Джанет Фич
Белият олеандър (20)

20.

През юни, верен на обещанието си, Рон нае едно бунгало в Орегон. Без телефон, без електричество, дори компютъра си бе оставил вкъщи. В горите край Каскадите ние ловяхме риба, нагазили във водата с високи до хълбоците зелени гумени ботуши. Рон ми показа как да мятам влакното със стръвта като нежна магия, блестящите като метал пъстърви, които изваждаш от водата, подобно на нечии добре пазени тайни. Клеър с часове седеше над книги с описания на птици и диви цветя, твърдо решена да открие имената им, сякаш без тях формите не можеха да оживеят. Когато идентифицираше някое от тях беше толкова горда, сякаш сама е създала ливадната чучулига или девичата папрат. Или се изтягахме на голямата поляна — всеки, подпрян на любимото си дърво — и Рон свиреше на хармоничката си каубойски песни: „Долината на червената река“ и „Жълтата роза на Тексас“.

Спомних си за майка ми в Амстердам — как пееше „Уипи-ти-йо-йо, обирайте си крушите палета“ и ми обясняваше, че кученцето било изгубило майка си. Бедата си е твоя и мен не ме меси. Рон беше от Ню Йорк и аз се чудех, откъде е научил песни като тези. От телевизията навярно. Виждах го как ме гледа, докато нахвърлях скици край брега на реката, но не правех нищо, с което да го окуража. Аз можех да живея без Рон, но Клеър не можеше.

Когато валеше, двамата с Клеър се разхождаха по застланите с борови иглички пътеки, сред бонбонената миризма на папратите. Вечер играехме на „Монопол“ и „Дама“, на „Блекджек“ за трима или на „Асоциации“. Клеър и Рон драматизираха сцени от „Трамвай желание“ и „Пикник“. Сега разбирах какво е било, когато са се запознали и влюбили. Неговото възхищение от нея. Онова, което Клеър имаше нужда да си спомни — че той е мъжът, който я желае.

Преди никога не бях прекарвала толкова много време с Рон. Започвах да се дразня от това, че винаги той дирижираше представлението. Когато станеше, събуждаше и нас с Клеър. Но ако ние станехме първи, стъпвахме на пръсти, защото Рон още спи. Мъжки свят. Дразнех се, че винаги той определяше какво ще правим през деня, дали денят е добър за риболов, за екскурзия или за поход към крайбрежието. Рон, който казваше дали има нужда да отидем до магазина или можем да го отложим за другия ден, дали да си облечем дъждобрани или пуловери и дали да купим дърва за огрев. Никога не бях имала баща и сега не се нуждаех от такъв.

Но Клеър отново изглеждаше здрава. Вече не повръщаше. Всичките й цветове станаха по-ярки. Приготвяше литри супа в една поцинкована тенджера, докато Рон печеше риба над открития огън. Сутрин закусвахме с палачинки или яйца и бекон. Рон се усмихваше, хрускайки парче от препеченото месо.

— Отрова, отрова. И то на малки порции. — Това беше свързано с някаква тяхна обща шега. Дебели сандвичи за обяд в раниците ни — шунка и салам, домати, пушено сирене.

Клеър се оплакваше, че вече едвам се побира в дънките си, но Рон я прегърна през ханша и се престори, че се опитва да я захапе.

— Харесвам те дебела. Огромна. Рубенсова.

— Лъжец — засмя се тя и го плесна през ръцете.

Поклащах кордата на въдицата си над водите на Маккензи, слънцето проблясваше по повърхността, прониквайки между клоните, и силуетите на рибите изчезваха в дълбокото, където дърветата хвърляха сенки върху движещата се вода. Нагоре по течението Рон хвърляше и изтегляше въдицата, но на мен не ми пукаше особено дали ще хвана нещо. Клеър се разхождаше по брега и пееше с игриво, свободно сопрано: „О, Шенандау, как искам да те чуя…“ Береше диви цветя, които притискаше между листове дебела хартия, когато се прибирахме в бунгалото. Чувствах се у дома си тук, сред тишината, сред десетките оттенъци на зеленото, под яркото небе, обрамчено от високите пръсти на джеферсъновите борове и дъгласовите ели, небе, което те караше да мислиш за дракони и ангели. Небе като прозорец на портрета на ренесансов кардинал. Музиката на течаща вода и острия парфюм на вечнозелени дървета.

Хвърлях и навивах, гърбът ми — затоплен от слънцето. Взирах се в сянката си върху водата като тъмен прозорец сред отраженията, виждах самото дъно с камъните и рибите, чиито силуети се приближаваха към стръвта.

Макарата внезапно запя и влакното се опъна. Изпаднах в паника.

— Хванах нещо! — изкрещях към Рон. — Какво да правя?

— Остави я да се движи, докато не престане да се дърпа — извика той в моята посока.

