Джанет Фич
Белият олеандър (32)

32.

Годината, в която се гледа делото на майка ми — през февруари, беше ужасно студена. Живеех в Берлин с Пол Траут в апартамент на последния етаж на една грохнала сграда на Шьонхаузер Алее, взета под наем от приятелите на наши приятели. Трябваше да изкачваме шест етажа по слабо осветеното стълбище, но през повечето време можехме да си го позволим. Рисуваните романи на Пол се бяха превърнали в кодовата книга на едно ново тайно общество сред европейските студенти по изкуство. Намирахме приятели във всеки град. Те ни предаваха от квартира на квартира и от едно свободно легло на друго, като палки в щафета.

Берлин ми харесваше. Двамата с града се разбирахме. Харесваше ми, че бяха оставили нереставрирана разрушената от бомбардировките църква „Кайзер Вилхелм“, като монумент на загубата. Тук никой не беше забравил нищо. В Берлин ти се налагаше да се бориш с миналото, да градиш върху развалините и вътре в тях. Не беше като в Америка, където ние изстъргвахме земята надълбоко с мисълта, че винаги може да се започне на чисто. Не бяхме се научили още, че такова нещо като празно платно не съществува.

Бях започнала да правя скулптури, последица от времето ми при Рена Грушенка. Бях развила маниакална привързаност към материалите, които спасявах от кофите за боклук, към битпазарите, към съкровищата, които хората оставяха на тротоара, и към пазарлъците на шест различни езика. С течение на времето те си бяха пробили път в изкуството ми, заедно с няколко фрази на немски, култ към Реалното и двайсет и четири вида животински изпражнения. Един наш приятел, който следваше в Hochschule der Künste^[1], имаше преподавател — Оскар Шайн, на когото работите ми се харесваха. Той ме вмъкваше на лекциите и лобираше за приемането ми като редовен студент, но по някакъв извратен начин на мен ми харесваше настоящият ми статус. Още бях приемно дете. Hochschule der Künste беше немският вариант на „Кол Артс“ — студенти със странни прически, които създават грозно изкуство — но пък си създавах връзки, както би се изразила майка ми. Всичките ми колеги в школата знаеха за Пол и мен, ние бяхме дивите деца с големия талант, които живеят от сервитьорските ми бакшиши и тротоарните продажби на ръчно изработените ни орнаменти за огледала за обратно виждане. Искаше им се да са на наше място. „Ние сме свободните птички“ — още чувах как го казва Рена.

Тази година се бях побъркала на тема куфари. Обикалях битпазара край Трийгартен, пазарях се и купувах старомодни куфари — сега, след обединението се продаваха хиляди. Кожа с жълти целулоидни дръжки. Луксозни куфари и кутии за шапки. В стария източен сектор хората не бяха изхвърляли нищо, защото нямаше с какво да заменят изхвърленото. Сега продаваха евтино и купуваха последните модели куфари на колелца. По сергиите на Strasse des 17 Juni — улица „17-и юни“ — всички търговци ме познаваха. Наричаха ме Handkofferfraulein — куфарното момиче.

Правех олтари вътре в тях. Тайни, преносими музеи. Нали изместването е съвременното състояние на човешкия дух, както обичаше да казва Оскар Шайн. Настоятелно ме молеше да му продам един, но аз не можех да ги продам, макар че двамата с Пол очевидно бяхме банкрутирали. Нуждаех се от тях. Вместо това, направих един специално за него — за рождения му ден, с Луиз Брукс в ролята на Лулу и инфлационни марки с номинал от стотици и хиляди, релси от детско влакче като вени и тресавище от черен пластилин на дъното, с отпечатък от гигантски ботуш, който запълних с прозрачен гел със зеленикав оттенък. През прозрачната пластмаса се виждаха потопените силуети на Гьоте, Шилер и Рилке.

Цяла зима седях на пода в ъгъла на апартамента — с лепилата и глината си, с колофона и разтворителите, и боите, и макарите с конци, и торбите с материали, събирани по кофите, без да си свалям палтото; ръцете — в ръкавиците ми без пръсти. Така и не можах да реша, дали да работя на отворени прозорци, за да се проветрява от острите миризми, или да ги затварям, за да е топло. Зависеше. Понякога усещането ми за бъдещност беше силно, понякога единственото ми усещане беше за миналото.

