Джанет Фич
Белият олеандър (31)

31.

Градът лежеше парализиран върху наковалнята на август, зашеметен до оглупяване от жегата като бик в кланица. Тротоарите се свиваха под слънцето като бити кучета, пейзаж на пълна капитулация. Въздухът беше хлориран, плътен и враждебен, като атмосферата на мъртва планета. Но големият олеандър в предния двор цъфтеше като булчински букет, небето се протягаше, пълно със звезди като искри от въртящ се фойерверк. Караше ме да си мисля за майка ми.

Сюзън още не се беше обадила. Толкова пъти ми се беше искало да я потърся и да настоя да се срещнем. Но не бях толкова глупава. Това беше партия шах. Първо се бие тревога, после се чака. Нямах намерение да тичам след нея по улицата и да я моля. Ако ти трябвам, намери ме. Щях да редя парченцата си и да подсилвам отбранителните си укрепления.

Напоследък се будех много рано с надеждата да уловя някой и друг повей на хладен въздух преди жегата да ни затисне. Стоях на верандата и се взирах в гигантския олеандър — беше стар, със стъбло, дебело като на дърво. Една вейка — и си мъртъв. Тя беше варила килограми, за да направи настойката, от която умря Бари. Чудех се, защо трябва да са толкова отровни. Олеандрите издържаха на всичко — на горещина, суша, липса на грижи — и пак разцъфваха в хиляди восъчни цветчета. Така че, за какъв дявол им е притрябвала отрова? Не можеше ли просто да са горчиви? Не беше като при гърмящите змии, които поне се хранеха с това, което убиваха — за разлика от олеандрите. Как само го държеше на огъня, докато изври водата и се дестилира, точно както постъпи и с омразата си. Може да е някаква отрова в почвата, нещо, свързано с Лос Анджелис, омразата, коравосърдечието, нещо, за което ние не искахме да мислим, но растението го концентрираше в тъканите си. Може би не то беше източникът на отровата, а просто още една от нейните жертви.

В осем вече беше прекалено горещо, за да се стои навън. Влязох вътре да приготвя обяда на Таша. Тя беше новото момиче на мястото на Ивон — тринайсетгодишна, учеше в прогимназията „Кинг“, беше заклета двойкаджийка и вземаше допълнителни часове през лятото. Сериозна, мълчалива, имаше вертикален белег на горната си устна — раната беше заздравяла съвсем наскоро. Свиваше се, ако хората се движеха прекалено бързо около нея.

— Ще се справиш — казах аз, докато й мажех целина с фъстъчено масло. Имаше и една огромна ябълка. — Ще те изчакам да влезеш.

Закарах я до училището с камиона на Ники, оставих я пред прогимназията „Томас Стар Кинг“ и я гледах как върви към вратата, белязана и дребна; раничката й — накичена с ключодържатели. Чувствах се безсилна да предотвратя завоя й в най-вероятната посока. Може ли човек да спаси друг човек? Тя се обърна и ми махна. Аз също й махнах. Изчаках да влезе в сградата и едва тогава потеглих.

 

 

Скъпа Астрид,

Днес стават шест години. Вчера една от затворничките преряза гърлото на друга с капака на консервна кутия. Лидия накъса на парчета стихотворението, което написах за един мъж, когото бях видяла веднъж — имаше татуирана змия, изчезваща под колана на дънките му. Накарах я да го залепи с тиксо, но не можеш да си представиш какви усилия ми костваше. Като изключим теб, мисля, че това е най-дългата връзка с друго човешко същество, която съм имала някога. Тя е сигурна, че я обичам, макар че няма такова нищо. Обожава онези мои стихотворения, които по някакъв начин се отнасят до нея, смята ги за публично заявление.

Любов. Бих изхвърлила тази дума от речника. Такава неточност. Любов, чия любов, коя любов? Чувство, фантазия, копнеж, лъст? Мания, всепоглъщаща нужда? На вярно единствената любов, която не се нуждае от уточнения, е любовта на съвсем малките деца. После те също се превръщат в личности, и следователно се компрометират. „Обичаш ли ме?“ питаше ме в мрака на тясното си легло. „Обичаш ли ме, мамо?“

„Разбира се“ казвах ти аз. „Заспивай.“

Любовта е приказка за приспиване, плюшено мече, което познаваш и на което му го няма едното око.

„Обичаш ли ме, carita?“ — пита Лидия, извива ръката ми, докато лицето ми се навре в бодливото одеяло, и ме хапе по врата. „Кажи го, кучко.“

Любовта е играчка, символ, парфюмирана кърпичка.

„Кажи ми, че ме обичаш“, настояваше Бари.

„Обичам те“, казвах аз. „Обичам те, обичам те“.

Любовта е чек, който може да бъде подправен, който може да бъде осребрен. Любовта е сметка с краен срок за плащане.

Лидия лежи на една страна на койката ми, извивката на ханша и е като гребен на вълна в плитки води, тюркоазени води, Плая дел Кармен, Мартиника. Разлиства новия брой на „Целебридадес“^[1]. Направих й абонамент. Казва, че това я карало да се чувства като част от света. Не ми е ясно, как могат да ме развълнуват филми, които няма да гледам, злободневната политика не успява да задържи вниманието ми, всичко това няма нищо общо с дълбоката тишина на затвора.

