Джанет Фич
Белият олеандър (5)

5.

Служителите от Социални грижи се сменяха, но винаги бяха еднакви. Водеха ме в „Макдоналдс“, отваряха папките си, задаваха своите въпроси. „Макдоналдс“ ме плашеше. Имаше прекалено много деца, които крещяха, плачеха и се спускаха по пързалки, завършващи с вдлъбнати площадки, пълни с шарени балони. Нямах какво да кажа.

Този път беше мъж — бял, с брада, оформена като на вале пика. Ръцете му бяха квадратни — подобно на лопати, а на кутрето си носеше пръстен с монограм. Той ми намери постоянно място.

Когато напуснах дома на булевард Креншоу, никой не ми каза довиждане. Само момичето с татуировките стоеше на предната веранда и ме гледаше как се качвам в колата и заминавам. Лилавите съцветия на джакарандите се изливаха на гроздове сред редиците дървета, докато карахме по сивите и бели улици.

Сменихме три магистрали, докато пристигнем до новия ми дом. Излязохме на една улица, която се изкачваше нагоре като рампа. „Тухунга“ според надписите. Гледах как ниските къщи в селски стил стават по-големи, после — по-малки сред неподредените дворове. Тротоарите изчезнаха. По верандите изникваха като отровни гъби всевъзможни неща — перална машина, вехтории, бяла кокошка, коза.

Излязохме от града. Превалихме едно възвишение и старото корито на реката се проточи на миля пред нас; хлапета, яхнали мотопеди, прорязваха пътеки в полето, вдигайки бледи перести облачета прах. Противно на това, въздухът изглеждаше безжизнен, победен.

Спряхме в мръсния двор на една къща — всъщност каравана, но към нея бяха долепени толкова много паянтови постройки, че можеше да се нарече и къща. Пластмасова градинска въртележка стърчеше неподвижна в леха с мушкато. На широката веранда бяха провесени саксии с посърнали растения. Три момченца седяха и ни наблюдаваха. Едното държеше буркан с някакво животно в него. Най-голямото побутна очилата на носа си и извика през рамо към вратата с опъната мрежа против насекоми. Жената, която излезе оттам, беше гърдеста и дългокрака, с широка усмивка, а зъбите й — бели и малки, сякаш всичките се бяха скупчили отпред. Носът й беше сплескан като на боксьор.

Казваше се Стар и в караваната й беше тъмно. Почерпи ни кола, която изпихме направо от кутийките, докато социалният служител беше зает с обяснения. Когато говореше, Стар движеше цялото си тяло и отмяташе глава назад, за да се засмее. Малко златно кръстче проблясваше между гърдите й и социалният служител не можеше да отмести очите си от това дълбоко, тайно място. Двамата дори не забелязаха, че излизам.

Тук липсваха съцветията на джакарандите — само олеандри и палми, големи крушовидни кактуси и странни плачещи дървета^[1]. Прахът, който покриваше всичко, имаше розово-бежовия цвят на пясъчника, но небето беше широко като ведро чело, с чистия оловносин блясък на оцветено стъкло. За първи път таванът не притискаше главата ми.

Най-голямото момче — онова, с очилата — се изправи.

— Ние ловим гущери, искаш ли и ти?

Хващаха гущерите в долината на старото речно корито с капани от кутии за обувки. Бяха търпеливи — тези толкова малки момчета, докато мълчаливи и неподвижни чакаха някой дребен зелен гущер да влезе в капана. Дръпваха жицата и кутията падаше. По-голямото момче подпъхваше парче картон под кутията и я обръщаше, а средното грабваше малката животинка и я пускаше в стъкления буркан.

— Какво правите с тях? — попитах аз.

Момчето с очилата ме погледна изненадано.

— Изследваме ги, разбира се.

Гущерът в буркана се надигна няколко пъти, после притихна. Извън естествената му среда можеше да се забележи колко е съвършен — всяка малка люспа, редичките гравирани нокътчета. По силата на своето затворничество той беше специален. Планината се извисяваше тържествено над нас. Открих, че ако гледам към нея под точно определен ъгъл, усещам как могъщата й снага се движи към мен, а конският босилек танцува зелената си полка в полите й. Почувства се лек полъх. Изкрещя птица. От гъсталака се надигна вълна от горещо ухание.

Слязох към реката, бродейки сред големите, затоплени от слънцето камъни. Допрях лице до един от тях и си представих, че ставам също толкова неподвижна и спокойна, безразлична към това къде ще ме отнесе реката при поредния порой. Внезапно до мен се появи най-голямото от момчетата.

— Внимавай с гърмящите змии. Те обичат да се пъхат между камъните.

Отдръпнах се назад.

