Джанет Фич
Белият олеандър (15)

15.

През първия учебен ден след зимната ваканция, по време на третия час ми бе връчен жълт плик с призовка. Озовах се пред намусена социална служителка с наднормено тегло, която ме чакаше в кабинета на заместник-директорката. Заместник-директорката ми каза да освободя гардеробчето от вещите си и да оставя учебниците си при портиера. Изобщо не ме погледна в лицето. Новата социална служителка каза, че багажът ми бил в колата.

Набрах комбинацията си и извадих книгите от гардеробчето. Едновременно бях зашеметена, но и някак подготвена за това. Колко типично за Марвъл — да го направи, докато съм на училище, без въобще да ме предупреди. Бях там, а сега вече няма да ме има. Никога вече нямаше да видя когото и да било от тях, нямаше да имам възможността да кажа на Марвъл какво мисля за нея.

Социалната служителка — госпожа Кардоза, ми чете конско по целия път към града и надолу по магистралата Вентура.

— Г-жа Търлок ми каза всичко — че вземаш наркотици, че излизаш с момчета. И то, при положение че има малки деца в къщата. Водя те на място, където ще се научиш как трябва да се държиш.

Беше грозна, с широко лице с груба кожа и решително стиснати челюсти. Не си направих труда да споря с нея. Вече никога нямаше да проговоря на когото и да било.

Мислех си за лъжите, които Марвъл ще разправя на децата, обяснявайки им защо не съм се прибрала у дома. Че съм умряла или че съм избягала? Не, не, това не беше в стила на Марвъл — жената, която скришом си боядисваше косата. Тя ще измисли нещо съвсем различно, нещо, което можеш да нарисуваш върху декоративна стъклена чиния. Че съм отишла да живея с баба си в една ферма, където отглеждаме понита и по цял ден ядем сладолед.

На Оливия вероятно ще й олекне. Ще й липсвам мъничко, но не беше в стила й да тъгува за хората. Твърде много златни предизвикателства чукаха по вратата й. По-скоро би се прекланяла пред пуловерите. Обвих с ръце кръста си и се сгуших до вратата, колкото можех по-далеч от госпожа Кардоза. Ако ми беше останала някаква сила, щях да отворя вратата и да падна под шестнайсетте гуми на камиона, който се движеше успоредно с нас.

 

 

Новият дом беше в Холивуд — голяма, подобна на произведение на изкуството дървена вила с веранда с широка стряха, прекалено хубава за приемни деца. Чудех се, каква ли е историята. Госпожа Кардоза беше развълнувана, непрекъснато отваряше и затваряше чантичката си. Едно латиноамериканско момиче с дълга плитка ни пусна да влезем — внимателно ме изгледа. Вътре беше тъмно, завесите на прозорците бяха спуснати. На половината от височината си стените бяха облицовани с дървена ламперия, която блестеше и миришеше на лимоново масло.

Секунда по-късно се появи и приемната майка — шик от горе до долу, с изправен гръб и драматичен бял кичур в тъмната си коса. Ръкува се с нас и очите на госпожа Кардоза светнаха при вида на шития по поръчка костюм и обувките с високи токчета на Амелия.

— Que pasa con su cara? — попита приемната майка. Какво се е случило с лицето ми? Социалната служителка вдигна рамене.

Амелия ни покани да седнем в хола. Беше красив: целият в резбовано дърво, столовете — с крака като лапи, бяла дамаска и ръчно плетена дантела. Поднесе ни чай в сребърен сервиз и масленки в чинийки от костен порцелан на цветчета. Впрегнах всичките умения, които бях усвоила от Оливия, демонстрирайки й как мога да държа чашката и чинийката, без лъжичката да падне на масата. Говореха на испански, докато аз гледах хималайския кедър, който почти изцяло закриваше гледката през големия прозорец. Беше тихо, никаква телевизия. Чувах цъкането на малкия часовник на полицата над камината.