За мен времето промени своята същност. Какво значение има една година? По някакъв извратен начин съжалявам жените, които още са част от времето, хванали се в капана му — колко много месеци, колко много дни. Мен ме отрязаха и ме освободиха, движа се през вековете. Разни писатели ми изпращат книги — Джоузеф Бродски, Мариан Муур, Паунд. Мисля да започна да уча китайски.

„Ходила ли си някога в Гуанахуато?“ — пита Лидия. — „Сега всички големи звезди ходели там.“

Гуанахуато, Астрид. Помниш ли? Знам, че помниш. Ходихме там с Алехандро, художника, не го бъркай с Алехандро, поета. От Сан Мигел. Испанският ми не беше достатъчно добър, за да преценя възможностите на поета, но Алехандро художникът, беше пълна скръб. Въобще не е трябвало да се захваща с творчество. Просто е трябвало да седне на високо столче и да взима пари от хората, за да го гледат. И толкова срамежлив, не смееше да ме погледне в очите, докато не спре да говори. Вместо това, говореше на ръката ми, на свода на стъпалото ми, на извивката на прасеца ми. Само след като е свършил, можеше да ме погледне в очите. Трепереше, когато се любехме, още усещам леката миризма на мушкато.

Но с теб никога не се срамуваше, нали? Говорехте си с часове — крояхте нещо, допрели глави. Чувствах се изключена. Точно той те научи да рисуваш. Правеше ти някаква рисунка, после ти я прерисуваше. La mesa, la botella, las mujeres^[2]. Опитах се да те уча на поезия, но ти винаги беше толкова твърдоглава. Защо не пожела да научиш нещо от мен?

Иска ми се никога да не си бяхме тръгвали от Гуанахуато.

Майка ти

Алехандро — художника. Гледах как линията се лее след пръстите му, движенията на ръката от рамото. Лош художник ли беше? Никога не ми беше хрумвало, също както никога не ми беше хрумвало, че тя може да се е чувствала изключена. Беше толкова красива тогава — носеше бели рокли, а сградите бяха в охра и жълто; сандалите й — с преплетени връзки нагоре по прасеца като на древните римляни. Обичах да прокарвам пръст по белите хиксове, когато ги събуеше. Хотелът с мрежи по прозорците и резба по вратата, винаги отворена към покритата с плочи алея; чуваше се какво си говорят хората и ако пушеше трева, налагаше й се да издухва дима през балконските врати. Беше странна стая — в охра; по-висока, отколкото широка. На нея й харесваше, казваше, че имало място за мислене. А мексиканските мини оркестри се надпреварваха на улицата долу, звукът на ежевечерните концерти от леглата ни под мрежите против комари.

— Е? — попита Рена. — Излиза ли?

— Не — отговорих аз.

Шофира от Сан Мигел де Аленде в малкия си като играчка ситроен; ризата й е много бяла на фона на медната кожа. Дали това беше признание, че е направила грешка? Само ако можеше да си го признае. Да се изповяда. Тогава можех да излъжа заради нея, да говоря с адвокатката й, да се изправя на свидетелското място и да се закълна, без капка съмнение, че тя никога… Навярно това беше единственото подобие на признание, което можеше да изстиска от себе си.

И на мен ми се искаше да бяхме останали в Гуанахуато.

 

 

После и Ники се изнесе, щеше да пее с една група от Торонто — бяха от протежетата на Вернер.

— Ела с мен — каза тя, докато товареше камиона си. Подадох й един куфар със зеброво райе. И двете се засмяхме, проверихме дали другата не се е разплакала. Тя ми остави няколко адреса и телефонни номера, но аз знаех, че няма да ги използвам. Трябваше да свикна с това, че хората си отиват и повече никога няма да ги видя.

След седмица Рена доведе две нови момичета в стаята на Ники — Шана и Ракел, на дванайсет и на четиринайсет. Шана беше болна от епилепсия, а Ракел не можеше да чете, повтаряше седми клас. Още развалени деца за обезценения магазин втора употреба на Рена Грушенка.

 

 

После дойде септември с огнените си поли. Пожар на Ейнджълс Крест. Пожар в Малибу, Алтадена. Пожари по цялото протежение на Сан Габриеле, в пустошта на Сан Джорджонио, пожарите бяха като горящ обръч, който градът трябваше да прескочи, за да се добере до тъгите на октомври. В жабарския град имахме три престрелки в рамките на една седмица — нападение на влака при гара Арко; прегрешил моторист, притиснат в сляпа улица в среднощен час, ала Ван Гог; жена, застреляна от мъжа си — безработен електротехник — по време на домашен диспут.

Беше във фурната на олеандровия сезон, когато Сюзън най-после се обади.

— Имах дело — обясни тя. — Но сега пак сме на пистата. Уредих ти посещение, вдругиден.