— Западният диамантен гръб е най-голямата американска змия — каза то. — Но рядко хапе над глезена. Просто си отваряй очите къде стъпваш и не се качвай върху камъните, а ако се качваш, внимавай къде слагаш ръцете си. Направи така — момчето взе едно камъче и почука с него по близката скала, сякаш чукаше на врата. — Те ще се опитат да избягат от теб, ако е възможно. Гледай и за скорпиони. Изтръсквай обувките си преди да ги обуеш, особено навън.

Погледнах го внимателно — слабичко луничаво момче на около единайсет — и се питах, дали не иска да ме изплаши. Вероятно не, по-скоро изглеждаше решено да ми направи впечатление с познанията си. Продължих да вървя. Заглеждах се във фигурите, които образуваха камъните, в синьото на сенките им и мислех за усещането, че и те като планината са живи. Като хора, които се крият. Момчето вървеше след мен.

— Заек — каза то, сочейки в прахоляка пред краката ни.

Едва можех да различа неясните отпечатъци — две по-големи следи, последвани от по-малка, и после още една. Усмихна се, зъбите му бяха леко извити навътре, самото то леко приличаше на заек. Беше момче, което би трябвало да седи пред телевизора или в библиотеката, но можеше да чете следите в прахта така, както другите деца четяха комикси, както майка ми разчиташе картите таро. Искаше ми се да разчете съдбата ми по следите в прахта.

— Много неща виждаш — казах аз.

То се усмихна. Беше момче, което държеше да го забележат. Каза ми, че името му е Дейви и че е истински син на Стар. Тя имаше и дъщеря, Каролий. Другите двама — Оуен и Питър, били приемни като мен. Но дори и за собствените й деца се грижели приемни родители, докато Стар била в рехабилитационен център.

На колко деца се бе случвало това? Колко деца бяха като мен, носещи се като планктон в безкрайния океан. Помислих си колко слаба е връзката между майка и дете, между приятели, семейство — неща, които хората смятат за вечни. Всичко може да бъде загубено и то по-лесно, отколкото си мислим.

Продължихме да вървим. Дейви подръпна клонките на един храст с яркожълти цветове.

— Пало вера — от семейство грахови. — Бризът задуха в каньона и листата потрепнаха в зелено и сиво. — Пало верата е с по-мека дървесина от другите.

Тишината, усамотеността на планината, белите пеперуди. Зеленият аромат на дафиновото дърво, с което, както ме уведоми Дейви, местните индианци имали навика да подслаждат уикиупито си. Туфи гигантски райграс — все още зелен, но вече готов да лумне в пламъци. Два ястреба кръжаха в бездънното синьо небе и пронизително кряскаха.

 

 

Тази нощ щампи с каубои и мексикански разбойници, ласа и шпори украсяваха постелята ми — един спален чувал, в който лежах, без да затварям ципа заради жегата и наблюдавах Каролий — шестнайсетгодишно, високо като майка си начумерено момиче с нацупени устни — как закопчава блузката си.

— Мисли си, че ще ме върже тук — каза Каролий на отражението си. — Само че не е познала!

От другата страна на тънката преграда майката и приятелят й хипар се любеха, таблата на леглото се блъскаше в преградата. Не беше като нощната магия, която обгръщаше майка ми и нейните млади мъже, шепнещи на фона на възвишена източна музика в ухаещия на тамян полумрак.

— Мили боже! — извика накрая тя.

Устните на Каролий се изкривиха в нещо, което съвсем не приличаше на усмивка, ботушът й беше на леглото, докато тя обуваше копринените си чорапи.

— Християните не казват „Чукай ме, бейби.“ Всъщност те въобще не би трябвало да го правят, но тя носи в кръвта си вируса на греха. — Застана пред огледалото, свали с два-три сантиметра ципа на блузката си, така че да се вижда кладенчето между гърдите й. Оголи зъбите си и ги изтри с показалец.

Пред къщата спря мотопед, тя бутна мрежата навън, покатери се на тоалетката, като за малко не събори кошничката с гримовете си.

— До утре сутринта. Не затваряй прозореца.

Станах и я гледах как изчезва по пътя, кацнала върху рамката на мотопеда. Пътят беше широк и бял под лунната светлина, сянката на планината — по-тъмна от небето, съвършеният миг на пълно изчезване, пресечната точка, където се губеха пътят и телефонните стълбове. Представих си, че мога да тръгна по този път, да премина отвъд пресечната точка и да се озова на някакво съвсем друго място.

 

 

— Ако не беше Исус, да съм умряла — каза Стар, засичайки едно полуремарке, което ни наказа с клаксона си. — Това си е самата истина. Бяха ми взели децата, направо си бях пътник.

Седях на мястото до шофьора във форд ториното на Стар, а Каролий се бе полуизлегнала отзад; на глезена й проблясваше гривна — подарък от гаджето й Дерик. Стар караше прекалено бързо, без да се притеснява от дупките по пътя, и слушаше Християнско радио^[2]. Обясняваше, че била алкохоличка, наркоманка и сервирала гола до кръста в един клуб, наречен „Твърде много“.

