Джанет Фич
Белият олеандър (9)

9.

Пръстите й се движеха между рачетата и мидите — синьо-черни, с остри ръбове. Неоново червени морски звезди лежаха изпружени, като в рисунки на Дали — върху скалите, заобиколени от букети парещи анемонии и виолетовите глухарчета на морските таралежи. Ръката й докосна бодлите на един таралеж и аз наблюдавах как инертните пипалца се раздвижват, оживяват и се протягат към нея, проучвайки формата на ръката и намеренията й. Тя искаше също да го докосна, но аз се страхувах. Гледката бе удивителна — бялата плът и виолетовите иглички, които комуникират през бездна, не по-малка от дълбокия космос, чудо в рамките на десетина кубически сантиметра вода. Тя ме докосна по същия начин — бузите ми, ръцете ми, и аз също протегнах ръце към нея.

El cielo es azul. Бяхме на Острова на жените. Аз бях малко момиче с избеляла рокля, почерняло от слънцето, с боси крака, с коса, бяла като пуха на глухарче. Улиците бяха покрити с натрошени раковини, където всяка сутрин се редяхме на опашка заедно с мексиканките пред магазина за тортили^[1]. Quai es su nombre? Su hija es mas guapa, казваха те — дъщеря ти е прекалено хубава — и докосваха косата ми. Кожата на майка ми се бели като стара боя. Очите й са по-сини от небето, azul claro.

В голям хотел, боядисан в розово и оранжево, един мъж с тъмни мустаци миришеше на смачкани цветя. Имаше таксита и музика и майка ми излизаше навън, облечена в рокля с бродерии, смъкната ниско, оголвайки раменете й. Но после той изчезна и ние се преместихме на Острова на жените.

Майка ми чакаше там нещо — не знаех какво. Всеки ден купувахме своите тортили и се връщахме пеш до прясно варосаното бунгало, понесли плетената си чанта покрай малки къщи със зарешетени прозорци и врати, зеещи отворени в рамките си. Вътре висяха картини по стените, имаше баби с ветрила, понякога се виждаха и книги. Ядяхме скариди с чесън в открити ресторанти на плажа. Camarones con ajo. Един мъж хвана риба-чук и я измъкна на плажа. Беше два пъти по-голяма от лодките на рибарите и всичко живо се събра на плажа, за да я види, да позира до чудовищната й глава, широка, колкото висока бях аз. Няколко редици зъби изпълваха застиналата й разтворена усмивка. Уплаших се, когато майка ми ме остави на плажа, за да поплува в топлото синьо море. Какво щеше да стане, ако чудовищната риба се съвземеше, водата почервенееше, а костите се покажеха през плътта?

 

 

Когато и да се събудех, следваше демерол. Лекари с маски, сестри с нежни ръце. Цветя. Усмивките им — като нектар. Интравенозни инжекции и други деца, превръзки и Том и Джери по телевизията, балони и непознати. Просто ни кажи, просто ни кажи. Schutzstaffel. Цивилни дрехи. Откъде бих могла да започна разказа си за Стар — с посуканата й нощница и трийсет и осемкалибровия, който изпразваше в стаята ми? Предпочитах да мисля за Мексико. В Мексико лицата бяха обветрени и меки като сапун. Жужащите звуци в стаята ми не бяха нищо друго, освен песента на комарите в бунгалото ни на Острова на жените.

 

 

Една нощ при пълнолуние нещо я прихвана и ние тръгнахме само с паспортите си и парите, зашити в един колан под роклята й. Повърнах на ферибота. Спахме, на един нов плаж далеч на юг. На следващия ден тя танцува с един млад мъж — Едуардо, на покрива — хотелът беше негов, всички прозорци бяха отворени и аз виждах рифа и морето, което приличаше на изпъкнала леща. Горният етаж още не беше довършен, под покрива от палмови листа бяха опънати хамаци и можехме да останем, докогато си искаме. Бяхме щастливи в Плая дел Кармен — обикаляхме града в черното воларе на Едуардо и се чувствахме богати, que rico!, макар градчето да имаше само две павирани улици и една количка за сладолед. Michoacan. Картини на увенчани със снежни шапки вулкани. Туристическото корабче спираше там два пъти седмично, поклащайки се с петте си етажа като плаваща сватбена торта. Майка ми гледаше на таро в кафенето, изпълнено с аромата на печено на грил поло и карнитас. Гледах как мъжът реже с мачете парчетата месо и ги слага върху тортилите. Добре си хапвахме там.

