Джанет Фич
Белият олеандър (27)

27.

Кристалните дни на март, този изключителен месец сред сезоните, настъпиха като благослов, царствени и пропити от уханието на кедър и бор. Режещи студени ветрове отнесоха всяка нечистотия от въздуха, толкова ясен, че се виждаха планинските хребети чак до Ривърсайд — с ясни като в детска илюстрация контури и облаци, които се трупаха около снежните им склонове като в телевизионно предаване за Еверест. В новините съобщиха, че снеговете се били спуснали до хиляда и петстотин метра надморска височина. Бяха ултрамаринови дни, обточени с хермелин, а нощите изваждаха на показ всичките си десетки хиляди звезди, святкащи в небето като доказателство, като сметка, втъкана в основата на някои фундаментални истини.

Колко ясно беше всичко без майка ми, която да наднича през очите ми. Бях преродена — като сиамски близнак, който най-накрая е бил разделен от товара на своя омразен двойник. Будех се рано, пълна с очаквания като малко дете, в един свят, умит от отровната мъгла на моята майка, от млечните й миризми. Искрящото синьо на този март щеше да бъде моята метафора, моята емблема, като робата на Дева Мария — синя, обточена с хермелин, среднощночерна, обшита с диаманти. Коя щях да бъда сега, когато си бях възвърнала личността, за да бъда Астрид Магнуссен, най-накрая сама.

Скъпа Астрид,

Браво! Макар като поезия в писмото ти да има какво още да се желае, то поне говори за някаква искра, потенциал за огън, които никога не бих предположила, че притежаваш. Но не вярвам наистина да мислиш, че толкова лесно можеш да прережеш връзките си с мен. Аз живея в теб, в костите ти, в деликатните извивки на мозъка ти. Аз съм те създала. Аз оформих мислите, които имаш, настроенията, които изживяваш. Кръвта ти шепти моето име. Дори когато се бунтуваш, пак си моя.

Искаш разкаянието ми, настояваш да се засрамя? Защо искаш да бъда по-малко от това, което съм, така че да ти е по-лесно да ми обърнеш с безразличие гръб? Предпочитам да ме смяташ за гротескна, за пращяща от фантазии.

Вече не ме държат в Ад Сег — благодаря, че попита. Покрай другите послания, завръщането ми в „Барнбърг Б“ чакаше и едно писмо от „Харпърс“. Ах, какви похвали само, новата Плат в затвора! (Макар да не съм склонна към самоубийство, нито съм някаква сварена поетеса с глава между картофите).

Не се отказвай толкова лесно от мен, Астрид. Има хора, които се интересуват от моя случай. Няма да гния тук като Човека с желязната маска. Наближава новото хилядолетие. Всичко може да се случи. И ако трябваше да ме вкарат несправедливо в затвора, за да ме забележат от „Харпърс“ — е… човек почти може да каже, че си е заслужавало.

А като си помисля, че докато бях навън, се радвах и на написан на ръка отказ от „Дог Брет Ривю“!

Ще публикуват една дълга поема на птичи теми — затворническите врани, мигриращите гъски, използвах дори и гълъбите, помниш ли ги? На Сейнт Андрюс Плейс. Разбира се, че ги помниш. Ти помниш всичко. Беше те страх от рушащия се гълъбарник, не искаше да излезеш на двора, докато не разритам плъзналите по земята лози, за да изгоня змиите.

Винаги те беше страх не от това, от което трябва. За мен фактът, че гълъбите се връщат, макар къщата им отдавна да се беше предала на лозите, беше далеч по-застрашителен.

Защо искаш да ме отпишеш? Ами, опитай. Само внимавай, когато режеш дъската, на която стоиш, провери кой от краищата й е закован за кораба.

Аз ще оцелея, но ще оцелееш ли ти? Имам си последователи — наричам ги моите деца. Млади, проникновени творчески натури, сияещи от възхищение, които идват тук на поклонение от Фонтана и Лонг Бийч, от Сонома и Сан Бернардино, идват чак от Ванкувър, Канада. И, ако мога така да се изразя, те са ми по вкуса много повече от разни сълзливи актриси с брачни халки от два карата. Те твърдят, че са създали мрежа от феминистки ренегати, лесбийки и любителки на пърформънса по целия Западен бряг, нещо като Подземно движение на богините. Готови са да ми помогнат по всички възможни начини, готови са да ми простят всичко. За разлика от теб. Защо?

