Джанет Фич
Белият олеандър (10)

10.

Въздухът във Ван Нюйс беше по-плътен от този в Сънланд — Тухунга. Тук беше царството на пешеходните алеи и булевардите, широки четвърт миля, на обширните нискозастроени квартали, чиито постройки приличаха на джуджета до пищните плачещи дървета и евкалиптите, високи по петнайсет метра. Изглеждаше обещаващо, докато не съзрях надолу по улицата една къща и се замолих: моля те, Господи, само да не е тюркоазената със застлания с черен асфалт двор зад оградата от декоративни вериги.

Социалната служителка паркира отпред. Не можех да отделя поглед. Беше с цвета на тропическа лагуна от картичка с трийсетгодишна давност, един сифилистичен кошмар, ала Гоген. Представляваше срив в редицата от широколистни дървета, в които се гушеха всички останали къщи наоколо, предизвикателно грозна в голотата си.

Вратата от армирано стъкло също беше тюркоазена, а приемната майка беше разлата руса жена със строго лице, която придържаше на хълбока си едно сащисано двугодишно. Малко момченце ми се изплези иззад полата на майка си. Тя погледна към моя метален болничен бастун и присви малките си очички.

— Не ми каза, че е куца.

Социалната служителка сви тесните си рамене. Добре, че ме бяха натъпкали с перкодан, иначе като нищо щях да се разплача.

Марвъл Търлок ни преведе през дневната си, където основна мебел бе телевизор с размерите на щата Аризона — в момента на екрана вървеше токшоу и водещата поучаваше някакъв огромен брадат мъж с татуировка — и ни поведе по дълъг коридор. В края му се намираше моята нова стая — преустроена тераса за простиране със завеси на синьо-зелени райета и покривка в ярък цвят върху тясното легло на колелца. Момченцето задърпа огромната й риза и започна да вие като музикално изпълнение с трион.

Върнахме се в стаята с телевизора. Социалната служителка разпръсна документацията си върху масата за кафе, готова да изложи подробностите от моя живот пред тази твърдолика жена, която ми каза да изведа Джъстин да си играе в задния двор — каза ми го с глас, свикнал да нарежда на момичетата какво да правят.

На павирания заден двор не се дишаше от жега и нямаше къде да се стъпи от играчките, които биха стигнали да се обзаведе цяла детска градина. Една котка зарови нещо в пясъчника, после избяга. Оставих постъпката й без последствия. Джъстин трещеше наоколо върху велосипеда си с три огромни колела, като на всяка втора обиколка се блъскаше в куклената къщичка. Надявах се, че ще реши да си поиграе в пясъка. Ммм…

След малко се появи и бебето — малко русо момиченце с огромни, прозрачносини очи. Тя не знаеше колко много се боях от тюркоазения цвят, нито че ми се повръщаше при мисълта, че майка й ми чете досието. Само ако можех да си остана в болницата с неизменната система демерол. Бебето се насочи към пясъчника. Искаше ми се да не ми пука, но открих, че ставам, изтребвам котешкото лайно с една лопатка и го изхвърлям през оградата.

 

 

Ед и Марвел Търлок бяха първото ми истинско семейство. Ядяхме пиле с ръце и осмуквахме соса от пръстите си, сякаш вилиците още не бяха изобретени. Ед беше висок и румен, тих, с пясъчноруса коса, която беше на изчезване. Работеше в бояджийския цех на Хоум депот. Не бях изненадана, когато научих, че са купили тюркоазената боя на сметка. Гледахме телевизия през цялото време, докато се хранехме, всички говореха и никой не слушаше, а аз си мислех за Рей, за Стар и за последния път, когато видях Дейви. Големи камъни и зелени дървета пало вера, червеногърби ястреби. Красотата на камъните, придошлата река, тишината. Копнежът ми се редуваше с горещ, стипчив срам. Само на четиринайсет, а вече бях разрушила нещо, което не бе по силите ми да поправя. Заслужавах си го.

