Джанет Фич
Белият олеандър (13)

13.

В разгара си лятото удари града като чук. В девет сутринта вече изпадахме в ужас, какви ли горещини ни очакват от тук нататък. Оливия ме вземаше на разходки с корвета си, нагоре по 101-ва, после покрай някой от каньоните — Топинга, Канан Дюм, до плажа, после обръщахме по крайбрежната магистрала. Вятърът брулеше оголената ни на слънцето кожа, а ние отминавахме с безразличие подвикванията на мъжете от другите коли. Никога не се бях чувствала толкова красива и безстрашна.

Понякога тя приготвяше кана пунш с ром и пускаше да звучат бразилски ритми по стереото — Милтън Насименто, Жилберто Жил, Жобим. Една бразилска Астрид пееше интригуващо монотонно, сякаш не записваше албум, а лежеше полузаспала в хамак и приспиваше дете. Седяхме в дневната, на кушетката с памучна кувертюра на ивици; вентилаторите лениво се въртяха над нас, хапвахме си манго с шунка и разглеждахме картичките й от Бразилия, а тя произнасяше отчетливо имената на градовете с напевен португалски акцент — Рио де Жанейро, Итапарика, Ресифе, Оуро Прето, Салвадор. Картички на колониални градове, преливащи от сладоледени цветове, черни жени в бели рокли, които хвърлят свещи в морето. Снимки на Оливия на Карнавала — облечена в рокля от сребърни гирлянди, цепната до подмишниците, косата й — буйна като разбъркана перушина. Държеше за ръка бял мъж, загорял от слънцето, с безизразни сини очи.

— Карнавалът много би ти харесал — каза тя. — Три дни се танцува, без прекъсване.

— Мразя тълпите — казах аз, опиянена от пунша с ром, който беше забъркала — сладък и тежък като тухла. — Винаги ме е страх, че ще ме стъпчат.

— И това се случва — каза Оливия, клатейки глава в такта на самбата. — Не е препоръчително да падаш по време на Карнавала.

Малко по-късно тя стана и започна да танцува. Лежах и гледах как се движи в такт със сложните ритми на самбата, с прихлупващата се пола и шала, увит около главата й. Представях си я облечена само в гирлянди, обсипана с капчици пот, как танцува с пулсиращата тълпа под южното слънце, почти долавях миризмата на ром, манго и „Ма Гриф“. Музиката се разливаше по тялото й на вълни, стъпалата й се местеха в ситни, колебливи стъпки, ръцете се полюшваха като палми над вдигнатите лакти. Стотици хиляди хора с всякакви оттенъци на кожата пулсират под лъчите на слънцето.

— Ела да танцуваме — каза тя.

— Не мога да танцувам — казах аз. — Аз съм бяло момиче.

— Никога не казвай „не мога“ — широко се усмихна тя, а хълбоците й се движеха в изящни кръгове като поток покрай скали. Хвана ме за ръката и ме издърпа от кушетката.

Стоях вдървено пред нея, опитвах се да имитирам движенията й и въпреки лекото опиянение от алкохола напълно съзнавах каква карикатура съм, неспособна да улови нито ритъма на музиката, нито стъпките. Нейното тяло се виеше в десет посоки едновременно — в пълна хармония, изящно като лента на гимнастичка. Тя се засмя, после скри усмивката си с ръка.

— Почувствай музиката, Астрид. Не гледай мен. Затвори очи и се потопи в нея.

Затворих очи и усетих ръцете й на хълбоците си — те ме обгръщаха и вливаха ритъма в мен. Всеки хълбок се движеше независимо от другия. Тя ме пусна и аз се опитах да запазя ритъма, оставяйки хълбоците си да се полюляват в широките арки на сложната мелодия. Вдигнах ръце и оставих вълните на танца да се разлеят по цялото ми тяло. Затворих очи и си представих, че сме на някакъв плаж в Бразилия, с бар под голяма палма и безразсъдно танцуваме с мъже, които никога повече няма да видим.

— О, Астрид, непременно трябва да дойдеш на Карнавала — каза Оливия. — Ще кажем на пазачката ти, че класът ви отива на екскурзия до Статуята на свободата и ще те откраднем. На Карнавала се танцува самба три дни без прекъсване. Не спиш, не ядеш, само танцуваш. Обещавам ти, че след Карнавала никога вече няма да се движиш като бяло момиче.

Когато мелодиите забавиха ритъм, тя сложи ръка на кръста ми и двете танцувахме притиснати. Парфюмът й още беше свеж — въпреки горещината и потта ухаеше на хвойна. Вече бях висока колкото Оливия и прегръдката й ме изпълваше с неудобство, освен това непрекъснато я настъпвах.