От майка ти с любов,

Мастурбираща Гнилоч Врана

P.S. Имам изненада за теб. Току-що се срещнах с една нова адвокатка, Сюзън Д. Валерис. Да ти е познато името? Адвокатка на прокълнатите жени! Онази, с черните букли и червените устни! Дошла е да се възползва от моето мъченичество. Не й се сърдя. Има повече от достатъчно за всички.

Стоях на прага и гледах как облаците се вдигат от склоновете на планината. Щяха да я освободят. Беше убила човек, той беше само на трийсет и две. Какво значение има, че е поетеса, новата Плат в затвора? Един човек беше мъртъв заради нея. Не беше съвършен, беше егоист, човек с недостатъци, и какво от това. Тя щеше да го направи отново — следващия път, поради още по-дребна причина. Виж какво направи с Клеър. Не можех да повярвам, че някой адвокат би се заел да я представлява.

Не, тя си измисля всичко това. Опитва се да ме хване в капан, да ме препъне, да ме набута обратно в чувала си. Нямаше да стане, вече не можеше да стане. Бях се освободила от утробата й, нямаше да ме примами обратно. Нека повива във фантазии новите си деца, да заговорничи с тях под фикусите в двора за посетители. Аз знаех много добре от какво трябва да се страхувам. Те нямаха представа, че в лозите има змии.

 

 

В четвъртия час по американска история в Маршалската гимназия имахме урок за Гражданската война. Учениците бяха насядали по первазите на прозорците и по плотовете на библиотечките в претъпканата класна стая. Парното не работеше и господин Делгадо носеше дебел зелен пуловер, който някой му беше изплел. Пишеше на дъската, хванал тебешира по особен начин. Написа думата „Гетисбърг“, докато аз се опитвах да уловя едрата плетка на пуловера и непохватната му стойка в тетрадката си на редове. После насочих вниманието си към учебника по история, който стоеше разтворен на чина, и към картинката на великото бойно поле.

Вкъщи я бях разглеждала под лупа. Без лупа не можеше да се види, но телата на картинката бяха без обувки, без пушки, без униформи. Лежаха върху рядката трева по чорапи, белите им очи се взираха в облачното небе и не беше ясно на чия страна са. Пейзажът свършваше зад една редица от дървета в далечината като декор на сцена. Войната беше продължила по пътя си, останали бяха единствено мъртвите.

През трите дни на битката 150 000 мъже се бяха сражавали в Гетисбърг. Всеки трети загинал. 50 000 мъртви мъже. Не успявах да възприема величината на тази цифра. Сякаш някаква огромна дупка се беше отворила в тъканта на съществованието и петдесет хиляди човешки души бяха минали през нея за три дни. Клеър умря, Бари умря, но в Гетисбърг са умрели петдесет хиляди. Как може Господ да ги е гледал как умират, без да се разплаче? Как е позволил слънцето да изгрее над Гетисбърг?

Спомних си как веднъж с майка ми отидохме да видим едно бойно поле във Франция. Качихме се на влака и дълго пътувахме на север. Майка ми беше облечена в синьо, имаше някаква жена с гъста черна коса и мъж с износено кожено яке. Ядохме шунка и портокали във влака. Отвътре по портокалите имаше петна, сякаш кървяха. На гарата купихме макове и се качихме на такси, което ни откара извън града. Колата спря в края на едно огромно поле. Беше студено, кафеникавата трева се превиваше под напора на силния вятър. Бели камъни лежаха, пръснати по полето — спомних си, колко празно ми се стори и как вятърът ме пронизваше през тънкото палто. Къде е, попитах аз. Ici^[1], каза мъжът, поглаждайки русите си мустаци. В косата му имаше бял хоросан.

Взирах се в късата, полягаща на вълни трева, но не можех да си представя умиращите войници, рева на оръдията, беше толкова тихо, толкова празно, а макът в ръката ми пулсираше, червен като сърце. Направиха си снимки на фона на жълтеникаво-сивото небе. По пътя обратно жената ми даде шоколадче в жълта опаковка.

