Джанет Фич
Белият олеандър (30)

30.

Родилното отделение в болница „Уайт Мемориъл“ ми напомняше за всички училища, в които бях ходила. Грапави стени с цвета на стари зъби, заключващи се шкафчета в коридора, балатум в тъмно и светлокафяво на пода. Само виковете нагоре и надолу в залите бяха различни. Плашеха ме. „Нямам работа тук“, мислех си аз, докато вървях след Ивон по коридора. Трябваше да съм в третия час, да уча нещо далечно и интелектуално, безопасно надиплено между кориците на книги. В истинския живот можеше да се случи какво ли не.

Носех всички неща, които се бяхме научили да използваме в курса за млади майки — топките за тенис, навитите на рула хавлиени кърпи, часовника, но Ивон не искаше да го прави — да диша и да брои, да лежи на топките за тенис. Единственото, което искаше, беше да смуче бялата хавлиена тъкан, а аз да обтривам челото й с лед и да й пея с неблагозвучния си глас. Пеех й песни от мюзикъли, които бях гледала с Майкъл — „Камелот“, „Моята прекрасна лейди“. Пеех й „О, Шенандау, как искам да те чуя“ — същата песен, която Клеър веднъж беше изпяла на брега на Маккензи. В същото време навсякъде около нас, от другата страна на завесите, жени крещяха в тесните си родилни легла, кълняха, пъшкаха и викаха майките си на десет различни езика. Сякаш бяхме в подземията на Инквизицията.

Рена остана съвсем малко — докара ни, остави ни и подписа формулярите. Всеки път, когато започнех да я харесвам, се случваше нещо такова.

— Мамо — изскимтя Ивон, сълзи се търкаляха по бузите й. Стисна ръката ми, когато я връхлетя поредната контракция. Бяхме тук вече девет часа и две сестрински смени. Ръката ми беше насинена от пръстите до рамото. — Не ме оставяй — каза тя.

— Няма.

Пъхнах в устата й няколко от ледените кубчета, които й бяха позволили да смуче. Не й даваха да пие нищо, в случай че се наложи да й поставят упойка. Не искаха да повърне в маската. Въпреки това тя повърна. Държах една пластмасова съдинка с формата на бъбрек под брадичката й. Флуоресцентното осветление ни заливаше осъдително.

Сестрата погледна монитора и пъхна пръстите си в Ивон, да провери разкритието — още беше осем сантиметра. Пълното разкритие беше десет сантиметра и те непрекъснато ни повтаряха, че дотогава не могат да направят кой знае какво. Сега беше във фазата, която наричаха транзиция, най-тежкия период. Ивон беше облечена в бяла тениска и зелени три четвърти чорапи, прежълтялото й лице лъщеше от пот, а рошавата й коса беше на клечки. Изтрих повръщаното от устата й.

— Изпей ми нещо — каза Ивон с напуканите си устни.

— „Ако те напусна някога…“ — запях аз в надупченото й от горе до долу ухо. — „Няма да е през лятото…“

Ивон изглеждаше огромна върху тясното легло. Мониторният колан, който следеше бебето, беше прикрепен към корема й, но аз не исках да погледна към екрана. Гледах лицето й. Напомняше ми една картина от Франсис Бейкън — приликата й с нещо човешко избледняваше, връщаше се на фокус и пак избледняваше, докато тя с последни сили поддържаше съпротивата си срещу пропадането в лишения от граници свят на болката. Махнах косата от лицето й и отново я сплетох на плитки.

„Женската храброст“, мислех си аз, докато сплитах косата й от корена към върха, борейки се с оплетената черна маса. Не бих имала сили да мина през това. Болката идваше на вълни, на пластове, започваше в корема й и се разширяваше навън — цвете на болката, което разцъфваше в тялото й, лотос от стомана с незагладени връхчета.

Не можех да спра да мисля за тялото, какъв настойчив факт беше то. Онзи философ, който беше казал: „Мисля, следователно съществувам“, би трябвало да прекара един час в родилното отделение на болницата „Уейт Мемориъл“. Щеше да му се наложи да промени цялата си философия.