— Красиво е, нали? Не е като обща спалня — каза с усмивка Амелия Рамос. Седеше на ръба на стола си с крака, кръстосани при глезените. — Това е моят дом и се надявам да ти е приятно да станеш част от нашия живот.

През има-няма пет минути различни момичета минаваха покрай вратата и хвърляха загадъчни погледи към нас, докато Амелия подписваше документите и обясняваше правилата на своя английски с лек испански акцент. Всяко момиче готви и разтребва масата една вечер в седмицата. От мен се очаква да си оправям леглото и да се къпя през ден. Момичетата се редували за прането и другите домакински задължения. Тя била специалист по вътрешен дизайн, обясни Амелия. Налагало се момичетата сами да се грижат за себе си. Аз кимах при всяка пауза, която правеше, и се чудех защо въобще прибира момичета. Може би къщата беше прекалено голяма за нея и това я караше да се чувства самотна?

Докато се хранехме на голямата полирана маса, другите момичета си говореха на испански, а мен само ме зяпаха. Аз бях Бялото момиче. Не ми беше за пръв път и знаех, че трябва да се примиря. Амелия ги представи: Кики, Лина, Силвана. Момичето с дългата плитка се казваше Микаела, а жилавото, печено на вид момиче, с белег във формата на полумесец на челото, което сервираше храната, беше Нидиа Диаз. Ядохме чили със салата и царевичен хляб.

— Вкусно е — казах аз, като се надявах, че Нидиа ще престане да ме зяпа.

— Рецептите са мои — каза Амелия. — Някои от тези момичета не можеха да отворят тенджерата, когато дойдоха при мен. — Тя погледна към Нидиа и се усмихна.

След като се нахранихме, занесохме чиниите си в кухнята, където Нидиа вече миеше тиганите. Тя взе чинията ми, изгледа ме с присвити очи, но нищо не каза.

— Ела тук, Астрид — извика ме Амелия. Въведе ме в дневната, чиято подредба бе по-женствена от тази в хола, с обточени с дантела покривки за маса и старомодно канапе. Накара ме да седна във фотьойла до нейния. Отвори един голям албум, подвързан с кожа, върху масичката за кафе с мраморен плот. — Това е домът ми. В Аржентина. Там имах чудесна къща. — Имаше снимки на розова къща в двор, покрит с каменни плочи, както и на вечерно парти със свещи по масите около квадратен басейн. — Можех да посрещна двеста души на вечеря — каза тя.

В тъмната вътрешност на къщата се виждаше масивно стълбище и мрачни рисунки на светци. На една от снимките накичената с перли Амелия седеше върху стол, подобен на трон, пред собствения си портрет, с копринена лента диагонално през гърдите на балната й рокля; до стола стояха мъж — също с лента, и едно красиво момченце.

— Това са синът ми Сезар и съпругът ми.

Чудех се, какво ли се е случило в Аржентина и ако е било толкова страхотно там, какво правеше тя в Холивуд? Какво се е случило със съпруга й и с момченцето й? Канех се да я попитам, когато тя обърна страницата и посочи с лакирания си нокът към снимката на две момичета в кафяви униформи, които бяха коленичили на някаква морава.

— Прислужничките ми — каза тя и тъжно се усмихна. — Мързелуваха на дебелите си задници, така че ги накарах да оскубят плевелите от моравата.

Гледаше с възхищение снимката на момичетата, скубещи плевели. Тръпки ме полазиха. Едно беше да накараш някого да скубе плевели, но кому е притрябвало да прави снимка? Реших, че ще е по-добре да не знам.

 

 

Стаята ми у Амелия беше голяма, с две легла, покрити с бели юргани на цветчета и изглед към хималайския кедър. Съквартирантката ми по стая — Силвана, беше по-голяма от мен. Веждите й бяха изскубани до тънка линия, устните — очертани с молив, но без червило, което да запълни контура. Лежеше на по-отдалеченото от вратата легло, докато слагах нещата си в тоалетката и прибирах кутиите си във вградения гардероб.

— Последната ми спалня представляваше остъклена тераса за простиране — казах аз. — Тук е хубаво.