Още усещах вкуса на шоколада, чувствах червенината на мака в ръката си. И мъжа. Etienne. Светлината се сипваше през таванското прозорче в ателието му, стъкло с вградена телена мрежа. Там винаги беше студено. Подът беше от сив цимент. Имаше стара сива кушетка, подпряна върху купчини вестници и всичко беше покрито с бял прах от хоросана, който използваше за направата на статуите си — хоросан, покриващ тел и парцаливи черги. Играех си с една дървена кукла, която слагах да позира, докато позираше майка ми.

Толкова много бяло — тялото й, хоросанът и прахът — бяхме бели като хлебари. Старата електрическа печка, която той поставяше близо до високото й столче не топлеше, затова пък бръмчеше досадно и разпръскваше миризмата на опърлени косми. Той пускаше френски рок енд рол. И досега можех да усетя студа в онази стая. Там имаше закачен на кука скелет, който можех да накарам да танцува.

Тя ме изпрати до магазина долу за бутилка мляко. Une bouteille du lait, повтарях си аз, докато отивах натам. Не исках да ходя, но тя ме накара. Млякото се продаваше в бутилки с капачка от блестящ станиол. Загубих се по обратния път. Обикалях в кръг, прекалено уплашена, за да се разплача, притиснала млякото до гърдите си в сгъстяващия се мрак. Накрая умората ме надви и аз седнах на стълбите пред една жилищна кооперация, до звънците — тъмни, с изключение на местата, където ги докосваха пръстите, там бяха светли. Остъклена врата с извита дръжка. Миризма на френски цигари и автомобилни газове. Нечии панталони от каша минаха покрай мен, найлонови чорапи и високи обувки, вълнени палта. Бях гладна, но не смеех да отворя млякото, страх ме беше, че тя ще се ядоса.

Внезапно видях празните прозорци от съня си.

Ou est ta mama? Попитаха найлоновите чорапи, попитаха панталоните от каша. Elle rivient, казах аз, но не го вярвах.

Майка ми изскочи от едно такси в плетеното си вълнено палто с бродерията и пухкавите краища. Изкрещя ми, сграбчи ме. Бутилката се изплъзна от ръцете ми. Как изглеждаше млякото по тротоара? Блестящо бяло сред остри парченца стъкло.

По пътя към къщи прерисувах снимката на бойното поле и й я изпратих, заедно с четири изрязани думи, които пъхнах неподредени в плика.

КОЯ НАИСТИНА СИ ТИ?

След вечеря седнах на килимчето в стаята си и се заех да изрязвам силуетни марионетки от кориците на стари списания и да ги пришивам към бамбукови клечки, които си бях запазила от „Тайни Тай“. Бяха митични фигурки — наполовина животни, наполовина хора: Маймунския крал, мъжът с еленови рога, когото принасяли в жертва всяка година с надежда за по-добра реколта, мъдрия кентавър Широн, Изида с кравешката глава, Медуза и Минотавъра, Мъжът Коза и Жената Бяла врана, и Господарката на лисиците с последния си подъл план за забогатяване. Дори тъжния Дедал и неговото покрито с пера момче.

Тъкмо пришивах ръката на Минотавъра към тялото му, когато някой тихо почука на вратата. Мускус, миризмата на нещо откраднато. Сергей се облегна на касата, скръстил мускулестите си ръце, в снежнобяла риза и дънки, с огромен златен часовник на китката. Очите му пробягаха из стаята, отбелязвайки безпорядъка — натрупани в кашони дрехи, моите чанти с папки за рисуване голям формат, пердетата на цветя, които избледняваха в пастелно еднообразие. Погледът му погълна всичко, но не като художник, който вижда формата и светлосенките. Този поглед беше на професионалист, който мълчаливо преценява възможностите — ще може ли да изнесе желаното през прозореца и да го натовари на камиона. Нищо от онова, което видя, не си заслужаваше вниманието. Изтъркан килим, стари легла, хартиения кон на Ивон, преспапие с конфети от лъскав станиол вместо сняг, на което пишеше „Разходка в Юнивърсъл Студиос“. Той поклати глава.

— И куче не би трябвало да живее тук — каза той, — Астрид. Какво ще правиш?

Завързах ръката на минотавъра за клечката, нагласих го пред лампата и я задвижих нагоре-надолу в такт с думите.

— И куче не би трябвало да живее тук — казах аз, имитирайки силния му акцент. — Виж, деца — да. Но кучета — не. Не кучета. — Минотавърът посочи към него. — Какво са ти направили кучетата?

