Джанет Фич
Белият олеандър (6)

6.

Следващата неделя се успах. Само ако не бях сънувала майка си. Беше хубав сън. Бяхме в Арл, разхождахме се по алея с тъмни кипариси, покрай надгробни паметници и диви цветя. Тя беше избягала от затвора — бутала косачка за трева пред сградата и просто си тръгнала. Арл бе град на дълбоки сенки и слънчева светлина, сладка като мед, на римски руини и на нашия малък pension. Ако не бях зажадняла за този сън, за слънчогледите на Арл, щях да съм станала, когато момчетата са духнали към реката.

Но сега седях на предната седалка на ториното. Каролий пъшкаше отзад, страдаше заради наркотиците, които бе опитвала с приятелите си миналата нощ. Стар беше хванала и нея, преди да се събуди. Ами Грант звучеше от радиото и Стар й припяваше; косата й беше вдигната в някакво подобие на разбъркан френски кок в стил Бриджит Бардо, а дългите й обици, се поклащаха при всяко движение. Изглеждаше така, сякаш отива на коктейл, а не на „Истинското събрание на Христос“.

— Как мразя това — каза в ухото ми моята нова сестра, докато следвахме майка й към църквата. — Бих убила човек за малко дрога.

Събранието се провеждаше в един панелен жилищен блок, с балатум на пода и висок прозорец с непрозрачно вместо цветно стъкло. Отпред хвърляше сянка модерен кръст от плодно дърво, а една жена с тупирана прическа свиреше на органа. Седнахме на бели сгъваеми столове — Каролий от лявата ми страна с лице, мрачно от досадата и главоболието, Стар — откъм пътечката, сияеща от вълнение. Полата й беше толкова къса, че виждах откъде започва плътната част на чорапогащника й.

Мелодията, долитаща откъм органа, се извиси в кресчендо и към катедрата се приближи мъж, облечен в тъмен костюм и вратовръзка, с лъскави черни обувки — типичен бизнесмен. Бях си представяла, че ще носи нещо подобно на тогите, които учениците обличат на тържеството по случай завършването си. Късата му кестенява коса с път по средата проблясваше като целофан под разноцветните светлини. Стар изправи гръб с надеждата, че ще я забележи.

Когато заговори се оказа, че има говорен дефект. Въртеше „л“-то из устата си и вместо „блажен“ се чуваше „бляжен“.

— Макар да бяхме мъртви в греха си, Той ни направи живи и бляжени во Христа. Чрез Кръста ние бяхме спасени. Той ни въздига до живота… вечния живот.

Вдигна ръце в знак да се изправим. Добър беше. Знаеше кога да стегне и кога да отпусне юздите, а снишеше ли глас, значи се готвеше да захапе смъртоносно — с големите си блеснали очи и нос като копче, с устата без устни, толкова широка, че го правеше да изглежда като дървена марионетка, сякаш цялата му глава се отваряше и затваряше, когато говори.

— Да, можем да живеем отново, дори когато умираме от… вируса на греха.

Каролий се размърда, като нарочно изскърца със стола си. Стар я плесна по ръката, а мен сръчка с лакът и посочи към преподобния, сякаш имаше нещо друго за гледане.

Преподобният Томас ни разказа историята на един млад човек от шейсетте — добросърдечно момче, което обаче решило, че може да върви по собствен път, стига да не пречи на другите. Въпросният младеж срещнал един гуру, който му казал „да търси истината в себе си“. Проповедникът се усмихна, сякаш персоналната истина е нещо абсурдно, смешно, един вид — червената предупредителна светлинка на гибелта.

— Той в никакъв слючай не биль сам в своето егоцентрично довольство по онова време.

Отново се усмихна. Винаги правеше пауза и се усмихваше, щом заговореше за нещо, което не одобрява. Приличаше на човек, който би вкарал пръстите ти в пантите на вратата и би ти говорил усмихнато, докато тя ги премазва на каша.