Създавах свой личен музей. Всички бяха тук — Клеър и Оливия, майка ми и Стар, Ивон, и Ники, и Рена, Амелия Рамос, Марвъл. Музеят на Астрид Магнуссен. Наложи се да оставя всичко у Рена, когато тръгнах за Ню Йорк да намеря Пол — всичките ми кутии и сувенири, всичко, освен четирите книги на майка ми и бижутата, с които се бях сдобила — пръстена с аквамарин, аметиста и краденото колие, плюс осемстотин долара в брой. Преди да тръгна, Сергей ми написа на листче името на някакъв руснак, който държал склад за крадени вещи — Иван Иванов, който щял да ми помогне да обърна стоката в пари. „Той не говори много английски, но ще ти даде добра цена.“ „Фениксът трябва да изгори, за да се роди отново“, повтарях си аз, докато прекосявах страната с автобус, разполагайки единствено с адреса на магазин за комикси на Сейнт Маркс Плейс като отправна точка.

Но сега отново бях подредила своя музей. Тук, опряла гръб на стената, в този студен северен град, аз пресъздавах живота си.

Ето я Рена — кафяв кожен куфар с подплата от зелено кадифе на фигури; в средата — гола восъчна фигура с разперени орлови криле и глава на бяла котка, направена от пухкава заешка опашка. Капакът с наредени по краищата кукленски мебели и украсен с ветрила от фалшиви банкноти. Ники беше един „Америкън Турист“, лъскав от пурпурния емайллак, с ефект на метални люспи като стени на барабан. Вътре — няколко изкуствени вурста, направени от презервативи, напълнени с гума на пяна. За Ивон бях намерила едно детско куфарче, което тапицирах с одеялце в пастелни цветове. Вътре опънах струни за китара и една малка кукла бебе, оплетена в тях. Още търсех музикална кутия, която да пее „Красавицата и звяра“, като отвориш капака.

Марвъл беше тюркоазена — при отваряне се разкриваше бял чакъл, залепен за дъното, и фенерче с батерия, което даваше светлинни морзови сигнали SOS. Един от нашите приятели от училището по изкуствата ми помогна да го свържа. Миниатюрни момичета войници — раздаваха ги безплатно на входа на киното за някакъв американски филм — пълзяха сред лунните камъни със своите АК-47. Бях нарисувала мънички свастики върху ръцете им. В капака бях вградила телевизионно екранче, върху което широко се усмихваше една изрязана от вестник Мис Америка с лице, нашарено със сълзи от безцветен лак.

Стар и Рей си поделяха един пластмасов куфар с колани от напукана кожа — избеляло жълтеникавокафяво със следи от шотландско каре. При отваряне лъхваше силна миризма на прясна дървесина и „Обсешън“. От вътрешната страна на капака една розова сатенена бална роза разтваряше цвета си във форма, силно наподобяваща вагина, под сиянието на един светещ Исус. Ъглите бях украсила със стърготини, които ми даде един местен дърводелец — къдрави като козината на пудел. В основата имаше миниатюрна мощехранителница, пълна с парчета старо желязо. В Европа не можеш да се снабдиш току-така с патрони, така че трябваше да мина без тях. В стъклен терариум на дъното една змия лазеше върху жълт пясък, начупени стъкла и полузаровени очила с телени рамки.

Също като Берлин, и аз представлявах пластове от вина и разруха. Бях причинявала скръб и бях страдала от нея. Не можех честно да посоча с пръст, без той да се обърне обвинително към мен.

Оливия Джонстън беше една кутия за шапки от изкуствена крокодилска кожа, напоена с „Ма Гриф“. Дагмар, момичето на парфюмерийния щанд в универсалния магазин „Вертхайм“, ми позволяваше да напоявам топки памук от мострите, които после прибирах в кутийки за филмчета и ги пъхах в джобовете си. Вътре бях свила гнездо от тъмносиви и черни чорапогащници, които обгръщаха карнавална маска с черни пера и стъкленица, пълна с белия океан. На повърхността му плаваше пластмасов пръстен, също бял.

Всички бяха тук. Кутията за обяд с колаж от картички на аристокрацията от края на века, които купих от битпазара — беше Амелия Рамос. Вътре вилици в старовремски стил се протягаха нагоре през килимче от черна коса за перука, прошарена с бяло. Вилиците приличаха на протегнати молещи ръце.