— Играеш си с кукли — усмихна се той. — Понякога си жена, понякога — малко момиченце.

Сложих Минотавъра в една консервна кутия при останалите — букет от хартиени полубогове и чудовища.

— Рена не е тук. Излезе с Наталия по работа.

— Кой казва, че съм дошъл при Рена?

Сергей се отлепи от касата на вратата и влезе — небрежно, просто разхождайки се, невинен като крадец в универсален магазин. Вземаше разни неща и ги оставяше точно там, откъдето ги беше взел, и през цялото време не вдигна никакъв шум. Не можех да откъсна очи от него. Сякаш някое от моите полуживотни, получовеци бе оживяло, сякаш аз го бях призовала към живот. Колко пъти си бях мислила за този момент, как Сергей ще дойде за мен като котарак, който призивно мяучи върху оградата в задния двор. Почувствах се неудобно, излъчвах някаква женска воня, ясно доловим парфюм на сексуално желание, която той бе последвал и ме бе открил тук, в тъмното.

Сергей взе преспапието на Ивон и го разклати, загледа се в движението на станиолените конфети. Телевизорът в дневната работеше, Ивон се бе потопила в някаква модерна вечерна драма за млади хора, облечени в дрехи на Фред Сегал, модерно подстригани и с проблеми, по-стилни от нейните. Той натопи пръст в макиажа на Ивон и размаза от сенките й по клепачите си.

— Какво ще кажеш? — усмихна се и наклони глава, като се гледаше в огледалото, приглаждайки назад русата си коса, суетно като жена. Наблюдаваше ме в огледалото.

Имаше широки, сънени клепачи, сребристото му отиваше. Приличаше на принц от балетна постановка, но миризмата му определено беше животинска, изпълваше стаята с мускуса си. Бях отмъкнала една негова тениска само заради тази миризма. Чудех се дали е разбрал.

— Астрид. — Той седна на ръба на леглото ми и сложи силната си ръка с вени като въжета върху таблата откъм стената. Дори пружините не изскърцаха, когато се отпусна върху тях. — Защо ме избягваш?

Започнах да изрязвам силуета на една русалка с дълга коса в стил арт нуво от корицата на стар брой на „Сайънтифик Американ“.

— Ти си й гадже. На мен ми харесва тук. Следователно те избягвам.

Онзи мъркащ котешки глас.

— Кой ще й каже? Аз? Ти? Познавам те аз, Астрид, красавице. Не си чак такова добро момиче. Хората мислят, но аз виждам друго.

— И какво виждаш? — попитах аз. Бях любопитна, каква ли странна деформация е претърпял образът ми, преминавайки през отделителната система на неговото съзнание.

— Виждаш ме, харесваш ме. Усещам, че ме гледаш, но после обръщаш очи. Може да те е страх, че ще станеш като нея, да? — Той кимна с глава към предната част на къщата, към Ивон, и описа дъга пред себе си, имитирайки голям корем. — Нямаш доверие. Аз никога няма да ти направя бебе.

Сякаш това беше причината. Страх ме беше, но не от това. Знаех, че веднъж позволя ли му да ме докосне, няма да мога да спра. Спомних си деня, когато майка ми и приятелите й отидоха да пият във въртящия се бар на покрива на Бонавентура Хотел, а мен нещо ме дърпаше към прозорците, бездната ме дърпаше навън. Всеки път, когато се окажех в една стая със Сергей, ме обземаше същото чувство — това приплъзване към голямото пропадане.

— Може пък да харесвам Рена — казах аз, правейки малки разрези по опашката на русалката, които трябваше да минат за люспи. — На жените не има харесва особено да се чукаш с любовниците им.

Усмивката изтри лицето му като парцал.

— Не се притеснявай за Рена. — Той се засмя, тътнещ смях, който дойде някъде изпод хубавия му колан и тесните дънки. — Тя не задържа нещата за дълго. Обича да разменя. Днес Сергей, утре друг. Здрасти патката, чао, не забравяй шапката! Но за теб, нещо друго. Виж.

Той извади от джоба на ризата си някакъв предмет, който привлече погледа ми като светулка. Беше колие, диамант на сребърна верижка.

— Намерих го на улицата. Искаш ли?