Изкуших се да я подразня, да й кажа, че съм заета, да я затрудня, но в крайна сметка се съгласих. По-готова от това нямаше да стана.

И така, в едно утро, вече предало се пред бичуващия вятър и наказателната горещина, Камий Барън — асистентката на Сюзън, дойде да ме вземе и двете потеглихме по дългия път към Корона. В двора за посетители седнахме на една оранжева пластмасова маса под сенника, взехме си кутийки със студена сода от автомата, отпивахме и ги притискахме към бузите си. Чакахме майка ми. Пот се стичаше на капки между гърдите ми и надолу по гърба ми. Камий приличаше на клюмнало цвете, но стоически пъчеше гърди в тясната си бежова рокля, модерната й къса подстрижка висеше мазна от пот по краищата. Не си правеше труда да разговаря с мен, беше просто момичето за поръчки.

— Ето я — каза Камий.

Майка ми чакаше надзирателят да отключи вратата. Все още изглеждаше чудесно — тънка и жилава; светлата й коса бе завита на тила и прихваната с молив. Година и половина. Изправих се. Вървеше към нас — предпазливо, примигвайки срещу слънцето, тънки кичурчета коса летяха с вятъра като струйки дим. По потъмнялата й от слънцето кожа имаше повече бръчки, отколкото когато я бях видяла за последен път, придобиваше онзи особен вид на изсушена кожа, като на белите заселници в Кения. Но не беше се променила толкова много, колкото се бях променила аз.

Под навеса спря, но аз не помръднах, исках да види коя съм сега: отровнозелената ми риза с метален цип, очите ми, очертани с молив и дебело положена черна спирала, множеството обици по ушите ми. Краката ми на жена под късата пола, които Сергей обичаше да качва на раменете си, хълбоците ми, едрите ми гърди; високите обувки с дебели подметки, които Ники ми беше заела за случая. Не розовото момиче с бални пантофки, нито богатото сираче. Сега бях едно от момичетата на Рена. Можех да мина за всяко от момичетата, отправили се натам, където майка ми се намираше в момента. Не мекушавото момиче, което подправя чекове. От мен нямаше да вземе нищо. Вече не.

Откакто я посещавах в затвора, днес за първи път не ми се усмихна. Виждах шока, изписан на лицето й, и бях доволна. Асистентката на адвокатката й местеше погледа си между двете ни, после явно загуби интерес, стана и влезе в павилиона с климатик, предназначен за посетителите. Останахме сами.

Майка ми се пресегна и ме хвана за ръката. Позволих й.

— Когато изляза оттук, ще ти се реванширам — каза тя. — Даже след няколко години пак ще се нуждаеш от майка, нали?

Държеше ръката ми, беше на двайсетина сантиметра от мен. Гледах я. Сякаш някакво извънземно ми говореше през устата й. Що за навици придобивах?

— Кой казва, че ще излезеш оттук? — отвърнах аз.

Пусна ръката ми и отстъпи крачка назад. Изражението в очите й потъмни аквамарина до цвета на яйце на червеношийка.

— Казах само, че съм склонна да поговоря с теб. Не съм казала, че ще го направя. Имам да сключвам една сделка.

Яйцето на червеношийка се превърна в пепел.

— Каква сделка? — попита тя, облягайки се на една колона; ръцете й — скръстени на гърдите върху дънковата рокля — същата, която носеше последния път, когато я видях, само с няколко тона по-светла.

— Сделка като сделка — казах аз. — Тук ли искаш да седнем или под дърветата?

Обърна се и ме поведе към любимото си място в двора за посетители, под фикусовото дърво с бял ствол, с лице към пътя, и с гръб към Приемното, най-далечната точка от първата наблюдателна кула. Седнахме на сухата, изгорена от лятото трева, острите й ръбчета издраха голите ми крака.

Тя седна грациозно, с крака на една страна — като момиче, седнало на поляна. Вече бях по-висока от нея, но не толкова грациозна, нито толкова красива, затова пък бях тук — солидна като парче мрамор, преди да го изваят. Оставих я да гледа профила ми. Не можех да я гледам в очите, докато говоря, не бях чак толкова твърда, знаех, че огорчението й от изненадата, която й готвех, щеше да ме разчувства.

— Сделката е следната — казах аз. — Има някои неща, които искам да знам. Ако ми ги кажеш, ще направя онова, което искаш от мен.

Майка ми откъсна едно глухарче от тревата и го духна.

— Или какво?

— Или ще кажа истината и ти ще гниеш тук до смъртта си.

Чух тревата да прошумолява, когато тя се раздвижи. Погледнах към нея — лежеше по гръб и съсредоточено разглеждаше стъблото, чието пухче беше издухала.

— Сюзън може да омаловажи показанията ти по много начини.

— Нуждаеш се от мен — казах аз. — Знаеш го. Каквото и да казва тя.

— Изглеждаш отвратително, между другото — каза тя. — Като проститутка в мотел на булевард Сънсет, която прави минети в паркираните коли срещу петнайсет долара.