Не беше красива като майка ми, но човек не можеше да свали поглед от нея. Никога не бях виждала жена с фигура като нейната. Само на последните страници на „Лос Анджелис Уикли“ — с телефонен кабел между зъбите. Енергията й беше завладяваща. Не спираше да говори, да се смее, да чете нравоучения и да пуши. Чудех се, каква ли е била, докато е взимала кокаин.

— Нямам търпение да се срещнеш с преподобния Томас. Приела ли си Христос за твой личен спасител?

Помислих, дали да й кажа, че ние провесваме боговете си по дърветата, но реших, че едва ли ще е разумно.

— Е, и това ще стане. Боже, само да чуеш този човек и мигом ще се спасиш.

Каролий си запали едно „Марлборо“ и отвори задния прозорец.

— Оня лицемерен задник. Как можеш да се хващаш на тия лайна?

— „Онзи, който вярва в мен, дори да е мъртъв, ще живее!“ — не го забравяй, госпожичке — каза Стар. Тя никога не ни наричаше по имена дори и собствените си деца — само „господинчо“ и „госпожичке“.

Водеше ни на покупки във „Време за обличане“ в съседния град Сънланд. Искаше да ме снабди с някои неща за новия ми живот. Никога не бях влизала в магазин като този. С майка ми купувахме дрехите си на Крайбрежната улица във Винис. Във „Време за обличане“ цветовете ни нападнаха отвсякъде. „Червено! Тюркоазено! Ултрамарин!“ — крещяха те под мъждивото флуоресцентно осветление. Стар натъпка в ръцете ми купчина дрехи и ме помъкна към пробната, за да продължим да си приказваме.

В тясната кабинка тя се напъха в една оскъдна мини рокля на райета, приглади я по тялото си и се завъртя да се види в профил. Райетата се опъваха върху гърдите и задника й като в картина в стил оп-арт^[3]. Стараех се да не зяпам, но не можех да превъзмогна изумлението си. Чудех се, какво ли би си помислил за нея преподобният Томас, ако я види в рокля като тази.

Тя направи гримаса, издърпа роклята през главата си и я върна на закачалката. Платът бе запазил формата на фигурата й. В тясната пробна тялото й бе почти непоносимо, можех да я гледам само в огледалото — гърдите й преливаха над банелите на сутиена, кръстчето се криеше помежду им като змия сред камъни.

— Грехът е вирус, както казва преподобният Томас. Заразил е цялата страна като гонореята — каза ми тя. — Сега има гонорея, от която не можеш да се отървеш. Същото е и с греха. Намираме си всякакви оправдания. Какво значение има например, дали смъркам кокаин или не? Какво му е лошото, да искаш да се чувстваш добре през цялото време? На кого пречиш?

Тя отвори широко очи, можех да видя лепилото върху изкуствените й мигли.

— Пречи на нас, пречи и на Исус. Защото е грешно. — Изрече го меко и сладко като учителка в детска градина. Опитах се да си представя, какво ли е да работиш в нощен клуб. Да се разхождаш гола из помещение, пълно с мъже.

Пробва една розова рокля от стреч, като я изпъваше надолу по бедрата си.

— Това е вирус, който те разяжда отвътре и с който заразяваш всичко около себе си. О, само почакай да чуеш преподобния Томас!

Тя се намръщи на отражението си в огледалото, на начина, по който й стоеше роклята в гръб — беше толкова тясна, че се вдигаше между краката.

— Тази ще стои по-добре на теб.

Тя се измъкна от роклята и ми я подаде. Миришеше на тежкия й парфюм. „Обсешън“ — мания. Когато се съблякох, тя обстойно огледа тялото ми, сякаш не можеше да реши, дали да го купи или не. Смутих се, бельото ми беше скъсано.

— По-добре започни да носиш сутиен, госпожичке. Тринайсетгодишна, ако питаш мен. Първия си сутиен сложих в четвърти клас. Нали не искаш да ти провиснат до коленете, когато станеш на трийсет?

Тринайсет? Бях толкова шокирана, че съборих една купчина дрехи от закачалката. Мислено се върнах към изминалата година. Процесът на майка ми, всичките съдебни заседания и въпросите, лечението и хората от социалните служби. Междувременно, някак неусетно бях станала на тринайсет. В съня си бях пресякла една граница и никой не ме беше събудил, за да ми подпечати паспорта. Тринайсет. Тази мисъл дотолкова ме зашемети, че безропотно се съгласих със Стар, която настоя да ми купи розовата рокля, за да ходя с нея на църква, и два сутиена — така че да не ми висят до коленете, когато стана на трийсет — пакетче с бикини и разни други неща.

В съседния магазин продаваха обувки. Стар се спря на един модел — червени, с висок ток, свали ги от стелажа и ги обу без чорапи, приглади шортите по бедрата си, наклони глава встрани, направи гримаса и върна обувките на мястото им.

— Искам да кажа, че наистина разсъждавах така. На кой му пука, ако си навирам циците в лицата на разни непознати? Това си е само моя работа.

