Джанет Фич
Белият олеандър (21)

21.

Клеър още спеше, когато се събудих. Станах, като внимавах да не наруша съня й, и отидох в кухнята. Сипах си малко овесени ядки. Беше много ясна, спокойна сутрин, с чиста кристална светлина. Бях доволна, че Рон го няма. Ако беше тук, телефонът непрекъснато щеше да звъни, кафемелачката щеше да вие, а Клеър щеше да е станала и да приготвя закуска с неестествена усмивка на лицето си. Реших да остана още малко в копринената си пижама. Извадих новите си бои и нарисувах светлината, плъзнала по голия дървен под, жълтия сноп слънчеви лъчи, който пълзеше по пердетата. Обичах тези моменти. Спомних си дни като този, когато бях малка и докато майка ми спеше аз си играех на слънчевата светлина — с панер за пране върху главата — малки квадратчета светлина. Спомнях си съвсем точно как изглеждаше слънцето върху ръката ми и как го чувствах там.

След известно време отидох да нагледам Клеър. Още спеше. Стаята тънеше в тъмносиво, нито лъч утринна светлина не проникваше през затъмнения с щори френски прозорец със западно изложение. Миришеше на застояло. Едната й ръка беше преметната през възглавницата. Устата й зееше отворена, но вече не хъркаше.

— Клеър? — Приближих лице на милиметри от нейното. Миришеше на шери и на нещо като метал. Не помръдваше. Сложих ръка на рамото й и лекичко я раздрусах. — Клеър? — Тя не реагира. Косъмчетата на врата и ръцете ми настръхнаха. Тя не дишаше! Разтърсих я, вдигнах я и я пуснах на леглото, ръцете ми се впиваха в раменете й, главата й се подмяташе като жирафа на Оуен. Удрях й плесници, крещях й с надеждата, че ще отвори очи, ще сложи ръка на челото си и ще ми каже да не крещя, защото от виковете ми я заболява главата. Не помня какво крещях, но нямаше смисъл. Крещях и вече нямаше думи. Нея я нямаше, но аз продължавах да крещя.

Претърсих нощното шкафче, пода. Намерих хапчетата в другия край на стаята, заедно с празната бутилка от шери. Това съм чула да пада, когато тя дойде да ми отвори вратата. Шишенцето беше отворено, хапчетата се бяха разсипали — малки розови таблетки. „Буталан“, гласеше етикетчето. Против безсъние. Да не се пият в комбинация с алкохол. Да не се употребяват преди или по време на шофиране.

Звуците, които издавах, вече дори не бяха крясъци. Исках да хвърля нещо в затлъстялото, грозно око на Господ. Хвърлих кутията с хартиени кърпички. Медният звънец. Съборих нощната лампа от шкафчето. Издърпах кутията с магнита изпод леглото и я запокитих в другия край на стаята. Ключовете, писалките и ножичките на Рон се разпиляха по пода, също и снимките. И за какво? Откъснах щорите от френския прозорец и стаята грейна. Взех една обувка с висок ток, захвърлена край леглото, и заблъсках с нея по двойното стъкло, порязах си ръката, но не усещах болка. Грабнах сребърната й четка за коса и я запратих като бейзболна топка в кръглото огледало. Взех телефона и заудрях таблата на леглото със слушалката, докато не се разпадна в ръцете ми, оставяйки следи в мекото дърво.

Бях изтощена и не виждах нищо друго, което да хвърля. Седнах на леглото и взех ръката й в своята. Беше толкова студена. Допрях я до горещата си, мокра от сълзи буза с надеждата да я стопля, махнах тъмните кичури коса от лицето й.

Само ако знаех, Клеър! Моя красива, объркана Клеър! Положих глава на гърдите й, където сърцето вече не биеше. Лицето ми — до нейното върху възглавницата на цветчета; вдишвах дъха й, който вече не беше дъх. Беше толкова бледа. Студена. Хванах ледените й ръце — леко напукани, с брачната халка, която й бе прекалено голяма. Обръщах ги, целувах дланите — горещите ми устни докосваха линиите по тях. Колко се тревожеше тя за тези линии! Една от тях тръгваше от края на дланта и пресичаше линията на живота. „Фатален инцидент“ — това каза, че означавало. Потърках линията с палеца си, хлъзгав от сълзите.