Макарата продължаваше да се развива, докато накрая не се забави.

— Сега навивай влакното.

Започнах да навивам, усещайки тежестта на рибата — беше по-силна, отколкото си мислех, или пък я дърпаше течението. Забих пети в земята и дръпнах, дългият еластичен прът на въдицата се изви като камшик. После влакното се отпусна.

— Откачи се!

— Навивай! — извика Рон, докато цапаше надолу по течението, като внимателно премерваше стъпките си. Беше приготвил серкмето. — Идва насам.

Навивах като луда и влакното наистина се опъна, рибата плуваше нагоре по течението. Затаих дъх, не ми беше хрумвало, че ще изпитам такова вълнение от това, да хвърля въдица в реката и жива риба да захапе стръвта ми. Да намеря нещо живо там, където бях дошла с празни ръце.

— Отпусни малко — каза Рон.

Оставих влакното да се развие малко. Рибата плуваше срещу течението. Изпищях, смеейки се, когато стъпих в дупка и високите ми ботуши се напълниха с ледена вода. Рон ме издърпа и ми помогна да запазя равновесие.

— Искаш ли да ти я извадя? — попита той и посегна към въдицата ми.

— Не — казах аз и я дръпнах от ръцете му. Рибата си беше моя. Нямаше да позволя на никой да ми отнеме тази риба. Чувствах се така, сякаш бе налапала стръв от собствената ми плът, а влакното бе оплетено от собствените ми дрехи. Имах нужда от тази риба.

Клеър дойде да гледа. Седна на брега и сви колене до брадичката си.

— Внимавай — каза тя.

Отпусках на три пъти влакното, преди Рон да реши, че рибата е достатъчно уморена, за да я издърпам.

— Навивай сега, навий докрай.

Ръката ме болеше от навиването, но сърцето ми подскочи, когато тя разцепи водата — лъскаво течно сребро, дълго над половин метър. Продължаваше неистово да се мята.

— Дръж я, не отпускай — каза Рон, приближавайки се към рибата със серкмето.

Нямаше да изпусна тази риба, дори ако ме повлечеше по целия път до Куус Бей. Вече достатъчно неща се бяха изплъзнали през пръстите ми.

Рон я хвана в серкмето и двамата зацапахме към брега. Той с мъка се изкачи по разкаляния наклон, държейки огромната мятаща се риба в мрежата.

— Толкова живот има в нея — каза Клеър. — Хвърли я обратно, Астрид.

— Да не се шегуваш? Първата й риба? Удари я — каза той, подавайки ми един чук. — По главата.

Рибата запляска по тревата, опитвайки се да се добере до водата.

— Бързо или ще я изпуснем.

— Астрид, недей — Клеър ме гледаше с най-нежното си изражение — като диво цвете.

Взех чука и ударих рибата по главата. Клеър се извърна. Знаех какво си мисли — че се съюзявам с Рон, със света и неговата грубост. Но аз исках рибата. Извадих кукичката и я вдигнах, а Рон ми направи снимка. Клеър не ми проговори до вечерта, но аз се чувствах като истинско дете и не исках случилото се да ме изпълва с усещане за вина.

 

 

Мисълта, че се връщаме в Лос Анджелис ме изпълваше с омраза. Сега Клеър трябваше да дели Рон с телефона, с факса и с твърде много хора. Къщата ни се изпълни с проекти и идеи, недовършени сценарии и клюки от гилдията, статии от „Варайъти“. Не знаеха как да разговарят с мен. Жените не ми обръщаха внимание, а мъжете бяха прекалено заинтригувани, заставаха прекалено близо, облягаха се на касите на вратите, казваха ми, че съм красива и ме питаха, дали не съм мислила да се снимам?

Гледах да съм близо до Клеър, но се нервирах, задето сервира на тези хора, на тези безразлични непознати, че им изстудява виното, подрежда им ордьоврите и непрекъснато прескача до деликатесния магазин на Шале. Рон й казваше да не си прави труда, че щели да си поръчат пица, но Клеър заявяваше, че никога не би посрещнала гостите си с храна от картонени кутии. Тя не разбираше. Те не се възприемаха като нейни гости. За тях тя беше просто една съпруга, безработна актриса, момиче за всичко. Толкова много хубави жени идваха това лято — в рокли с гол гръб, с миниатюрни впити блузки и саронги, и аз знаех, че тя се опитва да познае коя е Цирцеята на Рон.

Накрая започна да взема прозак, но хапчетата я изпълваха с прекалено много енергия. Не можеше да седне и за минутка и започна да пие, за да уравновеси ефекта на лекарството. Това не харесваше на Рон, защото тя казваше неща, които мислеше за смешни, но на които никой друг не се засмиваше. Беше като актриса в лошо дублиран филм — или прекалено бързо или твърде бавно. Поантите й убягваха.