Каролий прошепна:

— Мамо, моля те млъкни. Хората те гледат.

Стар ми подаде чифт розови обувки с висок ток, които щели да подхождат на роклята. Пробвах ги. Приличах на Дейзи Дък, но Стар страшно ги хареса и настоя да ги вземем.

— Едни маратонки или нещо подобно определено ще й свършат повече работа — каза Каролий. — Тя има само тези сандали.

Спрях се на чифт високи кецове, надявайки се, че не са прекалено скъпи. Стар, изглежда, изпита болка, когато й ги показах.

— Не са много… елегантни.

Но змиите рядко хапят над глезена.

 

 

В неделя сутринта Каролий стана рано. Изненадах се, защото в събота спа до обяд. Но ето че бе едва осем, а тя вече беше облечена и с малката си раничка на гръб.

— Къде отиваш?

Тя решеше пясъчнорусата си коса.

— Ти сериозно ли? Нямам намерение да си пропилявам деня, като слушам преподобния Подлизурко да говори за кръвта на агнеца. — Остави четката си и изхвърча от стаята. — Сайонара.

Това май беше „довиждане“ на японски. Чух мрежестата врата да се хлопва.

Взех присърце намека на Каролий и се престорих на болна. Стар ме погледна строго и каза:

— Следващата седмица, госпожичке. — Беше облечена в къса бяла пола и блуза в прасковен цвят, носеше обувки на десетсантиметрови, тънки като игли токове. Долавях тежкия аромат на „Обсешън“. — Никакви извинения.

Едва след като чух ториното на Стар да се пъне по пътя, събрах кураж да се облека, да изляза от стаята и да си спретна нещо за закуска. Беше хубаво да съм сама — момчетата бяха изчезнали към реката, а някъде в далечината се носеше пукотът на мотопеди. Тъкмо ядях, когато от спалнята излезе гаджето на Стар — по дънки и бос, нахлузвайки през глава някаква тениска. Гърдите му бяха слаби и космати, руси, тук-там прошарени със сиво, а рошавата му хипарска коса висеше свободно, неприбрана в обичайната конска опашка. Затътри се по коридора, чух го да уринира, после да пуска водата в тоалетната. Плискане, оттичане. Влезе в голямата стая, намери една цигара в пакета на масата и я запали. На ръката, с която държеше цигарата, липсваха един пръст и върхът на друг.

Усмихна се, като забеляза, че я гледам.

— Виждала ли си как дърводелец поръчва маса в ресторант? Маса за трима, моля — той вдигна осакатената си ръка.

Поне не беше чувствителен на тази тема. В известен смисъл ми хареса, макар да се смущавах от факта, че той е отговорен за „Мили боже-тата“ през стената. Беше обикновен мъж, със слабо лице, тъжни очи и дълга посивяваща коса. Беше ни казано да го наричаме „чичо Рей“. Бръкна в хладилника и извади една бира. Шшшшш, въздъхна тя, когато той я отвори.

— Пропускаш шоуто с Исус — той не пиеше бирата, а направо си я изливаше в гърлото.

— Ти също — казах аз.

— Предпочитам да ме застрелят — каза той. — Моята теория е такава. Ако има Бог, той е толкова шибан, че не заслужава да му се молят. — Оригна се мощно и се засмя.

Никога не бях мислила много за Бог. Ние си имахме Полумрака на боговете, имахме си световното дърво. Имахме си Олимп и неговите скандали, Ариадна и Бакхус, изнасилването на Даная. Знаех за Шива и Парвати, за Кали и Пеле, но майка ми беше забранила даже да се споменава името на Христос. Не идваше дори на Коледните представления в училище. Караше ме да се моля на другите родители да ме закарат до училище и обратно.

Единственото, което долу-горе ми беше заприличвало на усещането за божествено присъствие, бе ясното синьо безоблачно небе и един определен вид тишина, но как се моли човек на неща като тези?

Чичо Рей се облегна върху рамката на вратата, пушеше и гледаше към голямото плачещо дърво и пикапа си в двора. Отпи от бирата, която държеше в същата ръка, в която държеше и цигарата — доста сръчно за човек, на когото липсват два пръста.

— Той просто иска да я свали. После ще й каже да ме разкара, а пък аз ще грабна трийсет и осемкалибровия и ще науча това копеле на едно-две неща. Тогава ще видиш малко от кръвта на агнеца.

Отделих зърната градинска ружа от овесената си каша и ги наредих по ръба на чинията — цикламени луни, зелени детелинки.

— Не е грях, ако сте женени. — Не вярвах да ме е чул, но се оказа, че не е така.

— Вече съм женен — каза той, загледан през мрежата към дървото, чиито клони се поклащаха като дълга женска коса. Хвърли ми една широка усмивка през рамо. — Пипнах вируса преди много време.

Редях луните и детелинките през една, а онези, които падаха в чинията, изяждах.