Вечер Едуардо свиреше на китара и пееше цигански песни заедно с гостите на хотела, а аз се люлеех в хамака си като прилеп, загърнат в наметка от здрава кожа. Нощем въздухът се изпълваше с прилепи. Заради плодовете — казваше майка ми — мангото, платаните и папаята. Цялото ми тяло се покри с лишеи. Един лекар в панелна клиника ми предписа лекарство. „Никога ли няма да си идем у дома?“ — попитах майка си. „Ние нямаме дом“ — отговори тя. „Аз съм твоят дом.“

Колко красива беше с босите си крака и банския костюм, завързала голяма кърпа около бедрата си. Моята майка ме обичаше. Дори и сега можех да усетя полюляването на хамака под себе си, докато Едуардо и майка ми танцуваха. Вие бяхте моят дом.

Но времето се развали, Едуардо затвори хотела за мъртвия сезон и се върна в Мексико сити, където живееха родителите му. Каза, че сме можели да останем, ако искаме. Беше тъжно и страшно, затворихме капаците и вятърът задуха, тихото море се надигна, изяде плажа и заля кукувичето грозде. Вече нямаше туристи. Ядяхме консерви, кондензирано мляко. Котки наводниха хотела — кльощави, бездомни или просто изоставени до другия сезон. Майка ми ги приюти всичките, а небето приличаше на пожълтяла синина.

Когато завалеше, дъждът се изливаше косо, проникваше през капаците и под вратите. Котките се криеха в сенките. От време на време усещахме бръсването на телата или опашките им, когато сядахме на масата, където майка ми пишеше под светлината на газени лампи. Котките бяха гладни, но майка ми не обръщаше внимание на мяукането им, докато се хранехме.

Накрая майка ми заключи хотела и някакви студенти ни закараха до залива Прогресо. Лодката от Тексас вонеше на риба. Капитанът ми даде хапче и аз се събудих в нечия кушетка в Галвестън.

 

 

— Хванахме я — каза цивилният с белите чорапи. — Хванахме я, когато се опита да види детето. Идвала била на посещение при сестра си. Много добре знаеш, че тя е стреляла по теб. Защо си измисляш тая история за крадците? Разбирам, да ти беше майка.

Ако бях на мястото на Стар, сигурно и аз щях да стрелям. Може би щях да намажа дръжките на вратите с олеандър — като майка ми, ако Рей кажеше, че вече не ме обича. Беше ми трудно да се съсредоточа. Стар в нощницата си, майка ми в синята си рокля. Бари, притиснал кърпа до челото ми. Рей в новите къщи. Защо изглеждаше толкова еднакво, защо се преливаше едно в друго като пастели, забравени в колата в летен ден? Единственият, когото ясно различавах, беше Дейви. От това ченге ме заболяваше главата и имах нужда от още една доза демерол.

Пристигаха писма от майка ми. Едно момиче на моята възраст — доброволка в болницата — с буйна кестенява коса и бледозелени сенки за очи, се опита да ми ги чете, но беше някак прекалено сюрреалистично — думите на майка ми, произнесени от тънкия й, неразбиращ глас — така че я накарах да престане.

Скъпа Астрид,

Казаха, че не знаят дали ще изкараш до сутринта. Крача напред-назад в трите стъпки на килията и така — цялата нощ. Един свещеник намина преди малко, казах му, че ще му изтръгна черния дроб, ако му хрумне да ме безпокои отново. Толкова много те обичам, Астрид. Не мога да го понеса. На света няма никой друг, освен нас двете, не го ли знаеш? Моля те, не ме оставяй сама! Моля се на всички сили на светлината и мрака, моля те, моля те не си тръгвай!

Четях и препрочитах този абзац, опивах се от всяка дума, както Стар четеше библията си. Унесох се в сън, а думите звучаха в главата ми. Ти беше моят дом, майко. Нямам друг дом, освен теб.

Freude! Деветата на Бетовен, Ода на радостта, прочита на Солти, Чикагския симфоничен. Като си помисля, че едва не те загубих! Живея заради теб, мисълта, че си жива ми дава сили да продължа. Иска ми се да можех да те прегърна, искам да те погаля, да те притисна, да усетя ритъма на сърцето ти. Пиша стихотворение за теб, нарекла съм го „За Астрид, която все пак ще живее.“ Новините пътуват бързо в затвора и жени, с които никога не съм говорила преди, ме питат за състоянието ти. Чувствам се близка с всяка една от тях. Бих коленичила и целунала отъпканата земя от благодарност. Ще се опитам да издействам едно посещение в болницата, но не тая никакви илюзии за количеството съчувствие, което имат на склад тук.