 

 

Постъпих в гимназията „Мадисън“ и куцуках от кабинет в кабинет с бастуна си. Счупената ми бедрена кост заздравяваше, но без да бърза. Рамото ми вече функционираше и дори раняването в гърдите, при което ми се бе спукало ребро, вече не пареше всеки път, когато се изправях или навеждах. Но бедрото не бързаше. Винаги закъснявах за час. Дните ми минаваха в мъглата на перкодана. Звънци и чинове, тътренето до следващия кабинет. Учителите отваряха уста и оттам излитаха рояци пеперуди, които не успявах да хвана. Менящите се цветове на групичките в училищния двор ми харесваха, но не можех да различа един ученик от друг. Бяха прекалено млади и неповредени, сигурни в себе си. За тях болката принадлежеше на свят, за който бяха чували, за който навярно бяха гледали предавания по телевизията, но чието клеймо още не бе ударено в паспортите им. Къде да открия допирната точка между моя и техния свят?

 

 

Не след дълго ми се изясни ролята ми в тюркоазената къща — бавачка, миячка на подове, перачка, разкрасителка. Последното ме отвращаваше най-много от всичко. Марвъл сядаше в банята като жабок под камък и ме викаше, точно както Джъстин викаше нея — безапелационно. Опитвах се да избягам, като си мислех за оркестри гамелан, за същества в локвите край реката, дори за формата на завесите в синьо и зелено и за начина, по който райетата създаваха завесата — с линии и прекъсвания. Мислех си, че в това се крие някакъв смисъл, но тя продължаваше да вика.

— Астрид! По дяволите, къде е това момиче!

Нямаше смисъл да се преструвам, тя щеше да продължи да вика, докато не се появях с подчертано накуцване като слугиня във филм на ужасите.

Когато отивах при нея, лицето й беше червено, ръцете й — върху белите хълбоци.

— Къде беше, по дяволите?

Никога не отговарях на този въпрос, просто пусках водата и изпробвах температурата.

— Да не е много гореща — припомняше ми тя. — Кожата на главата ми е чувствителна.

Нагласявах водата, така че да е леко студена за мен, защото перкоданът, който вземах в определени часове, притъпяваше усещането ми за топло и студено. Тя коленичеше на килимчето, подлагаше главата си под чучура и аз измивах косата й — твърда от мръсотията и лака. Корените й се нуждаеха от боядисване. Тя употребяваше светла боя, която на опаковката изглеждаше като златисто масло, но на главата й приличаше повече на жълтия станиол, с който децата облепваха краищата на великденските си кошнички.

Намазвах я с балсам, който миришеше на гранясала мазнина, изплаквах косата й и я слагах да седне на високото столче, което тя довличаше от кухнята. Покривах мивката с вестник и се захващах с ресането. Беше като да решеш слепнали макарони — едно по-силно дръпване и щеше да се откъсне от корен. Започвах от краищата и постепенно си проправях път нагоре, като си спомнях как разресвах косата на майка си късно вечер. Нейната лъщеше като стъкло.

Марвъл не спираше да говори за приятелките си, за клиентките си, за нещо, което някаква жена видяла в шоуто на Опра — не че Марвъл гледала Опра, само Сали Джеси, защото Опра била една дебела негърка, която не ставала дори да изтърка подовете на Марвъл, макар да печелела по десет милиона на сезон, дрън-дрън-дрън… Представях си, че говори на унгарски и че аз не разбирам нито дума, докато си слагах ръкавиците и смесвах съдържанието на двете шишенца. Миризмата на амоняк превземаше малката баня без прозорци, но Марвъл не ми разрешаваше да отварям вратата — не искаше Ед да разбере, че си боядисва косата.

Разделях кичурите, намазвах корените с обезцветител и засичах времето. Ако оставех препарата да действа прекалено дълго, по кожата на главата й щяха да се образуват големи кървави рани и косата нацяло да опада. Минаваше ми през ум, че гледката би била интересна, но знаех, че има и по-лоши места от дома на семейство Търлок. Марвъл поне не пиеше, а Ед беше грозноват и не ме забелязваше. Тук не бих могла да нанеса големи поражения.

— За теб това е полезен опит — казваше Марвъл, докато изчаквахме да минат последните пет минути преди да разнеса боята по дължината на кичурите. — Може да отидеш в училище за козметички и фризьорки. Това е хубава професия за една жена.