— Къде е жена ти?

— Не знам. Не съм я виждал две, дори три години.

Това сякаш изобщо не го вълнуваше — че някой се разхожда с името и част от живота му, а той дори не знае къде е този някой. Зави ми се свят, искаше ми се да се хвана за стабилна опора. Такъв бе животът, който ме очакваше — всеки, разделен от всички останали; задържаш се за момент, после пороят те отнася нататък. Можеше да порасна и също да изчезна по течението. Майка ми може въобще да не разбере къде съм и след време, ако я попитат за мен, може би ще свие рамене и ще каже: „Не съм я виждала две, дори три години.“

Срази ме като юмрук в стомаха. Можех да продължавам така с години и никога да не я видя повече. Просто така. Хората се губят един друг, ръцете им се отпускат празни в тълпата. Можеше никога повече да не я видя. Онези помътнели очи зад стъклената стена на сухия аквариум, извивката на гърба й. Мили боже, как е възможно през всичките тези месеци да съм си затваряла очите пред истината? Исках майка си, исках нещо, което да ме държи, което да не ме оставя да се изплъзна.

— Хей, защо е всичко това? — Чичо Рей се приближи и седна до мен на масата. Тикна цигарата си в бирената кутийка и хвана ръцете ми. — Не плачи, хлапе. Какво има? На чичо си Рей можеш да кажеш.

Успях само да поклатя глава, хълцайки неудържимо.

— За мама ли ти е мъчно?

Аз кимнах. Сякаш някой бе стиснал с две ръце гърлото ми и стискаше, докато очите ми не преляха. Носът ми също потече неудържимо. Рей премести стола си, така че да ме прегърне през раменете, и ми подаде една салфетка от масата. Зарових лице в гърдите му и оставих сълзите и сополите да мокрят тениската му. Хубаво беше да те прегръщат. Вдъхнах миризмата му — на цигари и немито тяло, на бира и прясно нацепени дърва, на нещо зелено.

Прегръщаше ме, беше стабилен, нямаше да ме остави да отплавам. Говореше ми, казваше ми, че никой няма да ме нарани, че съм страхотно хлапе, че нищо лошо няма да се случи. Малко по-късно избърса страните ми с опакото на ръката си, вдигна брадичката ми, така че да ме гледа в очите, и махна косата от лицето ми.

— Май наистина ти е мъчно за нея, а? Я ми кажи, и тя ли е хубава като теб?

Усмихнах се едва-едва, очите му бяха толкова тъжни и мили.

— Имам снимка.

Изтичах до стаята си и донесох последната книга на майка ми — „Прах“. Леко погалих снимката й на задната корица, направена на плажа в Биг Сур. Огромни скали във водата, дъски, понесени от вълните. Беше облечена в рибарски пуловер, косата й се вееше на вятъра. Приличаше на Лорелай, причинителката на корабокрушения. На Одисей щеше да му се наложи да се завърже за мачтата.

— Ти ще станеш по-хубава.

Изтрих носа си в късия ръкав на тениската си и се усмихнах. Хората се спираха в супермаркета, за да се любуват на майка ми, такава жена беше. Не като Стар, но на границата на абсолютната красота. Изглежда недоумяваха, че и тя трябва да пазарува и да се храни като другите хора. Не можех да си представя, какво би било да притежавам красота като тази на майка ми. Не бих посмяла. Бих умряла от страх.

— Как ли пък не.

— Не, ама да. Просто си различен тип. Ти си от типа на „любимите“. Майка ти изглежда така, сякаш ще те захапе — не че бих имал нещо против, и аз мога да го давам по-грубичко, но знаеш какво имам предвид. А на теб ще ти налитат като мухи на мед — той се взря в наведеното ми лице с добрите си очи и продължи тихо. — Чуваш ли ме? Ще ти се налага да разбутваш телата от пътя си, ако искаш да излезеш на улицата.

Дотогава никой не ми беше казвал такова нещо. Дори да ме лъжеше, за да се почувствам по-добре, кой ли друг би си направил този труд сега?

Прелисти няколко страници, като се зачиташе в стихотворенията.

— Виж, това е за теб.

Издърпах книгата от ръцете му, лицето ми пламна. Знаех за кое стихотворение говори.

Шшшшт, тихо!

Астрид спи.

Безмълвни устни — розов извор

крак дълъг се извайва под завивката —

като строфа без точка.

Почти невидими лунички в съзвездия от обещания,

и раковината й —

с шепота на неразбудена жена…

Редовно го рецитираше на поетичните четения. Седях и рисувах на масата си, сякаш не я чувам, сякаш не за мен говореше — не за моето тяло и за детските ми момичешки неща. Мразех това стихотворение. Какво си мислеше? Че не разбирам за какво говори? Че не ми пука на кого го чете? Не, тя си мислеше, че щом съм нейна дъщеря, значи й принадлежа, че може да прави с мен каквото си иска. Да ме превърне в поезия, да излага на показ пилешките ми кокали, и раковината ми, и неразбудената ми женственост.