 

 

През септември, сред ветрове и пепел, аз започнах дванайсети клас във Феърфакс, а Рон се върна на работа. Клеър не успяваше да си запълни времето в останалата без съпруг къща. Изтърка подовете, изми прозорците, пренареди мебелите. Един ден даде всичките си дрехи на някакво благотворително дружество. Без успокоителни будуваше по цяла нощ, подреждаше изрезки от списания и бършеше праха по книгите. Мъчеше я главоболие и си беше въобразила, че някой подслушва телефона ни. Кълнеше се, че чува прещракването преди да затвори. Накара ме да се убедя сама.

— Чуваш ли? — попита тя с блеснали очи.

— Може би — казах аз, тъй като не исках да е съвсем самичка в нощта си. — Не съм съвсем сигурна.

 

 

През октомври жегата отстъпи пред синята следобедна омара на истинската есен, листата на смокините с форма на ръце започнаха да добиват оранжев оттенък на фона на прашнобелите си стъбла, а хълмовете се покриха с червено-златна руменина. Един ден се върнах от училище и заварих Клеър да се взира в образа си в кръглото огледало над тоалетката в спалнята си, сребърната й четка стоеше забравена в ръката й.

— Забелязала ли си, че лицето ми е несиметрично? Носът ми не е точно в центъра. — Завъртя глава, изучавайки профила си, наду бузи и бутна надясно предполагаемо несиметричния си нос, натискайки върха му надолу. — Мразех острите носове. Носът на майка ти е като на Гарбо, забелязала ли си? Ако си бях направила пластична операция, щях да си поръчам същия.

Тя не говореше за носове. Просто беше уморена да вижда лицето си в огледалото, защото то бе символ на собствения й провал. Нещо наистина липсваше, но не онова, което си мислеше тя. Оплакваше се, че линията на косата й по протежение на челото отстъпвала назад, че накрая щяла да изглежда като Едгар Алан По. Обърканият й поглед увеличаваше кривината по края на ушите й и смаляваше малките й устни.

— Малките зъби значат лош късмет — каза тя и ми ги показа в огледалото. — И къс живот.

Зъбите й бяха като ечемичени мъниста — гладки и лъскави. Но очите й ставаха все по-дълбоки. Клепачите й вече едва се виждаха, а острите кости отново образуваха мостове по лицето й — скулптирана бронзова глава на Роден, безмилостна в своя разпад.

С приближаването на декември Клеър живна. Тя обичаше празниците. Четеше списания с коледни снимки от Лондон, Париж и Таос, Ню Мексико. Не искаше нищо да пропусне.

— Хайде да си направим една съвършена Коледа — каза тя.

Сплетохме венец от евкалиптови и нарови клонки и го натопихме в разтопен восък. Клеър купи кутии с коледни картички, мека, ръчноизработена хартия с дантели и златни звезди. „Лебедово езеро“ звучеше от станцията с класическа музика. Изработихме гирлянди от миниатюрни люти чушки, пъхахме подправка карамфил в мандарини и ги овързвахме с кадифе с цвета на коняк. Купи ми червена кадифена рокля с бяла дантелена яка и маншети от бутика на Джесика Маклинток в Бевърли Хилз. „Съвършено“, каза тя.

Изтръпвах, когато кажеше „Съвършено“. Беше опасно да си пожелаваш съвършени неща.

 

 

Най-после, в навечерието на Нова година Рон се прибра у дома. Тя го чакаше заедно да купим елхата, като истинско семейство. В колата ни обясни точно каква елха иска — симетрична, с меки иглички, висока най-малко метър и осемдесет. Човекът, който продаваше елхите, се опита да помогне, но се отказа, след като напразно бе извадил и разопаковал десетки дръвчета.

— Не мога да разбера всичко това — каза Рон, наблюдавайки отчаяното търсене на Клеър. — Исус е отраснал във Витлеем, в пустинята. Би трябвало да купуваме маслиново дръвче или финикова палма. Замразен йерусалимски артишок.

Минах покрай боядисаните със спрей елхи: някои — в бяло, като колосан изкуствен сняг, други, боядисани в златно, розово, червено, дори в черно. Черното дръвче, високо около метър, изглеждаше като изгоряло. Чудех се, кой ли би си купил черна елха, но знаех, че все ще се намери такъв. Свят широк, хора всякакви. Някой би си я купил да се пошегува, като за позакъснял Хелоуин, и ще я накичи с пластмасови черепчета и миниатюрни гилотини. Или щеше да се превърне в нечие коледно политическо заявление. Или пък някой ще я купи само заради удоволствието да разплаче децата си.

Елхите миришеха на Орегон. Само ако можехме да се върнем сега там, в бунгалото, под тихия дъждец, до бумтящата печка с дърва. Отидох при Клеър, която агонизираше до една елха — беше почти съвършена, с изключение на малка неравност в клонките от едната страна. Тя посочи вдлъбнатото място с тревожни ръце. Уверих я, че може да обърне дупката към стената, където никой няма да я забележи.

