единственото нещо, което не си разчитал да видиш — падаща звезда. Опитах се да задържа очите си отворени, без да мигам. Мигнеш ли — губиш я от погледа си. Държах ги отворени, така че светлината да се прояви върху тях като снимка.

Момчетата трепереха въпреки якетата, навлечени върху пижамите, и калните си ботуши, бърбореха и се кискаха в студа, превъзбудени от факта, че не са в леглата си толкова късно през нощта, а с широко отворени очи гледат звездите, които сякаш звънят като сребърни топчета, и чакат да падне някоя от тях. Беше съвсем тъмно, с изключение на светлинните от гирлянда от коледни лампички, които просветваха по протежение на верандата.

Мрежестата врата се отвори и затвори с трясък. Не беше необходимо да поглеждам, за да разбера, че е той. Припламването на клечка кибрит, топлата тежка миризма на марихуана.

— Трябва да свалим коледните лампички — каза той. Слезе на двора, където стояхме ние, огънчето от цигарата примигна, после — осезаемата твърдост на тялото му, мириса на прясно нацепени дърва.

— Това е Квадрантовият дъжд — каза Дейви. — Скоро ще станат 40 на час. Най-краткият метеоритен дъжд, но затова пък — най-гъстият след Персеидите.

Чувах как калта премлясква под ботушите му, когато прехвърляше тежестта си върху другия крак. Доволна бях, че е тъмно и не може да види щастливата руменина, която плъзна по лицето ми, когато той се приближи, вдигнал очи към небето, сякаш Квадрантидите го интересуваха, сякаш заради тях бе излязъл на двора.

— Там, там! — извика Оуен. — Видя ли, чичо Рей? Видя ли ги?

— Да, видях ги, приятелче. Видях ги.

Стоеше досами мен. Ако се преместех само с два-три сантиметра вляво, щях да го докосна с ръкава си. Усещах топлината на тялото му през нищожното разстояние, делящо ни в мрака. Никога не бяхме стояли толкова близо един до друг.

— Да не сте се скарали със Стар? — тихо попита той.

Издишах пара, представяйки си, че пуша — като Дитрих в „Синия ангел“.

— Тя какво каза?

— Нищо. Просто напоследък се държи странно.

Падащи звезди се гмурваха в пролуките и изгаряха. Заради самото удоволствие. Просто така. Можех да погълна нощта наведнъж.

Рей дръпна прекалено силно, закашля се и се изплю.

— Сигурно не й е лесно, остарява, а в къщата й растат хубави момичета.

Гледах нагоре, сякаш нищо не съм чула, но си мислех „Хайде, кажи още за хубавите момичета.“ Срамувах се, че го искам, изглеждаше ми непочтено — какво значение има хубостта? Толкова често бях разсъждавал така, докато живеех с майка си. На човек не му трябва да е красив, трябва само да го обичат. Но не можех да не го искам. Ако това е начинът да бъда обичана — красотата — то така да бъде!

— Тя все още изглежда добре — казах аз, като си мислех, че на нея нямаше да й бъде толкова трудно, ако той не ме беше последвал в звездната нощ, ако не ме гледаше така, докато потриваше с пръсти устата си.

Но не исках да спира. Беше ми жал за Стар, но не чак толкова. Бях заразена с вируса на греха. Бях центърът на собствената си вселена, звездите се движеха, прегрупираха се около мен и аз харесвах начина, по който ме гледаше той. Кой друг бе ме поглеждал някога, кой друг ме бе забелязвал? Ако това бе проявление на злото, то нека Бог промени решението ми.

Скъпа Астрид,

Не ми разправяй колко много се възхищаваш от този човек, как се бил грижел той за теб! Не знам кое е по-лошо — религиозният ти период или пришествието на прецъфтелия ти ухажор. Трябва да си намериш някое момче на твоите години, нежен и красив младеж, в когото да се влюбиш. Някой, който ще се разтреперва от твоето докосване, който ще ти откъсне маргарита с дълго стебло и ще ти я поднесе със сведени очи, някой, чиито пръсти са като поема. Никога не лягай заради бащата. Забранявам ти го, разбираш ли?

Майка ти

Ти не можеш да го спреш, майко. Вече не се налага да те слушам.

 

 

Беше пролет и оранжевите вълни на калифорнийските макове заливаха хълмовете, а грозните петна на бензиностанциите и паркингите бяха опръскани със сини лупини и пъстроцветни индиански туфи. Дори в обгорените райони склонове бяха покрити с килими жълт синап и радваха погледа ни през прозореца на стария пикап на Рей, докато се подрусвахме по пътя.

Бях му казала, че искам да разгледам новия комплекс в Ланкастър и мебелите по поръчка, които той довършваше. Дали ще може да ме вземе някой път след училище?

— Знаеш каква е Стар напоследък — казах.

Всеки ден излизах от училище с надеждата, че ще видя камиона му с пухкавата хлебарка, провесена от огледалото за обратно виждане. Накрая той наистина дойде.