И Клеър. Нейният паметник построих от един луксозен куфар от трийсетте — бяла кожа, обточена с червен лак. Струваше ми петдесет марки, но подплатата му беше от бледоморава моарирана коприна — като нишките на дървесина, като погребение в кутия. От вътрешната страна на капака бях залепила боядисани в бяло парчета от грамофонни плочи, които наподобяваха криле на пеперуда. Всяка малка преградка съдържаше по една тайна в себе си. Малка мрежеста рибка. Преградка, пълна с хапчета. Наниз перли. Хербаризиран папрат. Клонче розмарин. Снимка на Одри Хепбърн в „Двама на пътя“. И в една от преградките — двайсет и седем наименования на сълзи. Сърдечна роса, Мед на скръбта, Тъжна вода. Die Tranen^[2], Eau de douleur^[3], Los rios del corazon^[4]. Точно този Оскар Шайн настояваше да му продам.

Всичките ми майки. Като гости на кръщене от приказките, те ми бяха оставили своите дарове. Сега те бяха мои. Щедростта на Оливия, познанието й за мъжете. Нежността и вярата на Клеър. Ако не беше Марвъл, как щях да проникна в тайните и мистериите на американското семейство? Ако не беше Ники, можеше още да съм у Рена и да облепвам с фолио инвалидни столове. А Ивон, mi hermosa^[5], ти ми даде истинската майка, кръвната майка, която не е зад бодлива тел, а някъде вътре в мен. Рена ми открадна гордостта, но ми даде нещо повече — научи ме да спасявам, да събирам сред останките от корабокрушението онова, което можеше да се пресътвори и препродаде.

Носех ги всичките, изваяна от всяка ръка, през която бях минала — небрежно или с любов, това беше без значение. Амелия Рамос, тази кучка с окраска на скункс, ме научи да отстоявам себе си, да тропам по вратите, докато получа онова, което искам. Стар се опита да ме убие, но ми купи и първите обувки с високи токчета, накара ме да се замисля върху вероятността да има Бог. От коя бих могла да се откажа сега?

И в един син куфар с бяла дръжка — първата и последната зала на Astridkunsthalle^[6]. Обточен с бяла необработена коприна, с краища, оцветени в червено, парфюмиран с аромата на виолетки.

Седях на пода в сгъстяващия се мрак върху протъркания сив килим, петносан с боя от поколения бъдещи художници. Това беше времето на майка ми — привечер, макар че в Берлин през зимата се мръкваше в четири и го нямаше безкрайния полумрак на Запада, нито пенестите вълни по жълтия пясък. Отворих капака.

Уханието на виолетките й винаги ме натъжаваше. Шишенцето с оцветена вода беше с абсолютно същия цвят като басейна на булевард Сънсет. Седях пред олтара на майка ми и закрепвах комплект от листа прозрачна хартия върху две куки, гледах как несвързаните линии се сливат, докато не оформиха образа й в профил. На дъното имаше писма, овързани с бодлива тел и разтворено във ветрило тесте карти таро, Кралицата на вълшебните пръчки на централно място. Редица стъклени фрагменти висеше отгоре — прокарах пръстите си по тях, за да зазвънят и си представих вятър в клоните на евкалиптите в гореща лятна вечер.

Пишехме си по няколко пъти на месец, използвайки като пощенска кутия магазина за комикси до университета. Понякога тя караше адвокатката си да ми изпраща пари чрез Хана Грюен в Колон. Бях й казала, че не искам да знам нищо за подготовката на процеса, но писмата й бяха пълни с хвалби за предложенията, които получавала едно след друго — Амхърст, Станфорд, Смит. Поклащаше под носа ми морковчето на зелени студентски градчета. Представях си се в ролята на преподавателска щерка, която отива с колело на лекции. Най-после щях да нося палта от камилска вълна, да си имам съквартирантка, да играя волейбол във вътрешноколежански състезания, и всичко това — платено предварително. Колко безопасно би било, въздържано, предрешено. Можех отново да бъда дете, да започна на чисто. Сигурна ли съм, че не искам да се прибера у дома?