— Аз съм мъжът — каза тя. — Ти трябва само да ме следваш.

Усещах как ме води — ръката й на кръста ми, винаги суха, дори в жегата.

— Толкова бързо растеш — тихо каза в ухото ми тя, докато танцувахме като вълни на Копакабана. — Толкова се радвам, че те открих сега. След година-две щеше да е съвсем различно.

Представих си, че тя е мъж, който танцува с мен и ми шепне.

— В какъв смисъл различно?

— Всичко щеше да е решено — каза тя. — Сега си толкова открита. Пътищата пред теб са неизброими и можеш да тръгнеш по всеки от тях.

Водеше ме в бавни кръгове, учеше краката ми да се движат, хълбоците ми — да следват знака на безкрайността.

 

 

Септемврийските ветрове донесоха огнена жътва по сухите хълмове на Алтенда, Малибу, Сан Фернандо, която поглъщаше храсталаци и домове по пътя си. Миризмата на дим винаги ме връщаше към майка ми, към един покрив под незаслужаваща доверие луна. Колко красива бе тя тогава, колко съвършено неуравновесена. Това бе вторият ми огнен сезон без нея. Времето на олеандрите. Прочетох, че по това време евреите празнували своята Нова година и реших, че аз също ще пресмятам времето от този сезон нататък.

Нощем в града слизаха койоти, гонени от жажда. Виждах ги да се разхождат по централното платно на булевард Ван Нюйс. Димът и пепелта изпълваха долината, превръщайки я в сива вана. Пепелта се просмукваше в сънищата ми, аз бях Пепеляшка, родена от ветровете Санта Ана, за да почиства след тях.

В разгара на пожарите, при температура четиридесет градуса на сянка, аз отново тръгнах на училище. Светът гореше, а аз започнах десети клас в Бирмингамската гимназия. Момчетата ми изпращаха въздушни целувки по коридорите, размахваха пари в лицето ми. Бяха чули, че правя разни неща. Но аз едва ги различавах — бяха само сенки сред дима. С Конрад — набитото момче от парка, бяхме в една група в часовете по машинопис. Пускаше ми цигари с трева в коридора. Вече не ме караше да му правя свирки. Виждаше пламъците в косата ми, знаеше, че устните ми ще го изгорят. Чувствах се като майка си в сезона на олеандрите. „Мъжете и жените, които убият любовниците си сега, ще обвинят за това вятъра.“

Изпратих на майка ми рисунки на Оливия — как готви бамя, как разбърква гозбата в огромната тенджера, как танцува самба с розовите си длани и стъпала, как шофира с шала си, ала Грейс Келц, увит около главата й, и как блести кожата й на белия фон.

Скъпа Астрид,

Гледам пожарите, които горят на хоризонта, и се моля да се приближат и да ме принесат в жертва. Ти доказа, че си точно толкова умствено изостанала, колкото твърдеше учителката ти навремето. Залепваш се за всеки, който ти обърне някакво внимание, нали? Измивам си ръцете по отношение на теб. Не ми напомняй, че са минали две години, откакто за последен път съм виждала нормалния свят. Мислиш ли, че мога да забравя, колко отдавна беше това? Колко дни, часове, минути съм седяла, вперила поглед в стената на килията, и съм слушала разговорите на жени, в чийто речник не фигурират повече от двайсет и пет думи? А ти ми пращаш рисунки на дивашките си подвизи с колата на твоята страхотна най-добра приятелка. Спести ми ентусиазма си. Да ме подлудиш ли се опитваш?

Майка ти

 

 

През октомври листата почервеняха и започнаха да падат, дойде времето на сините сливи, кленовия сироп и сладките евкалипти. Връщах се от училище и си мислех как ще разкажа на Оливия за един учител, който ме попита, дали ще остана след часовете, защото искал да поговорим за „житейската ми и домашна ситуация“ и си представях как ще се засмее тя, когато й демонстрирам умоляващия му кучешки поглед. Исках да ми каже какъв тип мъж е той, когато видях нещо, което отклони вятъра от платната ми, а те изплющяха и после увиснаха празни по средата на океана. Колата на Оливия, скрита под брезентовия си калъф.

Бях я виждала съвсем наскоро и тя не спомена, че ще заминава. Как можеше да тръгне и да не ми каже нищо! Може да е било спешно, помислих си, но можеше някъде да ми остави бележка — щях да я намеря. Изчаках два дни, три, но листата все така се трупаха в двора й, носеха се във въздуха и полягаха върху колата й като японски хартиен параван.

