Джанет Фич
Белият олеандър (19)

19.

През април пустинният зной започна да изсмуква пролетта от въздуха като попивателна хартия. Хълмовете на Холивуд се издигаха неестествено ясни на хоризонта, сякаш ги наблюдавахме през бинокъл. Новите листа вече клюмаха в жегата, а ние стояхме потни и потиснати в къщата зад спуснатите щори.

Клеър извади бижутата, които държеше във фризера, и ги изсипа на леглото си — истинско пиратско съкровище, изкусително студено. Замръзнали нанизи зелен нефрит със златни закопчалки, кехлибарен отварящ се медальон с папратов фосил в него. Притиснах го до бузата си, беше студен. Нагласих една кристална гривна в античен стил по протежение на пътя в косата си, така че да докосва челото ми като хладен език.

— Това беше на пралеля ми Присила — каза Клеър. — Носила го е на първия си бал в Уолдорф Астория в навечерието на Световната война. — Лежеше по гръб, само по бельо, с коса, потъмняла от пот; гривна от опушен топаз следваше линията на челото й, пресечена от златна верижка със сложен дизайн, която се спускаше до върха на носа й. Беше болезнено слаба, с остри тазови кости и ребра, стърчащи като на издялан от дърво Христос. Една бенка се открояваше точно над ластика на бикините й. — Била е полева сестра при Ипре. Много храбра жена.

Всяка гривна, всяко мънисто имаше своя история. Взех един пръстен с оникс от купчината, издигаща се помежду ни на леглото — правоъгълен, черната му хлъзгава повърхност, проводена от миниатюрен диамант. Сложих си го, но беше много малък, ставаше само на кутрето ми и то — до кокалчето.

— На кого е бил? — протегнах го към нея, така че да го види, без да обръща глава.

— На прабаба Матилд. Парижанка до мозъка на костите.

Притежателката му навярно бе мъртва от сто години, но все още ме караше да се чувствам огромна и зле възпитана. Представих си черна като абанос коса, букли и остър език. Черните й очи биха уловили и най-малката ми грешка. Тя не би ме одобрила — с тромавите ми ръце и крака, бих била прекалено голяма за малките й столове и миниатюрните й, обрамчени със злато порцеланови чашки — лос сред антилопи. Подадох го на Клеър, която си го сложи без затруднение.

Гранатовото колие, ледено около врата ми, беше сватбен подарък от манчестърския й прадядо фабрикант, за съпругата му Беатрис. Златният ягуар с очи от изумруд, който крепях върху коляното си, беше донесен от Бразилия от лелята на баща й — Джералдин Уудс. Бях се накичила със семейния албум на Клеър. Баби по майчина линия и пралели по бащина, жени в изумрудена тафта, кадифе и гранат. Време, място и личност, заключени в скъпоценни камъни и сребърен филигран.

В сравнение с това моето минало бе като дим, история, която майка ми ми бе разказала веднъж, а после бе отрекла. За мен нямаше оникси, нито аквамарини, запазили спомена за предците ми. От тях ми бяха останали само очите им, ръцете им, формата на носа и носталгията по снега и резбованото дърво.

Клеър надипли златно колие върху едното си затворено око и нефритен наниз върху другото. Говореше внимателно, така че нищо да не се размести.

— Преди така са погребвали хората. Устите, пълни с бижута, и златни монети върху очите. Такса за превозвача.

Пусна колието си от корали в кладенчето на пъпа си, а двойния наниз перли, добре охладен в купчината, нагласи между гърдите си. После ги вдигна, отвори уста, спусна наниза вътре и затвори устни над лъскавите топчици. Майка й й беше дала перлите като сватбен подарък, макар че не искала дъщеря й да се омъжва за евреин. Когато ми го каза, Клеър очакваше, че ще бъда ужасена, но аз бях живяла с Марвъл Търлок и Амелия Рамос. Предразсъдъците едва ли можеха да ме изненадат. Единственото, което не разбирах, бе защо й е подарила перли.

Клеър лежеше неподвижно, преструвайки се, че е мъртва. Накичен с бижута труп в нейното розово копринено бельо, покрит с фини капчици пот. Не бях сигурна, че тази нова игра ми харесва. През френския прозорец, през трийсетината сантиметра, непокрити от щорите, виждах градината, която тази пролет бе оставена на самотек. Клеър вече не се занимаваше с нея, не подрязваше и не плевеше под островърхата си китайска шапка. Не привързваше цветята и сега те растяха на самотек: кремовете — килнати на една страна, а мексиканските иглики бяха превзели неокосената морава.