— Не е там работата — каза тя. — Ако нещо не е наред, не можеш просто да го обърнеш към стената.

Знаех какво има предвид, но въпреки това я убедих да купи елхата.

Когато се прибрахме у дома, Клеър инструктира Рон как да окачи лампичките. В началото настояваше за свещички, но Рон категорично се противопостави. Украсихме цялата елха с нанизи от люти чушлета и пуканки, докато Рон гледаше футбол по телевизията — Мексико срещу Аржентина. Не пожела да го изключи, така че Клеър да пусне коледни песни. Мъжки свят. Откъсна се от екрана само за миг — за да закрепи златния ангел на върха на елхата.

Клеър загаси лампите и ние седяхме и гледахме елхата, докато Мексико надвиваше Южна Америка.

 

 

Сутринта на Бъдни вечер повикаха Рон да снима видение на Дева Мария, появило се в Байю Сейнт Луис. Двамата жестоко се скараха и Клеър се заключи в стаята си. Аз лъсках среброто в кухнята — дейност, която бях усвоила до съвършенство. Щяхме да вечеряме на ленена покривка и да пием от кристални чаши. Имах нова рокля за Коледа от Джесика Маклинток — алено копринено кадифе с яка от белгийска рязана дантела. Клеър вече беше напълнила гъската и беше взела истински английски трюфели от деликатесния магазин на Шале. Имахме билети за среднощната меса в катедралата на Холивуд.

Не отидохме. Аз ядох сандвичи с шунка и гледах „Прекрасен живот“. Клеър излезе от стаята си и изхвърли гъската на боклука. Сипваше си едно след друго шери в малка чашка, гледаше с мен телевизия и плачеше с прекъсвания, облечена в новия си халат за баня. Пийнах една-две чашки, колкото да й правя компания — не беше по-силно от сироп за кашлица. Накрая взе две таблетки приспивателно и заспа на дивана. Хъркаше като косачка във висока трева.

Проспа по-голямата част от коледната сутрин и по обяд се събуди с ужасно главоболие. Въобще не споменавахме Рон, но тя не докосна подаръците, които беше оставил за нея. За мен имаше истински рибарски пуловер, нов комплект акрилни бои, голяма книга за японската дърворезба и копринена пижама, каквато Мирна Лой би носила в някой от филмите си.

Моят подарък беше малък в сравнение с онези, които й беше купил Рон.

— Хайде, отвори някой.

— Нищо не искам — каза тя изпод кърпата, напоена с оцет.

— Направих го за теб.

Тя остави настрани кърпата и въпреки болката в слепоочията си развърза декоративната панделка и разви хартията с мраморен десен, която сама бях приготвила. Вътре имаше неин портрет в кръгла дървена рамка. Разплака се, после изтича до банята и повърна. Чувах я как се дави. Взех нарисуваната с въглен картина и плъзнах поглед по високото заоблено чело, по очертанията на фините кости, по заострената брадичка и извитите вежди.

— Клеър? — повиках я аз през вратата на банята.

Чух, че пуска водата и натиснах бравата. Не беше заключено. Седеше на ръба на ваната — бледа като зимен ден в червената си хавлия, закрила с ръка устата си, с очи, обърнати към прозореца. Мигаше често-често, за да задържи сълзите и не поглеждаше към мен. Като че ли се срутваше от центъра навън, с едната ръка се държеше за кръста, сякаш да не се пречупи на две.

В моменти като този не знаех какво да правя. Сведох очи към бледорозовите плочки и започнах да броя лъскавите квадрати: двайсет и четири от ваната до бойлера, трийсет от вратата до мивката. Декоративният мотив беше с цвета на черешови капки за кашлица, нашарен с бадемово клиновидно писмо. Лебедът върху матовото стъкло на душ кабинката свеждаше глава.

— Въобще не трябва да пия. — Тя изплакна устата си на мивката, сърбайки вода от шепата си. — Това само влошава нещата. — Изтри ръцете и лицето си в една кърпа и ме хвана за ръка. — Ето че ти развалих Коледата.

Накарах я да легне на дивана, отворих новите си бои, взех една чиния вместо палитра и оцветих половината на един дебел кадастрон в черно, а другата половина — в червено. После нарисувах пламъци като на обратната страна на албума на Ленард Коен. По радиото някаква жена пееше „Аве Мария“.

— Какво означава „Аве“?

— Птица — каза тя.

Гласът на жената беше птица, литнала в горещ вятър, изтощена от усилието. Нарисувах я в пламъците — черна.