Умът беше толкова крехък, по-тънък от паяжина, с всичките си изтънчени мисли, копнежи и вяра в собствената му значимост. Вижте го колко лесно се разнищва, изпарява се под първото близване на болката. Стенеща на леглото, Ивон се бореше на границата на непознаваемото, разпадаше се в един узрял сбор от нерви, мускулни влакна, алвеоли и води и древния тиктакащ часовник на кръвта. В сравнение с това вечно тяло индивидуалността е като облаче дим. Тялото е единствената реалност. Боли ме, следователно съществувам.

Влезе сестрата — погледна монитора, провери контракциите на Ивон, кръвното й налягане — движеше се бързо и авторитетно. Предишната смяна за нас се грижеше Кони Хуанг, на нея й имахме доверие. Тя се усмихваше и нежно докосваше Ивон с пълничките си ръце. Но тази сега — Мелинда Мийк, се скара на Ивон, че много викала.

— Няма страшно — каза тя. — Случвало ти се е и преди.

Плашеше ме със своята експедитивност, с костеливите си пръсти. Сигурна бях, че знае, че ние сме приемни деца, че Ивон няма да задържи бебето. Вече беше решила, че сме безотговорни и сме си заслужили страданието. Искаше ми се майка ми да е тук. Тя щеше да знае как да се отърве от Мелинда Мийк. Дори и в транзиция щеше да се изплюе в киселото й лице и да я заплаши, че ще я удуши с кабела на монитора.

— Боли — каза Ивон.

— Това да не ти е пикник — каза Мелинда. — Трябва да дишаш.

Ивон се опита, вдишваше и издишваше въздуха, искаше всички да я харесват, дори тази сестра с вкиснато лице.

— Не може ли просто да й дадете нещо? — казах аз.

— Добре се справя — бързо каза Мелинда, триъгълните й очи гледаха заплашително.

— Стиснати тъпи копелета — каза жената от другата страна на бялата завеса за душ. — Не дават на човек да помирише шибаната им упойка.

— Моля ви — каза Ивон и сграбчи бялата престилка на Мелинда. — Умолявам ви.

Сестрата експедитивно отстрани ръката на Ивон от себе си и я постави върху корема й.

— Вече си на осем сантиметра. Съвсем малко остава.

Ивон подсмърчаше тихо, ритмично, безнадеждно, прекалено уморена, за да заплаче. Разтрих корема й.

Никой никога не говореше, що за борба е всичко това. Сега разбирах защо жените са умирали при раждане. Не е било от някакъв микроб, нито от кръвоизлива. Просто са се предавали. Спирало е да им пука, дали ще се роди бебето. Знаели са, че ако не умрат, същото ги чака следващата година, и по-следващата. Вече разбирах как една жена просто може да спре да се опитва, като уморен плувец, да остави главата си да потъне и водата да изпълни дробовете й. Бавно разтривах врата на Ивон, раменете й, нямаше да я оставя да потъне. Смучеше лед през бялата хавлиена тъкан. Ако майка ми беше тук, щеше да накара Мелинда Мийк да се бръкне за упойка, това поне беше сигурно.

— Мамичко — простена Ивон.

Не знаех защо вика майка си. Тя мразеше майка си. Не беше я виждала от шест години — от деня, в който тя заключила Ивон, брат й и сестрите й в апартамента им в Бърбанк, за да отиде на купон, от който така и не се върнала. Ивон казваше, че давала на гаджетата си да пускат влакче върху нея, когато била на единайсет. Дори не знаех какво означава това. И въпреки всичко викаше, Мамо.

И не беше само Ивон. Из цялото отделение жените викаха майките си. Майче, мамо, майчице, майко! Дори и съпрузите им да седяха до тях, те пак викаха мама. Преди девет часа, когато дойдохме, една жена с глас като накиснато в белина пране непрекъснато викаше, като ту крещеше на мъжа си, ту пищеше за майка си. Голяма жена да плаче като дете. „Майче…“ Сега знаех защо.

