Джанет Фич
Белият олеандър (3)

3.

— Би трябвало да си обръсна главата — каза тя. — Да намажа лицето си с пепел.

Очите й бяха странни, обградени от тъмни кръгове като синини от удар с юмрук, косата й висеше мазна и безжизнена. Лежеше на леглото или се взираше в образа си в огледалото.

— Как може да лея сълзи за мъж, на когото изобщо не трябваше да позволявам да ме докосва?

Тя не се върна на работа. Не излизаше от затъмнения апартамент, освен за да слезе до басейна, където с часове седеше и наблюдаваше отраженията върху синята водна повърхност или безшумно плуваше под вода като риба в аквариум. Стана време да се връщам в училище, но не можех да я оставя сама — не и в това състояние. Можеше и да не я заваря, когато се приберях. Затова стояхме затворени, изядохме всичката консервирана храна в апартамента, после минахме на ориз и овесени ядки.

— Какво да правя? — попитах Майкъл, докато той ме хранеше със сирене и сардини на очуканата си масичка за кафе. По телевизията вървяха новини с картина от пожарите, които бушуваха на Анджелис Крест.

Майкъл поклати глава — към мен, после към веригата от пожарникари, изкачващи се по хълма.

— Миличка, така става, като се влюби човек. Просто си свидетел на природно бедствие.

Заклех се никога да не се влюбвам. Надявах се Бари да умре от бавна и мъчителна смърт заради онова, което причиняваше на майка ми.

 

 

Червена луна изгря над центъра на града, червена от пламъците, които се издигаха на север и в Малибу. Беше сезонът на пожарите и ние бяхме хванати в сърцето на горящия пейзаж. Пепел плуваше в басейна. Седяхме на покрива под поривите на изгорения вятър.

— Това опърпано сърце — каза тя и придърпа кимоното си. — Би трябвало да го изтръгна и да го използвам за естествен тор.

Искаше ми се да я докосна, но тя се бе скрила в кабинката на доброволната си изолация, като при конкурсите за мис Америка. Не можеше да ме чуе през стъклото.

Сви се на две, притиснала ръце към гърдите си, докато в дробовете й не остана въздух.

— Притискам го в тялото си — каза тя. — Както земята притиска буца праисторически лайна в горещината и убийствената тежест дълбоко под повърхността. Мразя го. Мразя го. Мразя го — последните думи тя прошепна с ожесточение. — Един скъпоценен камък се оформя в тялото ми. Не, не е сърцето ми. Този е по-твърд, студен и жесток. Увивам тялото си около този нов скъпоценен камък, приютявам го в себе си.

 

 

На следващата сутрин тя стана и взе душ, изми косата си, отиде на пазар и аз си помислих, че нещата ще се оправят. Обади се на Марлийн и попита, дали може да се върне на работа. Да, седмицата била тежка и отчаяно се нуждаели от нея. Остави ме пред училището — гимназията „Льо Конт“, където трябваше да започна осми клас. Сякаш нищо не се беше случило. И аз реших, че всичко е свършило.

 

 

Не беше. Тя започна да следва Бари по петите, както той беше правил в началото. Ходеше навсякъде, където можеше да го срещне, търсеше го, така че присъствието му да подклажда омразата й.

— Омразата ми дава сили — казваше тя.

Заведе Марлийн на обяд в неговия любим ресторант, където го завариха да се храни на бара, и му се усмихна. Той се престори, че не я е забелязал, но непрекъснато поглаждаше брадичката си.

— Търси младежките пъпки, които вече не са там — ми каза тя същата вечер. — Силата на погледа ми заплашваше да ги призове обратно към живот.

Изглеждаше толкова щастлива и аз не знаех кое е по-лошо — това сега или онова преди, когато искаше да си обръсне главата.

Пазарувахме на неговия пазар, като се отклонявахме с километри от пътя си, за да го засечем пред сергиите с пъпеши. Ходехме на промоциите на книги, написани от негови приятели.