 

 

Когато Рон се прибра от Ню Орлиънс, Клеър не стана от дивана. Не се занимаваше с чистене, готвене, пазаруване, не сменяше чаршафите, не си слагаше червило и не се опитваше да оправи нещата. Лежеше на дивана в червения си халат за баня, с бутилка шери под ръка, пийваше си през целия ден, ядеше канелен хляб, отделяйки кората, и слушаше оперна музика. Ето по това копнееше тя. Истерична любов и неизбежни предателства. Всички жени свършваха, прободени в гърдите от собствената си ръка, пиеха отрова или ги хапеха змии.

— Поне се облечи, за бога — каза Рон. — Не е редно Астрид да те вижда такава.

Искаше ми се да не ме използва като мотив. Защо не можеше просто да каже: „Тревожа се за теб, обичам те, имаш ли нужда да те види някой?“

— Астрид, притеснявам ли те? — попита Клеър. Никога не би ми задала такъв въпрос, ако беше трезва.

— Не — казах аз. Но наистина ме притесняваше да ме подават напред-назад като солница по време на вечеря.

— Тя казва, че не я притеснявам.

Рон отговори:

— Но притесняваш мен.

Клеър кимна, положила замаяната си глава върху страничната облегалка на дивана под примигващите коледни светлинки. Вдигна философски тъничкия си пръст.

— Ето че имаме напредък. Кажи ми, Рон, винаги ли съм те притеснявала? Или е скорошно явление? — Говореше странно. Когато беше пила, някак застъпваше устните си — горната върху долната, като Санди Денис в „Кой се страхува от Вирджиния Уулф?“

Откъм стереото сопраното се впускаше в голямата си ария — преди да се самоубие — Мадам Бътерфлай или Аида, не помня коя от двете. Клеър затвори очи, опитвайки се да потъне в мелодията. Рон изключи уредбата.

— Клеър, трябваше да отида. Това ми е работата — заобяснява той, застанал над нея с разперени встрани длани, сякаш самият той пееше. — Съжалявам, че се случи на Коледа, но историята беше коледна. Не можех да чакам до февруари, нали?

— Такава ти е работата — каза тя с равен глас, който мразех.

Той насочи към нея гладкия си чистичък пръст.

— Недей.

Искаше ми се тя да го захапе, да го отхапе, но вместо това тя сведе поглед, допи шерито си, внимателно остави чашата на масата и се сви под карираното одеяло. Сега през цялото време й беше студено.

— Тя с теб ли дойде? Блондинката — как й викахте — Синди, Кими?

— О, пак ли започваш? — Той й обърна гръб и започна да разчиства — мръсни хартиени кърпички, празни чаши, хавлиена кърпа, купа. Не му помогнах. Седях на дивана с Клеър и ми се искаше да ни остави сами.

— Господи, писна ми от твоята параноя. Трябва наистина да си намеря любовница, та да имаш някакво основание. Тогава поне ще си доставя и малко удоволствие покрай тормоза, на който ме подлагаш.

Клеър го наблюдаваше с натежали очи, зачервени от плач.

— Тя обаче не те притеснява. Не се притесняваш да обикаляш света с нея.

Той посегна да вземе празната й чаша.

— Дрън-дрън.

Преди да разбера какво става, тя скочи на крака и го удари през лицето. Бях доволна, трябваше да го направи много отдавна. Но тогава, вместо да му го каже, тя се отпусна обратно на дивана, с ръце, свити на коленете, и започна да плаче, хлипайки и хълцайки. Цялата й сила стигна само колкото да го удари. Изпитвах едновременно съжаление и отвращение.

— Би ли ме извинила? — обърна се към мен Рон.

Погледнах Клеър, да видя дали тя би искала да остана, да бъда свидетел. Но тя само хлипаше с открито лице.

— Моля те! — каза той, този път по-твърдо.

Прибрах се в стаята си, затворих вратата, после я открехнах, когато започнаха да говорят.

— Ти обеща — каза той. — Че ако си имаме дете…

— Нищо не мога да направя — каза тя.

— Не мислех, че ще стане така — каза той. — В такъв случай тя трябва да си отиде.

Напрегнах слух да чуя гласа й, но не долових нищо. Защо мълчеше? Искаше ми се да мога да я видя, но гърбът на Рон ми пречеше. Опитах се да си представя лицето й. Беше пияна, лицето й — грапаво и на петна. Какво имаше в очите й? Омраза? Молба? Объркване? Чаках да ме защити, да каже нещо, но тя не отговори.

— Не се получава — продължи той.

Порази ме не толкова фактът, че искаше да ме върнат като куче, взето от приют, което е разровило двора и е опикало килимите. Порази ме разумният му тон — загрижен, но неангажиран, като на лекар. „Това е единственото разумно нещо“, казваше този глас. Просто не се получава!

— Може би ти си този, при когото не се получава — каза тя, протягайки ръка към бутилката с шери. Той я изби от ръката й. Шишето литна, чух го да се удря и търкулва по пода.

— Писна ми от твоите пози — каза той. — Сега чия роля играеш — на ранената богиня-майка? За бога, та тя се грижи за теб. Не това беше идеята.