Рон отново беше заминал — два пъти за един месец, сега за Андалусия, където снимаше материал за циганите. Беше някъде там, обикаляйки света в търсене на невероятното, навъртайки хиляди километри полет. Ако искаше да види нещо странно и необичайно, трябваше просто да влезе в спалнята си и да види жена си, проснала се на леглото в розовите си дантелени бикини и сутиен, покрита с нефрит и перли, преструваща се на умряла. А под леглото — вуду кутия, пълна с магнити, ножички, химикалки и слепени полароидни снимки, го призоваваше да се върне у дома.

Внезапно тя се задави с перлите. Седна, едвам удържайки се да не повърне. Бижутата изпопадаха от тялото й. Тя извади перлите от устата си и ги задържа в дланта си. Беше изключително бледа, а устата й изглеждаше неестествено червена. Под очите й имаше тъмни кръгове. Сви се над купчинката лъскави топчици — влажни от слюнката й — на ръба на леглото, с гръб към мен; гръбнакът й беше като нефритен наниз.

Посегна назад за ръката ми, ноктите й бяха мръсни, връхчетата — малки и чувствителни като на дете, пръстените — неуместно големи. Хванах ръката й. Тя я приближи до лицето си и притисна опакото й до мократа си буза. Изгаряше. Положих лице на рамото й, гърбът й беше като огън.

— Рон скоро ще се върне — опитах се да й вдъхна кураж.

Тя кимна, главата й бе натежала върху нежния врат, като някое от повехналите й лалета, възлите на гръбнака й бяха като шарката на гърмяща змия.

— Вече е толкова горещо. Какво ще правя през лятото?

Беше само кожа и опънати нерви — без пълнеж, без тежест. Беше хвърчило, направено от собствената й кожа, опънато пред силни сухи ветрове.

— Да отидем на плажа — предложих аз.

Тя поклати глава — бързо, сякаш да изгони нахална муха.

— Не е от това.

Бях седнала върху едно от бижутата и то се впиваше в хълбока ми. Издърпах ръка и я пъхнах под себе си, за да го извадя — беше пръстен с аквамарин, голям колкото бадем с черупката. Аквамарините били сродни с изумрудите, ми беше казала Клеър. Но изумрудите били крехки и винаги се чупели на малки парченца, докато аквамарините били силни и безпроблемно образували едри кристали, така че нямали голяма стойност. Изумрудът, съхранил целостта си, бил всъщност ценният камък.

Подадох й леденосиния аквамарин с цвета на очите на майка ми. Тя го сложи на показалеца си и пръстенът увисна като топка на секретна брава, закачена на синджир. Тя впери поглед в него.

— Беше на майка ми. Баща ми й го купи за спомен от околосветското им пътешествие. — Свали го от пръста си. — На нея също й беше много голям.

В съседство папагалът на госпожа Кромак подсвиркваше все същите три ноти във възходяща гама, три и половина ноти поотделно. Количка със сладолед издрънча надолу по улицата, отнасяйки със себе си звуците на популярна мелодия. Клеър лежеше по гръб, така че да ме вижда, сложила ръка под главата си. Беше много красива дори и в момента — косата й, влажна на челото, се спускаше по раменете, тъмните й вежди бяха извити и лъскави, малките й гърди — обвити в розова дантела.

— Ако решиш да се самоубиеш, как ще го направиш? — попита тя.

Обърнах се по корем и започнах да ровя бижутата. Пробвах една златна гривна — ръката ми не влизаше в нея. Помислих си за своите самоубийства, как бих прокарала през пръстите си смъртта — като черни мъниста.

— Не бих го направила.

Тя постави върху плоския си стомах едно индийско сребърно колие, редички от тънки като косъм конуси, които превръщаха метала в течност, подобна на живак.

— Е, да кажем, че искаш да го направиш.

— Това противоречи на вярата ми. — Пот се стичаше между гърдите ми и се събираше във вдлъбнатината на пъпа ми.

— И каква е тази вяра?

— Аз съм от сектата на оцеляващите.