Държах ръцете на Ивон и си представях майка си, как ме е раждала преди седемнайсет години. Дали е пищяла за своята майка? Представях си я как крещи на баща ми, как го нарича безполезно влечуго, лъжец, парцал, докато той не излязъл да изпие една бира и я оставил сама с хазяйката в една студена ноемврийска утрин. Родила ме у дома — никога не е обичала докторите. Можех да си представя как крясъците и проклятията й са пронизвали тишината на страничната уличка във Винъс Бийч, стреснали са някое хлапе, минаващо със скейтборда си покрай къщата, докато хазяйката е пушила хашиш и е пребърквала портмонето й. Но дали е викала „Мамо, помогни ми“?

Помислих си за нейната майка, за единствената снимка, която имах, малкото, което знаех. Карин Торвалд, която може да е била, а може и да не е била далечна роднина на норвежкия крал Олаф; класическа актриса и алкохоличка, която можела да рецитира Шекспир наизуст, докато храни пилетата и която се удавила в кравешкия водопой, когато майка ми била на тринайсет. Не можех да си я представя да пищи за когото и да било.

Но после осъзнах, че те нямат предвид собствените си майки. Не викаха онези слаби жени, онези жертви. Наркоманки, встрастени в пазаруването или приготвянето на курабийки слугини. Не викаха жените, които са ги разочаровали, които са се провалили в опита си да ги въведат в женската зрялост; жени, които са позволявали на гаджетата си да си пускат влакчето по тях. Чистници и бинго фенки, жени, усмихващи се в огледалото, жени с жартиери, жени по високите столчета в баровете. Не тези жени с техните оплаквания и техните списания, жени контролиращи, жени, които питат: „А аз какво печеля?“ Не жените, които гледат телевизия, докато приготвят вечерята, жени, които си изрусяват косата зад затворени врати и се опитват да изглеждат на 23. Нямаха предвид майките, които мият чинии и им се иска никога да не са се омъжвали, онези — в спешното отделение, които казват, че са паднали по стълбите, нито онези в затвора, които казват, че самотата е основно човешко състояние, свиквай с него.

Те искаха истинската майка, кръвната майка, великата утроба — майка, изтъкана от пламенно състрадание; жена — достатъчно голяма, за да издържи цялата болка и да я отнесе със себе си. Онова, от което се нуждаехме, беше някой, който кърви, някой дълбок и богат като нива; майка с широки бедра — грандиозна, огромна; жени като гигантски меки кушетки, майки с кръв във вените, майки, достатъчно големи, достатъчно широки, за да се скрием в тях, да потънем до дъното им; майки, които ще дишат вместо нас, когато ние вече не можем да дишаме, които ще се борят за нас, които ще убият за нас, които ще умрат за нас.

Ивон се беше изправила в леглото, задържаше дъха си, очите й бяха изскочили — все неща, които не биваше да прави.

— Дишай — казах аз в ухото й. — Моля те, Ивон, опитай.

Опита се, няколко плитки вдишвания, но болката беше прекалено силна. Отпусна се рязко назад върху тясното легло, твърде уморена, за да продължи. Можеше само да стиска ръката ми и да плаче. А аз си помислих за начина, по който нейното бебе беше свързано с нея, както тя беше свързана с майка си, и с нейната майка, и така нататък — назад и навътре, вплетени във верига от злощастия, която я бе довела до това легло, до този ден. И не само нея. Чудех се, какво ли ще е моето наследство!

— Иска ми се да съм мъртва — каза Ивон с глава във възглавницата с калъфка на цветчета, която бях донесла от къщи.

 

 

Бебето се появи четири часа по-късно. Момиче, зодия Близнаци, родено в 5.32 следобед. На следващия ден се прибрахме у дома. Рена ни взе от паркинга пред болницата. Дори не пожела да влезе. Спряхме пред остъклената стена на стаята за новородени, но бебето вече го нямаше. Рена не позволи на Ивон да вземе бебето вкъщи, дори за няколко седмици.

— По-добре е просто да си тръгнеш — каза Рена. — Ще се привържеш, кофти работа.