— Да, този мляд човек се биль заразил от вируса на греха. Той се просмукал в сърцето му и втечнил съвестта му, унищожавайки клетъчните стени на добродетелността, които я пазели непокътната — каза преподобният Томас, а очичките му светеха. — Не минальо много и разликата между доброто и зльото изчезнала. Както гласеше мотото на онова време — искаш ли го, значи е добро. Живей живота си, човече. Няма Бог, няма смърт. Собственото ти удовольствие е единствената реальност. — Усмихна се на думата „удоволствие“, сякаш удоволствието беше нещо отвратително, мерзост някаква, и той съжаляваше всеки, който би бил достатъчно слаб, за да го цени. — И ако някой заговореше за отговорност или последствия, присмиваха му се. Не бъди такъв тъпак, човече. Така че, как е можело да свърши хлапето другояче, освен като член на бандата на Менсън?

Вече се бях смъкнала в стола си — също като Каролий, а от парфюма на Стар и от съскащите думи на преподобния ужасно ми се повдигаше.

За щастие, в затвора хлапето осъзнало, че е станало жертва на ужасяващата зараза с вируса на греха и чрез друг затворник открило Бога и животоспасителния серум на Неговата кръв. И сега той проповядвал на останалите затворници и вършел добри дела. Излежал двайсет и пет години от доживотна присъда, но те не били пропилени. Имал за какво да живее — да носи добрата вест на хора, които никога не били поглеждали и на сантиметър отвъд собствените си страсти. Бил спасен, бил нов човек, прероден в Бога.

Представих си затворника — Боби Босолей, неговата грубост, деформираното му мислене, мислене на убиец. Но после нещо се случило и той осъзнал последствията от престъплението си. Представих си агонията му при мисълта, че е провалил живота си и се е превърнал в чудовище. А после — едничкият лъч надежда, че може би има и друг начин да се живее, че животът може да има някакъв смисъл. И той започнал да се моли. Духът влязъл в сърцето му. Можех да си го представя. И вместо да живее живота на живите мъртъвци в Сан Куентин и през всичките тези години да трупа все повече и повече омраза, той се превърнал в човек, който има цел, който пази светлината в себе си.

— Има противодействие на тази смъртоносна епидемия, която опустошава душите ни — каза преподобният Томас и разпери ръце като за прегръдка. — Мощна ваксина за тази унищожительна инфекция, поразяваща човешкото сърце. Но не трябва да си затваряме очите за опасността, в която се намираме. Трябва да приемем тежката диагноза, да признаем, че като се подчиняваме на страстите си, вместо да следваме Божия плян, ние сме се заразили с ужасната чума. Трябва да осъзнаем отговорността си пред небесната силя, както и собствената си уязвимост. Нуждаем се от антителята Христови, за да надвием заразата в душите си. А онези, които изберат да слюжат на себе си, вместо на небесния Баща, ще се сблъскат със смъртоносните последствия.

Внезапно всичко това престана да изглежда сюрреалистично. Казаното от преподобния Томас беше вярно. Майка ми беше точно като Боби Босолей. Не вярваше в нищо друго — освен в себе си, в никакъв по-висш закон — нито в някакъв морал. Смяташе, че може да оправдае всяко свое действие, дори убийството само защото го е искала. Дори не се възползваше от извинението, че е наранила лош човек. Тя нямаше съвест. Няма да служа. Това казваше Стивън Даделус в „Портрет на артиста“. Но е имал предвид Сатаната. В това всъщност се състои грехопадението. Сатаната не би служил!

Една възрастна дама от хора излезе крачка напред и запя: „Кръвта, що Исус проля за мен, там далече в Калвари…“ наистина пееше добре. А аз плачех, сълзите се стичаха по бузите ми. Само ако майка ми си бе имала нещо друго, нещо по-устойчиво, нещо — Бог или Исус, нещо, освен нея самата — нищо от това не би се случило.