Седях в стаята си у Марвъл — потисната и вцепенена, и скицирах завесите. Райетата бяха единственото нещо, което ме интересуваше сега, което имаше някакъв смисъл. Не писах на майка ми, нямаше да понеса злорадството й по повод моята загуба. Тя ми писа, че си кореспондирала с някакъв преподавател по класическа литература, в чието име присъствали три инициала. Той й изпращал оригинални преводи на някои от по-безсрамните пасажи от произведенията на Овидий и Аристофан. Пишеше, че й харесвал контрастът с драсканиците на Дан Уайли, „Мъжът“. Освен това поддържала оживена кореспонденция с издателя на едно малко вестниче в Северна Каролина, както и с Хана Грюен — известна феминистка от Кьолн, която била чула за сполетялата я беда. Пишеше ми за новата си съкилийничка — най-после се била отървала от предишната, прехвърлили я в отделението за специални грижи, защото по цял ден говорела за магьосничество. Разбира се, всичко това нямаше нищо общо с мен, освен зъбите.

 

Скъпа Астрид,

Покрай една непредвидена случка в двора се сдобих с разклатен зъб. По никакъв начин не мога да се разделя със зъба си тук — идеята за затворническия зъболекар е прекалено гротескна. Представям си го като някакво слабичко човече, сковано от ранен Паркинсон, зачервено от системна злоупотреба с алкохол и с досие, изобилстващо от професионални грешки. Или някоя яка жена — истинска колячка на прасета, която извършва процедурите без упойка и се наслаждава на писъците на жертвите си.

Астрид, грижи се за зъбите си. Сега никой няма да те заведе на свестен зъболекар. Ако нещо се обърка, ще ги оставят да гният в главата ти и като станеш на двайсет и четири, ще ти се наложи да извадиш половината. Търкам ги всеки ден дори и тук — полирам ги със сол, масажирам венците си. Постарай се да си намериш витамин С, а ако не искат да ти купят, яж портокали.

Твоето майче

Поне тя не можеше да изчезне, помислих си аз, докато прибирах писмото обратно в плика. Но пък не можеше и да ме види. Имах нужда Оливия да се върне и да ме нахрани.

 

 

Размит ореол обграждаше луната и тя приличаше на гарваново око в гъстата мъгла. Беше първи ноември. На никого не казах, че имам рожден ден. Да отпразнувам рождения си ден без Оливия, беше по-лошо, отколкото да не го празнувам въобще. Чувствах се като картина, на която беше нарисуван падащият в морето Икар — единственото, което се виждаше от него, бяха краката му, а селянинът и кравата продължаваха да си орат.

Лежах в студа върху масата в задния двор и потривах буза в рамото на синия си кашмирен пуловер. Вече имаше една малка дупчица отпред. Пуснах фаса от цигарата с марихуана в една бирена кутийка, събрала в себе си студа наоколо, после я метнах през оградата отзад, с което разлаях кучето. Искаше ми се мъжът с БМВ-то да беше тук — това бяха неговите часове на нощта, а Оливия щеше да пусне на стереото „Откраднати моменти“ на Оливър Нелсън. Щяха да запалят огън в камината и бавно да танцуват — така, както Оливия танцуваше с мен. Той ще шепне в ухото й, както тя шепнеше в моето. Вече можех да танцувам, но тя бе отнесла музиката със себе си.

Свих се в пуловера си и вдигнах очи към забулената луна. От къщата се чу смях — Марвъл и Ед гледаха шоуто на Лено в спалнята си. Преди малко бях боядисала в червено косата й за есента — „Есенен пламък“. Треперех под влажните завивки на мъглата върху масата за пикник в задния двор — ръцете ми още миришеха на боя, и си мислех за малкия Ахил. Но моето не беше целенасочена присъда, а единствените звезди в небето бяха светлините на самолетите, които идваха от запад към летище Бърбанк.

Мислех си, че точно в този момент слънцето залязва над Хаваите, а в Бомбай прежуря в обедната жега. Ето къде трябваше да бъда. Ще боядисам косата си черна и ще нося слънчеви очила, ще забравя за Оливия, за Марвъл, за майка ми, за всичко ще забравя. Как е могла да не ми каже, че заминава? Наистина ли е решила, че това е без значение за мен, не знаеше ли, че изцяло завися от нея? Почувствах как надеждата се изплъзва между пръстите ми като соковете на риба.