— Външният ми вид може да се промени според изискванията ти — казах аз. — Ще си обуя и чорапки до коленете, ако искаш. — Тя въртеше глухарчето между дланите си. — Аз съм онази, която може да им каже, че Бари е имал параноична фикция. Че те е преследвал. Мога да кажа, че е заплашвал да се самоубие и да го направи да изглежда така, сякаш ти си го убила, за да те накаже, задето си го напуснала. — Размазаните й черти зад стъклото с вградена бодлива тел. — Аз съм тази, която знае колко зле беше ти в Сибил Бранд. Когато дойдох да те видя тогава, ти дори не ме позна.

Още ми прилошаваше, като си спомнех.

— Ако се съглася с този разпит.

Тя хвърли настрани стеблото на глухарчето.

— Да.

Изрита гуменките си и провлече стъпала по тревата. Протегна крака пред себе си и се подпря на лакът, сякаш беше на плажа. Втренчи поглед в стъпалата си, удряше ги лекичко едно в друго при основата на пръстите.

— Преди имаше някаква деликатност у теб. Някаква прозрачност. Сега си станала тежка, непрозрачна.

— Кой е баща ми? — попитах аз.

— Един мъж. — Гледаше босите си палци и ги потупваше един в друг.

— Клаус Андерс, без презиме — казах аз, чоплейки една коричка от заздравяваща драскотина върху ръката си. — Художник. Четиридесетгодишен. Роден в Копенхаген, Дания. Как се запознахте?

— Във Венис. — Продължаваше да гледа стъпалата си. — На едно от онези партита, които продължават през цялото лято. Той държеше наркотиците.

— Приличате си като брат и сестра — казах аз.

— Той беше много по-възрастен от мен. — Обърна се по корем. — Беше на четирийсет, рисуваше биоморфични абстракции. По онова време вече не бяха на мода. — Раздели тревата на път като нечия късоподстригана коса. — Той въобще си беше такъв, старомоден. Идеите му, нещата, които предизвикваха ентусиазма му. Посредствен. Не знам какво съм видяла у него.

— Не ми казвай, че не знаеш, стига с тия простотии.

Тя въздъхна, уморявах я. И какво от това.

— Беше много отдавна, Астрид. Преди няколко живота най-малко. Вече не съм същият човек.

— Лъжеш — казах аз. — Съвсем същата си.

Тя мълчеше. Преди никога не я бях обиждала.

— Такова дете си още. — Виждах как се бори да запази самообладание. Друг никога не би могъл да го забележи, но аз познавах по кожата й, която сякаш изтъняваше около очите, а носът й се изостряше с още един милиметър. — Взела си на сериозно пропагандата ми.

— Ами обясни ми тогава — казах аз. — Какво си видяла у него?

— Удобство навярно. С него се живееше лесно. Не беше по мисленето. Бързо се сприятеляваше. На всички викаше „приятелче“. — Усмихна се едва-едва, все така загледана в тревата, която разделяше, сякаш преглежда досие. — Голям и лесен. Нищо не изискваше от мен.

Да, това можех да го повярвам. Мъж, който има изисквания към нея, никога не би привлякъл вниманието й. Страстта и огънят трябваше да бъдат нейни.

— И после?

Изскубна шепа трева и я захвърли.

— Толкова ли държиш да говорим за това? За някакъв си стар кинопреглед?

— Аз искам да го изгледам.

— Рисуваше, повече се друсаше, отколкото рисуваше. Ходеше на плажа. Беше посредствен. Няма кой знае какво за разказване. Не че беше тръгнал наникъде, просто вече беше пристигнал.

— И после ти си забременяла.

Тя ми хвърли един убийствен поглед.

— Не съм „забременяла“. Това го оставям на неграмотните ти приятелчета. Аз реших да те родя. Забележи, че „решение“ е ключовата дума. — Разпусна косата си и я разтърси, за да падне полепналата трева. Беше като сурова коприна на филтрираната светлина. — Каквито и фантазии да се въртят в главата ти, раждането ти не беше случайност. Грешка, може би, но не и случайност.

Грешките на една жена…

— Защо той? Защо тогава?

— Имах нужда от някого, нали? Той беше красив, добродушен. Нямаше нищо против идеята. Voila.

— Обичаше ли го?

— Не искам да говоря за любов, това семантично гнездо на плъхове. — Изправи дългите си, стройни крака, стана и заизтупва роклята си. Облегна се на ствола на дървото — с едното стъпало върху бялата кора и с ръце, скръстени за по-добро равновесие. — Имахме твърде гореща сексуална връзка. Човек не обръща внимание на доста неща. — В бялата дървесина над главата й някоя от жените беше издраскала „Мона’76“.

Вдигнах очи към нея — моята майка, жената, която познавах и която така и не опознах наистина; жената, която винаги бе на крачка от изчезването. Този път нямаше да й позволя да ми се измъкне.

— Ти си го боготворяла. Прочетох го в дневника ти.

— Това едва ли е точната дума — каза тя, загледана в пътя. — Боготворенето предполага нещо духовно. Аз бих потърсила дума с по-земно значение.

— И после съм се родила аз.

— После се роди ти.