Тя, Марвъл Търлок, имала големи планове за мен. Грижела се за добруването ми. По-скоро бих изпила обезцветителя. Изплаквах боята, наведена над нея като надвиснала скала. Показваше ми една страница от списания с прически, на която беше отпечатана диаграма, заплетена като схема на електрическа верига. Прическа, наречена Космополитен. Сресана отстрани нагоре, с къдрици на тила и накъдрен бретон като Барбара Стенуик в „Да срещнеш Джон Доу“. Сещах се за Майкъл и как би потреперил той при вида на всичко това. Майкъл обожаваше Стенуик. Чудех се, какво ли е станало с шотландската пиеса. Дали понякога си спомня за мен? Дори не можеш да си представиш какво стана, Майкъл!

Миризмата на розовия лепкав гел се смени с вонята в горещата баня, докато навивах кичурите коса около ролките. Започваше да ми прималява. Щом свършех навиването, загръщах розовите ролки с шала и най-после ми биваше разрешено да отворя вратата на банята. Сякаш не бях дишала в продължение на час.

Марвъл влезе в дневната. „Ед?“, чух я да подвиква.

Телевизорът работеше, но Ед се бе изнизал до бара „Добрия рицар“, където пиеше бира и гледаше мачовете.

— Проклетник — казваше тя, без да се впряга. Пусна канал, по който вървеше предаване за сестри на средна възраст, и се настани на дивана с кутийка сладолед.

 

Скъпа Астрид,

Не ми казвай колко мразиш новия си приемен дом. Щом не те бият, можеш да се смяташ за късметлийка. Самотата е изконно човешко състояние. Култивирай я. Тунелите, които дълбае в теб, позволяват на душата ти да расте. Не очаквай да надраснеш самотата. Не се надявай да намериш хора, които ще те разбират и ще запълнят това пространство. Интелигентният, чувствителен човек представлява изключението, голямото изключение от правилото. Ако очакваш, че ще намериш хора, които да те разбират, разочарованието ще те озвери. Най-доброто, което можеш да постигнеш, е да разбираш себе си, да знаеш какво искаш и да не позволяваш на стадото да застава на пътя ти.

Му-у

Не ми беше хрумвало, че най-лошото тепърва предстои — когато изтече срокът на рецептата ми. Не знаех, че всичко ще ми изглежда като счупени стъкла и шкурка. Хванах лятна настинка от климатика, който работеше прекалено добре в малката ми стая на верандата. Можех да мисля само за това, колко самотна се чувствам. Самотата ми имаше вкус на метал. Минаваха ми мисли за самоубийство. Едно момче в болницата ми беше казало, че най-добрият начин бил да си вкараш въздушно мехурче в кръвообращението. Страдаше от рак на костите и си беше откраднал една спринцовка, която криеше в комикса си. Казваше, че стане ли непоносимо, ще си инжектира малко въздух и след секунди всичко ще е свършило. Ако не бяха писмата на майка ми, сигурно и аз щях да измисля нещо. Четях ги отново и отново, докато хартията не омекна и не се прокъса по гънките.

Безсънието ми се върна. Когато не можех да заспя, излизах в задния двор, където щурците пееха в дуети, а асфалтът под босите ми крака беше топъл като живо същество. Изпотъпканите лехи, очертани с бял чакъл, лъщяха на лунната светлина, а стерилните им протежения се прекъсваха от изкуствените маргаритки, забити в чакъла на равни интервали. Веднъж изпратих на майка ми рисунка на къщата, потопена в море от асфалт и бели чакълени ръбове, а в отговор тя ми изпрати едно стихотворение за невръстния Ахил, чиято майка го потопила в черна вода, за да го направи безсмъртен. Това въобще не ми подобри настроението.

Сядах на масата от червено дърво и слушах музиката, която долиташе през затворените капаци на съседната къща. Те винаги бяха затворени, но гласът на саксофона успяваше да си проправи път между дървените летви с джазова музика, интимна като докосване. Прокарвах пръсти по тъмното острие на стария нож на майка ми и си представях как си разрязвам вените на ръцете. Казваха, че ако го направиш във вана, даже не го усещаш. Не бих се поколебала, ако не беше майка ми. Но везните се крепяха в несигурен баланс — всичко от едната страна, срещу писмата на майка ми — леки като „лека нощ“, като ръка, която докосва косите ми.