— Какво стана с нея? — попита той.

— Уби гаджето си — казах аз, вперила очи в снимката й. Профилът й сякаш се забиваше като копие в ребрата ми, пронизваше черния ми дроб, после — десния бял. Една сълза се плъзна по миглите ми и падна право върху снимката. Аз я изтрих. — В затвора е.

Той вдигна рамене. Сякаш беше нещо, което хората понякога правят. Не е хубаво, но не е и шокиращо.

 

 

Завърших осми клас в гимназията „Мт. Глийсън“ — третото ми училище за тази година. Никого не познавах и не исках да познавам. Изяждах обяда си с Дейви. Изпитвахме се един друг с помощта на картончетата, които беше направил за себе си. Как се казва малкото на котката? Котенце. Колко раждания на година? Две. Колко котенца в едно котило? От шест до девет. Съзвездието Андромеда — основна характеристика? Голямата мъглявина Андромеда. Любим обект за наблюдение? Двойната звезда Гама в Андромеда. Разстояние до земята? Два милиона светлинни години. Аномалии? За разлика от другите спираловидни мъглявини, които се отдалечават от нас с голяма скорост, Андромеда ни приближава със скорост от триста километра в секунда.

Социалният служител, който отговаряше за мен, често навестяваше караваната ни, седеше със Стар и се опитваше да изглежда красив на верандата под дърветата. Каза, че сега майка ми била настанена в женския затвор в Чино и от четвъртък й било разрешено да я посещават. Имало една група, която водела деца на осъдени на свиждане с родителите им в затвора, та щели да ми уредят посещение.

 

 

Последното свиждане ме беше изплашило. Не знаех дали ще мога да го понеса отново. Ами ако още беше такава, като някакво зомби? Не бих издържала. Освен това се страхувах от затвора, от решетките и ръцете, които се провират през тях. Тропането на чашите. Как можеше майка ми да живее там — моята майка, която нареждаше бели цветя във ваза от декоративно стъкло, която можеше да спори с часове, дали Фрост е значим поет или не?

И все пак знаех как. Упоена, седи в ъгъла, рецитира с неясен глас стихотворенията си и къса топчета от опърленото одеяло, ето как. Или пък е пребита до безсъзнание от надзирателките или другите затворнички. Тя не знаеше кога да се сниши, за да избегне радара.

Ами ако не иска да ме види? Ако ме обвинява, че не съм могла да й помогна? Бяха минали осем месеца от онзи ден в затвора, когато тя дори не ме позна. По едно време през нощта дори реших да не ходя. Но в пет станах, взех си душ и се облякох.

— Помни, никакви дънки, нищо синьо — беше ми напомнила Стар предната вечер. — Нали искаш да се върнеш оттам?

Нямаше нужда да ми напомня. Облякох новата си розова рокля, сложих си сутиена и обувките, ала Дейзи Дък. Исках да й покажа, че съм пораснала, че мога да се грижа за себе си.

Микробусът дойде в седем. Стар стана и подписа документите, докато шофьорът оглеждаше фигурата й в халата за баня. В микробуса имаше още едно дете. Седнах на мястото пред него, също до прозореца. По пътя взехме още три.

Беше облачно — типичен мрачен юнски ден; влагата във въздуха се отлагаше на капки по прозорците. Едва се виждаше поредният надлез на магистралата. Появяваше се от мъглата и после изчезваше, сякаш светът се създаваше сам и после сам се изтриваше с гума. Стана ми лошо. Свалих прозореца, колкото да влиза въздух. Пътувахме дълго: през едни предградия, после през други. Само ако знаех как ще я заваря като стигнем. Не можех да си представя майка си в затвор. Не пушеше и не дъвчеше клечки за зъби. Не казваше „кучка“ и „да ти го начукам“. Знаеше четири езика, цитираше Т. С. Елиът и Дилън Томас, пиеше китайски чай от порцеланова чаша. Дори не беше влизала в „Макдоналдс“. Живяла беше в Париж и Амстердам, във Фрайбург и Мартиника. Как можеше да е в затвора?

При Чино напуснахме магистралата и поехме на юг. Опитах се да запомня пътя, така че отново да го намеря в сънищата си. Минахме покрай хубави предградия, после покрай не чак толкова хубави, после покрай чисто нови кварталчета, редуващи се със складове за дървен материал и къщи за даване под наем на селскостопански инвентар. Най-после стигнахме до истинската провинция и карахме по дълги пътища без никакви табели, покрай мандри и ниви, сред миризмата на оборски тор.

Вдясно имаше голям комплекс от сгради.

— Това ли е? — попитах момичето до мен.

— СРМП — отговори то.

Завъртях глава в знак, че не разбирам.

— Служба за работа с малолетните престъпници.