 

 

Една нощ тя се прибра след три. На другия ден бях на училище, но не си бях легнала и зяпах по кабелната телевизия филм със Стюарт Грейнджър в ролята на бял ловец. Майкъл спеше като заклан на дивана. Горещите ветрове изпробваха прозорците като крадци, които търсят откъде да се вмъкнат. Най-накрая се прибрах и заспах на майчиното си легло, сънувайки как нося провизии на главата си през джунглата, а белият ловец не се вижда никъде.

Тя седна на ръба на леглото и си свали обувките.

— Открих го. На парти у Грейси Калахър. Пътищата ни се пресякоха край трамплина за скокове — тя легна до мен, шепнейки в ухото ми. — Двамата с една топчеста червенокоска с прозрачна блуза си гукаха като птиченца. Той стана и ме сграбчи за ръката — тя запретна ръкава си и ми показа следите от пръстите му, ядни и червени. — „Ти да не ме следиш?“ — просъска той. Като нищо можех да му прережа гърлото. „Не е нужно да те следя“ — отговорих му аз. „Мога да чета мислите ти. Знам всеки твой ход. Познавам бъдещето ти, Бари, и то никак не е розово.“ „Изчезвай“ — каза той. Аз се усмихнах. „Знам, че така ти се иска.“ Видях как лицето му почервеня, въпреки че беше тъмно. „Нищо няма да постигнеш“ — каза той. „Предупреждавам те, Ингрид, нищо няма да постигнеш.“ — Майка ми се засмя, ръцете й се сключиха на тила. — Той не разбира. Колелото вече се е завъртяло.

 

 

Съботен следобед, горещ и вмирисан на огън, опърлено небе. По това време на годината не можеш да отидеш дори на плажа заради токсичния червен прилив — време, когато градът пада на колене като древния Содом и се моли за опрощение. Седяхме в колата в края на пресечката, където живееше Бари, под един рожков. Прилошаваше ми от начина, по който тя гледаше къщата му, от спокойствието, в което нямаше нищо нормално — приличаше на търпелив ястреб, кацнал върху поразено от мълния дърво. Но нямаше никакъв смисъл да я увещавам да се приберем. С нея вече не говорехме на един език. Разпуках под носа си една шушулка от рожкова, вдъхнах мускусния аромат и си представих, че чакам баща си — водопроводчик, който проверява някакви тръби в тази малка кокетна къща с морава, изпъстрена с лютичета, която приличаше на витраж с вградени лампички.

После Бари излезе, облечен с бермуди, тениска, на която пишеше „Местно движение“, малки снобски очилца в стил „Джон Ленън“, и коса, вързана на опашка. Качи се в стария зелен ягуар и отпраши нанякъде.

— Хайде — каза майка ми.

Сложи си бели памучни ръкавици — като онези, които използваше редакторът, отговарящ за снимковия материал, когато подбираше фотографии, и подхвърли един чифт и към мен. Не исках да ходя с нея, но не исках и да оставам сама в колата, така че отидох.

Тръгнахме по алеята към къщата му, сякаш живеехме там. Майка ми бръкна в малката декоративна къщичка, която той държеше на верандата, и извади един ключ. Когато влязохме, за пореден път си помислих колко тъжно бе случилото се, колко окончателно. Имаше време, когато се надявах, че един ден може дори да живея тук, сред големите китайски марионетки, възглавничките от ръчно боядисан памучен плат и хвърчилата във форма на дракони, които висяха от тавана. Статуетките на Шива и Парвати във вечната им прегръдка не ме бяха смущавали преди, когато си мислех, че и те с майка ми можеха да бъдат като божествата, че прегръдката им ще трае вечно и ще роди една нова вселена. Сега обаче ги мразех.

Майка ми включи миниатюрния му компютър върху голямото резбовано бюро и натисна няколко клавиша. Машината забръмча и всички неща на екрана изчезнаха. Тя го направи отново и отново. Разбрах защо го прави. В онзи момент осъзнах защо хората шарят с неприлични рисунки и надписи стените на кокетните малки къщи, издраскват с ключ боята на новите коли и бият добре гледаните деца. Беше съвсем естествено да искаш да разрушиш нещо, което никога няма да имаш. Тя извади от чантичката си един магнит във формата на конска подкова и го прокара по дискетите му.