Играех си с ножа — разпервах длан над острието и забивах върха между пръстите си — мили, мили, малък мой, хоп! Мили, мили, хоп! Мили, мили, малък мой. Нямах нищо против и когато ножът дереше пръстите ми.

 

Скъпа Астрид,

Знам какво се учиш да понасяш. Нищо не може да се направи. Просто се погрижи нищо да не отива на вятъра. Води си бележки. Помни всичко — всяка обида, всяка сълза. Татуирай ги върху гънките на мозъка си. В живота познаването на отровите е от първостепенно значение. Казвала съм ти, никой не става творец, освен ако не му се наложи.

Майка ти

Без перкодана започнах да разбирам защо майките изоставят децата си, защо ги зарязват в супермаркети и по детски площадки. Никога не бях си представяла хленченето, непрекъснатите дребни капризи, отговорността, която няма край. Казвах на Марвъл, че имам да пиша домашни и доклади и след часовете се заравях в училищната библиотека, пробивайки си път през списъците с книги, които пристигаха с писмата на майка ми, делейки масите с дядовци, които четяха стари вестници, и момичета от католическото училище, които криеха младежки списания в книгите си по история.

Четях всичко — Колет, Франсоаз Саган, „Шпионин в къщата на любовта“ на Анаис Нин, „Портрет на художника като млад“. Прочетох „Луна и грош“ за Гоген, както и разказите на Чехов, които ми беше препоръчал Майкъл. Нямаха Милър, но имаха Керуак. Прочетох „Лолита“, но героят нямаше нищо общо с Рей. Обикалях стелажите, прокарвайки пръсти по гръбчетата на книгите върху рафтовете. Приличаха ми на културни и образовани гости, които тихичко си шушнат на някакво чудновато парти.

Един ден заглавие от рафта с приключенска литература се наби в очите ми. Занесох книгата на една маса, отворих меките пожълтели страници, без да обръщам внимание на гадните погледи на момичетата с белите ризи и карираните сака и се потопих в нея така, както локвата попива в изсъхналата земя.

Името на книгата беше „Изкуството да оцелееш“.

Всяка религия се нуждае от своята библия и ето че аз бях открила своята, в последния възможен момент. Прочетох я за осемнайсет часа и после я започнах от началото. Разбрах как да оцелея в продължение на седмици в открито море, след като белият ми презокеански лайнер е потънал. Когато си претърпял корабокрушение, ловиш риби и изстискваш соковете им в устата си вместо вода. Попиваш сутрешната роса от палубата. Ако си заседнал без вятър в лодка с платна, ловиш дъжда с платната. Но ако платната са мръсни, посочваше се в книгата, а палубата е покрита с отложена сол, добитата от теб вода става негодна. Трябва да поддържаш палубата си чиста, платната изпрани, трябва да бъдеш подготвен.

Огледах живота си и съвсем ясно видях, че се справям зле с оцеляването в тюркоазената къща. Бях оставила платната си да натежат от сол. Трябваше да спра да играя на „мили, мили“ и да се съсредоточа върху подготовката, докато чакам дъжда, докато чакам спасителната операция. Реших, че ще се разхождам всеки ден, ще престана да подчертавам накуцването си и ще зарежа бастуна. Щях да се стегна.

 

 

Седях в автобуса на връщане от училище — главата ме болеше от пискливия смях на другите деца — и си повтарях суровите мерки за оцеляване при морска злополука. Правиш си кукички от всякакъв извит метал, който ти попадне, изплиташ корда от конци от дрехите си, на кукичката закачаш парченца от риба или от мъртвите си спътници, а ако се наложи — дори късче от собствената си плът. Насилих се да си го представя — хванах пергела и забих острия му край в бедрото си. Толкова ме заболя, че едва не припаднах, но знаех, че трябва да доведа работата до край — нямаше смисъл да припадам, раната щеше да зарасне и трябваше да започвам всичко отначало. Затова продължих да дълбая странично, докато жълтото червейче не падна в ръката ми — цялото кърваво и топло. Забодох го на заостреното парче от тенекиена кутия, закачено на собственоръчно направената от мен корда, и го хвърлих в морето.