Децата гледаха комплекса мрачно, докато не се изгуби от погледа ни. Можеше да сме там, зад бодливата тел. Запазихме мъртва тишина, докато минавахме покрай Калифорнийския мъжки затвор, разположен далеч от пътя сред полето. Накрая завихме по един прясно асфалтиран път, покрай малко пазарче с голям плакат — каса бира 5.99 долара. Исках да запомня всичко. Децата взеха чантите си, нарамиха раничките. Затворът вече се виждаше — комините на покрива, водната кула, кулата на часовите. Стените бяха облицовани с алуминий като караваната на Стар. Нямаше нищо общо с онова, което си бях представяла — „Птичаря от Алкатраз“ или „Искам да живея“, с майка ми в ролята на Сюзън Хейуърд. Ниските тухлени сгради бяха разделени от обширни площи с дървета, розови храсти и огромна зелена морава. Повече приличаше на гимназия в предградията, отколкото на затвор. Като изключим кулите на часовите и бодливата тел.

Врани грачеха неспокойно в клоните на дърветата. Звучеше така, сякаш разкъсват нещо на парчета — нещо, което дори не им трябва, просто заради удоволствието да го унищожат. Минахме през кулата на часовите и ни накараха да се подпишем. Претърсиха раничките ни и ни пуснаха да минем през металния детектор. От едно от момичетата взеха някакво пакетче. Не се разрешаваха подаръци — трябваше да се изпращат по пощата; колети от семейството бяха позволени четири пъти в годината. Портата зад нас се затръшна и ние подскочихме стреснати. Бяха ни заключили вътре.

Казаха ми да чакам до синя маса за пикник под едно дърво. Беше ми нервно и ми се повръщаше от пътуването. Нямах представа дали ще я позная. Разтреперих се и съжалих, че не съм си взела пуловер. Какво ли ще си помисли за мен, като ме види със сутиена и високите обувки?

Отвъд покритата площ на двора за посещения се мотаеха разни жени. Затворнички с лица като маски. Подиграваха ни се. Една жена ми подсвирна и облиза ръката между пръстите си, което накара останалите да се разсмеят. Продължаваха да се смеят, не спираха. Също като враните.

Майките започнаха да излизат от затвора през една странична врата. Бяха облечени в дънки и тениски, сиви пуловери, анцузи. Видях майка ми — чакаше надзирателката да я доведе. Беше с обикновена дънкова рокля с копчета отпред, но синьото винаги й бе отивало — отекна в мен, като песен. Бледорусата й коса бе отрязана по врата от някой, на когото фризьорството не е било силната страна, но сините й очи бяха ясни като цигулков тон от високия регистър. Никога не беше изглеждала толкова красива. Изправих се и повече не можах да помръдна — чаках разтреперана, докато тя вървеше към мен, треперех и когато ме притисна към себе си.

Да я почувствам, да я прегърна след всичките тези месеци! Отпуснах глава на гърдите й и тя ме целуна, подуши косата ми, самата тя вече не миришеше на виолетки, само на дънков плат, изпран с прах за пране. Взе лицето ми в ръце, повдигна го и го обсипа с целувки, изтри сълзите ми със силните си палци. Дръпна ме да седна до нея.

Бях прежадняла за допира й, за звука на гласа й, за лицето й; за вида на почти квадратните й предни зъби, два, от които леко извити встрани, за трапчинката й отляво, за кривата усмивка, за невероятно сините очи с бели точици — като непознати галактики, за стегнатите, недокоснати линии на лицето й. Тя дори не приличаше на затворничка — изглеждаше така, сякаш току-що е излязла на крайбрежната във Винис, с книга под мишница, готова да седне в някое от кафенетата край океана.

Тя отново ме дръпна да седна до нея на масата за пикник и ми прошепна:

— Не плачи. Ние не сме такива. Ние сме викинги, помниш ли?

Кимнах, но сълзите ми капеха по синята пластмасова маса. „Лоис“, бе надраскал някой отгоре. „18-а улица. Курва“.

Една от жените, които бродеха в циментовия двор зад покритата площ за свиждания, подсвирна и извика нещо — нещо за майка ми или за мен. Майка ми вдигна очи и погледът й удари другата право в лицето — като юмрук. Жената се вкамени. После побърза да се обърне, сякаш не тя беше извикала.

— Толкова си красива — казах аз, докосвайки косата й, яката й, бузата й. Абсолютно неподатлива.

— Затворът ми се отразява добре — каза тя. — Тук няма двуличие. Убий или ще те убият и всеки знае това!

— Толкова много ми липсваше — прошепнах аз.

Тя ме прегърна през раменете, главата й — точно до моята. Притисна ръка към челото ми, устните й ме целунаха по слепоочието.

— Няма да остана тук завинаги. Доста ще трябва да се потрудят, за да ме задържат зад решетките. Обещавам ти, ще се измъкна по един или друг начин. Един ден ще погледнеш през прозореца и аз ще съм там.