Аз ли бях кутсузлията — парче космически боклук, изхвърлено от някаква капсула, когото никой не вижда и никой не забелязва? Искаше ми се да се върне времето с Рей, той да ме задържи със силата на погледа си, да ме върне отново на земята. Ставаше ми лошо от това плавно движение — да се нося и въртя в безтегловност сред фалшивия бял блясък на лунните скали, мълчаливото погребение на кипарисите. Няма ги вече цветчетата на джакарандата. Пейзажът приличаше на нещо, нарисувано от Ван Гог.

Писна ми от луната, която ме гледаше с такова безразличие, писна ми безжизнения й пейзаж с белите скали. Нуждаех се от по-солидно покритие. Измъкнах се навън, като внимателно затворих портата, без да вдигам шум. Необраните портокали разнасяха смолистия си аромат из влажния въздух и ми напомняха за нея. После си помислих за майка ми и нейните зъби, за витамин Ц-то й. За абсурдния си живот. Листата, натрупали се по непометения тротоар, хрущяха под краката ми, а аз си тананиках една от сладко-тъжните мелодии на Жобим.

Виждах трепкащите светлинки в прозорците на къщите — хората още гледаха телевизия. Облегнах се на грапавата кора на едно дърво. Обратно към осмукването на росата от увисналите платна. Би трябвало да знам, как ще свърши това. Досега би трябвало да съм научила достатъчно, за да не очаквам нищо от живота, а вместо това се предавах на Стокхолмския синдром.

Едно бяло куче изникна от мъглата и аз го повиках, доволна от неочакваната компания. Още един самотник. Но то започна да ме лае — толкова енергично, че предните му лапи се вдигнаха от тротоара.

— Недей да лаеш, няма нищо.

Приближих се към него да го погаля, но се появи още едно куче — кафяво, после трето — синеоко хъски.

Кафявото оголи зъби. Едрото хъски излая. Не знаех дали да продължа напред или бавно да се оттегля.

— Марш вкъщи — казах аз. Те стояха на пътя ми. Извиках с надеждата да ги изплаша или някой да ме чуе, но къщите стояха обърнати към улицата с безразличните лица на своите гаражи. — Марш вкъщи! — започнах да отстъпвам назад, но дребното куче хукна напред, нахвърли се и ме захапа за крака.

— Моля ви, приберете си кучетата! — замолих се аз, но звукът на гласа ми отекна сред стените на къщите — здраво заключени зад стоманени огради, тухлени зидове и алармени инсталации. И когато кафявото куче се нахвърли с ръмжене върху мен, аз си спомних онова, което за кратко бях успяла да забравя — че винаги ще бъде така. Зъбите на кафявото куче пробиха джинсите ми.

Започнах да викам за помощ. Това изглежда ги настърви. Хъскито ме събори на земята и захапа ръцете ми, които бях вдигнала да предпазя лицето си. Пищях, макар да знаех, че няма кой да ме чуе. Беше като в един сън, който бях сънувала преди, но сега нямаше да се събудя и аз се помолих на Исус по онзи отчаян начин, по който се молят хората, които знаят, че няма Бог.

После — викове на испански. Тежки стъпки разтресоха земята. Метал изтрещя в кост. Зъбите изчезнаха, последвани от болезнено квичене. Ръмжене, скимтене, нокти, които дращят по асфалта, звънтене на лопата. Едно мъжко лице се взря в мен — сипаничаво и потъмняло от тревога. Не разбирах какво казва, но той ме прихвана през кръста и ми помогна да се дотътря до къщата му. Имаха редичка от японски патици по перваза на прозореца. Гледаха бокс на испански. Уплашените ръце на жена му, чистата хавлиена кърпа, която почервеня. Мъжът й набра някакъв номер по телефона.

 

 

Ед ме закара до спешното отделение — с кърпа за бърсане на чинии през лицето и пешкир в скута, който да попива кръвта от ръцете ми. Даде ми да пийна от бутилката „Джим Бийм“, която държеше в жабката. Работата беше лоша, щом Ед раздаваше уискито си — знаех го. Не пожела да дойде с мен отвъд приемното на Бърза помощ. Съществуваха граници. В крайна сметка, не бях негово дете. Седна на пейката в чакалнята и заби поглед в телевизора, закрепен на стената. Лено се ръкуваше със следващия си гост. Не беше пропуснал много.