Паниката беше най-лошото нещо. Когато се паникьосаш, не си в състояние да видиш възможностите. После идва отчаянието. Един японец бил носен от вълните четири дни в лодката си, когато се паникьосал и се обесил. Открили го двайсет минути по-късно. Един моряк от Соочоу се носил сто и шестнайсет дни върху спасителен сал, преди да го намерят. Никога не се знае, кога ще ти се притекат на помощ.

И ако съм стигнала дотук — да ме терзаят чувство за срам и дълги преходи с автобус сред пропит с вонята на дизел въздух, ако целта ми е да не ме набият в гимназията „Мадисън“, а темите вкъщи са пуловерът на Джъстин и обривът на Катлин — е, хората са минавали през къде по-лоши неща и са оцелявали. Отчаянието беше убиецът. Трябваше да се подготвя, да пазя надеждата между дланите си като пламъчето на последната кибритена клечка в дълга арктическа нощ.

Когато не можех да заспя, сядах на масата в задния двор, слушах джазовата музика от съседната къща и си представях майка си, будна в своята килия, също като мен. Бих ли искала тя да е с мен, ако самолетът ми се е разбил в Папуа — Нова Гвинея, или в Пара — Бразилия? Ще се промъкваме през безкрайния лабиринт на мангровата гора, покрити с пиявици като „Африканската кралица“, може би даже — пронизани с дълги копия от туземците. Майка ми нямаше да се паникьоса, да издърпа копието и да умре от загуба на кръв. Знаех, че ще постъпи правилно — ще остави личинките да се хранят в раната, докато остане само една чиста дупка, а после — след пет до седем дни — ще извади копието. И дори ще напише стихотворение за това.

Но в същото време можех да я видя и как допуска ужасна грешка, как преценката й изневерява. Представих си как десет дни се носим по вълните върху спасителен сал далеч от корабните маршрути, изстискваме сока на рибите, попиваме всяка капка утринна роса от чистата палуба, когато тя внезапно решава, че морската вода в края на краищата става за пиене. Видях я да плува сред акулите.

 

 

— Астрид, ела да ми помогнеш — извика Марвъл. Излезе от кухнята при задното стълбище, където седях и наглеждах децата, и изви врат към телевизора — на екрана се виждаха петима нацапани с черно французи, които се опитваха да прекосят едно египетско предградие посред бял ден. — Още ли четеш тази книга? Трябва да си помислиш за армията, щом обичаш такива работи. Там добре се грижат за хората си. Сега приемат и жени, ти сигурно ще се справиш. Работиш здраво и си държиш устата затворена. Хайде, ела и ми помогни да се справя с покупките.

Последвах я в кухнята, за да разтоваря консервите със супа, бутилките газирана вода, нарязания на филийки кашкавал и свинските котлети в готови семейни разфасовки — толкова храна на куп не бях виждала през живота си. Армията, помислих си. Колко малко ме познаваше тя! Оценявах интереса й, бях започнала да вярвам, че наистина ми мисли доброто — във вид на прилична работа и сносна заплата. Но по-скоро бих живяла сам-сама в пустинята като някой стар златотърсач. Нуждаех се единствено от малък източник на вода. Какъв бе смисълът да се чувстваш толкова самотен сред хората? Ако си сам, поне имаш основателна причина да се чувстваш самотен.

Или, още по-добре, помислих си аз, докато нареждах пакетчета с какао на прах и „Танг“ в шкафовете, още по-добре да си имам една барачка в планината, със сняг през зимата и назъбени скали наоколо. Сама ще си режа дървата, ще имам няколко кучета, а защо не — и един кон; ще се запася с огромни количества храна и с години няма да слизам в цивилизацията. Ще си купя крава, ще си засадя градина — там лятото е кратко, но все ще отгледам достатъчно, за да се изхраня.

Майка ми мразеше провинцията, нямаше търпение да се махне оттам. Докато беше с мен, градът ми се струваше поносим, но по онова време всеки четвъртък следобед посещавахме музеите в центъра, не пропускахме неделните концерти, поетичните четения, приятелите й, които играеха, рисуваха или правеха гипсови отливки на интимните си части. Но сега не виждах смисъл да стоя в града. Не бях стъпвала в музей, откакто я арестуваха. Дори тази сутрин видях статия в един вестник — за представление на Джорджия О’Кийфи в Общинския музей на изкуствата в Лос Анжелис — и попитах Марвъл, дали ще ме заведе.