Протегнах ръка и докоснах един от зъбците на бодливата тел, прокарах пръст по звънчетата. Красотата и лудостта, нали така. Какво е да те претеглят на везните на нощта?

 

 

По-късно лежах под пухения юрган, облечена не за да спя, а просто да съм на топло. Електрическата печка бръмчеше и излъчваше познатата миризма на опърлени косми. Стъклата на прозорците бяха покрити със скреж, а дъхът ми се виждаше в стаята. Слушах касетата на една група на име „Маджента“ — приятелите ни смятаха, че сме голяма работа, щом познаваме певицата — Ники Колет. Следващия месец щяха да свирят във Франкфурт, вече си бяхме купили билети. Все още получавах коледни картички от Ивон, тя живееше в Хантингтън Бийч с един бивш моряк на име Хърбърт, с когото имаха син — Хърбърт младши.

Чаках Пол да се върне, бях гладна. Той трябваше да купи нещо за ядене след срещата си с един издател по повод на новата му книга с графики. Опитваше се да намери някой, който да я издаде евтино и да си удържи процент от продажбите. Последният му немски издател беше фалирал през есента, връщайки ни обратно на старта. Но преди това беше продал двеста броя, което никак не беше зле.

Прибра се около девет, събу си ботушите и се пъхна под юргана. Носеше един мазен плик с кебапчета от местния турски ресторант за бързо хранене. Червата ми изръмжаха. Пол ми подхвърли някакъв вестник.

— Познай — каза той.

Беше утрешният „Интърнешънъл Хералд Трибюн“ — още миришеше на влажно мастило. Хвърлих поглед на първата страница. Хърватско, ОПЕК, бомбена заплаха в „Ла Скала“. Разгърнах го и тя беше там, на трета страница: „ЗАТВОРЕНА ПОЕТЕСА ОПРАВДАНА СЛЕД ДЕВЕТ ГОДИНИ“. Усмихваща се със своята полуусмивка, маха с ръка като кралица, завърнала се след дълго изгнание, щастлива, но все още изпълнена с недоверие към тълпите. Беше се справила с процеса без мен. Беше свободна.

Пол изяде сандвича си с кебапчетата, пускайки парчета маруля обратно в плика, докато аз четях статията, шокирана повече, отколкото бях мислила, че ще бъда. Бяха защитили тезата, че Бари се е самоубил и го е направил да изглежда като убийство. Бях ужасена от факта, че са успели. Цитираха думите на майка ми: колко била щастлива, че справедливостта най-после е възтържествувала; с нетърпение очаквала да се изкъпе, благодаряла на съдебните заседатели от цялото си сърце. Казваше, че е получила предложения за преподавателска работа; предложения от издатели, които искали да публикуват автобиографията й; предложение за брак от един сладоледен милионер и предложение да позира за Плейбой. Щяла да ги приеме всичките.

Пол ми предложи едно кебапче, но аз поклатих глава. Бях загубила апетит.

— Ще ти го оставя за после — каза той и пусна плика на пода до леглото. Дълбоките му кафяви очи задаваха хиляди въпроси. Не беше нужно да казва каквото и да било.

Отпуснах глава на рамото му и се загледах в квадратите от сини телевизионни светлини, които просвятваха през скрежните цветчета по прозорците ни откъм другата страна на улицата. Опитвах се да си представя какво ли чувства тя в момента. В Лос Анджелис беше обед. Ясен, слънчев февруарски ден, както се виждаше от снимката във вестника. Представях си я в хотелска стая, с любезното съдействие на Сюзън Д. Валерис — някакъв луксозен хотелски апартамент, пълен с цветя от доброжелатели, как се събужда в прегръдката на чисти чаршафи. Щеше да се изкъпе в двойната вана и да напише стихотворение, без да обръща внимание на зимните рози.

После може би щеше да даде няколко интервюта или да си поръча бял открит автомобил под наем и да направи няколко кръгчета около плажа, където да си избере някой млад мъж с ясни очи и пясък в косата и да прави любов с него, докато той не заплаче от красотата на преживяването. Какво друго можеш да правиш, когато си оправдан за убийство?