Представях си ги: и двамата руси, той — с широката си усмивка, вероятно надрусан до неузнаваемост, тя — уютно сгушена в тежката му ръка.

— Той обичаше ли ме?

Тя се засмя, иронични запетайки се вдълбаха от двете страни на устата й.

— Боя се, че самият той беше едно голямо дете. Обичаше те така, както момчетата обичат любимата си костенурка или количките си. Водеше те на плажа и с часове играеше с теб, подхвърляше те във вълните. Или те зарязваше в кошарката и излизаше да пие с приятелите си, когато беше негов ред да те гледа. Веднъж се прибрах у дома и се оказа, че е имало пожар. Напоените му с терпентин парцали и четки се запалили и след пет минути цялата къща пламнала. Него никъде го нямаше. Чаршафчето в кошарката ти бе обгорено по краищата. Цяло чудо бе, че не си изгоряла жива.

Опитах се да си спомня — кошарката, пожара. Смътно си спомнях миризмата на терпентин — миризма, която открай време обичах. Но миризмата на пожар, този всепроникващ мирис на опасност, винаги бях свързвала с майка си.

— Това сложи край на нашата идилия. Беше ми писнало от посредствеността му, от вечните му извинения. Малкото пари, които имахме, ги изкарвах аз, той живееше на гърба ми, а вече нямахме и дом. Казах му, че всичко е свършило. Той нямаше нищо против, повярвай ми, в този край нямаше сълзи! Така свършва сагата на Ингрид и Клаус.

Но единственото, за което можех да мисля аз, беше големият мъж, който ме подхвърля над вълните. Почти можех да си го спомня. Усещането за бълбукащите като смях вълни по краката ми. Миризмата на морето и неговия шум.

— Някога опита ли се да ме види, по-късно?

— Защо искаш да знаеш цялата тази безполезна история? — сопна ми се тя и се отблъсна от дървото. Клекна, така че да ме гледа в очите. Пот избиваше на мъниста по челото й. Бельото й се виждаше. — Само ще те заболи, Астрид. Исках да те предпазя от всичко това. В продължение на дванайсет години стоях между теб и тези безсмислени факти от нечие чуждо минало.

— Моето минало.

— За бога, та ти беше бебе — каза тя и отново се изправи, приглаждайки дънковата рокля по хълбоците си. — Недей да търсиш някакъв измислен обект, върху който да прехвърлиш чувствата си.

— Отговори ми на въпроса.

— Не, не се опита да те види. Е, по-добре ли ти стана сега? — Отиде до оградата и се загледа в пътя, в прахта и боклуците, които вятърът разнасяше, в отпадъците, заседнали сред бурените от другата страна на шосето. — Един-два пъти намина да види дали си добре. Но аз недвусмислено му дадох да разбере, че присъствието му е нежелателно. И толкова.

Замислих се за него, за глуповатото му лице, дългата руса коса. Не ме е наранил нарочно. Трябвало е да му даде още един шанс.

— Въобще не ти е хрумнало, че аз може да искам да имам баща.

— В древните времена не е имало бащи. Жените се съвкупявали с мъже в полето и бебетата им се появявали девет месеца по-късно. Бащинството е един сантиментален мит, като деня на влюбените. — Обърна се с гръб към мен, аквамариновите й очи изглеждаха бледи върху потъмнялото й от слънцето лице, като престъпление в осветена стая зад завеси. — Тези отговори достатъчни ли са, или имаш още въпроси?

— И никога повече не се е върнал? — попитах тихо, молейки се да не е вярно, че има още нещо, още поне мъничко повече. — Никога не ти се е обаждал след това, не е искал да ме види?

Тя отново клекна, прегърна ме с една ръка и опря глава на моята. Поседяхме така известно време.

— Обади се веднъж, когато ти беше на… не знам. На седем или осем? — Прокара пръсти през косата ми. — Беше дошъл на екскурзия от Дания с жена си и двете си малки деца. Искаше да се срещнем в някой парк, аз да седна на пейка и да си играя с теб, така че той да може да те види.

— И отидохме ли? — Просто исках да продължава да ме прегръща.

— Звучеше като сюжет на слаб филм — отговори тя. — Казах му, да върви по дяволите!

Беше се обадил, беше искал да ме види, а тя му беше отказала. Без да ме попита, без дори да го спомене. Преряза ме през гърлото, като удар с маркуч.

Изправих се и отидох да се облегна на дървото — от другата му страна, където тя почти не можеше да ме види от мястото си. Аз обаче я чувах.

— Ти поиска да узнаеш. Не обръщай камъните, ако не искаш да видиш белезникавите същества, които живеят отдолу.

— Знаеш ли къде е сега?

— Последно чух, че купил ферма на един от датските острови. На Аеро мисля. — Когато погледнах иззад дървото, тя си играеше с гуменките си — разхождаше ги, нахлузени на ръцете й. — Китно местенце, но ако жена му не разбира от тази работа, досега със сигурност са изгубили фермата си. — Вдигна очи тъкмо на време, за да улови погледа ми, и се усмихна със своята всезнаеща полуусмивка — не широката усмивка на баща ми, а онази, която казваше, че е прочела мислите ти и нищо не е останало скрито от нея. — Защо, да не смяташ да се натресеш на отдавна загубения си баща и семейството му? Не се изненадвай, ако не заколят угоено теле в твоя чест.