Вдигнах очи към решителното й лице, към скулите като бръсначи, към погледа, който ме караше да повярвам.

— Беше ме страх, че ще ми се сърдиш.

Тя ме отдалечи на една ръка разстояние, за да ме погледне, пръстите й се впиха в раменете ми.

— И откъде ти хрумна такова нещо?

Понеже не можех да лъжа достатъчно добре, а не можех и да го изрека, аз ужасно се засрамих.

Тя отново ме прегърна. От тези обгръщащи ме ръце ми се прииска да остана тук завинаги. Ще ограбя банка и ще ме осъдят, така че завинаги да бъдем заедно. Исках да се свия на кравай в скута й, исках да изчезна в тялото й, исках да бъда една от миглите й или кръвоносен съд в бедрото й, бенка на шията й.

— Много ли е лошо тук? Тормозят ли те?

— Не толкова, колкото ги тормозя аз — каза тя и аз знаех, че се усмихва, макар да виждах единствено дънковия ръкав на роклята и ръката й, все още с лек слънчев загар. Трябваше да се отдръпна малко, за да я видя. Да, усмихваше се със своята крива усмивка — една запетайка в ъгъла на устата й. Докоснах устните й. Тя целуна пръстите ми.

— Искаха да ми възложат канцеларска работа. Заявих им, че по-скоро бих чистила тоалетните, отколкото да печатам бюрократичната им помия. О, аз не съм им първа грижа. В групата по поддържането съм. Мета, скубя плевели, макар и само от тази страна на оградата. Смятат ме за затворник с нисък риск за сигурността. Представи си! Нямам намерение да обучавам неграмотниците им, да водя часове по съчинение или да подхранвам машината по какъвто и да било начин. Няма да служа — тя завря нос в косата ми, душеше ме. — Косата ти мирише на хляб. На детелина и индийско орехче. Искам да те запомня точно такава — в тази тъжно обнадеждаваща розова рокля и тези шаферски обувки, пълни с обещания за абитуриентския бал. От приемната ти майка, без съмнение. Като се има предвид, че розовото е върховното клише сред цветовете.

Разказах й за Стар и чичо Рей, за другите деца, за мотопедите, Пало Верде и дърветата с твърда дървесина, за цвета на големите камъни в сухото речно корито, за планината и за ястребите. Казах й за вируса на греха. От звука на смеха й ми стана добре.

— Трябва да ми изпратиш свои рисунки — каза тя. — Винаги си била по-добра в рисуването, отколкото в писането. Не мога да се сетя за друга причина да не ми пишеш.

Можех да й пиша?

— Ти също не ми писа.

— Не си ли получила писмата ми? — попита тя. Усмивката й изчезна, лицето й се сгърчи като спукана топка, като маска, като на жената зад оградата. — Дай ми адреса си. Ще пиша директно до теб. Ти също, а не чрез твоя социален служител. Грешката е моя. Е, ще се научим — и животът се върна в очите й. — Ние сме по-умни от тях, ma petite^[4].

Не знаех адреса си, но тя ми каза своя, накара ме да го повтарям, докато го запомня. Умът ми се съпротивляваше срещу адреса на майка ми. Ингрид Магнуссен, затворник W99235. Калифорнийски женски затвор. Корона-Фронтера.

— Където и да отидеш, пиши ми. Пиши поне веднъж седмично. Или изпращай рисунки. Бог ми е свидетел, че на това място още има какво да се желае по отношение на визуалната стимулация. Особено държа да видя бившата монокини танцьорка и чичо Ърни, непохватния дърводелец.

Думите й ме нараниха. Чичо Рей бе до мен, когато се нуждаех от него. Тя дори не го познаваше.

— Казва се Рей и е свестен.

— О! Ти по-добре стой далеч от чичо Рей, особено ако е чак толкова свестен.

Но тя беше тук, вътре, а аз бях там, отвън. Имах приятел. Нямаше да позволя да ми го отнеме.

— Непрекъснато мисля за теб — каза тя. — Особено нощем. Представям си къде си. Когато затворът утихне и всички заспят, аз си представям, че мога да те видя. Опитвам се да се свържа мислено с теб. Не си ли ме чувала да те викам или да си усещала присъствието ми в стаята си? — отдели кичур от косата ми и го опъна по дължината на ръката ми, да види докъде стига. Стигаше до лакътя ми.

Бях я усетила наистина. Бях я чула да ме вика. Астрид? Будна ли си?

— Късно нощем. Никога не си могла да спиш.

Тя ме целуна по главата, точно на пътя.

— Нито пък ти. А сега ми разкажи всичко за себе си. Искам да знам всичко за теб.

Стори ми се много странно. Преди никога не бе искала да знае нещо за мен. Но дългите дни на еднообразие я бяха върнали при мен, бяха й напомнили, че някъде по белия свят има дъщеря. Слънцето започваше да пробива облаците и ниската мъгла блестеше като японски хартиен фенер.