Въображението ми не беше достатъчно силно, за да си я представя как обуздава радостта си с момент на тъга, момент, посветен на съзнанието колко е струвал триумфът й. Не можех да очаквам това от нея. Но бях я видяла да се покайва и това нямаше нищо общо с Бари или с който и да било друг — беше дар, подарен въпреки цената, която по онова време не би могла да прецени, която можеше да бъде тежка като траур и окончателна като гроб. Без значение, колко ме беше повредила или колко дефектна беше самата тя, колко много и опасно грешеше, майка ми ме обичаше и това не подлежеше на съмнение.

Представих си я как се изправя пред съда без карето от пешки на моите лъжи. С оголена царица, тя сама бе довела играта си до победен край.

Пол си сви цигара, нарязаният тютюн висеше като коса, когато го вадеше от торбичката, откъсна излишното и запали.

— Искаш ли да й се обадиш?

Не можехме да си позволим телефон. Оскар Шайн ни позволяваше да използваме неговия.

— Много е студено.

Пушеше, пепелникът лежеше на гърдите му. Взех цигарата, дръпнах си и му я върнах. Толкова път бяхме изминали двамата, Пол и аз. От апартамента в Сейнт Маркс до квартирата под наем в Лондон, голямата лодка, приспособена за живеене в Амстердам, и сега — на Шьонхаузер Алее. Искаше ми се да познаваме някого в Италия или в Гърция. Откакто напуснахме Лос Анджелис все ми беше студено.

— Приисквало ли ти се е да си идеш у дома? — попитах Пол.

Той махна внимателно люспица пепел, полепнала по лицето ми.

— Това е векът на изместения човек — каза той. — Никога не можеш да си идеш у дома.

Нямаше нужда да ми казва, че го е страх да не се върна. И да стана американска колежанка — с достъп до столовата три пъти на ден, хокей на трева и лекции по английска литература и да го оставя сам с торбичката си на приемно дете. Така стояха нещата. От едната страна бяха Фрау Акер и наемът, моята кашлица и разходите по отпечатването на комиксите на Пол. От другата — едно топло място, степен, прилична храна и някой, който да се грижи за мен.

Никога не му бях казвала, но понякога се чувствах стара. Животът, който водехме, беше потискащ. Преди не можех да си позволя да се замислям за това, но сега, когато тя беше на свобода, как можех да не го правя. А сега Оскар Шайн ме питаше, дали можем да се видим насаме, да ме заведе на вечеря, искал да говорим за изложба в галерия. Бях си измислила някакво оправдание да откажа, но не знаех още колко ще успея да удържа фронта. Намирах го привлекателен — едър като мечка мъж с късо подстригана сребриста брада. Май пак щях да лягам за бащата. Ако не беше Пол, щях да го направя още преди месеци. Но Пол ми беше повече от гадже. Той беше аз.

А сега майка ми ме викаше, нямаше нужда да ходя до телефона. И така я чувах. Кръвта ми шептеше името й.

Взирах се в снимката й във вестника — как маха с ръка под калифорнийското слънце. В същия този момент тя беше навън. Обикаля с колата, готова да започне на чисто, толкова типично по американски в крайна сметка. Помислих си за живота си, затворен в куфари край стената, за формите, които бях приемала, за личностите, които съм била. Следващото ми превъплъщение можеше да бъде това на дъщерята на Ингрид Магнуссен в Станфорд или Смит, която отговаря на прошепнатите със затаен дъх въпроси на нейните нови деца. Тя ти е майка? Що за човек е всъщност? Можех да се справя. Знаех как да търгувам с трагичното си минало, майсторски разкривайки белезите си, положението си на приемно дете, това изкуство го бях усъвършенствала с Джоан Пийлър. Хората ме взимаха присърце, правеха ме свой проект, свой домашен любимец. Изживяваха се като мои защитници и аз им го позволявах. Не бях стигнала дотук, за да ме зарежат на дъното на някоя река сред потрошените коли.

Отново да бъда дъщерята на майка си. Играех си с идеята като дете с одеяло, прокарвах я между пръстите си. Отново да се изгубя сред прилива на нейната музика. Идеята беше по-изкусителна от всеки мъж. Наистина ли беше прекалено късно да се върна в детството, да пропълзя обратно в шахтовата пещ, да се върна в огъня, да се въздигна, лишена от спомени? „Фениксът трябва да изгори…“ Как бих могла да посмея? Толкова време ми отне да се освободя от сянката й, да дишам сама, дори и с цената на тази Европа с отоплителни печки и миризма на опърлени косми.