 

 

През юли ме кръстиха в Истинското събрание на Христос. Беше без значение, че го направи преподобният Томас, който бе толкова фалшив и надничаше в деколтето на Стар, а когато тя се изкачваше по стълбите към него, направо я събличаше с поглед. Затворих очи, когато той ме положи по гръб в квадратния басейн зад сградата на Събранието и носът ми се напълни с хлорид. Исках Светия дух да ме изпълни, да ме измие. Исках да следвам божия план, който Той бе начертал за мен. Знаех къде щях да стигна, ако следвах своя собствен.

След това отидохме в „Църковните пържени пилета“, за да отпразнуваме кръщението ми. Дотогава никой не беше правил парти в моя чест. Стар ми подари бяла, подвързана с кожа библия, с подчертани в червено пасажи. От Каролий и момчетата получих кутия с листове за писма — с гълъбче в ъгъла, което носеше знаменце в човката си, а на знаменцето пишеше „Хвала на Бога“ — но аз бях сигурна, че и този подарък го е избрала Стар. Чичо Рей ми подари миниатюрен златен кръст на верижка. Макар да смяташе, че съм луда, та да се кръщавам.

— Не е възможно наистина да вярваш в тия глупости — прошепна ми той в ухото, докато ми помагаше да си сложа кръстчето.

Вдигнах косата си, за да може да закопчее верижката.

— Все трябва да вярвам в нещо — тихо отговорих аз.

Ръката му остана на врата ми, топла и тежка. Доброто му обикновено лице, тъжните очи с лешников цвят. Тогава осъзнах, че иска да ме целуне. Усетих го дълбоко в себе си. А когато разбра, че съм почувствала, той се изчерви и извърна очи.

Скъпа Астрид,

Да не си полудяла?? В никакъв случай не можеш: 1 — да приемаш кръщението; 2 — да се наричаш християнка; 3 — да ми пишеш на тези глупави листове с гълъбчето. Забранявам ти да подписваш писмата си с „преродена в Христа!“ Бог е мъртъв — не си ли чула — умрял преди сто години, отказал се заради скуката и решил вместо това да играе голф. Възпитавах те да имаш някакво самоуважение, а сега ми казваш, че си разменила всичко това за една стандартна пощенска картичка с лика на Исус? Бих се посмяла, ако не беше толкова отчайващо тъжно.

Да не си посмяла да ме молиш да съм приемела Исус за свой спасител и да съм си умиела душата в кръвта на агнеца. Дори не си помисляй да се опитваш да ме спасяваш. Не съжалявам за нищо. Нито една жена, която уважава себе си, не би се задоволила с по-малко.

Въпросът за доброто и за природата на злото винаги ще бъде един от най-интригуващите проблеми във философията, заедно с проблема за самото съществуване. Не оспорвам избора ти на спорни въпроси — само интелектуално слабия ти подход към тях. Ако злото означава да бъдеш в центъра на собствената си мотивация, да бъдеш в центъра на собствената си вселена, да живееш по собствени правила, тогава всеки творец, всеки мислител, всеки оригинален ум е въплъщение на злото. Защото се осмеляваме да погледнем през собствените си очи, вместо да изговаряме клишета, дадени ни назаем от така наречените Отци. Да се осмелиш да видиш е равносилно на това, да си откраднеш огън от боговете. Това е съдбата на човечеството, двигателят, който ни подхранва като раса.

Три пъти „Ура!“ за Ева.

Майка ти.

Молех се за спасението й. Тя отне живот, защото някой я бе унижил; бе наранил образа, който сама си бе създала — на Валкирия^[1], недостижимата владетелка. Бе разкрил слабостта й, единствената й слабост — любовта. И тя си отмъсти. Толкова е лесно да го оправдаеш, писах й аз. Защото се чувстваше като жертва, затова го направи. Ако наистина беше силна, би преглътнала унижението. Само Исус може да ни направи достатъчно силни, да се борим с изкушенията на греха.