Какво мога да кажа за живота? Прославям ли го за това, че те остави да живееш, или го проклинам, че е позволил да се случи всичко останало? Чувала ли си за Стокхолмския синдром? Това е, когато заложниците започват да преминават на страната на терористите от благодарност, че не са били убити веднага. Нека не благодарим на някакъв хипотетичен бог. Вместо това си почивай и събирай сили за новата кампания. Макар да знам за младичките доброволки, цигарите и, може би, системата с морфин, ако си добро момиче.

Бъди силна

Майка ти

И нито веднъж: „Нали ти казах“.

 

 

Един фокусник идваше да ни развлича и аз бях омаяна от красивите му ръце, от плавните му меки жестове. Не можех да откъсна очи от ръцете му. Те бяха по-интересни от всичките му фокуси. Той измъкна букет хартиени цветя от въздуха и ми ги поднесе с царствен реверанс, а аз си помислих, че и с любовта е така — изскача от нищото, ярка и нереална. Като Рей, който ме моделира между пръстите си подобно на мек восък.

Рей. Опитвах се да не мисля за него, за това какво го бе накарало да избяга, докато лежах кървяща на пода, простреляна от любовницата му. Знаех защо не беше там, когато дойде линейката. По същия начин се чувствах и аз, когато си помислех за Дейви. Чувствах, че съм му съсипала живота. Не е могъл да го понесе. Въобще не е искал да се случи онова между нас, аз бях онази, която го създаде — от нищото, където съществуваше само собственото ми желание. Рей сякаш бе знаел какво ще се случи още от първия път, когато се докоснахме. Винаги, когато ме поглеждаше, очите му ме умоляваха да го оставя на мира. Искаше ми се да можех да го видя, поне веднъж, и да му кажа, че не го обвинявам за нищо.

Понякога се събуждах с увереността, че той ще дойде — дегизиран, че отново ще бъдем заедно. Ще зърна нов интернист, непознат санитар или посетител, който се оглежда и търси моето легло в детското отделение, и ще знам, че това е той. Не винях никого от тях. Би трябвало да знам какво ще се случи. След майка ми и Бари, как бих могла да не знам.

Единственият невинен беше Дейви. В началото се чудех, защо Стар не го е взела със себе си. Вероятно е решила, че така ще й е по-лесно да избяга. Или е била толкова изперкала, че въобще не се е сетила за него. Но сега знаех, че решението е било на Дейви. Той е отказал да тръгне и да ме остави с изтичаща кръв на пода в спалнята. Отказал е да тръгне. Отказал се е от майка си, за да запази живота ми, докато пристигне линейката. Познавах Дейви и знаех, че е било така. И ме заливаше поредната вълна на срам и угризения. Със сигурност не е подозирал, когато се запознахме през онзи първи ден, когато момченцата седяха на верандата, че аз ще съм тази, която ще разбие живота му — също като Стар, която стъпка модела му в дневната през онзи ден. Аз стъпих върху парчетата, тичайки за среща с Рей.

 

 

Майка ми ми изпрати стихотворението си — „За Астрид, която все пак ще живее.“ Няколко стиха упорито се бяха настанили в съзнанието ми:

След всички страхове, след всичките предупреждения

грешат жената и девойката различно

и женский грях — изписан с огън върху камъка —

следа е той, а не грехопадение…

Беше по-лошо, отколкото го описвам. Не исках да повярвам. Бях още момиче — едва на четиринайсет! Все още можех да бъда спасена, нали така? Опростена! Можех да водя различен живот, просто да живея, без повече прегрешения. Мръщех се, когато физиотерапевтът — строен млад мъж, мил и красив, флиртуваше с мен. Нужен ми бе половин ден да прекося коридора в двете посоки. Смениха демерола с таблетки перкодан.

Ако имаше къде да се прибера, щяха да ме изпишат на третата седмица, но при моето положение останах да се възстановявам в Общинската болница, докато не заякнах достатъчно, за да ходя с бастун и превръзките не станаха излишни. Тогава ми дадоха ново назначение и ме отпратиха с рецепта за перкодан, който щеше да ми стигне за трийсет дни, с писмата и книгите на майка ми, с дървената кутия и с плаката на животински изпражнения, който ми бе подарило едно изгубено момче.