Лежах в прегръдките на Пол и си мислех как бяхме ходили до Дания предното лято да търсим Клаус Андерс. Открихме го в Копенхаген. Живееше в един беден апартамент с децата си, стаите миришеха на терпентин и вкиснато мляко. Жена му беше на работа. Беше три следобед, когато позвънихме на вратата му. Той беше облечен в хавлия на ивици, цялата омацана с бои. Имаше две деца под пет години, моите наполовина брат и сестра от третия и четвъртия му брак. Седяха на дивана и гледаха телевизия. Момиченцето имаше сладко от ягоди по косата, а бебето се нуждаеше от преобуване и аз разбрах, че в наши дни веригата на поражението можеше да се движи както нагоре, така и надолу.

Когато пристигнахме, той рисуваше нещо, което приличаше на стара обувка с коса. Почерпи ни с бира и попита за майка ми. Аз пиех, оставила Пол да поддържа разговора. Моят баща. Красивото му чело, датският му нос, същият като моя. Гласът му с мелодичния си акцент — приповдигнат, дори когато изразяваше съжаление. Човек, който никога нищо не е приемал на сериозно, най-малкото себе си. Зарадва се, че рисувам, не беше изненадан, че майка ми е в затвора, съжаляваше, че не сме се виждали. Искаше да навакса изгубеното време — предложи ни да останем, можело да спим на дивана, аз можело да помагам с децата. Беше на шейсет и една и толкова обикновен.

Бях се почувствала като майка си — седях в хола му, преценявах него и мърлявите му деца, и телевизора, който никога не изключваха. Старият диван, издрасканата масичка от тиково дърво с побелели следи от мокри чаши. Платна по стените с инкрустации като корали с вид на мозък и рак на дебелото черво. Ядохме хляб и сирене, довършихме и големия буркан със сладко от ягоди. Дадох му адреса на магазина за комикси, казах, че ще се обаждам. За пръв път в живота си исках да се махна, да съм първата, излязла от стаята.

След това отидохме в един студентски бар близо до университета, аз се напих като свиня и повърнах в уличката. Пол ме качи на последния влак за Берлин.

Сега взех ръката на Пол в леглото — неговата лява в моята дясна — преплетох пръсти в неговите; ръцете ми големи и бледи като зима, идентичността ми — пришита в завъртулките по върховете на пръстите, ръцете на Пол — потъмнели от графита и пропити с аромата на цигарата и кебапчетата. Дланите ни бяха еднакво големи, но неговите пръсти бяха с пет сантиметра по-дълги. Неговите красиви ръце! Винаги си мислех, че ако някога имаме деца, се надявам да вземат неговите ръце.

— И какво стана с издателя? — попитах аз.

— Иска пари в брой — каза Пол. — Представи си.

Започнах да обръщам сплетените ни ръце, така че да ги разгледаме от всички страни. Пръстите му на практика докосваха китките ми. Проследих с поглед жилите върху китката му и в същото време си мислех, че след седмица може и да съм в Щатите. Може да стана като майка си, като Клаус. Това ми беше наследството, нали, да си сменям животите като змийска кожа — нова истина за всяка нова страница, в постоянно състояние на морална амнезия?

Срамота. По-скоро бих гладувала. Знаех как се прави, не беше толкова трудно.

Огледах апартамента ни — лекьосаните от дъжда стени, нищожното количество мебели: очукания шкаф от пресован картон, който бяхме открили в една уличка; прашасалата кадифена завеса, която скриваше миниатюрната ни кухня, рисувателната маса на Пол, листата и моливите му. И куфарите, строени покрай стената. Нашият живот. „Фениксът трябва да изгори“, беше казала майка ми. Опитах се да си представя пламъците, но беше прекалено студено.

— Може пък да продам музея — казах аз.

Пол прокара пръст по копринените белези от кучешки ухапвания върху ръката ми.

— Нали каза на Оскар, че не ги продаваш?

Свих рамене. Никога нямаше да стигна до дъното на онова, което съдържаха тези куфари — на жените и мъжете, и на онова, което означаваха те за мен. Тези бяха само началото. Имаше куфари в куфари, които дори не бях започнала да разопаковам. Искаш да си спомниш, ами спомняй си тогава!