В отговор тя ми цитира Милтън — думите на Сатаната от „Изгубения рай“:

„Какво от туй, че е изгубен боят?

Не всичко е изгубено — ни волята непокорима,

ни жаждата за мъст;

безсмъртната омраза и куражът

не ще се предадат или откажат.“

Чичо Рей ме обучаваше да играя шах с помощта на една книжка — „Уроците по шах на Боби Фишер“. Самият той се беше научил във Виетнам.

— Имах много свободно време — каза веднъж той, прокарвайки пръсти по заострената шапка на една бяла пионка. Беше издялкал комплекта там — с царе виетнамци и Буди вместо офицери, с коне с изваяни скули и сресани гриви. Нямах представа колко месеца търпеливо ги е дялкал с швейцарския си армейски нож, докато бомбите се взривявали навсякъде около него.

Харесвах в шаха реда, както и радостта при успех на добре заучена комбинация. Играехме почти винаги, когато Стар отиваше на вечерните си сбирки или на часовете по изучаване на библията, а момчетата гледаха телевизия. Чичо Рей държеше на страничната облегалка на стола си една малка луличка с марихуана, от която пушеше, докато ме чакаше да направя своя ход.

Онази вечер момчетата гледаха развлекателно предаване за природата. Малкият — Оуен, си смучеше палеца, прегърнал плюшения си жираф, а Питър навиваше на пръст кичур от косата си, после го развиваше и така — до безкрай. Дейви им разясняваше шоуто, като сочеше към екрана.

— Това е Смоуки — главният мъжкар.

Светлината от екрана се отразяваше в очилата му.

Чичо Рей ме чакаше да измисля хода си и ме гледаше по оня особен начин, от който сърцето ми се разтваряше като слънчоглед на слънцето — очите му по лицето ми, по шията ми, по косата върху раменете ми, променяща цвета си на светлината от телевизора. Виждах на екрана белотата на снега, вълците, които ловуват на двойки, странните им жълти очи. Чувствах се като непроявена снимка, която той копира, и образът ми се издига към повърхността под погледа му.

— Не! — извика Оуен и притисна към гърдите си жирафа с пречупения врат, когато вълците скочиха върху елена, впиха зъби в гърлото му и го повалиха на земята.

— Такъв е законът на природата — каза Дейви.

— Приеми го така — Рей посочи с черния офицер, който се канеше да мести — ако Бог спаси елена, ще умори от глад вълка. Защо да предпочете единия пред другия? — Той така и не се бе примирил с факта, че станах християнка. — Добрите хора не получават нищо по-добро от който и да било друг. Може да си шибан светец и пак да се заразиш от чума или да те опнат на колелото на мъченията.

— Поне имат нещо по-голямо, на което да се опрат — казах аз, докоснах кръстчето на врата си и го затеглих напред-назад по верижката. — Имат компас и карта.

— Ами ако няма Бог?

— Живееш, сякаш има и е същото.

Той дръпна от луличката си, изпълвайки стаята с противната й миризма, докато аз изучавах дъската.

— Какво казва майка ти за всичко това? — попита ме той.

— Казва, че е по-добре да царуваш в ада, отколкото да служиш в рая.

— Мой тип жена.

Не споделих с него, че го нарича чичо Ърни. Летните щурци пееха отвъд мрежата на вратата. Отметнах косата си на гърба и преместих офицера си, заплашвайки неговия кон. Усетих погледа му по голата си ръка, по рамото, по устните си. Съзнанието, че съм красива в неговите очи, ме правеше наистина красива. Никога преди не се бях чувствала така. Не намирах, че това е противно на Христос. Всеки има нужда да усеща обичта.

Чухме ториното на Стар да влиза в двора, гумите изхрущяха в чакъла по-рано от обичайното. Бях разочарована. Когато я нямаше, Рей ми обръщаше внимание, но прибереше ли се, аз отново се превръщах в едно от децата. И изобщо какво правеше тя у дома толкова рано? Обикновено не се прибираше преди десет, пиеше кафе с отдадените или обсъждаше Матей 20, стих 13 с възрастните дами в църквата.