— Не е както си го представяш — каза Силвана. — И не си въобразявай, че като се подмазваш на оная кучка, ще ти е по-леко. По-добре ще ти е, ако си на наша страна.

— Тя изглежда свястна — казах аз.

Силвана се изсмя.

— Стой и гледай, muchacha.

На сутринта изчаках реда си да ползвам голямата баня с бели плочки, после се облякох и слязох долу. Момичетата вече тръгваха за училище.

— Изпуснах ли закуската? — попитах аз.

Силвана не отговори, само нарами раницата си, веждите й — две безразлични арки. Изсвири клаксон и тя изтича навън, качи се в един лилав пикап и отпраши.

— Обичаш ли да закусваш? — попита Нидиа, докато обличаше в коридора бейзболното си яке. — Закуската е в хладилника. Запазихме ти я.

Лина и Кики Торес се засмяха и смехът им никак не ми хареса.

Отидох в кухнята. Хладилникът беше заключен с катинар.

Когато се върнах в коридора, те още бяха там.

— Хареса ли ти? — попита Нидиа. Очите й под лунния белег святкаха като на ястреб, с кехлибар в центъра.

— Къде е ключът? — попитах аз.

Кики Торес — дребно момиче с дълга лъскава коса — се изсмя високо.

— При нашата дама на ключовете. Твоята приятелка, аристократката.

— Сега е на работа — каза Лина, миньонка от Централна Америка с широко индианско лице. — Ще се върне в шест.

— Адиос, русокоске — каза Нидиа и задържа вратата отворена, докато другите излязат.

 

 

Не ми трябваше много време да разбера, защо момичетата наричаха Амелия Круела Де Вил^[1]. В красивата дървена къща ние буквално гладувахме. През уикендите, когато Амелия си беше вкъщи, се хранехме нормално, но в останалите дни на седмицата ни се полагаше само вечеря. Хладилникът стоеше заключен, а телефонът и телевизорът бяха в нейната стая. Трябваше да искаме позволение, за да използваме телефона. Синът й Сезар живееше в една стая над гаража, беше болен от СПИН и по цял ден пушеше трева. Той ни съчувстваше, знаеше, че гладуваме, но, от друга страна, не плащаше наем, така че по негово мнение не можеше да ни помогне с нищо.

Седях в часа по здравна просвета, включен в учебната програма за десети клас на холивудската гимназия, измъчвана от ужасно главоболие. Изобщо не разбирах за какво говори учителката. Думите бръмчаха като мухи, които упорито отказват да кацнат, точеха се по страниците на учебника ми като колони от мравки. Можех да мисля единствено за макароните със сирене, които щях да готвя вечерта, и как да изям колкото може повече сирене, без да ме хванат.

Докато приготвях белия сос за макароните, скрих кутия маргарин зад чиниите в шкафа. Момичетата ми бяха казали, че дежурният по кухня краде храна за всички и ако не го направя, можели да превърнат живота ми в ад. След като измих съдовете, скрих маргарина под ризата си и го занесох в стаята си. Веднага щом чухме Амелия да говори по телефона, момичетата дойдоха в стаята ни и изядохме цялата кутия. Разделихме с моя нож маргарина на кубчета. Ядяхме го бавно, ближейки го като захарна пръчка. Усещах как калориите се вливат неразредени в кръвта ми и се превръщат в енергия.

— Навършвам осемнайсет и изчезвам — каза Нидиа, докато си облизваше пръстите. — Ако преди това не убия тая кучка.

Но Амелия ме харесваше. Караше ме да сядам до нея и да дояждам храната в чинията й, след като тя бе приключила с вечерята. Понякога дори ме канеше в дневната след вечеря да си говорим за декориране, даваше ми да разглеждам мостри на платове и тапети. Кимах на безкрайните й анекдоти за аристократичния живот в Аржентина, докато поглъщах чай с масленки. Момичетата се възмущаваха от колаборационистката ми линия на поведение спрямо врага, но аз не ги обвинявах. Не ми говореха в училище, нито на улицата по време на дългите следобеди, когато стояхме заключени отвън, преди тя да се прибере. Никой нямаше ключ — можеше да откраднем нещо, да се вмъкнем с взлом в стаята й, да използваме телефона.