Плъзнах ръцете си под вълнената риза, която му бях купила от битпазара. Той потръпна от студа, после ме остави да ги стопля върху изпъкналите му ребра. Докато се притискахме един към друг, мърморейки тихичко във врата на другия, „Хералд Трибюн“ се плъзна по юргана и падна на пода в шумолящ водопад, погребвайки майка ми сред собствените й заглавия и новините за други кризи и важни персони. Свалихме пуловерите и панталоните си, за да правим любов, но останахме с ризите и чорапите си. Знаех, че вземам решение. Това, сега, куфарите, Пол. Щях да продължа да оформям собствения си живот, вместо да се върна в майчиния си лабиринт.

 

 

Малко по-късно лежах и се взирах във фигурите на сенките, хвърлени върху лекьосаните стени — продукт на светлината, която уличните лампи мятаха към прозорците ни. До мен Пол спеше, заврял глава под възглавницата — навик от годините, прекарани като нечие приемно дете: не е искал да чува повече, отколкото се налага. Измъкнах се изпод завивките, нахлузих ледените си твърди дънки и пуловера, включих котлона и сложих чайника да направя нескафе. Какво ли не бих дала за чаша от гъстото черно кафе на Оливия, толкова черно, че дори не покафеняваше, когато му сложиш сметанката! Свих си една цигара с тютюна на Пол и зачаках водата да заври.

В Калифорния беше три следобед. Никога нямаше да кажа на Пол колко ми се иска да съм там, колко много ми се иска да се возя с майка ми в някой мустанг със свален гюрук покрай плажа в затопления от слънцето, ухаещ на градински чай февруарски ден, и да си избера някой окъпан от морето непознат с наниз от раковини на красивия врат. Ако бях казала на Пол колко много ми липсва Лос Анджелис, той щеше да ме помисли за луда. Но градът наистина ми липсваше — това отровено място, този Гулаг за изоставени деца, този архипелаг на пропуснати възможности. Дори сега копнеех за него, за горещия вятър, носещ миризмата на креозот, дафинови дръвчета и смрадлика, шепота на евкалиптите, нощите със самотните звезди. Мислех си за онзи полуразрушен гълъбарник зад къщата в Сейнт Андрюс Плейс, за който майка ми беше написала стихотворение. Колко се тревожеше, че гълъбите няма да си отидат, въпреки че бодливата тел отдавна се беше срутила, а пръчките — изпопадали. Но аз ги разбирах. Там им беше мястото — сянка през лятото; тъжните им гукания — като от дървена флейта. Където и да са, щяха да се опитат да се върнат, беше като последната фигурка от пъзел, която е била загубена.

Чайникът изсвири и аз си направих разтворимото кафе, разбърках малко кондензирано мляко от консервна кутия и се загледах в апартаментите срещу нашия от другата страна на вътрешния двор — старецът, който гледа телевизия и пие ментов шнапс, някакъв мъж мие чинии, жена, която рисува — докато от другата страна на земното кълбо Калифорния трептеше на слънцето, скътала окъсания край на столетието в един ярък следобед, ухаещ на любов и убийство. В апартамента под нас новороденото на съседите плачеше — монотонно и ритмично, във висок, тъничък напев.

Притиснах ръка до замръзналото стъкло на прозореца, топлината от тялото ми разтопи леда и остави ясен отпечатък на фона на мрака. Но аз си мислех за светлина, сипваща се през бели завеси, за миризмата на океан, на градински чай и свежо пране. Гласове и музика — жена, пееща оперни арии — се издигаха в звуковия кладенец на вътрешния двор, но в главата си аз чувах повтарящите се крясъци на червеногръб ястреб, тихото шумолене на гущери в пресъхнало речно корито, шума на палми и почти недоловимата въздишка на падащи розови венчелистчета. В тъмния отпечатък от длан можех да различа замъгления си образ, но също и лицето на майка си, трептящо на някакъв покрив над един незнаен град, говорещо на почти пълната луна. Исках да чуя какво казва. Исках отново да усетя миризмата на онази изгорена полунощ, исках да почувствам вятъра. Беше тайно желание — като песен, която не мога да спра да тананикам, или като да обичам някого, когото никога няма да имам. Където и да отидех, компасът ми сочеше север. Винаги щях да знам колко е часът в Калифорния.