Беше права, макар че мотивите й не произлизаха от загриженост към Ивон, просто не искаше да става приемна баба. Никога не беше имала деца, не беше искала да има. Какво печеля аз! „Бебетата ме влудяват“, непрекъснато повтаряше тя на Ивон „Ядат, серат, реват. Ако мислиш да го задържиш, помисли си преди това.“

Ники слезе от пикапа, подаде на Ивон връзка балони и я прегърна. Помогнахме й да се качи отзад. Още беше уморена, едва можеше да ходи. Някакъв нерв се беше защипал в левия й крак, имаше и шевове, където я беше срязал докторът. Миришеше на кисело, като стара кръв. Имаше вид на човек, току-що блъснат от кола. Рена дори не я погледна.

Седнах с нея отзад на окъсаната седалка. Ивон се облегна на мен и сложи глава на рамото ми.

— Изпей ми „Красавицата и звяра“ — прошепна тя.

Хванах ръката й, а с другата си ръка притиснах челото й, както тя обичаше, и запях любимата й песен, докато се друсахме по пътя към дома. „Приказка стара като времето…“ Песента, изглежда, я успокои, а аз се опитах да не мисля за иронията. Главата й лежеше на рамото ми, а тя си смучеше палеца.

 

 

Седмиците минаваха, а Сюзън не се обаждаше да каже кога ще се видя с майка си. Сега, когато бе спечелила съучастието ми, явно не намираше за необходимо да ме държи в течение. Така мина май, после и юни. Седях досами брега на реката и гледах как белите чапли и блатните птици ловят риба. В Маршалската гимназия имаше тържество по случай дипломирането ни, но аз не виждах причина да присъствам. Дори да не беше в затвора, майка ми нямаше да дойде. Церемонии, които не беше сътворила самата тя, никога не успяваха да привлекат вниманието й. Предпочетох да го оставя да отмине незабелязано, като рожден ден на жена в златната възраст.

Истината бе, че се бях уплашила, толкова се бях уплашила, че ме беше страх дори да го спомена, също както онази сутрин, когато се надрусахме с Ники. Беше страх, който можеше да си отвори устата и да ме налапа цялата като акула чук. Не знаех какво следва. Не ме чакаше Йейл или колеж по изкуствата, бях се запътила за никъде. Рисувах лицензни табели, спях с крадец, който казваше, че мога да се пренеса при него, когато си поискам. Може би щях да се науча да крада часовници, да спирам и ограбвам камиони? Защо майка ми да има монопол над престъпленията?

Седях до водата, гледах я как тече, гледах как чаплите чистят перата си — очите им бяха като копчета, и си мислех за онова, което господин Делгадо ни каза в последния ни учебен час. Каза, че учим история, поради една много важна причина — да разберем защо нещата са такива, каквито са и как сме стигнали дотук. Каза, че можеш да правиш каквото си искаш с хора, които не познават историята си. По този начин работели тоталитарните системи.

Коя бях аз, като си помислиш? Единственият поданик в тоталитарната държава на моята майка; собствената ми лична история, пренаписана така, че да пасва на историята, която тя разказваше всеки следващ ден. Толкова парченца липсваха. Исках да разбера, коя е Ани. Започвах да сглобявам парчетата, проправях си път нагоре по течението, събирах тайна колекция от счупени предмети в кутия за обувки. В нея имаше един лебед. Бял дървен лебед като този върху матираната стъклена врата на кабинката за душа в банята на Клеър. Сядах на лебеда и правех пиш-пиш за Ани. Подът беше покрит с бели плочки, обичах да ги сглобявам в измислени форми, докато седях на лебеда, форми на къщи и цветя. Бяха правилни шестоъгълници и идеално си пасваха. Също и жълт кухненски балатум, сякаш напръскан с боя — червена и черна, и панери за пране. Онова усещане за пералня, миризмата на сушащи се дрехи. Жълта слънчева светлина, която се прокрадва през спуснатите щори. Пръстът ми — на въженцето.

Но коя е била тя, някоя приятелка? Детегледачка? И защо тя ме е учила да пишкам в гърне, а не майка ми? Исках да знам, какво се крие зад лебеда и жълтия балатум. Имаше и други деца там — това си го спомням — гледах ги как отиват на училище. И кутия, пълна с моливи. С нея ли сме живели или тя ме е оставила там?