Фатален инцидент! Тази мисъл бе почти непоносима, но възможна. Може би не е искала да го направи. Клеър не би го планирала по този начин. Дори не си беше измила косата. Тя би се подготвила, всичко щеше да е съвършено. Би оставила писмо, в което обяснява всичко два или пет пъти. Може би е искала само да поспи.

Изсмях се — горчиво като нощна сянка. Може да е било просто една злощастна случайност. Кое не беше случайност? Кое не беше?

Вдигнах четвъртитото бяло шишенце, все още пълно до половината с таблетки. Butabarbitol sodium — 100 mg. Буквално проблясваше в ръцете ми. Най-лошото винаги се случваше. Защо непрекъснато го забравях? Сега виждах, че това не е просто едно шишенце — беше врата. Прекрачваш кръглото гърло на шишенцето и се озоваваш на някакво съвсем различно място. Бягството беше възможно. Просто си осребряваш чековете.

Присвих око пред гърлото към розовите таблетки вътре. Знаех как да го направя. Вземат се бавно. Не като във филмите, където ги изпиваха с шепи. Така само ги повръщаш. Номерът беше да вземеш, едно, да почакаш няколко минути, после да вземеш следващото. Да пийнеш малко шери. Едно по едно. След няколко часа заспиваш и готово.

Къщата беше тиха. Чувах тиктакането на часовника върху нощното шкафче. Някаква кола мина по улицата. Свеж въздух нахлуваше през счупения прозорец. Тя лежеше с отворена уста, с глава върху възглавницата на цветчета, облечена в червения халат за баня сред ярката светлина на утрото. Потрих буза във вълнената материя на халата й — халата, който Рон й беше купил и който от дни не беше сваляла. Господи, колко мразех този халат, жизнерадостното му червено. Беше прекалено ярък. Той всъщност въобще не я познаваше. Въобще.

Затворих шишенцето с хапчетата и го пуснах на леглото. Преди всичко трябваше да се отърва от този халат. Това беше най-малкото, което можех да направя. Отметнах завивките. Халатът беше съвсем усукан, събран на топка отзад. Развързах колана и я издърпах от дрехата — колко слабичка беше, колко лека, ребрата й опъваха кожата. Положих я на леглото по гръб — внимателно, внимателно, насилвах се да не отмествам очи от нея. В гардероба й открих един мек, бледоморав пуловер от ангорска вълна. Това повече й подхождаше — пастелният цвят, меката като кадифе вълна. Зарових лицето си в него, жадна за нечия мекота, оставих го да попие сълзите ми. Повдигнах я до седнало положение. Беше трудно, трябваше да я подпра на себе си, зашеметена от парфюма и косата й. Едва си поемах дъх, но някак успях да издърпам пуловера през главата й, по някакъв начин напъхах ръцете й в ръкавите и спуснах тъканта надолу по костеливите й плешки. Седях и я прегръщах, притиснала лице във врата й.

Наместих я върху възглавницата — като принцеса от приказките в стъклен ковчег, която би трябвало да се събуди от целувка, но не се получи. Затворих устата й, изпънах чаршафите и одеялата, намерих сребърната четка в бъркотията на пода и сресах косата й. Подейства ми успокояващо, същото бях правила и когато беше жива. Дори не се сбогува с мен. Майка ми също не погледна назад в деня, когато ме напусна.

Знаех, че трябва да се обадя на Рон. Но не исках да я деля с него. Исках я само за себе си — поне още малко. Когато пристигнеше Рон, щях окончателно да я загубя. Той не я познаваше, така че спокойно можеше да почака.