Лъжеше. Точно това беше идеята. За него бях само някой, който да се грижи за нея и да я наглежда, докато той е на път. Защо не му го кажеше тя? Не знаеше ли как да му се противопостави?

— Не можеш да я отпратиш — бе единственото, което каза. — Къде ще отиде?

Не този въпрос трябваше да зададеш, Клеър.

— Ще й намерят дом, сигурен съм — каза Рон. — Виж себе си обаче. Ти се разпадаш. Отново. Обеща, но ето какво стана. И от мен се очаква да зарежа всичко и да се грижа за душевното ти здраве. Е, предупреждавам те, ако отново се налага да те събирам парче по парче, ти също ще трябва да се откажеш от нещо. — Същият разумен глас. Изкарваше я виновна за всичко.

— Всичко ми вземаш — проплака тя. — Нищо не ми оставяш.

Той й обърна гръб и сега виждах лицето му, отвращението, изписано по него.

— Боже, такава лоша актриса си — каза той. — Почти бях забравил.

Премести се, така че вече не го виждах, но виждах нея — закрила с длани ушите си, с колене под брадичката — клатеше се напред-назад и говореше:

— Всичко ли трябва да ми отнемаш? Винаги ли трябва да става на твоето?

— Може би имаш нужда от малко време — каза той. — Помисли си.

Чух стъпките му и затворих вратата, преди да ме е хванал, че ги шпионирам. Чух го да излиза в коридора.

Открехнах вратата и надзърнах — тя бе легнала обратно на дивана. Зави се презглава с мохерното одеяло. Ясно чувах хлипането й.

Затворих вратата и седнах на леглото си, чувствах се безпомощна. Ставаше същото като с майка ми. Защо правеха така? Грижех се за Клеър вече почти две години. На мен казваше всичко. Аз се тревожех за нея, аз се примирявах с ритуалите й, изтривах сълзите й, докато той гонеше полтъргайсти и видения на Дева Мария по целия свят. Как можеше да ме отпраща сега? Тъкмо отварях вратата, твърдо решена да говоря с него, да му кажа, че не може да го направи, когато той излезе от стаята със сак през рамо и куфарчето си в ръка. Очите му уловиха погледа ми, но се плъзнаха встрани, той мина покрай мен и влезе в дневната.

Не допусках, че Клеър може да пребледнее още повече, но когато видя Рон с чантите, тя побеля като тебешир. С мъка стана от дивана, одеялото се свлече на пода. Червеният й халат се бе усукал около тялото й, бельото й се виждаше.

— Не тръгвай. — Тя се вкопчи в сакото му от рипсено кадифе. — Не можеш да ме оставиш. Обичам те.

Той пое дълбоко дъх и за момент си помислих, че ще промени решението си, но после веждите му надвиснаха над очите и той се обърна, отскубвайки се от ръцете й.

— Уреди нещата.

— Рон, моля те. — Отново посегна към него, но беше прекалено пияна, не го достигна и падна на колене. — Моля те.

Върнах се в стаята си, легнах на леглото и зарових лице във възглавницата. Не можех да я гледам как му се моли. Бях виждала това и преди и ми се повръщаше. Чувах я през вратата — как го умолява, обещава му какво ли не, чух и как потегли колата му. Гумите изсвистяха по алеята, докато излизаше от двора. Представих си как Клеър тича след него по улицата — боса, облечена в червения си коледен халат, хлипаща, пияна. Госпожа Кромак наднича иззад тъмносините си пердета от рязана дантела, а господин Леви зяпа невярващо изпод периферията на еврейската си шапка, докато съпругата му притеснено му маха от прозореца от страх да не се превърне в сол^[1].

 

 

Клеър се върна, викаше ме. Похлупих главата си с възглавницата. Слабачка, мислех си. Предателка. Стоеше пред вратата ми, но аз не отговарях. Щеше да се откаже от мен заради него, би направила всичко, за да го задържи. Точно както преди, като майка ми и Бари.

— Моля те, Астрид — умоляваше ме тя през вратата, но аз не исках да я слушам. Тази болест никога няма да ме събори.

Най-после тя се прибра в стаята си, затвори вратата, а аз я мразех, задето пълзи след него в червения си халат; мразех и себе си заради отвращението си, за това, че знаех как се чувства Рон. Лежах в леглото си, мразех и трима ни, слушах я как плаче — от една седмица не правеше нищо друго. Двайсет и седем наименования на сълзите.

Чух, че пуска Ленърд Коен, който я питаше, дали е чула господаря си да пее. Безкрайно повторение на вездесъщ въпрос. Исках да се запечатам, докато все още притежавах нещо свое, което да не съм дала на Клеър. Трябваше да се оттегля или щяха да ме разкъсат като шал, притиснат от затворена врата.