— Това е за предпочитане, вместо теб и твоите нови деца — казах аз. Горещината извираше на вълнички от настилката на шосето, усещаше се миризмата на размекнат асфалт.

— А! — Тя се отпусна по гръб на тревата — с ръце под главата и крака, скръстени при глезените. — Предупредих ги, че едва ли ще ги посрещнеш с отворени обятия. Но те са нежни души. Идеалисти. Решиха да опитат. Толкова се гордееха със статията. На теб хареса ли ти, между другото?

— Изхвърлих я.

— Жалко.

Враните внезапно излетяха от дървото на залпове. Слушахме крясъците им, които заглъхваха в далечината. По шосето мина камион, следван от пикап с двойни задни гуми, повлякъл след себе си кънтри музика — абсурдно жизнерадостна. Като в Гуанахуато, помислих си аз и знаех, че майка ми си мисли същото.

Ризата ми не попиваше потта, която се събираше на вадички и се просмукваше в колана на полата ми. Чувствах се така, сякаш съм крачила през петмез.

— Кажи ми за Ани.

— Защо така си се вкопчила в миналото? — Тя седна, нави косата си на тила и я закрепи с молива. Гласът й беше остър, раздразнителен. — Какво е миналото — просто купчина плесенясали вестници в гаража на някой старец.

— Миналото все още се случва. Въобще не е спирало. Коя е Ани?

Вятърът разклати гъстите лъскави листа на фикуса и това беше единственият звук. Тя приглади косата си с решителни движения, сякаш излизаше от басейн.

— Една съседка. Прибираше деца, занимаваше се с прането на хората.

Миризмата на пране. Панерът за пране — сядах в него с другите деца, играех си на лодка. Малките квадратчета. Беше жълт. Влачехме го по пода на кухнята.

— Как изглеждаше?

— Дребна. Приказлива. — Заслони очите си с ръка. — Носеше от онези ортопедични сандали.

Жълт линолеум, нашарен с десен от разноцветни петънца като пръски боя. Подът е хладен, когато допреш бузата си до него. И краката й. Почернели от слънцето. Боси крака в сандали. Но не успявах да видя лицето й.

— Тъмна или руса?

— Тъмна. Права коса с къс бретон.

Не можех да си спомня косата. Само краката. И как по цял ден пееше с радиото.

— А ти къде си била?

Майка ми мълчеше. Притисна очите си с ръка.

— Как е възможно да си спомняш всичко това?

Всичко, което знаеше за мен, всичко, с което се разхождаше наоколо в тънката обвивка на черепа си, като в някакво подземие. Исках да го разчупя и да изям мозъка й като рохко яйце.

— За момент си представи живота ми — тихо каза тя и събра дланите си като лодка, сякаш държеше живота си в раковина. — Представи си колко неподготвена съм била да бъда майка на малко дете. Изискването да се превъплътиш в първообраза. Всеотдайната всевечна женственост! Едва ли съществува нещо по-чуждо на природата ми. Бях жена, свикнала да следва линията на някакво любопитство или склонност, докато тя не ме доведе до логичния завършек. Бях свикнала да имам време за мислене, свобода. Чувствах се като заложник. Можеш ли да разбереш, колко бях отчаяна?

Не исках да разбирам, но добре си спомнях Катлин, която вечно ме дърпаше и дърпаше за нещо: „Аси, сокце! Сокце!“ Деспотичната й настоятелност. От другата страна на оградата, покрай главата на майка ми младите жени в Приемното гледаха как една от тях мете циментовия двор — мете ли мете, сякаш в израз на някакво покаяние.

— Такива са бебетата. Какво си мислеше ти — че съм могла да те забавлявам? Че двете сме можели да си обменяме мисли за Джоузеф Бродски?

Тя седна, кръстоса крака и отпусна ръце на коленете си.

— Мислех си, че двамата с Клаус ще живеем щастливо до края на живота си. Адам и Ева в колиба, обрасла с лозници. Крачех сред първообрази. Изобщо не бях с ума си.

— Била си влюбена в него.

— Да, бях влюбена в него, доволна ли си? — извика ми тя. — Бях влюбена в него и — таз година булка, догодина люлка, и всичките тия дрънканици. А после се роди ти и една сутрин се събудих, женена за слаб и себичен мъж, когото не можех да понасям. А ти, ти само искаше, искаше, искаше! Мамо, мамо, мамо, докато не си помислех, че съм в състояние да те заблъскам в стената!

Доповръща ми се. Не ми беше никак трудно да го повярвам, да го видя. Виждах го пределно ясно. И разбрах защо никога не ми беше казвала за това, защо милостиво се бе въздържала да го спомене.

— И си ме оставила там.