 

 

Какво да ви кажа за този период от живота ми? Гладът доминираше всяка секунда, гладът и неговият тих близнак — постоянното желание да спя. Училището преминаваше като някакъв сън. Не бях в състояние да мисля. Логиката ми убягваше, паметта се отцеждаше като моторно масло. Стомахът ме болеше, мензисът ми спря. Имах чувството, че се нося над тротоарите, сякаш бях облаче дим. Дойдоха дъждовете, разболях се и нямаше къде да отида след училище.

Мотаех се из улиците на Холивуд. Навсякъде имаше бездомни деца, сврени по входовете, просещи наркотик, дребни, цигара, целувка. Вглеждах се в лицата им и виждах своето в тях. На Лас Палмас едно момиче с наполовина обръсната коса тръгна след мен, наричайки ме Уенди.

— Не ме оставяй, Уенди — викаше след мен тя. Отворих ножа в джоба си и когато ме сграбчи за якето, се обърнах и опрях върха му под брадичката й.

— Аз не съм Уенди.

Сълзи обляха лицето й.

— Уенди — прошепна тя.

 

 

Един ден открих, че вървя на запад вместо на изток, на север, на зигзаг през мокрите странични улички, опивайки се от смолистата миризма на евкалиптите и необраните портокали по дърветата. Водата жвакаше в обувките ми, лицето ми гореше от треска. Смътно осъзнавах, че трябва да се махна от дъжда, да изсуша краката си, за да не хвана пневмония, но някакъв странен порив ме влечеше на север и запад. Откъснах портокал от нечие дърво — беше кисел като оцет, но се нуждаех от неговия витамин С.

Едва когато излязох на булевард Холивуд, си дадох сметка къде отивам. Стоях пред стария ни дом — къщата с апартаменти, мръсно бяла, с петна от дъжда, който се стичаше по бананите, палмите и лъскавите олеандри. Тук се бе разбил самолетът ни. Видях прозорците ни — тези, които Бари беше счупил. Прозорците на Майкъл. В апартамента му светеше.

За момент сърцето ми живна, запулсира с надежда, докато четях имената върху таблото на домофона. Представях си го как отваря вратата, изненадата му, миризмата на „Джим Бийм“ и топлината на апартамента му, ронещия се таван, куповете „Варайъти“, някой страхотен филм по телевизията, колко ще се зарадва да ме види. Масаока, Беноа/Росник, П. Хендерсън. Но не и Макмилън, нито Магнуссен.

По разочарованието, което изпитах, разбрах какво бях очаквала. Че все още ще сме тук. Че ще вляза вътре и ще заваря майка си да пише стихотворение, ще се увия в юргана й и всичко останало ще е само сън, за който ще й разкажа. Че не съм почти бездомното момиче, което яде остатъците от чинията на Амелия. В този апартамент майка ми никога не се бе срещала с Бари Колкър, а затворът бе нещо, за което бяхме чели по вестниците. Ще разреша косата й и ще усетя аромата на виолетки, пак ще плуваме в горещите нощи и ще даваме нови имена на звездите.

Но нас ни нямаше. Майкъл го нямаше. Вратата беше заключена, а басейнът — позеленял от водорасли, с повърхност, пъпчива от дъжда.

 

 

Облегнах се на стената в двора на Холивудската гимназия — тресеше ме, и се опитвах да не гледам как другите деца ядат. Едно момиче надникна в пликчето със закуската си, направи физиономия и изхвърли недостойната храна. Бях шокирана. Разбира се, вкъщи я очакваше закуска. Искаше ми се да я ударя през лицето. После си спомних за „Изкуството да оцелееш“. Когато самолетът ти катастрофира, пиеш вода от радиатора, пребиваш с тояга кучетата, които теглят шейната. Не беше време за капризи.