Не можех да се отърва от мисълта — била съм до нея, когато е умирала. Ако само се бях събудила! Ако само бях предположила, какво може да се случи! Майка ми винаги казваше, че ми липсва въображение. Клеър ме викаше, а аз не отидох при нея. Дори не отворих вратата си. Казах й, че най-лошото било да изгубиш себеуважението си. Как съм могла да й кажа такова нещо? Господи, това далеч не беше най-лошото, не наистина!

В градината отвън тревата изправяше стъбла — неподрязана, но яркозелена под ясното зимно слънце. Китайският бряст плачеше като върба. Пъпките се бяха разпукнали: розите грееха в цялото си великолепие, червеният халюциногенен блясък на Господин Линкълн, бледата руменина на Девиците. Земята под тях се къпеше в червени и бели венчелистчета. Тук, вътре стаята тънеше в „Л’ер дьо тамп“ от счупеното шишенце. Вдигнах запушалката във формата на застинали птици. Сега изглеждаха подходяща украса за нечий надгробен камък.

В едно чекмедже открих тетрадката с хербаризирани цветя, които бе събирала по време на разходките ни покрай Маккензи това лято. Колко щастлива изглеждаше тогава с китайската си шапка, превързана под брадичката й, и с брезентовата чанта, пълна с открития! И ето ги тук, надписани със закръгления й женствен почерк, притиснати между страниците, завързани с тъмносиня панделка: Дамско чехълче, Кучегорче, Дива роза и Рододендрон с неговите тънки като конци тичинки.

„Какво искаш, Астрид? За какво мислиш?“ Вече никой нямаше да ми задава тези въпроси. Погалих косата й, тъмните вежди, клепачите, деликатните очертания на скулите и костите около очите, слепоочията и челото, заострената брадичка като обърната обратно капка вода. Само ако бях отишла при нея веднага! Ако не я бях накарала да чака. Въобще не трябваше да я оставям сама с отвращението ни — моето и на Рон. То бе единственото нещо, което Клеър не би могла да понесе — да я оставят сама.

В десет часа дойде пощата. В единайсет госпожа Кромак начена упражнението си на електрическия орган, а папагалът й закряка в съпровод. Знаех наизуст целия й репертоар. Зипити — ду-да. Няма друг бизнес като шоубизнеса. Чатануга — чу-чу. Обичаше щатски песни: Гари, Индиана. Упоритата Айова. Калифорния, идвам при теб. Всичко е модерно в Канзас Сити. Всеки път правеше едни и същи грешки. „Прави го само за да ни подлудява“, казваше Клеър. „Много добре знае как се изпълняват тези песни.“ Вече няма да й се налага да ги слуша.

По обяд един камион от Чистотата мина да обере листата по улицата. В един Православното начално училище приключи занятията за деня и високите гласчета изпълниха улицата заедно с жизнерадостната раздразнителност на съседките еврейки, които си подвикваха на гърления си език. Как те плашеха, Клеър — тези обикновени жени с дългите си поли, огромните си семейства, нахалните си синове и едрите си слабоумни дъщери, достатъчно силни да повдигнат камион, но плахи в по-голяма компания и с панделки в косите. Винаги си мислеше, че се опитват да й направят магия. Накара ме да боядисам дланта си в синьо и да оставя отпечатъка си върху бялата мазилка над звънеца до външната врата, като заклинание против уроки.

Коляното ми докосна нейното и аз инстинктивно се свих. Кракът й беше вдървен. Толкова далеч беше сега — минаваше през седемте степени на мъртвешко вцепенение по пътя си нагоре към Бог. Прокарах пръстите си по хубавия, заострен нос, по протежение на гладкото чело, по леката вдлъбнатина на слепоочието, където не се долавяше пулс. Никога не беше изглеждала толкова завършена, толкова уверена в себе си. Вече на никого не се опитваше да угоди.

Обичаше ме, но сега не ме познаваше. Смъртта бе забрава.