Опитваше се да ме купи с откраднато колие? Нямаше как да не се засмея. Намерил го на улицата. На нечие нощно шкафче, по-вероятно. Или около нечий врат дори, откъде да знам? „Свалям една плъзгаща се стъклена врата от двуетажна къща в Мар Виста.“ Педофил, който ти дава бонбонче и ти предлага да те повози с колата си. Значи така мъжете като Сергей прелъстяват жените, които желаят. При положение че само миризмата, гласът и сините въжета на вените по ръцете му бяха достатъчни, тези сънени сини очи, които сега блестяха изпод сребристите клепачи, тази престъпна усмивка.

Той направи тъжна физиономия.

— Астрид. Красиво момиче. Това е подарък от сърцето ми.

Сърцето на Сергей. Този празен коридор, тази непроветрена стая. „Сантименталността е реакция на чувства, каквито в действителност не притежаваме.“ Ако бях добро момиче, щях да се почувствам обидена, щях да го изритам от стаята. Нямаше да обръщам внимание на усмивката му, на формата му в дънките. Но той ме познаваше. Подушваше желанието ми. Усетих как се плъзгам към прозорците, дърпана от разредения въздух.

Той закачи верижката на врата ми. После взе ръката ми и я постави върху слабините си — бяха топли, усетих го как се втвърдява под дланта ми. Беше безсрамно, но и възбуждащо да го пипам там — мъж, когото желаех като пропадане. Той се надвеси и ме целуна така, както исках да бъда целуната — силно и с вкус на снощен запой. Смъкна ципа на полиестерната ми риза, издърпа я през главата ми, свали полата ми и я захвърли на леглото на Ивон. Ръцете му ме събуждаха, през цялото това време съм спала, без дори да го знам, толкова отдавна беше.

После спря и аз отворих очи. Гледаше белезите ми. Проследяваше с пръсти морзовата азбука на кучешките зъби по ръцете и краката ми, после белезите от куршуми — на рамото, гърдите и хълбока, измерваше дълбочината им с палеца си, изчисляваше давността и пораженията.

— Кой ти направи това?

Как можех да започна да му обяснявам кой го е направил. Щеше да се наложи да започна с деня на раждането си. Погледнах към вратата, която стоеше отворена, телевизорът се чуваше.

— Това да не е изложба?

Той безшумно я затвори, разкопча ризата си и я метна на стола, свали панталоните си. Бялото му като мляко тяло със сини вени плашеше — стройно и твърдо като мрамор. Сърцето ми спря при гледката. Как е възможно някой да обърка истината с красотата, помислих си аз, докато го гледах. Истината идваше с помръкнали очи, дръглива или цялата в белези, разложена. Зъбите й бяха развалени, косата — сива и несресана. А красотата беше празна като кратуна, суетна като дългоопашат папагал. Но притежаваше сила. Миришеше на мускус и портокали и те караше молитвено да затвориш очи.

Той знаеше как да ме докосне, знаеше какво ми харесва. Това не ме учуди. Аз бях лошото момиче, което отново е вдигнало крака за бащата. Устата му — върху гърдите ми, ръцете му — на дупето ми, нагоре между краката ми. Нямаше стихове за двама ни, гърчещи се върху жълтата плюшена кувертюра на пода. Завърташе ме в позите, които харесваше — краката ми на раменете му, а той ме язди като казак; изправен с хванати ръце, които да издържат тежестта ми, докато помпи в мен. Видях отражението на телата ни в огледалото на гардероба. С изненада открих колко малко приличах на себе си — с притворените си очи и безсрамната усмивка — не Астрид, не Ингрид, никой, когото да съм виждала преди — голямото ми дупе и дългите ми крака, увити около него. Колко дълга бях, колко бяла!

Скъпа Астрид,

Едно момиче от „Съвременна литература“ дойде да ме интервюира. Искаше да знае всичко за мен. Говорихме с часове; всичко, което й казах, беше лъжа. Ние сме по-големи от собствената си биография, мила моя. Кой би могъл да го знае по-добре от теб. В крайна сметка, каква е биографията на духа? Ти беше дъщеря на творец. Докосваше се до красотата и чудото, попиваше гениалност с бебешкия си сок от ябълки и с целувката за лека нощ. После имаше един Исус от пластмаса и любовник на средна възраст със седем пръста на двете ръце, беше държана за заложница в тюркоаз, беше дъщеричката в памперси на една сянка. Сега си на улица Рипъл, откъдето ми изпращаш картини на мъртви мъже и съставяш слаби стихотворения от моите думи. Искаш да знаеш коя съм?