Отидох до кошчето за боклук и погледнах вътре. Кафявият хартиен плик се виждаше най-отгоре. Смърдеше — никога не миеха кошчетата, но аз можех да го направя. Престорих се, че съм изпуснала нещо вътре и грабнах плика с обяда. Съдържаше сандвич с риба тон и гарнитура от мариновани краставички върху намазан с масло бял хляб. Коричките бяха изрязани. Имаше пликче с моркови, дори кутийка ябълков сок с витамин С.

В сравнение с пребиването на кучета, това беше за предпочитане. Свикнах да наблюдавам учениците при биенето на звънеца, когато всички захвърляха пликовете си с обяда и хукваха обратно в клас. Винаги закъснявах за петия час. Но ръцете ми вече не трепереха.

 

 

После, един ден бях разкрита. Някакво момиче ме посочи на приятелката си.

— Виж това отвратително създание. Яде отпадъци.

Всички се обърнаха да ме погледнат. Можех да се видя през техните очи — белязаното си лице — как нагъвам с пръст нечие изхвърлено кисело мляко. Бих спряла да ходя на училище, но не знаех къде другаде да се нахраня.

Открих една библиотека, където можех да прекарвам следобедите на спокойствие, като разглеждам репродукции в книги за изкуството и правя скици. Вече не можех да чета, буквите не стояха мирно. Стичаха се по страницата като рози върху тапет. Рисувах танцьори на самба върху листове от тетрадка с редове, прерисувах мускулестите светци на Микеланджело и мъдрите мадони на Леонардо. Нарисувах и себе си — как ям неща от боклука, скришом, с две ръце като катеричка, и я изпратих на майка си. В отговор получих писмо от съкафезничката й.

Скъпа Астрид,

Ти ни ма познаваш, аз съм сакилииничката на твойта майка. Твоите писма многу я натажават. Пращай по-весели неща, как полочаваш шестици и така нататака. Тя е тука до живот. Защо да гу правиш още по трудну.

Твоя приателка

Лидия Гузман

Защо да го правя по-трудно, Лидия? Защото по нейна вина съм тук? Нищо няма да й спестя.

Отговорът на майка ми бе с по-практична насока. Нареждаше ми да се обаждам ежедневно в детската социална служба и да вдигам шум до Бога, докато не ми намерят друго място. Думите й бяха тежки, тъмни и настойчиви. Усещах гнева й, топлех се на него. Имах нужда от силата й, от огъня й. „Не им позволявай да забравят за теб“ казваше тя.

Но тук не ставаше въпрос за забравяне. Ставаше въпрос за шкаф с досиета, на едно от които пишеше моето име, и за вратата, която се затваря. Бях труп с етикетче на палеца.

Тъй като нямах пари, просех на паркинга пред магазина за алкохол и в супермаркета, молейки мъжете да ми дадат малко дребни, за да се обадя на социални грижи. Мъжете винаги се смиляваха над мен. На няколко пъти можех да направя и фокуса. Бяха симпатични мъже, които миришеха хубаво, мъже от офиси, които изглеждаха обещаващо и за които можех да се прежаля срещу петдесетачка. Но не исках да започвам. Знаех правилата на играта. Щях да си купя храна, после пак щях да огладнея и да се превърна в курва. Започнеш ли да си мислиш, че е лесно, забравяш каква е цената.

Амелия разбра, че съм поискала да ме преместят. Свивах се на неудобния дървен диван в дневната, докато тя обикаляше напред-назад, размахваше ръце и говореше високопарно.

— Как смееш да говориш такива ужасни неща за моя дом? Отнасям се към теб като към моя собствена дъщеря, а ето как ми се отплащаш! С такива лъжи! — Бялото на очите й святкаше около черните ириси, а в ъгълчетата на тънката й уста се събираше слюнка. — Не харесваш дома ми, така ли? Ще ти изпратя при Мак. Да видим колко добре ще те хранят там! Имаш късмет, че ти позволявам да сядаш на масата с другите момичета при това твое ужасно лице. В Аржентина нямаше да ти позволят да минеш през предния вход.