И Клаус — силуетът, който ми беше баща. „Истината е такава, каквато аз кажа, че е, а утре ще бъде нещо съвсем различно.“ И къде бях аз при това положение? Исках да знам как са се срещнали, как са се влюбили, защо са се разделили. Времето, което бяха прекарали заедно, беше като бойно поле, пълно с бели надгробни камъни и обрасли с трева окопи; война, в която аз бях загубила всичко и за която нищо не знаех. Исках да науча повече за годините ни на непрекъснати пътувания и защо не можехме да си отидем вкъщи.

Отпуснах се на стръмния бряг по гръб и погледнах нагоре. Оттук беше най-хубаво да се гледа небето. Укрепващите стени скриваха проскубаните му краища, просмукани от смога и маранята, и ти оставаше само хубавата част, ядрото — една съвършена купа от безкрайно синьо. Оставих се да пропадна нагоре в това ултрамариново небе. Не бледа, арктическа утрин като очите на майка ми, това синьо беше нежно, топло, милостиво, без грам бяло, чист цвят, едно рафаелово небе. Когато не виждаш хоризонта, наистина може да повярваш, че е паница, захлупила земята. Сферичността му ме хипнотизираше.

Чух нечии стъпки да се приближават към мен. Беше Ивон — с провлечената си походка и дългите си коси — като плисната вода. Отново легнах по гръб. Тя седна до мен.

— Легни и погледни това страхотно небе.

Тя се отпусна до мен с ръце, обгърнали корема й, както ги държеше, докато беше бременна, макар бебето да го нямаше вече. Мълчеше — по-дребна от обикновено, като спаружващо се листо. Ято гълъби пресече богатата извита повърхност на небето, крилете им грейваха в бяло и сиво с всеки плясък, като семафор. Чудех се, дали знаят накъде отиват, когато летят така.

Стиснах ръката й. Сякаш държах собствената си ръка. Устните й бяха подути, напукани. Като че ли се носехме в това парче от небето, отрязани от всяко бъдеще и минало. Защо не можеше това да бъде достатъчно? Един полет на гълъби би трябвало да бъде достатъчен. Нещо, което да няма предистория. Може би трябваше да оставя някъде скъсания си наниз мъниста и кутията за обувки, пълна със спомени, и да ги забравя? Колкото и дълбоко да копаех, беше само една история и не беше достатъчно. Защо не можех да бъда просто една чапла? Без своя история, просто птица с дълги тънки крака.

Само ако можех да спра времето. И реката, и небето.

— Някога мислила ли си да си сложиш край на живота? — каза Ивон.

— Някои хора казват, че когато се върнеш, започваш историята си от същото място, на което си се измъкнала.

Хванах я под ръка, както си лежахме. Кожата й беше толкова мека. Тениската й миришеше на отчаяние, на метал и на дъжд.

— Мислех, че днес ви е тържеството по случай дипломирането — каза тя.

— Какъв е смисълът? — казах аз. — Да маршируваш през сцената като патка на стрелбище.

Ивон въздъхна.

— Ако бях на твое място, щях да се гордея.

Усмихнах се.

— Ако беше на мое място, щеше да си аз. Който и да е това, по дяволите!

Госпожа Луане Дейвид предложи да кандидатствам за Сити Колидж — можех да си подам документите по всяко време, но вече бях загубила вяра. Бъдещето не беше нещо, което сама можех да изкова от счупените парчетии, с които разполагах, като меча на Зигфрид от старата приказка. Бъдещето беше бяла мъгла, в която щях да изчезна, небелязана от блясъка на шумоляща тафта в синьо и златно. Без майка, която да ме води.

Представях си какви лъжи им реди в момента отличничката на випуска, на която се падаше честта да произнесе словото. Нещо за вълнуващото бъдеще, което ги очаквало. Искаше ми се да им каже истината: „Половината от вас вече са постигнали своя максимум на развитие. Огледайте се. Оттук нататък пътят е само надолу“.