— По дяволите — чичо Рей пъхна марихуаната и луличката в джоба си секунда преди мрежестата врата да се отвори със замах и един мъжкар да загине на телевизионния екран.

Стар се спря за миг на вратата, като ни видя двамата с Рей, и седящите на дивана деца, хипнотизирани от телевизора. После сякаш се смути, че се е озовала у дома толкова рано. Изпусна ключовете си и ги вдигна, чичо Рей я наблюдаваше, докато гърдите й буквално изпадаха от изрязаното деколте на роклята й.

После усмивката й се върна, тя изрита обувките си, седна на страничната облегалка на стола му и го целуна. Виждах я как пъха езика си в устата му.

— Отмениха ли го? — попита той.

Аз бях на ред, но той не внимаваше.

Тя се провеси през рамото му, гърдите й се сплескаха във врата му.

— Понякога така ми писва да слушам оплакванията им. Да се натоварвам със скапаните им проблеми — взе от дъската единствения ми бял кон. — Това ми харесва — каза тя. — Защо никога не си ме научил, Рей, бебчо?

— Опитах се — каза той с шепнещ, нежен глас, обърна глава и пред очите ми я целуна по гърдите. — Не помниш ли? Толкова се ядоса, че преобърна дъската. — Той издърпа коня от ръката й и го върна обратно върху дъската. На D5.

— Това беше в пиянския ми период — каза тя.

— Могат ли белите да матират в един ход? — попита той, поглеждайки за справка в книгата на Боби Фишер.

— В един ход — повтори тя, като гъделичкаше вътрешността на ухото му с кичур от косата си. — Не звучи много вълнуващо.

Бял кон на В6. Преместих изящния кон на новата позиция.

— Мат.

Те обаче се целуваха. После тя каза на момчетата да си лягат, щом свърши предаването и поведе чичо Рей към тяхната стая.

 

 

През цялата нощ, докато лежах в спалния чувал, нашарен с ласа и мексикански разбойници, чувах как таблата на леглото им се блъска в стената, чувах смеха им. Чудех се, дали истинските дъщери ревнуват майките и бащите си, дали им се повдига, когато гледат как бащите целуват майките и стискат гърдите им. Стиснах собствената си малка гърда, затоплена в спалния чувал, и се опитвах да си представя, какво би било, ако друго тяло се притискаше до нея, представях си, какво ли би било, ако имам тяло като на Стар. Тя направо си беше от някакъв животински вид — с тънкия си кръст, кръглите като грейпфрути гърди и също толкова кръглия си задник. Представих си как свалям дрехите си и някой като чичо Рей ме гледа по начина, по който гледаше нея.

Господи, беше толкова горещо. Разтворих ципа на спалния чувал и легнах върху топлата памучна материя.

А тя дори не се криеше, не беше чак такава християнка. Винаги възможно най-късите шорти, най-впитите блузки. Впитите дънки очертаваха срамните й устни. Исках някой да ме желае по този начин, да ме докосва така, както чичо Рей я докосваше, както Бари и майка ми се докосваха.

Искаше ми се Каролий да беше тук. Тя винаги казваше нещо смешно относно блъскането на таблата в стената или се шегуваше, че чичо Рей ще получи сърдечен удар — той е почти на петдесет, за бога, ще бъде чудо, ако не умре на поста си. Запознали се със Стар, докато тя още работела в клуба и въобще, що за скапаняци ходят на места като това. Но Каролий отдавна не си стоеше вкъщи през нощта. Измъкваше се през прозореца, веднага щом Стар ни кажеше лека нощ и отиваше да се срещне с приятелите си край реката. Никога не ме канеше да отида с нея. Чувствах се пренебрегната, но пък и приятелите й не ми харесваха много — момичета с престорен смях и момчета с бръснати глави, непохватни и демонстриращи самочувствие.