Как презирах слабостта й! Точно както майка ми беше предвидила, че ще стане. Отвращаваше ме. Бих се борила със зъби и нокти за нея, но Клеър беше неспособна да отстоява собствените си права. Не можех да спася и двете ни. На бюрото ми стоеше снимката от това лято — аз и сребърната пъстърва. Рон я беше дал да я поставят в рамка. Изглеждах толкова щастлива. Трябваше да се сетя, че няма да продължи дълго. Нищо не трае дълго. Не го ли бях разбрала досега? Стягай си багажа, беше казала майка ми. Оставаше ми по-малко от година до дипломирането, а колежът се мержелееше в далечината.

За момент си спомних как тази есен Клеър ме бе завела до Кол Артс, да видя дали ще ми хареса да кандидатствам там. Дори ми помогна да попълня формуляра за кандидатстване. Без нея всичко това щеше да бъде невъзможно — високият успех, училището по изкуствата. Срамувах се от омразата, която изпитвах към нея, от мисълта, колко много изпитания ми предстоят и от желанието вече да са зад гърба ми. Но после отново я видях как пълзи и се моли и отвращението ми се върна с нова сила. Астрид, помогни ми. Астрид, събери парчетата. Как да го направя? Прекалено много разчитах на нея. Трябваше да погледна истината в очите.

Зачетох се в една книга за Кандински, изпробвах някои от идеите му за формата и напрежението. Как напрежението в една линия се увеличавало с приближаването към края! Опитвах се да не слушам Ленард Коен, който се въртеше отново и отново. Трябваше вече да е заспала. Нека си отспи.

Рисувах, докато се стъмни, после запалих лампата и завъртях пирамидата, която висеше над бюрото ми — абсурдната пирамида, с която майка ми бе подхлъзнала Клеър. Когато затворих книгата за Кандински, нямаше как да не забележа надписа. На Астрид, с цялата ми любов, Клеър.

Мина през мен като вълна, сковавайки детинското ми раздразнение. Ако имах нещо хубаво, то бе само благодарение на Клеър. Ако можех да мисля за себе си като за личност, то бе, защото Клеър ме беше накарала да мисля така. Ако правех планове за някакво бъдеще, то бе, защото Клеър вярваше, че съществува такова. Клеър ми бе върнала света. А какво правех аз сега, когато тя се нуждаеше от мен? Отварях прозорците, подготвях провизиите, развивах бодливата тел.

Станах и отидох до стаята й.

— Клеър? — извиках през затворената врата. Опитах се да отворя, но беше заключено. Тя никога не заключваше вратата, освен когато правеха секс. Почуках. — Клеър, добре ли си?

Чух я да мърмори нещо, но не можах да разбера какво.

— Клеър, отвори. — Натиснах няколко пъти дръжката на вратата.

После чух какво казва.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Толкова ужасно много съжалявам.

— Отвори, моля те, Клеър. Искам да говоря с теб.

— Остави ме, Астрид. — Гласът й звучеше пиян до неузнаваемост. Това ме изненада. Мислех, че досега или е изтрезняла, или е заспала. — Един съвет от мен. Стой далеч от всички пречупени хора.

Чух я да хлипа без сълзи, почти се давеше, а може би се смееше. После всичко се сля в някакво тананикане от другата страна на вратата.

Искаше ми се да й кажа: „Ти не си пречупена, просто си в криза.“ Но не можех. Тя знаеше. Нещо с нея наистина не беше наред, нещо отвътре. Приличаше на голям диамант с мътно петно във вътрешността. От мен се очакваше да вдъхна живот на това мътно мъртво петно, но не се получаваше. Тя щеше да се обади на Рон — където и да беше отишъл той — и да му каже: „Ти беше прав, отпрати я. Не мога да живея без теб.“

— Не можеш да ме върнеш обратно — извиках аз през вратата.

— Майка ти беше права — каза тя, сливайки думите. Чух как нещо пада и се разбива на пода. — Аз съм глупачка. Дори себе си не мога да понасям.

Майка ми. Която съсипва всичко, до което се докосне. Връщах обратно всички писма, които намирах, но трябва да е имало и други.

Седнах на пода. Чувствах се като случайна жертва, която притиска собствените си вътрешности, за да не се изсипят навън. Внезапно ме завладя импулсивно желание да се върна в стаята си, да се отпусна в леглото, под чистите чаршафи и да заспя. Успях да го потисна и се опитах да измисля още нещо, което да кажа през вратата.

— Тя не те познава.

Чух скърцането на леглото, беше станала и се препъваше към вратата.

— Той няма да се върне, Астрид. — Беше точно от другата страна. Гласът й прозвуча по-отдолу — явно беше седнала на пода, докато говореше през ключалката. — Ще се разведе с мен.