— Всъщност нямах такова намерение. Просто те оставих в къщата й за следобеда, за да отида на плажа с приятели. После се оказа, че те имали приятели в Енсенада и аз отидох, и се чувствах чудесно, Астрид. Да бъда свободна! Не можеш да си го представиш. Да влизам сама в банята. Да си поспивам следобед. Да правя любов по цял ден, ако поискам. Да се разхождам по плажа, без да ми се налага да мисля, къде, по дяволите, е Астрид. Какво прави Астрид? Къде ще се пъхне? И без да си ми на главата през цялото време: „Мамо, мамо, мамо“, свряна в краката ми като паяк…

Тя потръпна. Още си спомняше докосването ми с отвращение. Зави ми се свят от омраза. Това беше моята майка. Жената, която ме е отгледала. Какъв шанс съм могла да имам въобще!

— Колко време те нямаше? — Гласът ми беше равен и мъртъв.

— Една година — тихо каза тя. — Плюс-минус няколко месеца.

И аз й повярвах. Цялото ми тяло казваше, че е вярно. Всички онези нощи, в които я чаках да се върне, ослушвах се за ключа й в ключалката. Нищо чудно! Нищо чудно, че се налагаше да ме откъсват със сила от нея, когато започнах да ходя на училище. Нищо чудно, че винаги се притеснявах, дали някоя вечер няма да забрави да се прибере. Вече го бе правила!

— Но ти задаваш неправилно въпроса — каза тя. — Не ме питай, защо съм те оставила. Питай, защо се върнах!

Камион с голямо открито ремарке изтрака по шосето към магистралата. Усетихме миризмата на конете в ремаркето, видяхме лъскавите им хълбоци над задната преграда и аз се сетих за конните надбягвания, за Гордостта на Медея.

— Трябвало е да ти завържат тръбите.

Внезапно тя се изправи. Сграбчи ме за раменете и ме залепи за дървото. Очите й бяха облачно сини — море, потънало в мъгла.

— Можех да те оставя там, но не го направих. Не разбираш ли? Поне веднъж постъпих правилно. Заради теб!

— Браво на теб!

В очите й виждах, че иска да ме удари, но не можеше — щяха моментално да сложат край на посещението. Вдигнах глава, знаех, че белите белези лъщят на слънцето.

Тя пусна раменете ми.

— Преди никога не си била такава — каза тя. — Толкова си безмилостна. Сюзън ме предупреди, но аз си мислех, че е било просто поза, за пред нея. Загубила си същността си, онази замечтаност, онази твоя нежност.

Гледах я и не й позволявах да отклони поглед. Бяхме на едно равнище — очи срещу очи, но аз бях с по-едри кости и навярно бих я победила в честен двубой.

— Човек би помислил, че това ще ти хареса. Нали това те дразнеше у Клеър? Нежността й? Бъди силна, казваше ти. Аз презирам слабите.

— Исках да си силна, но цялостна — каза тя. — А не унищожена, като сега. Като бомбардиран град си. Плашиш ме.

Усмихнах се. Харесваше ми мисълта, че я плаша. Нещата наистина се бяха обърнали.

— Теб, великата Ингрид Магнуссен, богинята на септемврийските пожари, света Санта Ана, владетелката на живота и смъртта?

Тя протегна ръка, сякаш да докосне лицето ми — като сляпа, но не можа да ме достигне. Щях да я изгоря, ако ме докоснеше. Ръката й застина във въздуха, колебаеше се. Виждах, че я е страх.

— Ти беше единственото наистина добро нещо в живота ми, Астрид. След като се върнах за теб, никога не сме се разделяли, не и преди да се случи това.

— Преди убийството, имаш предвид.

— Не, това. Ти, сега. — Жестът, опитът да ме достигне се стопиха като залез. — Знаеш ли, когато се върнах, ти ме позна. Седеше до вратата, когато влязох. Вдигна очи, усмихна се и протегна ръчички да те взема. Сякаш ме беше чакала.

Исках да разрежа този момент със синия пламък на ацетиленова горелка. Исках да го превърна в пепел и да го разпръсна по вятъра, така че парченцата никога да не се съберат отново.

— Винаги съм те чакала, майко. Това е постоянната величина в моя живот. Да те чакам. Дали ще се върнеш, дали няма да забравиш, че си ме вързала пред някой магазин, че си ме оставила в автобуса?

Ръката се протегна отново. Предпазливо, но този път леко докосна косата ми.

— Още ли е така?

— Не — казах аз и блъснах ръката й. — Спрях да те чакам, когато Клеър ми показа какво е да си обичан.

Сега тя изглеждаше уморена, понесла товара на четирийсет и деветте си години до последния ден. Вдигна гуменките си.

— Искаш ли нещо друго? Изпълних ли моята част от сделката?

— Съжалявала ли си някога за това, което направи?

Изражението в очите й беше горчиво като беладона.

— Питаш ме за съжалението? Нека ти кажа някои неща за съжалението, скъпа. Няма смисъл в него. Не можеш да намериш началото на веригата, която ни доведе от там до тук. Трябва ли да съжаляваш за цялата верига, за въздуха помежду им, за всяка отделна брънка, сякаш би могла да ги разделиш? За началото, което завърши толкова зле ли съжаляваш, или за самия край? Мислила съм по този въпрос повече, отколкото ти въобще би могла да започнеш да си представяш.