Коя съм аз? Аз съм тази, която казвам, че съм, а утре ще съм някоя съвсем различна. Ти прекалено много страдаш от носталгия, искаш спомените да ти дават сигурност и утеха. Миналото е досадно. Значение имат само собствената ти личност и това, което създаваш на базата на онова, което си научил. Въображението използва, което му е необходимо, а останалото изхвърля — там, където ти искаш да издигнеш музей.

Недей да трупаш минало, Астрид. Недей да къташ нищо в сърцето си. Изгаряй го. Творецът е фениксът, който изгаря, за да живее.

Майка ти

Разпределих мръсните ни дрехи в обществената пералня на Флечър — цветните отделно от белите, високата от ниската температура. Обичах да се занимавам с прането, със сортирането, с пускането на монетите, които задвижваха пералните; харесвах успокояващата миризма на прах за пране и на съхнещи в центрофугата дрехи, тракането на машините, плясъка на памук и дънков плат, докато жените сгъваха изпраните дрехи и чистите си чаршафи. Децата измисляха разни игри с панерите за пране на майките си, слагаха ги на главите си като клетки, играеха си на лодки. И на мен ми се искаше да седна в един от тях и да се престоря, че плавам.

Майка ми мразеше домакинската работа и особено такава, която трябва да се върши на обществено място. Чакаше, докато не ни останат никакви чисти дрехи, а понякога переше бельото ни в мивката, само и само да го отложим с още някой ден. Когато отлагането станеше невъзможно, бързо натиквахме прането си в пералните машини и се изнизвахме, отивахме на кино или разглеждахме книги в книжарниците. Всеки път го заварвахме захвърлено мокро върху машините или на сгъваемите маси. Беше ми неудобно, че хората са ни вадили прането. Всички останали можеха да стоят и да наблюдават нещата си, защо ние не можехме? „Защото ние не сме всички“, отговаряше майка ми. „Дори и далечна прилика нямаме с всички.“

Освен когато ни се измърсяха дрехите.

Когато прането изсъхна, а чаршафите бяха избелени до първоначалния си цвят, аз ги натоварих в камиона на Ники, който тя ми позволяваше да карам в някои специални случаи — например, когато беше прекалено пияна, за да го кара сама, или когато й носех дрехите в пералнята. Паркирах на алеята пред гаража. Две момичета, които никога преди не бях виждала, седяха на стъпалата отпред. Бели момичета със свежи лица без грим. Едната носеше красива стилна рокля на цветчета, а пясъчно русата й коса беше свита на кок с дървена шнола. Брюнетката беше облечена с дънки и розово памучно поло. Чистата й черна коса се спускаше до раменете. Малките й зърна стърчаха през предницата от розов памук.

Момичето с роклята се изправи, примигвайки срещу слънцето, очите й имаха същия сив цвят като роклята, без петънца. Усмихна се неуверено, когато слязох от камиона.

— Вие ли сте Астрид Магнуссен? — попита тя.

Издърпах от седалката до шофьора един чувал за боклук, пълен със сгънати дрехи, и вдигнах още един от леглото отзад.

— Кой пита?

— Аз съм Хана — каза тя. — Това е Джули.

Другото момиче също се усмихна, но не толкова широко.

Не ги бях виждала преди. Със сигурност не учеха в „Маршал“, а бяха твърде млади, за да са от Социалното.

— Е, и?

С порозовели от неудобство бузи Хана погледна за кураж към тъмнокосата Джули. Внезапно си дадох сметка на какво им приличам. Грубиянка, момиче от улицата — очната ми линия, черната полиестерна риза, тежките черни ботуши, водопадът от сребърни обици — халки с размер от върха на кутре до топка за софтбол. Ники и Ивон ми бяха пробили ушите един ден, когато ги беше налегнала скуката. Оставих ги да го направят. Доставяше им удоволствие да ме оформят. Бях разбрала, че каквото и да закачиш на ушите ми и да сложиш на гърба ми, си оставах неразтворима, като пясък във вода. Колкото и да ме риташ нагоре, пак се оказвах на дъното.

— Просто искахме да се запознаем. Ами… да видим, дали можем да помогнем с нещо — каза Хана.

— Познаваме майка ти — каза Джули. Гласът й бе по-дълбок, по-спокоен. — Ходим й на посещения в „Корона“.