Лицето ми. Усетих как белезите пулсират по линията на челюстта ми.

— Какво знаеш ти за един благороднически дом? Уличен боклук такъв! Майката в затвора. Знаеш ли, ти дори миришеш на боклук. Като влезеш в стаята, момичетата спират да дишат. Мърсиш дома ми. Присъствието ти ме обижда. Въобще не искам да те гледам. — Тя се обърна и посочи към полираното стълбище. — Върви в стаята си и стой там.

Станах, но се поколебах преди да тръгна.

— Ами вечерята?

Тя се завъртя на токчето на лачената си обувка и се изсмя.

— Може би утре.

Лежах в леглото си в красивата спалня с ухание на кедър, стомахът ми се гърчеше като котка в чувал. През целия ден исках единствено да спя, нощем обаче образите на преживяното се връщаха в съзнанието ми като на екран. Наистина ли миришех? Наистина ли бях боклук, бях ли отвратителна?

Чух Силвана да влиза и да сяда на леглото си.

— Мислеше си, че си нещо по-така, а? Че си голяма работа. Е, сега ти стана ясно, че с нищо не си по-добра от нас. По-добре си затваряй устата, иначе ще свършиш при Мак.

Тя хвърли една кифличка върху одеялото ми.

Изядох я на две хапки. Беше толкова вкусна, че ми се доплака.

— Кой е Мак? — попитах аз.

Тя въздъхна раздразнено.

— Това е място, където те пращат, когато няма къде другаде да те настанят. Няма да издържиш и ден. Ще те изядат за закуска, бяло момиченце.

— Поне получават закуска — казах аз.

Силвана се изкиска в тъмното.

Някаква кола мина по улицата и фаровете й нашариха тавана с танцуващи сенки.

— Била ли си някога там? — попитах аз.

— Нидиа е била. Дори тя казва, че е ужасно, а тя е най-печената. По-добре си затваряй устата и се примирявай като всички останали. Помни, осемнайсет и край.

Но аз бях само на петнайсет.

 

 

Сега Кики Торес бе домашната любимка — тази, която седеше от дясната страна на Амелия и ядеше остатъците от чинията й като кученце. Едновременно завиждах и изпитвах отвращение. Кики обръщаше страниците на албумите със снимки от Аржентина и ядеше масленки, докато аз перях на ръка в мивката мръсното бельо на Амелия, търках ваната й и гладех дрехите й и поръбеното й с дантела спално бельо. А ако случайно ме осенеше идеята да съсипя нещо от злоба, оставах без вечеря.

Играеше по правилото „Разделяй и владей.“ Една вечер откраднах консерва със сладки картофи и тя накара Кики да каже кой го е направил. Продължавах да слабея, ребрата ми щръкнаха като дъги на лодка. Започвах да разбирам, как едно човешко същество може да убие друго.

— Трябва да започнеш да вземаш момичета — чух я да казва един ден на приятелката си Констанца, докато лъсках среброто. — Това се казват лесни пари! Можеш да си преустроиш цялата къща. Следващото, с което ще се заема, е банята.

Лъсках с четка за зъби сложните завъртулки върху дръжките на вилиците. Бях го правила и вчера, но тя остана недоволна от тъмните петна в ъгълчетата, така че трябваше да повторя упражнението. Бих предпочела да забия някоя от вилиците в червата й. Можех да изям месото й сурово.

 

 

Най-после в мартенската тъмнина — след седмици на почти ежедневни обаждания, госпожа Кардоза ме заряза и ми назначиха нова социална служителка — един ангел господен на име Джоан Пийлър. Беше млада, обличаше се в черно, косата й беше дълга и боядисана в рокаджийско червено. Носеше по четири сребърни гривни на всяка ръка. Приличаше повече на поетеса, отколкото на държавен търтей. Когато настъпи моментът да се срещнем, попитах я дали знае някое от старите кафенета.