Останалите от нас ще постигнат малко повече — хубава работа, пътуване до Хаваите или преместване във Финикс, Аризона, но от хиляда и петстотин, колко ще сътворят нещо наистина ценно, ще напишат пиеса, ще нарисуват картина, която ще виси в някоя галерия, ще открият лекарство против херпеса? Двама от нас, може би, или трима? А колко ще открият истинската любов? Долу–горе пак толкова. А просветление? Един, може би. Останалите от нас ще правят компромиси, ще си намират извинения — нещо или някого, на когото да прехвърлят вината „и ще го държат до сърцето си като медальон на верижка“.

Плачех. Знаех, че съм могла да се справя по-добре, че съм могла да уредя нещо, да направя постъпки, да намеря някой, който да ми помогне. В този момент съучениците ми протягаха ръце към своите награди — Нашънъл Мерит Колидж, Джуниър Стейт Колидж. Как стана така, че се загубих? Майко, защо позволи на ръката ми да се изплъзне от твоята в автобуса, докато ти носеше всичките онези торби? Чувствах се така, сякаш времето е огромен океан, а аз се нося на гърба на костенурка и нито едно платно не разчупва хоризонта.

— Толкова е странно, всеки случай — каза Ивон. — Бях сигурна, че ще те намразя. Когато дойде си помислих, на кого му е притрябвала тази белокожа, чуйте я само, за кого се мисли, за принцеса Даяна? Така казах на Ники. Само това ни трябва, приятелка. Но сега наистина е така. Нуждаем се от теб.

Стиснах ръката й. Имах Ивон, имах Ники. Имах това рафаелово небе. Имах петстотин долара и един аквамарин от една мъртва жена и бъдеще във ваденето на потънали кораби от морското дъно. Какво повече може да иска едно момиче?

 

 

Това лято пробутвахме боклуците си на разменни базари от Онтарио до Санта Фе Спрингс. Рена се сдоби с огромни количества самозалепващо се фолио — райе тип зебра, така че аз облепвах със зеброви шарки високи столчета за бар, простори за баня, кутии за обувки с по няколко отделения за съхранение. Раирах болничния стол с дупка и гърне, помощното приспособление за инвалиди, предназначено за по-енергичните от последната възраст. Котките се изпокриха.

— Витрина — беше новата любима дума на Рена. — Трябва да си имаме витрина.

Бяха купили вече сервиза за официални обеди, след като подобаващо го бях раирала. Взе му четиристотин долара, на мен даде сто. Каза, че можело да остана колкото си искам и да си плащам за стаята и храната като Ники. С което искаше да ми направи комплимент, но вместо това ме изплаши до смърт.

На разменния базар във Феърфакската гимназия опънахме син брезент над сергията си, така че дамите да разглеждат дрехите ни, без да получат слънчев удар. Те бяха като рибки, които си гризкат покрай рифа, а ние бяхме змиорките, които търпеливо ги чакаха да се приближат.

— Бенито иска да се пренеса при него — каза Ивон, докато Рена беше заета с една клиентка — слагаше някаква шапка на главата на жената и й обясняваше колко страхотно изглежда.

— Няма да го направиш — каза Ники.

Ивон замечтано се усмихна.

Пак беше влюбена. Не виждах причина да я разубеждавам. Напоследък се бях отказала от опитите си да разбера, кое е добро и кое зло, кое си заслужава и кое не.

— Изглежда ми добро момче — казах аз.

— Не са много хората, които те канят да споделиш живота им — каза Ивон.

— Само онези, които си търсят редовно чукане и някой, който да ги пере и да им мие чиниите — каза Ники.

С Ивон пиехме от една голяма чаша, пълна с руски спортен коктейл — слаба смес от водка и тоник, с който Рена се наливаше по цял ден.

Рена доведе при мен една почерняла от слънцето жена и вдигна на сгъваемата масичка раирания куфар с твърди стени.

— Това е нашата дизайнерка — каза Рена и запали една от своите черни „Собрание“. — Астрид Магнуссен. Запомни името. Някой ден тоя куфар ще струва милиони.