Пъхнах ръце под нощницата и прокарах пръсти по тялото си — от фините косъмчета по краката до кадифено нежната кожа между бедрата и хлъзгавата, уханна повърхност на моето си място. Погалих гънките, връхчето и си мислех за груби ръце с липсващи пръсти, които докосват всички тайни места. От другата страна на стената от пресован картон таблата се блъсна за пореден път.

 

 

Онова лято майка ми изпрати списък с книги за четене, който включваше четиристотин заглавия — Колет, Чинуа Ачебе и Мишима, Достоевски и Анаис Нин, Д. Х. Лорънс и Хенри Милър. Представих си я как лежи на леглото и изрежда имената им като молитва, въртейки ги в уста, сякаш са мъниста на молитвена броеница. Понякога Стар ни водеше в библиотеката, оставаше в колата и ни даваше десет минути да си вземем книгите, иначе щяла да тръгне без нас.

— Единствената книга, която ми трябва, я имам, госпожичке — казваше тя.

Двамата с Дейви грабвахме книгите си като покупки в супермаркет, докато Питър и Оуен кръжаха с копнеж около библиотечния старец, който четеше приказки на децата. Когато Рей ни водеше, беше по-хубаво — той ни оставяше, отиваше да обърне няколко бири и ни прибираше чак след един-два часа. Момчетата слушаха приказките на стареца, докато не му пресъхнеше устата.

Но Рей беше получил ново назначение — занимаваше се с довършителните дърводелски работи в един новопостроен жилищен комплекс. Бях свикнала да си стои вкъщи и сега ми липсваше. Не беше имал постоянна работа, откакто бе напуснал мястото си на учител по трудово обучение в една гимназия в Сънланд. Скарал се с директора, защото отказал да се присъедини към клетвата за вярност.

— Бил съм се в скапания Виетнам, за награда ми дадоха скапаното им Пурпурно сърце — казваше той. — А какво направи оня задник? Отиде в проклетия Вали Стейт. Голям герой, няма що!

Собственикът на комплекса живееше в Мериленд и не се интересуваше от клетвата за вярност. Рей познаваше някого, който познавал помощника на предприемача. Така че аз се оказах затворена в караваната в разгара на лятото, да гледам как Стар плете гигантски мохерен пуловер, който изглеждаше така, сякаш дъгата е повърнала върху него. Четях, рисувах. Рей ми купи детски водни боички от дрогерията и аз започнах да мацам. Прекратих опитите си да убедя майка ми да приеме Исус. Нямаше никакъв смисъл, сама трябваше да стигне до правилното решение. Такава беше Божията воля, също като Дмитрий от „Братя Карамазови“ — една от книгите, включени в списъка, който получих от нея.

Вместо писма й изпращах рисунки и акварели: Стар — с къси панталонки и на високи токове, поливаща мушкатата с маркуч; Рей пие бира и наблюдава залеза от верандата; момчетата, мотаещи се из пресъхналото речно корито в топлите нежни нощи, стряскат една сова с фенерчетата си; шахът на Рей; самият той, вперил поглед в дъската, с брадичка върху юмрука си; дърветата пало вера в прохладата на ранното утро; гърмяща змия, изтегнала се в цялата си дължина върху един голям камък.

През онова лято рисувах за всички — гущери за Питър, дечица, яхнали жирафи и еднорози за Оуен, грабливи птици — кацнали и в полет — за Дейви, като гледах снимки в списания: златни орли, червеногърби ястреби, соколи скитници, самодивски сови. Нарисувах портрет на Каролий, за да го даде на гаджето си, също и няколко рисунки за Стар — главно ангелчета и Исус, който ходи по водата. Както и самата нея в различни пози — по бански — в стила на момичета от плакатите през Втората световна.

Единственото, което си поиска чичо Рей, беше рисунка на камиона му. Стар синьо-зелен форд, с висока каросерия, с пухкава висулка във формата на хлебарка, закачена на огледалото за обратно виждане и със стикер на бронята, върху който се четеше: „Тази собственост е под защитата на Смит енд Уесън“. Нарисувах го на фона на планината в ясно утро — в синьо-зелено, розово-оранжево и бледосиньо.