Заведе ме в едно във Върмонт. Промъкнахме се покрай няколко външни масички, заети от треперещи пушачи, които се опитваха да отложат първата чашка, и влязохме в топлата влажна вътрешност. Моментално ме връхлетяха спомени — черните стени и уханието на хипарска супа, масата, задръстена от сметки, мухите и вестниците за безплатно ползване до касата. Дори смехотворно грозните картини с плътни цветове изглеждаха познати — зелена жена с увиснали цици и вампирски зъби, мъже с барокови ерекции. Можех да си спомня и гласа на майка си, раздразнението й, когато свистенето на машината за капучино прекъсваше четенията й; книгите й, наредени на купчини върху масата, където аз рисувах и прибирах парите, ако някой решеше да си купи стихосбирките й.

Исках да се върне. Изпитвах непреодолима потребност да чуя ниския й изразителен глас. Исках да каже нещо смешно и жестоко относно изкуството, да разкаже някоя интересна история, случила се с колега по перо. Исках да почувствам ръката й в косите си, как ме гали, докато разказва.

Джоан Пийлър си поръча чай от праскова. Аз взех силно кафе със сметана и захар и най-голямата закуска — кифла с боровинки във формата на сърце. Седнахме на маса, от която можехме да виждаме улицата, мрачните чадъри, да чуваме тихото плискане на колите, които минават през локвите. Тя отвори папката с досието ми върху лепкавия плот на масата. Опитвах се да ям бавно, да се насладя на меките маслени кори и на целите боровинки, но бях прекалено гладна. Бях преполовила кифлата преди Джоан да вдигне поглед от папката ми.

— Госпожа Кардоза препоръча да не те местим — каза новата ми социална служителка. — Твърди, че домът, където си настанена сега, е напълно подходящ. Казва, че имаш проблеми с общуването.

Можех да си я представя, как го вписва в досието ми: госпожа Кардоза, с кожа, разкаляна от грима, положен като глазура върху торта. Нито веднъж не се бе срещнала с мен извън къщата, при всяко посещение седеше с Амелия в хола и си приказваха на испански над чинии с масленки и чай „Йерба Буена“, поднесен в сервиз на цветчета. Беше толкова впечатлена от Амелия, от голямата къща и блестящото сребро. И ремонтите, преустройствата. Никога не се запита, откъде идваха парите. С шест момичета можеха да се платят доста ремонти, дори антики можеше да си купи човек, особено ако не храни подопечните си.

Вдигнах поглед към една сладникава, тежка картина, изобразяваща жена, която лежеше на легло с разтворени крака, а от вагината й изпълзяваха змии. Джоан Пийлър се извърна да види какво гледам.

— Тя каза ли защо искам да ме преместят?

Облизах пудрата захар от пръстите си.

— Каза, че си се оплаквала от храната. И че госпожа Рамос ограничава използването на телефона. Според нея си умна, но разглезена.

Изсмях се на глас и вдигнах пуловера си, за да види ребрата ми. Мъжете от другата страна на пътеката също погледнаха — един писател с портативен компютър, студент, който попълваше някакви документи. Чакаха дали ще го дръпна по-нагоре. Не че имаше значение, вече нямах кой знае какво да покажа.

— Ние гладуваме — казах аз и свалих пуловера си.

Джоан Пийлър се намръщи, сложи бамбуковата цедка върху очуканата чаша и си наля чай.

— Другите момичета защо не са се оплакали?

— Страхуват се, че ще ги преместят на още по-лошо място. Тя казва, че ако се оплачем, ще ни изпрати при Мак.

Джоан остави цедката на масата.

— Ако това, което казваш е вярно и успеем да го докажем, на нея може да й отнемат разрешителното.

Представих си как ще се развият нещата. Джоан ще започне разследването си, ще я преместят в Сан Гейбриъл Вали и аз ще се лиша от възможността да имам млада социална служителка, която все още се вълнува от проблемите на клиентите си.