Не бях вярвала, че ще доживея деня, в който майка ми — Ингрид Магнуссен, ще признае, че съжалява. Сега, когато стоеше пред мен и трепереше от усилието, не знаех какво да кажа. Беше като да видиш как реката потича обратно.

Стояхме там и се взирахме в празното шосе.

— Какво ще правиш, когато излезеш оттук? — попитах я аз. — Къде ще отидеш?

Тя изтри потта от лицето си с яката на роклята. Секретарки и служителки излизаха от тухлената административна сграда. Привеждаха се срещу горещия вятър, придържаха полите си да не хвръкнат, отиваха да обядват в някоя хубава закусвалня с климатик. Когато ме видяха с майка ми, скупчиха групата си и заприказваха нещо. Виждах, че вече се е превърнала в знаменитост. Гледахме ги как палят колите си, знаех, че тя си представя как държи в ръка тези ключове, натиска педала за газта, индикаторът за горивото — на максимум.

Тя въздъхна.

— Когато Сюзън си свърши работата, аз ще съм се превърнала в домашно божество, в нещо като леля Джемима, пехотинката от Пилсбъри. Ще мога да си избирам къде да преподавам. Ти къде би искала да отидеш, Астрид? — Тя погледна към мен, усмихна ми се, беше ми подала морковче. Напомняше ми за кой край на дъската и така нататък.

— Дотогава ще минат години — казах аз.

— Не можеш да го направиш сама. Трябва ти подходяща среда, връзки. Хора, които да инвестират в успеха ти. Виж мен, Господ ми е свидетел. Трябваше да вляза в затвора, за да ме забележат.

Колите потеглиха, чакълът изхрущя под гумите им. Камий излезе от павилиона и посочи часовника си. Край. Чувствах се празна и употребена. Каквото и да си бях мислила, че ще постигна като узная истината, не беше станало. Това беше последната ми надежда. Исках да я заболи така, както мен ме болеше. Много го исках.

— Е, и как е, като знаеш, че на мен вече не ми пука? — казах аз. — Че ще направя всичко, за да получа, каквото искам? Дори ще излъжа заради теб, при това — без да ми мигне окото. Сега съм същата като теб, нали? Гледам света и питам какъв е моят дял.

Тя поклати глава и заби поглед в босите си, почернели от слънцето крака.

— Ако можех да върна всичко, щях да го направя, Астрид. — Вдигна очи към мен. — Трябва да ми повярваш. — Очите й, проблясващи на слънцето, бяха с абсолютно същия цвят като на басейна, в който плувахме двете през лятото, когато я арестуваха. Исках отново да плувам там, да се потопя в тях.

— Тогава кажи, че не искаш да свидетелствам — отвърнах аз. — Кажи, че не искаш да бъда такава. Кажи, че ще пожертваш остатъка от живота си, за да стана отново такава, каквато бях преди.

Тя обърна синия си поглед към пътя — този път, красивия път, който сънуваха жените в затвора. Пътят, който веднъж вече ми беше оставила. Косата й — като дим на вятъра. Над главите ни листата се огъваха напред-назад под напора на вятъра като боксьор, налагащ малка боксова круша, във въздух, който миришеше на прериен пожар и млечни крави. Тя притисна ръце към очите си, после ги плъзна надолу към устата си. Гледах я как се взира в пътя. Сякаш се беше загубила там, заключена в един копнеж, търсеща изход, някоя скрита врата.

Усетих внезапен пристъп на паника. Бях допуснала грешка, точно както когато играех с Рей на шах и със секунда закъснение разбирах, че съм направила погрешния ход. Бях задала въпрос, чийто отговор не можех да си позволя да узная. Точно това не исках да знам. Камъкът, който никога не трябва да бъде преобръщан. Знаех какво има отдолу. Не ми трябваше да ги виждам — отвратителните, безоки белезникави същества, които живеят под него.

— Виж какво, забрави. Сделката си е сделка. Дай да го оставим, както си е.

Вятърът изплющя с опасния си бич във въздуха, представих си, че виждам дъжда от искри, че помирисвам пепелта. Уплаших се, че не ме е чула. Още приличаше на острие на кинжал; ръцете й бяха скръстени върху дънковата рокля.

— Ще кажа на Сюзън — промълви тя. — Ще й кажа да те остави на мира.

Знаех, че съм я чула, но не го вярвах. Чаках да стане нещо — нещо, което да ме накара да повярвам, че е вярно.

Тогава майка ми се върна при мен, прегърна ме, отпусна лице върху косата ми. Надуших виолетките й, макар да знаех, че е невъзможно.

— Ако можех да върна времето дори наполовина, бих дала всичко, за да го направя — каза тя в ухото ми.

Моята майка ме обичаше. Би проляла кръвта си за мен, би умряла за мен. Големите й ръце нежно галеха косата ми. Това беше всичко, което някога съм искала. Това откровение. Възможността звездите да застинат неподвижни.