 

 

Лятото достигна своята кулминация, когато задухаха ветровете Санта Ана — така, както никога преди не бях виждала. Пожарите се изкачиха по склоновете и обгориха планината на миля от нас. Този път не беше просто някакво зарево на хоризонта, от което те делят километри цимент. Хиляда акра изгоряха пред очите ни отвъд Биг Тухунга. Държахме вещите си опаковани в камиона на Рей и в багажника на ториното. Ветровете духаха като урагани, изпепелените райони се съобщаваха в квадратни мили, а в града бяха избухнали размирици. Чичо Рей започна редовно след работа да чисти оръжията си във вътрешния двор, докато пепелта от пожарите се сипеше на фин прах върху всичко наоколо. Подаде ми малкия пистолет — една берета, която приличаше на играчка в ръката ми.

— Искаш ли да постреляш?

— Ами, да — казах аз. Той не позволяваше на момчетата да се докосват до пистолетите му. Стар дори не можеше да ги погледне без отвращение, но сега, когато размириците продължаваха, беше спряла с настояванията си Рей да се отърве от тях. Той взе зелен спрей и очерта върху една дъска човешка фигура, като за по-смешно нарисува телевизор в ръцете й. Опря дъската на едно олеандрово дръвче в далечния край на двора.

— Той ти отнася телевизора, Астрид. Закови го.

Голяма работа беше тази малка берета, калибър 22. Улучих с четири от деветте изстрела. Рей залепи тиксо върху дупките, така че да знам кои са стари и кои нови. В крайна сметка изпробвах всичките му оръжия — ловната пушка, полицейската — калибър 38 със срязана цев, Смит енд Уесън-а, дори тежката пушка-помпа дванайсети калибър. Най-много си харесвах беретата, но Рей настояваше, че най-добре се стреля със Смит енд Уесън-а, който имал „спираща мощ“. Слагаше я в ръцете ми, показваше ми как да се прицеля, как мислено да натисна спусъка. От четирите оръжия най-трудно беше да се стреля точно с трийсет и осемкалибровата — трябваше да използвам и двете си ръце и да не трепвам, иначе щеше да отскочи назад и да ме удари в лицето.

Всяко оръжие си имаше предназначение, също като чука и отвертката. Ловджийската пушка беше за лов, беретата — за потенциално опасни ситуации — в барове, при срещи с бившата половинка, любовни срещи — все неща, които Рей наричаше „завързани“. Помпата беше за защита на дома.

— Минете зад мен, деца — казваше той с глас на грижовна баба и ние всички тичахме зад него, докато той ни демонстрираше нагледно, засипвайки олеандрите с едри сачми.

— А трийсет и осмицата?

— Тя има само едно предназначение — да убиеш някого, когото си нарочила.

Чувствах се като израелско момиче-боец, по шорти под напора на горещия вятър, присвила око към мерника на помпата, която държах с две ръце. Беше странно усещане — очите му вперени в мен, докато се целя в консервната кутия, очите му вперени в мен! Открих, че не успявам да се съсредоточа върху мишената. Погледът му раздвояваше вниманието ми между „К“-то на Кола и съзнанието, че ме гледа.

И си мислех — ето какво е да си красива. Ето какво чувства майка ми. Привличането на очите, които възпират полета ти към мишената. Бях едновременно на две места — не само в мислите си, в целта си, но и с босите си стъпала в прахта на двора, с краката си, които ставаха все по-силни, с гърдите си в новия сутиен, с дългите си почернели от слънцето ръце, с косата си, която се вееше бяла на горещия вятър. Той отнемаше покоя ми, но в замяна ми даваше нещо — прекрасното усещане да бъда оценена. Чувствах се красива, но и раздвоена. Не бях свикнала да съм толкова сложна.