— Това може да отнеме много време. А на мен преместването ми е необходимо сега.

— Ами другите деца? Не те ли интересува какво ще стане с тях?

Очите на Джоан Пийлър бяха широко отворени и пълни с разочарование, оградени с тъмна очна линия от външната страна на клепачите.

Помислих си за другите момичета — тихата Микаела, Лина, малката Кики Торес. И те бяха гладни като мен. И момичетата, които щяха да дойдат след нас — момичета, които в момента дори не знаят какво означава думата „приемно дете“, те какво? Би трябвало да искам да отнемат разрешителното на Амелия. Но ми беше трудно да си представя онези момичета. Знаех само, че умирам от глад и че трябва да се махна оттам. Чувствах се ужасно, задето искам да спася себе си, а тях не. Не такава исках да бъда в представите си. Но, в крайна сметка, знаех, че и те биха направили същото. Никой нямаше да си помисли за Астрид, ако им се предоставеше шанса да се измъкнат. За мен щеше да остане само полъха на вятъра, когато треснеха вратата на излизане.

— Вече не ми идва мензисът — казах аз. — Ям от кошчетата за боклук. Не ме карайте да чакам.

Преподобният Томас казваше, че в ада грешниците били безразлични към страданията на другите и това било част от проклятието. Досега не ми беше ясно какво иска да каже.

Тя ми купи още една кифла, аз скицирах портрета й на задната страна на един от документите: нарисувах косата й — не толкова клечеста, подминах вдлъбнатината на брадичката й, разположих сивите й очи малко по-добре. Написах датата и й дадох портрета. Преди година щях да изпадна в паника, ако ме помислеха за безсърдечна. Сега просто исках да се храня редовно.

 

 

Джоан Пийлър каза, че никога не е попадала на хлапе като мен, искаше да ми направят тест. Прекарах няколко дни в попълване на формуляри с дебел черен молив. Овцата се съотнася към коня, както щраусът към какво? Бях минавала през това и преди, когато се върнахме от Европа и решиха, че съм умствено изостанала. Този път не се изкуших да нарисувам картинки върху компютърните разпечатки. Джоан каза, че резултатите са изключителни. Трябвало да ходя на специално училище, да бъда провокирана интелектуално, че съм задминала десетия клас, вече трябвало да уча в колеж.

Започна да ме посещава всяка седмица, понякога — по два пъти седмично, и ме водеше на разни места, където да си хапна добре за сметка на общината. Пържено пиле, свински котлети. Четвърткилограмови хамбургери в ресторанти, където всички келнери бяха актьори. Носеха ни допълнителни резенчета лук и салата от кълцано зеле.

Докато се хранехме, Джоан Пийлър ми разказваше за себе си. Всъщност била сценарист, работела в социалното, просто да си запълва деня. Сценарист. Представях си презрителната усмивка на майка ми. Джоан пишеше сценарии, извличайки материал от опита си на социална служителка към Районните социални служби.

— Няма да повярваш какви неща съм виждала. Направо невероятни!

Гаджето й — Марш, също бил сценарист, работел за „Кинкос Копие“. Имали бяло куче на име Каспър. Искаше да спечели доверието ми, така че да й разкажа неща от живота си, които да включи в сценария си. Изследване, както го наричаше тя. Била добре запозната — нали работела в социалното, знаела как стоят нещата и аз спокойно можело да й споделя всичко.

Беше игра. Тя искаше да се съблека до голо, така че вдигнах дългите си ръкави до лакътя и я оставих да види част от белезите, завещани ми от кучетата. Мразех я и същевременно се нуждаех от нея. Джоан Пийлър никога не бе яла маргарин направо от кутията. Никога не бе просила дребни монети на паркинг пред магазин за алкохол, за да се обади по телефона. Чувствах се така, сякаш разменям парчета от себе си срещу хамбургери. Парче месо от бедрото ми за стръв на кукичката. Докато говорехме, аз скицирах голи танцьори и танцьорки, надянали изкусно изработени маски за дните и нощите на Карнавала.