Нямаше да ми се размине толкова лесно. Не играех по правилата.

— Просто си представи, че искаш да го направиш. Да кажем, че си много стара и си болна от ужасен, неизлечим рак.

— Ще се тъпча с демерол и ще чакам ракът да ме довърши.

Нямах намерение да обсъждам самоубийството с Клеър. То беше в списъка с противообществени прояви на майка ми. Нямаше да й кажа кой е най-сигурният начин — планът на момчето с рака на костите — да си инжектираш въздушно мехурче във вената и да го оставиш да се движи в кръвта ти като малка перла. Сигурна бях, че леля й Присила го е прилагала веднъж-дваж на бойното поле, когато морфинът се е свършвал. Или достатъчно количество цианид дълбоко в гърлото, както го правеха с котките. Действа много бързо. Когато се самоубиваш, не ти трябва нещо бавно. Току-виж някой влязъл и те спасил.

Клеър обгърна с ръка коляното си и започна да се полюлява по гръб.

— Знаеш ли как бих го направила аз?

Упорито ме дърпаше по този път, но аз нямах намерение да тръгвам по него.

— Хайде да отидем до плажа, а? Толкова е горещо, че ме хващат нервите.

Тя дори не ме чу. Очите й бяха замечтани като на влюбен човек.

— Бих се отровила с газ. Точно така. Казват, че било като да заспиш.

Чувствах се така, сякаш съдържанието на азот в кръвта ми се покачваше и единствената посока бе надолу, към мрака и забравата.

Трябваше да я събудя. Да й ударя няколко плесници, да я разходя из къщата, да я налея с черно кафе. Разказах й за японския моряк, който се носил по вълните в продължение на четири дни и накрая се самоубил.

— След двайсет минути го намерили. Още не бил изстинал.

Чухме бръмченето от нечия косачка за трева надолу по улицата. Сладкият дъх на жасмин превзе оскъдния въздух. Тя въздъхна и ребрата й изпъкнаха — остри като ножовете на косачката.

— Да, но колко време може да се носи човек по вълните и да гледа празния хоризонт около себе си? Колко време можеш да издържиш, преди да сложиш точка?

Какъв отговор можех да й дам? Аз го правех от години. Тя ми беше спасителния сал, добрата костенурка. Легнах и сложих глава на рамото й. Миришеше на пот и на „Л’ер дьо тамп“, но някак прашно и тъжно, сякаш меланхолията й бе опетнила парфюма.

— Всичко може да се случи — казах аз.

Тя ме целуна по устата. Дъхът й ухаеше на студено кафе и кардамон и аз бях завладяна от вкуса й, от горещата й кожа и миризмата на немита коса. Изпълни ме смущение, но не ми беше неприятно. Бих й позволила да прави с мен каквото си поиска.

Тя се отпусна обратно на възглавницата, с ръка върху очите си. Подпрях се на лакът. Не знаех какво да кажа.

— Чувствам се толкова нереална — каза тя.

Обърна се с гръб към мен — гранатовото сърце висеше на плешката й. Мръсната й коса беше тежка като чепка черно грозде, красивата извивка на кръста и хълбока й напомняше светла китара. Взе перления наниз и нарисува с него спирала върху покривката на леглото, но когато се раздвижи, перлите се хлъзнаха към тялото й и фигурата се развали. Взе наниза и отново се опита като момиче, което къса листенцата на маргаритка, докато не получи желания отговор.

— Само ако имах дете — каза тя.

Една рядко използвана струна потръпна в сърцето ми. Бях наясно, че съм заместител на бебето, заместител на онова, което тя истински желаеше. Ако си имаше бебе, нямаше да се нуждае от мен. Но за бебе и дума не можеше да става. Тя беше толкова крехка, гладуваше до смърт. Бях я виждала да повръща, след като се бяхме нахранили.

— Веднъж забременях, в Йейл. Въобще не ми хрумна, че това ще е единственото бебе, което ще имам.