От един и четиридесет и пет до четири и петнайсет телефонът звъня пет пъти. Пропуснала е часа си при Емили. На два пъти отсреща затвориха. Приятелите на Рон щели да се чакат за по едно питие в Кава. MCI искали да разсрочат плащанията по телефонните сметки на семейство Ричардс. Всеки път, когато телефонът звъннеше, аз някак си очаквах, че тя ще се размърда и ще отиде да го вдигне. Не можеше да понася продължителното му звънене. Тичаше да отговори, дори когато знаеше, че не търсят нея. Можеше да е предложение за работа, макар да беше спряла да се явява на прослушвания. Може да е някой приятел, макар че тя нямаше приятели. Беше в състояние да води безкрайни разговори с водопроводчици, с компанията за недвижими имоти „Червен килим“, със строителното дружество „Златна звезда“.

Не проумявах как така може да я няма. Какво щеше да стане с особения начин, по който отваряше бурканите — като някой перкусионист в оркестър, който удря триъгълника си с едно-единствено прецизно движение? С червеникавите отблясъци в косата й през лятото. Лелята, която служила в Ипре. Сега бяха мои, като голям товар пеперуди. Кой друг знаеше, че тя монтира огледала по покрива, или че любимите й филми са „Доктор Живаго“ и „Закуска в Тифани“, че любимият й цвят е индиговосиньо? Любимото й число беше две. Нещата, които не би вкусила за нищо на света, бяха кокосов орех и марципан.

Спомних си деня, в който ме заведе до Кол Артс. Уплаших се от студентите — изглеждаха предвзети за хора със странни подстрижки като техните, а рисунките им бяха грозни. Струваше десет хиляди долара на година да учиш там.

— Не мисли за парите — беше казала Клеър. — Тук ти е мястото, освен ако не искаш да учиш в Източните щати.

Бяхме изпратили формулярите за кандидатстване през ноември. Сега трябваше да забравя всичко това.

Седнах с кръстосани крака до леглото й и преброих таблетките в шишенцето. Против безсъние. Бяха останали доста. Повече от достатъчно, а единственият човек, който би помислил за мен го нямаше. Майка ми? Нея я интересуваше само притежанието. Мислеше си, че ако убие Клеър, ще си възвърне собствеността над мен, така че да ме обезличи още малко. Усещах притеглянето на този тъмен кръг — гърлото на шишенцето. Беше заешка дупка, можех да скоча в нея и да я издърпам след себе си. Никога не се знае, кога може да дойде помощ. Но аз знаех. Помощта дойде, а аз й обърнах гръб и я оставих да потъне. Избутах спасителя си от спасителния сал. Бях изпаднала в паника. Сега жънех отчаянието си.

Седях с шишенцето в ръка и гледах как поруменява зимното небе, слабичък розов цвят се силеше да пробие синята мъгла и се сипваше през ъгловатите клони и плачещите вейки на бряста. Сега се стъмваше толкова рано. Тя обичаше тези часове на деня, обичаше усещането за красива меланхолия, обичаше да сяда под бряста, да гледа нагоре през клоните му, тъмни на фона на небето.

В крайна сметка не изпих таблетките. Изглеждаше твърде драматично — като някакъв грандиозен жест, имаше нещо фалшиво. Не заслужавах да забравя, че съм й обърнала гръб. Забравата заличаваше страниците на книгите. Беше прекалено лесно. Сега аз отговарях за пеперудите. Вместо това, набрах номера на пейджъра на Рон и прибавих 999, което означаваше „Спешен случай“. Седнах отново и зачаках.

 

 

Рон седна до мен на леглото, раменете му бяха увиснали като гърба на престарял кон, беше притиснал лице в ръцете си, сякаш видяното дотук бе максимумът, който можеше да понесе.

— Ти трябваше да я наглеждаш — каза той.

— Ти си тръгна, не аз!