— О, приемете искрените ми извинения, лейди Ди — каза Марвъл. — После какво следва, операта? Смени памперса на Катлин, моля те, трябва да се изпишкам.

Обадих се на автобусната компания и оттам ми казаха, че пътят е три часа в едната и три часа в другата посока. Чак сега осъзнах колко далеч съм от мястото, от което бях тръгнала.

Ако колата ти се повреди в пустинята, трябва да действаш бързо. В Мохаве например температурите достигат до шейсет градуса на сянка. При подобни условия след един час може да си изгубил повече от литър вода във вид на пот. Хората полудяват от жаждата. Танцуват, пеят и накрая прегръщат някой бодлив кактус, мислейки го за нещо съвсем друго — любим, майка или Христос. После започват да тичат, докато кръвта им изтече. За да оцелееш в пустинята, трябва да изпиваш по един литър вода на ден. Няма смисъл да я разделяш на порции — всички онези филми са си чиста лъжа. Да пиеш по-малко е равносилно на бавно самоубийство.

Мислех си какво означава това, докато носех към банята един огромен пакет с памперси и тоалетна хартия. Надеждата е едно на ръка, но човек трябва да се погрижи сам за себе си в настоящето или не би оцелял. Улавяш утринната роса по всяка възможна повърхност, пиеш вода от радиатора или се заравяш до шия в пясъка. После се отправяш на път с падането на нощта, като се връщаш по собствените си стъпки. Небето над теб ще е пълно със звезди. Ще са ти нужни фенерче, компас, трябвало е да мислиш още на тръгване.

Дейви знаеше всички тези неща. Внезапно разбрах, че той също ще оцелее.

В дългия здрач на нарастващия ден започнах да приготвям вечерята, като си мислех за пустинята — представях си как съм се заровила до шията, когато чух механичното мъркане на корвета на съседката да завива по алеята пред къщата й. Вдигнах глава точно на време, за да я видя — ослепителна чернокожа жена в бял ленен костюм. Бях я виждала само няколко пъти да прибира списанията си или да излиза вечер, цялата в коприна и перли. Тя никога не разговаряше с нас или с друг от съседите.

Марвъл също чу колата, остави бутилката, която приготвяше на Катлин, погледна над рамото ми през прозореца и се ококори.

— Тая проклета курва! Мисли си, че е Уиндзорската херцогиня. Повръща ми се от нея.

Гледахме как съседката ни изважда двете малки торби с продукти от спортната кола с цвят на шампанско.

— Мама сокце — замрънка бебето, дърпайки ризата на Марвъл.

Марвъл изтръгна ризата си от ръцете на бебето.

— Да не съм те видяла да говориш с нея — каза ми тя. — Боже, едно време кварталът ни беше хубав. Сега се напълни с чернилки и курви, с китайци и евтини гостилници, дето си отглеждат пилета в двора. Така де, какво ли ще е следващото?

Беше ми неприятно, че Марвъл ми говори всичките тези неща, сякаш и аз симпатизирах на възгледите й, сякаш сме някакво тайно арийско общество тук, в долината.

— Ще направя сок — казах аз. Не исках дори да стоя близо до нея.

Докато разбърквах сока, наблюдавах съседката. Спря се да прибере списанията от верандата си и ги пъхна в плика с покупките. Носеше бели сандали с черни върхове, като копитата на елен.

После изчезна в къщата със спуснатите капаци. Беше ми тъжно, че се прибра, но, от друга страна, се радвах, че вече е далеч от приказките на Марвъл, които попарваха като горещ катран и като него вдигаха пара и воняха отвратително, докато се изливаха от устата й. Чудех се, дали жената в ленения костюм вярва, че всички сме като Марвъл, че и аз съм като нея. Изтръпвах при мисълта, че може би наистина мисли така.

Марвъл грабна сока, напълни бутилката и я подаде на Катлин — момиченцето се отдалечи с клатушкане, стиснало любимата си плюшена възглавничка, която издаваше писклив звук.