Жената се усмихна и се ръкува с мен. Опитах се да не я задуша със спортния си коктейл. С широк жест Рена ми подаде един маркер и аз се подписах на дъното на куфара. Да си с Рена, понякога беше като да си взел наркотик. Дизайнерката. В книгата за будизма, която бях намерила в деня за боклук, се казваше, че човек натрупва добродетел, просто като си върши добре работата — независимо каква е тя, стига да дава всичко от себе си. Погледнах към зебросаните високи столчета, към куфара, който си тръгваше с почернялата жена. Изглеждаха добре. Беше ми доставило удоволствие да се занимавам с тях. Ако до края на живота си щях да се занимавам с това, нямаше ли да е достатъчно добро? Будистите смятаха, че няма значение дали е самозалепващо се фолио или изящна калиграфия, мозъчна хирургия или литература. Имаха еднаква стойност, стига да са правени с еднакъв дух.

— Мързеливи момичета — каза Рена. — Трябва да говорите с клиентите. Да ги накарате да купят.

Видя един млад мъж в къси панталонки и хубави обувки, който се беше загледал във високите столчета, включи усмивката си и отиде да го хване на въдичката. От двайсет метра беше забелязала обувките му.

Ники допи коктейла си, изплези се зад гърба на Рена и си наля още малко.

— Какви работи правим за една доза!

— Кога ще се местиш? — попитах Ивон.

— Утре — прошепна тя, полускрита зад дългата си права коса.

Пригладих косата й назад и я сложих зад малкото й, надупчено с обици ухо. Погледна към мен, усмихна се и аз я прегърнах. Тя избухна в сълзи.

— Не знам, Астрид, мислиш ли, че трябва да го направя? Ти винаги знаеш как да постъпиш.

Засмях се, беше ме хванала неподготвена. Клекнах край нея, тя седеше на един разклатен режисьорски стол.

— Аз? Аз не знам абсолютно нищо.

— Мислех, че не обичаш да лъжеш — каза усмихната тя, с ръка пред устата си — беше си създала този навик, за да прикрива развалените си зъби. Може би Бенито щеше да се ожени за нея. Може би щеше да я заведе на зъболекар. Може би щеше да я прегръща нощем и да я обича. Кой можеше да твърди, че няма да направи всичко това!

— Ще ми липсваш — казах аз.

Тя кимна, не можеше да говори, плачеше и се усмихваше едновременно.

— Боже, сигурно изглеждам ужасно. — Опита се да изтрие спиралата, която се разтичаше по бузите й.

— Приличаш на Мис Америка — казах аз и я стиснах в прегръдките си. Така говореха жените. — Нали знаеш, когато й слагат короната? А тя плаче и се смее, и прави обиколката си по сцената.

Това я развесели. Тя обичаше Мис Америка. Бяхме гледали последното шоу — помня, че се надрусахме, а тя взе някакви прашни изкуствени цветя, които Рена беше разхвърляла из стаята, и направи няколко обиколки на дневната, размахвайки ги с механичния жест на кралица на красотата.

— Ако се оженим, може да ми станеш шаферка — каза тя.

Видях тортата в очите й, с миниатюрните булка и младоженец по средата, глазурата като дантела — пласт върху пласт — и рокля като тортата — бели цветя, залепени на колата, и всички викат, докато младоженците отпрашват нанякъде с нея.

— Там съм — казах. И си представях сватбеното тържество — нито един над осемнайсет, всеки планира живота си според стиховете на популярните песни. Стана ми тъжно от тази мисъл.

— Пак ще се съберете с приятеля ти — каза тя, сякаш за да смекчи удара. — Не се притеснявай. Той ще те чака.

— Разбира се — казах аз. Но знаех, че никой не чака никого.

Следващата вечер Ивон си събра багажа — малко дрехи, коня и радиото си, но остави снимката на телевизионния актьор в рамката й на тоалетката. Рена й даде малко пари, навити и стегнати с ластик. Всички чакахме заедно с нея на верандата Бенито да дойде със сивия си катлас. После тя си отиде.