Нейните деца. Нейните нови деца. С това ме беше заменила. Чистички и новородени. С амнезия. От шест години обикалях приемни домове, бях гладувала, плакала, просила, тялото ми се бе превърнало в бойно поле, духът ми бе осеян с белези и кратери като град под обсада, а сега ме бяха заменили с нещо необезобразено, нещо недокоснато?

— Учим в Пицър Колидж, в Понома. Изучавахме я в часовете по феминистка литература. Ходим при нея всяка седмица. Знае толкова много, направо е невероятна. Направо ни гръмва всеки път, когато отидем.

Какво си мисли майка ми, че ми изпраща тия колежанки? Опитва се да ме стрие на талк, брашно за някакъв горчив хляб? Това ли ми беше наказанието, задето отказвах да забравя?

— Какво иска от мен?

— О, не — каза Хана. — Не ни е изпратила тя. Сами дойдохме. Но й казахме, че ще ти изпратим копие от интервюто, нали се сещаш? — Тя вдигна едно списание, което беше стискала навито в ръцете си и цялата почервеня. В известен смисъл й завиждах за това изчервяване. Вече не можех да се изчервявам така. Вече нищо не ме караше да се чувствам неудобно. Чувствах се стара, надъвкана, приспособима и неузнаваема като обувка, която са дали на куче. — И тогава си помислихме, че, ами нали знаеш, вече знаехме къде живееш и… — и тя безпомощно се усмихна.

— Помислихме си, че може да дойдем и да видим, дали не бихме могли да ти помогнем или нещо друго — довърши Джули.

Беше ми ясно, че ги плаша. Мислели са, че дъщерята на майка ми ще е нещо различно, нещо, което да прилича на тях самите. Нещо нежно и широко отворено. Ама че смешка! Майка ми не ги е уплашила, обаче аз им изкарах акъла.

— Това ли е? — попитах аз и протегнах ръка към списанието.

Хана се опита да изглади списанието върху коляното си на цветчета. Върху корицата лицето на майка ми — зад бодлива тел, говори по телефона в изолатора. Сигурно е направила нещо, такива работи обикновено се правеха на пластмасовите масички отвън. Изглеждаше красива, усмихваше се, зъбите й още бяха съвършени, единствената с доживотна присъда във Фронтера, която още имаше съвършени зъби, но очите й изглеждаха напрегнати. „Съвременна литература“.

Седнах до Джули на очуканите стъпала. Хана се настани едно стъпало по-долу, роклята й се завъртя като в танцова стъпка. Отворих на интервюто и му хвърлих един бърз поглед. Жестовете на майка ми — ръка на челото, лакътя на перваза — глава, опряна в прозореца, очите, сведени надолу. „Ние сме по големи от собствената си биография.“

— За какво си говорите с нея? — попитах аз.

— За поезия — сви рамене Хана. — За това какво четем. За музика, за най-различни неща. Понякога говори за нещо, което е чула по новините. Неща, за които човек въобще не би се замислил, но от нейните уста звучат направо невероятно.

Трансформацията на света.

— Тя говори за теб — каза Джули.

Виж, това беше изненада.

— И какво казва за мен?

— Че си във… ами, нали знаеш. В приемен дом. Чувства се ужасно заради онова, което се е случило — каза Хана. — Най-вече заради теб.

Вдигнах очи към тези момичета — колежанки със свежи, неопетнени от грим лица, доверчиви, загрижени. И усетих пропастта, която ни делеше, всички онези неща, които нямаше да бъда заради това, което съм. След два месеца се дипломирах, но нямаше да отида в „Пицър“, това беше сигурно. Бях старото дете, миналото, което трябва да бъде изгорено, така че майка ми — фениксът, да се роди отново — златната птица, която се въздига от пепелта. Опитах се да видя майка си през техните очи. Красивата затворена поетична душа, страдащият гений. Страдаше ли майка ми? Насилих се да си го представя. Със сигурност страдаше, когато Бари я изрита от къщата си през онзи ден, след като беше спал с нея. Но когато го уби, страданието й по някакъв начин бе компенсирано. Страдаше ли сега? Наистина не можех да кажа.

— Значи сте си мислили, че ще дойдете тук и какво? — попитах аз. — Ще ме осиновите?

Аз се засмях, но не и те. Бях станала прекалено твърда, може би приличах на майка си повече, отколкото предполагах.