— Мъкне се насам-натам в тая кола — изръмжа Марвъл. — Навира я в лицата на почтените хора. Сякаш не знаем, как я е получила. Легнала по гръб, ето как!

Колата лъщеше като мъжки хълбоци, меки и мускулести, гъвкави. Искаше ми се да се излегна на капака — помислих си, че навярно бих свършила само докато си лежа отгоре. Погледнах покрай автомобила към вратата, зад която тя бе изчезнала и ми се прииска да нямах какво да правя и просто да си стоя тук цяла вечер, за да видя дали ще излезе отново.

Когато чиниите бяха измити и децата приспани, аз се измъкнах през страничната врата и застанах до нейната джакаранда, която посипваше с лилави цветчета асфалта на Марвъл край оградата и изпълваше с ухание топлата нощ. Мелодии се процеждаха навън — някаква певица. Отначало помислих, че е пияна, но после разбрах, че не е така — просто думите й излизаха по-различно, тя ги въртеше в устата си, сякаш бяха вишни, обвити с шоколад.

Не знам колко дълго съм стояла в мрака, полюлявайки се в ритъма на песента, изпята от жената с глас като рог. Изглеждаше невъзможно една толкова елегантна жена да живее в съседство с хора, които притежават телевизор с диагонал петдесет инча. Искаше ми се да пропълзя под прозорците й, да надникна през някоя цепнатина в капаците с дебели летви и да видя какво прави тя вътре. Но не ми стискаше. Събрах от земята шепа от нейните джакарандови цветчета и ги притиснах към лицето си.

 

 

На следващия ден слязох от автобуса в следобедната жега и изминах пеша последната миля до вкъщи. Вече нямах нужда от бастуна, но от дългото ходене бедрото все още ме болеше и от болката накуцването се връщаше. Чувствах се мръсна и непохватна, докато се влачех нагоре по нашата улица; с кожа, протрита от евтините дрехи, които ми купуваха от магазина на Съвета на еврейските жени — бяла блуза, която никакво пране не бе в състояние да омекоти, и несръчно ушита от благотворителни ръце пола.

В сянката пред къщата до нас елегантната ни съседка береше нилски кремове, които бяха в същия оттенък като цветчетата на джакарандата. Беше боса, с обикновена рокля, а стъпалата и дланите й просветваха бледорозови на фона на тъмната карамелена кожа. Изглеждаха декоративни, сякаш тя идваше от някакво място, където жените си потапят дланите и стъпалата в розова пудра. Не се усмихваше. Беше изцяло погълната от движението на градинските ножици, които прерязваха стъбло след стъбло — първо розмарин, после мента, сред петната на шарената сянка. Едно цветче от джакарандата падна и се закачи в тъмната й коса, събрана в небрежен кок. Обикнах това самотно цветче.

Чувствах се непохватна, срамувах се от накуцването и грозните си дрехи. Надявах се, че няма да ме забележи, че ще се добера до къщата, преди да е вдигнала поглед. Но когато стигнах до веригите на оградата и асфалтирания ни двор, а тя още не бе погледнала към мен, се почувствах разочарована. Искаше ми се да ме види, за да мога да й кажа, че не съм като тях. Говори ми. Вдигни очи, помислих си аз.

Но тя не го направи, само поспря и откъсна клонче от цветния храст, да вдъхне медения му аромат. Откъснах парченце от сърцето си и го размахах пред нея, закачено на ръчно изработена кукичка.

— Дворът ви е много хубав — извиках аз.

Тя стреснато вдигна очи, сякаш знаеше, че съм там, но не бе очаквала да я заговоря. Очите й бяха големи, с форма на бадем и цвят на тъмна бира. На лявата й буза имаше тънък белег, а на тясната китка — златен часовник. Прибра един кичур от навитата си на маша коса и ми хвърли усмивка, която избледня също така бързо, както се бе появила. Обърна се към кремовете си.

— По-добре да не те виждат да говориш с мен. Тя ще подпали кръст на моравата ми.

— Ти нямаш морава — казах аз.

Усмихна се, но повече не ме погледна.

— Казвам се Астрид.

— А сега се прибирай — каза тя. — Астрид.