Воят на косачката изпълни тишината. Искаше ми се да й кажа нещо окуражаващо, но нищо не ми идваше наум. Отлепих колието от гърба й. Слабостта й беше в противоречие с желанието в думите й. Беше отслабнала толкова, че можеше да носи дрехите ми. Което и правеше, докато бях на училище. Случваше се да се прибера и да открия, че някои от дрехите ми са още топли и ухаят на „Л’ер дьо тамп“. Представях си я в тях, някои й бяха любими — плисирана пола, прилепнало бюстие — как стои пред огледалото и фантазира, че е на шестнайсет, в първите класове на гимназията. Имитираше ме съвършено, мен — непохватната тийнейджърка. Кръстосваше крака, както го правех аз — подпъхваше стъпалото зад прасеца на другия крак; как вдигам рамене преди да заговоря, като предварително подлагах на съмнение важността на онова, което се готвех да кажа; смутената ми усмивка, която грейваше и се стопяваше в рамките на секунда. Пробваше ме, както пробваше дрехите ми. Но тя не искаше да бъде Астрид, просто искаше да е на шестнайсет.

Гледах иззад щорите към градината — дългите сенки, хвърлени от кипариса, палмата от другата страна на буйната зеленина. И ако беше на шестнайсет, тогава какво? Нямаше да допусне грешките, които беше направила? Може би въобще нямаше да й се наложи да избира, просто щеше да си остане на шестнайсет. Но тя не пробваше дрехите на когото трябва. Не бях и наполовина човека, който тя би искала да бъде. Беше твърде крехка, за да поеме ролята ми — щеше да я смаже като налягането на водата при гмуркане в дълбокото.

Всъщност тя лежеше тук и мислеше за Рон — кога ще се прибере и има ли друга жена в живота му. Тревожеше се за добрия и лошия късмет, за зловредните влияния и в същото време носеше талисманите на семейното си минало, останали от жени, които са направили нещо от живота си, направили са нещо от себе си или поне са се обличали официално всеки ден — жени, които никога не са целували шестнайсетгодишните си приемни дъщери, защото са се чувствали нереално, нито са оставяли плевелите да превземат градините им само защото е било прекалено горещо, за да ги оплевят.

Исках да й кажа да не си отглежда подобно отчаяние. Отчаянието не е гост, на когото пускаш любимата му музика и когото настаняваш на удобен стол. Отчаянието е враг с главна буква. Страх ме хващаше да я гледам толкова открито да разголва нуждите си. Когато отчаяно се нуждаеш от нещо, то със сигурност ще ти бъде отнето, или това поне показваше опитът ми. Знаех го и без да слагам огледала по покрива.

 

 

Посрещнах с облекчение завръщането на Рон у дома. Тя стана, изкъпа се, почисти къщата. Наготви — прекалено много, и си сложи ярко червило. Прибра Ленърд Коен и пусна Биг Бенда на Теди Уилсън, пригласяйки на „Бейзин стрийт блус“. Рон правеше любов с нея нощем, а понякога и следобед. Никой от двамата не вдигаше много шум, но аз чувах тихия им смях зад затворената врата.

Рано сутрин, когато Клеър още спеше, го чувах да говори по телефона в дневната. Моментално разбрах, че говори с жена — по усмивката му, когато влязох, докато говореше, облечен в долнището на раираната си пижама, увивайки телефонния кабел около гладките си пръсти. Засмя се на нещо, което каза тя.

— Калкан. Какъвто и да е… с чушка.

Стресна се, когато ме видя на прага. Кръвта се отдръпна от румените му бузи, после нахлу обратно в наситено червено. Прокара пръсти през косата си, така че посивелите кичури щръкнаха назад. Поговори още малко — за срещи, полети, хотели, надраска нещо на някакъв лист в отвореното си куфарче. Аз не помръднах. Той затвори телефона.

Изправи се, вдигайки долнището на пижамата си.

— Отиваме в Рейкявик. Горещи извори с документирана лечебна сила.

— Вземи Клеър със себе си — казах аз.

Той хвърли листа в куфарчето, затвори го и го заключи.

— През цялото време ще работя. Знаеш каква е Клеър. Ще стои в хотела и ще си въобразява какво ли не. Ще бъде истински кошмар.

Макар и неохотно, трябваше да се съглася с него. Независимо дали заминаваше за колкото може повече време, за да чука колежките си или просто за да е по-далеч от Клеър, или, колкото и малка да бе вероятността, наистина да беше онова, за което се представяше — уморен съпруг, който се опитва да си изкарва хляба — щеше да бъде истинска катастрофа, ако вземеше Клеър със себе си, при положение че нямаше да може да й обръща внимание. Тя не беше в състояние просто да се разхожда сама и да разглежда забележителностите. Щеше да стои в хотела и да се чуди, какво ли прави той и коя ли е жената. Да се самоизмъчва.