Той си пое дъх и избухна в протяжни, разтърсващи ридания. Никога не бях си помисляла, че може да ми стане жал за Рон, но ето че ми дожаля. Сложих ръка на рамото му и той я притисна със своята. Хрумна ми, че можех да го успокоя. Можех да го погаля по косата и да кажа: „Не е твоя вината. Тя имаше проблеми, с които не беше по силите ни да се справим, независимо от желанието ни да помогнем.“ Така вероятно би постъпила Клеър.

Можех да го накарам да прави любов с мен. Тогава може би щеше да ме задържи.

Той хвана ръката ми и се втренчи в копринените й пантофки до леглото.

От години се страхувах, че може да се случи нещо подобно.

Притисна ръката ми до бузата си. Чувствах как сълзите му преливат и се процеждат между пръстите ми. Клеър щеше да го съжали, ако не беше мъртва.

— Толкова много я обичах — каза той. — Не бях светец, но я обичах. Ти не знаеш.

Погледна ме със зачервените си очи в очакване да кажа репликите си. „Знам, че си я обичал, Рон.“ Клеър би го казала. Усещах и Оливия, нейния натиск. Той можеше да се погрижи за мен. Мъжки свят.

Но не можех да се насиля. Клеър беше мъртва. Какво значение имаше, дали я е обичал или не!

Издърпах ръката си и станах, започнах да събирам някои от нещата, които бях разпиляла из стаята. Там беше и марковата му химикалка. Подхвърлих я в скута му.

— През цялото време е била у нея — казах аз. — Ти въобще не я познаваше.

Той сведе глава, докосна тъмната й коса, която бях сресала, прокара пръсти по бледоморавата ангора на ръкава.

— Можеш да останеш, въпреки всичко — каза той. — Не се притеснявай за това.

Мислех си, че именно това искам да чуя. Но сега, когато го изрече, разбрах, че бих се чувствала по-добре на Сънсет Булевард с другите невръстни бегълци, заспала на препикан дюшек върху стъпалата на църквата за бездомници, ровеща из боклука на „Две момчета от Италия“. Не можех да остана тук без Клеър. Нямаше да мога да изричам репликите, които той искаше да чуе, да рисувам на лицето си най-хубавата си усмивка, да очаквам шума от колата му по алеята пред гаража. Лицето ми в огледалото над тоалетката беше остро, ъгловато. Той протягаше ръка към мен, но лицето ми оставаше недостижимо.

Обърнах му гръб и вперих очи в нощта и в отраженията ни в счупения френски прозорец: аз — с копринената си пижама, Рон — на леглото, Клеър — на възглавницата, окъпана от мътния блясък на нощната лампа, за първи път напълно безразлична.

— Защо не можеше да я обичаш повече? — попитах аз.

Ръката му се срина. Той поклати глава. Никой не знаеше защо. Никой никога не знаеше защо.

Приготвянето на багажа ми отне повече време, отколкото когато си тръгвах от къщата на Амелия. Трябваше да опаковам всички нови дрехи, които Клеър ми беше купила, книгите, малкия заек на Дюрер. Взех всичко. Имах само един куфар, така че натъпках останалото в пазарски торби. Напълних седем! Отидох в кухнята, пъхнах ръка в пликчето с бижутата и извадих пръстена с аквамарин, който винаги се беше въртял свободно на пръста й, както и на този на майка й, но на мен ми пасваше идеално.

Беше почти полунощ, когато социалната служителка пристигна в един малък пикап — бяла жена на средна възраст, с дънки и перлени обици. Джоан Пийлър напуснала Социалната служба миналата година, за да работи по един проект за киностудио Фокс. Рон ми помогна да занеса нещата си до пикапа.

— Съжалявам — каза той, докато се качвах. Започна да бърка по джобовете за портфейла си и натика няколко банкноти в ръцете ми. Банкноти от по двеста долара. Майка ми би му ги хвърлила в лицето, но аз ги взех.

Гледах как къщата се смалява в задния прозорец на пикапа, докато се отдалечавахме в безлунната нощ — краят на нещо, което можеше да бъде. Малка холивудска къщичка зад големите бели стъбла на смокините. Въобще не ми пукаше какво ще става с мен от тук нататък.