Надявах се да го направи. Тогава тя може би щеше да има шанс, двете щяхме да имаме шанс — стъпка по стъпка, без Рон, който се прибира у дома, повлякъл страх след себе си, продавач на надежда, който я оставя на Коледа и се прибира точно когато тя е започнала да свиква с отсъствието му. Щеше да бъде чудесно. Никакви преструвки повече, никакво ходене на пръсти, никакво слухтене, докато той говори по телефона.

— Клеър, това едва ли е толкова лошо.

Тя неуверено се засмя.

— На седемнайсет години. Кажи ми, бебчо, кое е най-лошото нещо?

Шарките върху дървената врата бяха лабиринт, който следвах с нокът. Канех се да й кажа: „Пробвай да имаш майка в затвора, а единственият човек, когото обичаш и на когото имаш доверие, да е изгубил ума си. Пробвай да си на най-хубавото място в живота си и да чуеш как говорят, че ще те върнат обратно…“

Но, от друга страна, не бих искала да съм на мястото на Клеър. По-скоро бих била самата себе си или дори майка ми, затворена до живот и изпълнена със собствената си безсилна ярост, отколкото да бъда Клеър, която се тревожи от крадци, изнасилвачи и от малки зъби, които значат лош късмет, и от „… Очите ми не са симетрични… Не убивай рибата. Още ли ме обича моят съпруг, обичал ли ме е въобще или просто си е мислил, че съм някоя друга, а аз не мога повече да се преструвам?…“

Исках да я притисна плътно до себе си, но нещо отвътре я отблъскваше далеч от мен. „Това е Клеър, която те обича“, напомних си аз, но точно в този момент не можех да го почувствам. Тя не беше в състояние да се погрижи дори за себе си и аз усетих как без да искам се отдалечавам. Чувствах, че търси ръката ми, че очаква да я пусна в мен. Не мислех, че мога да я спасявам повече. Лабиринтът, който следвах, внезапно свърши в едно пауново око.

— Майка ми би казала, че най-лошото нещо е да изгубиш себеуважението си.

Чух я как отново заплака. Силни, болезнени хлипания, които почувствах в собственото си гърло. Заблъска по вратата с юмрук, а може би и с глава. Не можех да го понеса, налагаше се да отстъпя в сферата на лъжите.

— Клеър, знаеш, че ще се върне. Той те обича, не се притеснявай.

Не ме интересуваше, дали ще се върне или не. Искаше да ме отпрати и по тази причина се надявах да катастрофира с класическата си алфа, която подхождаше на сивата му коса.

— Ако знаех какво е себеуважение… — чух я да казва, — тогава може би щях да разбера, дали съм го изгубила.

Толкова ми се спеше. Едва държах очите си отворени. Опрях глава на вратата. В дневната лампичките по елхата светкаха и гаснеха, а игличките капеха върху неразопакованите подаръци.

— Искаш ли да хапнеш?

Нищо не искаше.

— Само ще отида да си взема нещо. Веднага се връщам.

Направих си сандвич с шунка. Коледната елха бе посипала пода с игличките си. Хрущяха под краката ми. Бутилката с шери я нямаше, явно я беше взела със себе си. Чакаше я страхотен махмурлук. Беше оставила върху масичката за кафе портрета, който й подарих. Занесох го в стаята си и го подпрях на бюрото. Взрях се в дълбокия й поглед, можех да я чуя как ме пита: „Какво искаш — кроасан или козуначена кифла? Къде би отишла, ако можеше да избираш от целия свят?“ Прокарах пръст по високото заоблено чело, като на готическа мадона. Върнах се при вратата й, почуках.

— Клеър, пусни ме да вляза.

Чух проскърцването на пружините, докато се обръщаше, усилието, което й костваше да се изправи, да измине трите крачки до вратата. Ръцете й трудно се справиха с ключа. Отворих вратата и тя се отпусна обратно в леглото, все още в онзи червен халат за баня. Напипа пътя си под завивките като сляпо, копаещо дупка животно. Слава богу, вече не плачеше. Сънят я оборваше. Изключих Ленард Коен.

— Толкова ми е студено — промърмори тя. — Ела да легнеш до мен.

Легнах при нея, както си бях с дрехите. Тя сви студените си стъпала до моите, положи глава на рамото ми. Чаршафите миришеха на шери, на немита коса и на „Л’ер дьо тамп“.

— Обещай, че ще останеш с мен. Не ме оставяй.

Хванах студените й ръце и отпуснах главата си до нейната, докато тя се унасяше. Гледах я на светлината на нощната лампа, която напоследък оставаше включена през цялата нощ. Устата й беше отворена, хъркаше тежко. Казах си, че в крайна сметка нещата ще се оправят. Рон ще се прибере у дома или пък няма да се прибере и ние просто ще продължим заедно, както досега. Той всъщност не възнамерява да ме отпрати. Просто не искаше да вижда колко опустошена е тя. Стига да не му го показваше, той щеше да бъде доволен. Просто един добър спектакъл.