Джули отправи към Хана поглед в смисъл „Нали ти казах“. Явно идеята е била на момичето с пясъчната коса.

— Ами, да, в известен смисъл. Ако искаш.

Искреността им беше толкова неочаквана, съчувствието им — толкова не на място.

— Вие не вярвате, че тя го е убила, нали — казах аз.

Хана побърза да поклати глава.

— Станала е ужасна грешка. Кошмар. Тя говори за това и в интервюто.

Ще говори, естествено. Винаги се е представяла най-добре пред публика.

— Ето ви нещо, което трябва да знаете — казах й аз. — Тя наистина го уби.

Хана ме зяпна. Погледът на Джули побягна към другото момиче. Бяха шокирани. Джули пристъпи към фееричната си приятелка, сякаш да я защити, и аз внезапно се почувствах жестока — все едно че бях казала на малки деца, че няма Дядо Коледа, че родителите им просто отиват в магазина и им купуват подаръци. Но те не бяха малки деца, бяха жени и се възхищаваха на човек, за когото не знаеха най-важното. Поне веднъж погледнете към дъртата вещица Истина, колежанки!

— Това не е вярно — каза Хана. Поклати глава, после още веднъж, сякаш можеше да прочисти ума си от думите ми. — Не е вярно.

Молеше ме да й кажа, че е така.

— Бях там — казах й аз. — Видях я как приготвя отварата. Не е такава, каквато изглежда.

— Въпреки това е велика поетеса — каза Джули.

— Да — казах аз. — Убийца и поетеса.

Хана въртеше едно от копчетата върху предницата на френската си рокля и то се скъса в ръката й. Тя се втренчи в него, лицето й бе станало червено, като борш с цвекло.

— Сигурно си е имала причини. Може би той я е биел.

— Не я биеше — казах аз. Сложих ръце на коленете си и се изправих. Внезапно се почувствах страшно уморена. Може би имаше още малко хашиш в стаята на Ники.

Джули вдигна кафявите си очи към мен, сериозни и спокойни. Бях я помислила за по-разумната от двете, за по-неподатлива на магията на майка ми.

— Тогава защо го е направила?

— Защо хората убиват хора, които са ги напуснали? — казах аз. — Защото се чувстват наранени и ядосани и не могат да се справят с тези чувства.

— Чувствала съм се така — каза Хана. Снижаващото се слънце улавяше къдравите крайчета на косата й, избягали от шнолата, и образуваше неравен ореол около главата й.

— Но не си убила никого — казах аз.

— Обаче ми се искаше.

Гледах я как мачка подгъва на хубавата си рокля на цветчета, предницата зееше разтворена на мястото на падналото копче, стомахът й беше розов.

— Нормално. Може дори да си си фантазирала, как точно би го направила. Но не си го направила. И в това е огромната разлика.

Един присмехулник пропя в клоните на дървото в двора на съседите, звук като разлята вода.

— Може пък разликата да не е толкова голяма — каза Джули. — Просто някои хора са по-импулсивни от другите.

Ударих списанието в крака си. Все щяха да намерят начин да я оправдаят. Да защитят богинята на красотата на всяка цена. „Те са склонни да ми простят всичко.“

— Вижте, благодаря, че дойдохте, обаче аз трябва да влизам.

— Написах номера си на гърба на списанието — каза Хана. — Обади се, ако, ами… Ако искаш.

Нейните нови деца. Стоях на верандата и ги гледах как отиват към колата си. Караше Джули. Беше зелено комби, първо качество, толкова голямо, че имаше прозорец и на покрива. Издаде звънтящ звук, когато Джули го подкара. Взех списанието и го хвърлих в кофата за боклук. Опитва се да прокара лъжите си, като някаква позастаряла Саломе, която се крие зад воалите си. Бих могла да разкажа това-онова за майка ми на новите й деца. Можех да им кажа, че никога няма да намерят жената сред тази прозрачна, блещукаща тъкан, ухаеща на виолетки и плесен. Отдолу просто ги чакаха нови и нови воали. Щяха да ги разкъсват като паяжини, да ги разкъсват гневно, но щяха да се появяват нови със същата бързина, с която отстраняваха старите. Накрая тя щеше да ги обвие в коприната си като мухи, да ги смила на порции според прищевките си, после отново да забули лице като луна в облак.