Тресеше ме, докато жената попълваше формуляра. После червенокосата сестра ме поведе обратно. Казах й, че днес е рожденият ми ден, че ставам на петнайсет, че Ед не ми е баща. Тя ми стисна ръката и ме накара да легна на едно тясно легло с колосани чаршафи, после ми би инжекция — нещо хубаво, което щеше да ме отпусне, или може би защото имах рожден ден. Не й казах колко добре ми стана. Ако ще ме осакатяват, поне ми оставаха успокоителните. Тя свали дрехите ми и разкъсаният кашмир ме накара да заплача.

— Не го изхвърляйте — помолих аз. — Дайте ми го.

Притиснах останките от луксозния си живот към здравата страна на лицето си, докато тя почистваше раните, а успокоителното разливаше прекрасна безчувственост по вените ми. Каза, ако ме заболи да й съобщя. Червенокосият ангел! Обичах сестрите и болниците. Само ако можех да си лежа в какавида от бинтове и тази добра жена да се грижи за мен! Катрин Дрю, пишеше на джобчето й.

— Имаш късмет, че тази нощ е дежурен доктор Синг — каза Катрин Дрю. — Баща му е бил шивач. Той се занимава с фините работи. Няма друг като него.

Устните й се усмихваха, но очите й бяха изпълнени със съчувствие.

Докторът влезе в стаята. Говореше живо, сякаш непрекъснато се шегуваше — като в един филм, който бях гледала някога — с Питър Селър в главната роля. Но кафявите очи на доктор Синг носеха тежестта на всички спешни случаи, които бяха виждали — кръвта, разкъсаната плът, треската и огнестрелните рани — истинско чудо бе, че въобще може да ги отваря. Започна да ме шие — най-напред лицето. Чудех се, дали е от Бомбай и дали знае, че сега там е обяд. Иглата беше извита, конецът — черен. Сестра Дрю ме държеше за ръката. Едва не припаднах и тя ми донесе ябълков сок, сладък като сироп за кашлица. Каза ми, че ако не намерят кучетата, ще се наложи да се върна.

Усетех ли и най-малкото подобие на чувство, я молех за още една инжекция. Нямаше смисъл да се правя на смела. Тук нямаше викинги. На тавана на спешното отделение имаше плакат с риби. Исках да се гмурна под повърхността на морето, сред корали и кафяви водорасли; косата ми — като морска трева, а аз се нося, в мълчалив полет, яхнала слънчев лъч. Ела с мен, майко! Тя обичаше да плува, косата й бе като ветрило, като музикален инструмент за песен на русалка. Те пееха на скалите и решеха косите си. Майко… Сълзите ми извираха от нищото, като поток от скала. Исках само хладната й ръка върху челото си. Какво друго имаше на този свят? Където си ти, там е моят дом!

Трийсет и два шева по-късно Ед се появи — с посивяло лице и бейзболна шапка в ръце.

— Вече може ли да си ходи? Сутринта съм на работа.

Червенокосата сестра Дрю ме държеше за ръката, докато обясняваше на Ед, че шевовете ми трябва да се почистват с водороден пероксид и че след два дни трябва да ме доведе пак, за да проверят как заздравяват раните, после още веднъж след седмица, за да махнат конците. Кимна, но всъщност въобще не я слушаше и докато подписваше документите обясняваше на всички, които биха проявили интерес, че аз съм му само приемно дете и че здравната ми осигуровка се поемала от общината.

Не говорехме по обратния път. Гледах знаците, които се точеха покрай нас. „Вземи и Запази“, „Психосъветник“, „А. А. Одисей на косата“, „Рибен Свят“. Ако бях негова дъщеря, щеше да влезе с мен. Но аз не исках да съм му дъщеря. Бях благодарна, че нямам и капка от неговата кръв. Притиснах окървавения кашмир до гърдите си.

Когато пристигнахме вкъщи, Марвъл ни чакаше в кухнята, загърната в мръсния си син халат, с коса в цвят „Есенен пламък“.

— Какви, по дяволите, ги вършиш? — Тя размаха пухкавите си ръце във въздуха. Ако не бяха превръзките, щеше да ме шамароса. — Да се разхождаш навън по нощите. Какво търсеше на улицата?

Минах покрай нея и изпих първия от викодините, като загребах вода направо от чучура на чешмата. Прибрах се в стаята си, без да кажа дума, затворих вратата и легнах на леглото. В известен смисъл, колкото и да бе извратено, се радвах на шевовете, радвах се, че ще ми личи, че ще ми останат белези. Какъв смисъл имаше да си наранен само отвътре? Помислих си за момичето с татуировката в дома за деца в Креншоу. Тя беше права, определено трябваше да си личи!