Но това не го оправдаваше. Той й беше съпруг. Носеше отговорност. Не ми хареса как говореше с онази жена по телефона в къщата на Клеър. Лесно можех да си го представя как седи с някоя жена в тъмен ресторант и я съблазнява със същия този кадифен глас.

Облегнах се на касата на вратата, в случай че решеше да се върне в леглото и да се престори, че нищо не се е случило. Исках да го накарам да разбере, че тя се нуждае от него. Че дългът му е тук.

— Каза ми как би се самоубила, ако реши да го направи.

Това привлече вниманието му, накара го да се препъне в собственото си спокойствие — мъж, който се спъва в пукнатина на паважа, актьор, който си е забравил репликата. Приглади косата си назад, печелейки време.

— Какво каза?

— Че ще се отрови с газ.

Той седна, затвори очи и ги закри с ръце — гладките върхове на пръстите му се срещнаха на носа. Внезапно ми стана жал за него. Исках само да привлека вниманието му, да го накарам да разбере, че не може просто да прелита насам-натам и да се преструва, че всичко с нея е наред. Не можеше да оставя всичко на мен.

— Смяташ ли, че само си говори? — попита той, а в кафявите му очи се четеше страх.

Мен пита! Нали той знаеше отговорите. Човекът, твърдо стъпил в действителността — този, който ни казваше кога да ставаме и кога да си лягаме, кой телевизионен канал да гледаме и какво да мислим за опитите с ядрено оръжие и реформата в здравеопазването. Той беше човекът, който държеше света на сигурно място — в гладките си ръце, като голяма баскетболна топка. Гледах го безпомощно, ужасена от мисълта, че той не знае, дали Клеър е способна да се самоубие или не! Той й беше съпруг. Коя бях аз — само някакво хлапе, което бяха приютили.

Не можех да се отърва от видението — как Клеър лежи на леглото, обсипана с бижутата си; с уста, пълна с перли. Нещата, от които се беше отказала, за да бъде с Рон. Как плаче през нощта, плътно обвила тялото си с ръце, свита почти на две, като човек с колики. Но не, тя все още ме чакаше да се върна от училище, нямаше да иска да я намеря мъртва.

— Просто й липсваш.

— Предстои лятната отпуска — каза Рон. — Ще отидем някъде. Наистина ще се махнем, само тримата. С палатка в Йелоустоун или нещо такова. Какво ще кажеш?

Ние тримата — яздим коне, мъкнем раници, седим около лагерния огън и гледаме звездите. Никакви телефони, факсове и преносими компютри. Никакви партита, срещи или приятели, които наминават да обсъдят поредния сценарий. Рон — изцяло на нейно разположение. Това наистина би било нещо, което да очаква с нетърпение. Не би искала да пропусне ваканцията с Рон.

— Би й харесало — казах накрая аз. Макар да си помислих, че ще повярвам, едва когато го видя. Рон умееше да се измъква от обещанията си.

— Знам, че не ти е било лесно.

Той сложи ръка на рамото ми. Гладка ръка — в нея имаше жар и тя се разля по цялото ми тяло. За момент се запитах, какво ли би било да се любя с Рон? Голите му гърди бяха толкова близо, че можех да ги погаля — сивите косъмчета, зърната с големина на четвърт долар. Миришеше хубаво — „Мосю Живанши“. Гласът му — не много дълбок, дрезгав и успокояващ. Но после си спомних, че това беше мъжът, който стоеше в дъното на всичките ни проблеми, който не знаеше как да обича Клеър. Мамеше я — можех да го усетя в тялото му. Той имаше света, а Клеър имаше само него. Но не можех да спра да харесвам тежестта на ръката му върху рамото си, нито погледа в очите му. Опитвах се да не реагирам на мъжкото му излъчване, на твърдостта в долнището на синята му пижама. Тя е млада жена, беше казал на Клеър. Беше просто част от играта му — това, с одобрението. Обзалагам се, че го прави с всички самотници, които деформират лъжици. Отстъпих назад и ръката му падна.

— Гледай да си изпълниш обещанието — му казах аз.