Самият комплекс беше гол като белег от рана, с разбити прашни улици между големите нови къщи. Някои вече имаха покриви и стени, други бяха завършени до мазилка, а трети приличаха на скелети, зейнали към небето.

Рей ме разведе из къщата, в която работеше. Беше разчистено, облицовката — завършена, миришеше на пресни стърготини. Показа ми солидния шкаф от явор в трапезарията, еркерния прозорец, вградените библиотеки, верандата към задния двор. Усещах как слънцето блести в косите ми, знаех как се е чувствала майка ми през онзи отдавна отминал ден в книжарницата, когато бе видяла баща ми и бе застанала до прозореца — красива под слънчевите лъчи.

Оставих го да ме разведе като агент по недвижими имоти — двойният огромен прозорец в дневната, тоалетните с аеродинамична форма в двете бани, извитите перила, резбованата носеща колона под стълбището.

— Когато бях женен, живеех в къща като тази — каза той, прокарвайки ръка по заоблената повърхност на тежкия парапет, почуквайки по масивната колона. Опитах се да си представя как живее с две бани, с вечеря на масата в шест, със сигурна работа, със съпруга и дете. Но не можах. От друга страна, дори по онова време той е ходел в долнопробните барове, вместо да се прибере у дома и се е влюбвал в стриптийзьорки.

Последвах го нагоре по стълбите, където ми показа довършителните работи, обточените с кедрово дърво ракли и прозоречни ниши. От голямата спалня чувахме тропота на чуковете от съседните къщи и шума на багера, който дълбаеше изкоп за нова постройка. Рей погледна през зацапаното стъкло към строежите наоколо. Представих си как би изглеждала стаята, когато се нанесяха хората. Килими в люляков цвят и сини рози по кувертюрата, тоалетка в бяло и златно, таблите на леглото. Повече ми харесваше в сегашния си вид — с розовото дърво и сладката свежа миризма. Наблюдавах кафявото и зеленото на карираната му риза, ръцете му в двата края на прозоречната рамка, докато гледаше надолу към голия двор.

— За какво мислиш? — попитах го аз.

— Че няма да са щастливи — тихо отговори Рей.

— Кои?

— Хората, които купуват тези къщи. Строя къщи за хора, които няма да са щастливи в тях.

Доброто му лице изглеждаше толкова тъжно.

Приближих се.

— Защо да не са?

Той притисна чело в стъклото на прозореца — толкова ново, че стикерът още си стоеше на него.

— Така става. Не искат да наранят никого.

Можех да подуша потта му — остра и силна — мъжка миризма. Беше горещо в стаята с новите прозорци, натежала от уханието на прясно дърво. Обвих около кръста му ръце и притиснах лице към острата вълна на ризата между плешките му — нещо, което ми се бе искало да направя още от онзи първи неделен ден, когато изклинчих от църковната служба и останах в караваната. Затворих очи и вдишах уханието му — на марихуана, пот и ново дърво. Той не помръдна, само издълбоко въздъхна.

— Ти си още дете — каза той.

— Аз съм риба, която минава край теб — прошепнах във врата му. — Хвани ме, ако ме искаш.

За момент остана неподвижен като заподозрян, с ръце върху рамката на прозореца. После хвана ръцете ми, обърна ги и целуна дланите, притисна ги към лицето си. И аз бях онази, която трепери, аз и моята маргаритка.

Той се обърна към мен и ме прегърна. Точно както бях мечтала през целия си живот — да ме прегръщат силни ръце и да ме притискат към широка гръд във вълнена риза, пропита от мириса на тютюн и марихуана. Отметнах глава назад и получих първата си целувка, отворих уста, за да ме вкуси — устните ми, езика ми. Не можех да спра да треперя, освен когато ме притискаше много силно към себе си.

Сетне той нежно ме отблъсна.

— Виж, може би е по-добре да се връщаме. Това не е редно.

Вече не ми пукаше кое е редно. В джоба ми имаше презерватив от чекмеджето на Каролий, а до мен бе мъжът, когото винаги бях искала, на място, където за пръв път можехме да бъдем сами.

Свалих ризата си и я пуснах на пода. Съблякох тениската си. Махнах сутиена и застанах пред него да ме гледа — малка и много бледа — не Стар, а аз, всичко, което имах. Развързах кубинките си и ги изритах. Разкопчах дънките си и ги оставих да се свлекат.

В онзи момент Рей изглеждаше тъжен, сякаш някой умираше, гърбът му бе опрян в зацапания прозорец.

— Не съм искал това да се случи — промълви той.

— Лъжеш, Рей — казах аз.

След миг той беше на колене пред мен, обхванал с ръце хълбоците ми, целуваше корема ми, бедрата ми, дланите му притискаха голото ми дупе, пръстите му потъваха в копринената влага между краката ми, отпиваше от соковете ми. Усетих миризмата си по устата му, когато коленичих до него, прокарах ръце по тялото му, разтворих дрехите му, потърсих го — твърд и по-голям, отколкото си бях представяла. И си помислих: няма Бог, съществува само онова, което си поискаш.