— Почти ми е жал за него — каза тя, докато изключваше компютъра. — Но не съвсем.

Извади инструмента, с който работеше в предпечатния отдел, и избра от гардероба една риза — любимата му кафява риза.

— Колко подходящ цвят си е харесал само — на изпражнения.

Разстла я на леглото и я наряза на ивици. После втъкна бял олеандър в един от илиците.

 

 

Някой блъскаше по вратата ни. Тя вдигна очи от новото стихотворение, което пишеше. Сега пишеше през цялото време.

— Мислиш ли, че е имало нещо ценно на оня харддиск? Може би сборник есета, които е трябвало да предаде на издателя тази есен?

Плашеше ме мисълта за гнева му. Спомних си за следите по ръцете на майка ми. Той не беше грубиян, но всяко търпение си има граници. Вратата сякаш подскачаше на пантите си. Ако влезеше вътре, щеше да я убие.

Но майка ми не изглеждаше разтревожена. Всъщност, колкото по-силно блъскаше той, толкова по-щастлива изглеждаше тя, бузите й розовееха, а очите й блестяха. Беше го върнала при себе си. Извади сгъваемия нож от моливника си, разгъна го и го долепи до бедрото си. Чувахме го как вика и крещи, кадифеният му глас бе изтънял до фалцет.

— Ще те убия, Ингрид, Господ ми е свидетел!

Тропането спря. Майка ми бе наострила уши, ножът кротуваше, притиснат до бялата коприна на халата й. Внезапно той се появи от другата страна — тропаше по прозорците, така че го виждахме, лицето му бе разкривено от гняв, огромно и ужасяващо сред олеандрите. Свих се до стената, но майка ми остана в средата на стаята, грейнала като полски пожар.

— Ще те убия! — крещеше той.

— Толкова е безпомощен в гнева си — каза ми тя. — Импотентен, би казал човек.

Той счупи едно от стъклата. Личеше си, че не такава е била целта му, защото се поколеба, а после, във внезапен пристъп на смелост, пъхна ръка през дупката в прозореца и заопипва, търсейки дръжката. Тя прекоси стаята по-бързо, отколкото мислех, че е възможно, вдигна ръка и го наръга под китката. Ножът, намерил целта си, за момент затрептя в плътта му. Наложи й се да го издърпа и ръката се стрелна назад през дупката в прозореца.

— Проклета кучка! — пищеше той.

Искаше ми се да се скрия, да запуша ушите си, но не можех да спра да гледам. Така свършваха любовта и страстта. В съседната сграда започнаха да палят лампите.

— Съседите ми викат полицията — каза тя през счупения прозорец. — Така че по-добре си върви.

Той се отдалечи залитайки и след малко го чухме да рита входната врата.

— Шибана курва. Няма да ти се размине. На мен такива не ми минават.

Тогава тя със замах отвори входната врата и застана на прага — в бялото си кимоно, с неговата кръв върху ножа й.

— Ти пък не знаеш на какво съм способна! — тихо каза тя.

 

 

След тази нощ тя не можа да го открие повече — нито във „Върджинс“ и „Барнис“, нито на партитата или в клубовете. Беше сменил ключалките. Наложи се да използваме метална линийка, за да отворим един от прозорците. Този път тя сложи олеандрова клонка в млякото му, още една в соса от стриди, в саламуреното му сирене. Забоде една в пастата му за зъби. Подреди бели олеандри във ваза от ръчно обработено стъкло върху масичката за кафе, разпръсна цветчета по леглото му.

Бях раздвоена. Той заслужаваше наказание, но сега тя бе преминала някаква невидима граница. Това вече не беше отмъщение. Беше си отмъстила, беше спечелила, но по нищо не личеше, че го разбира. Носеше се извън границите на разума, където следващата спирка беше на светлинни години, изпълнени единствено с мрак. С каква любов подреждаше тъмните листа, белите цветове!

 

 

Вкъщи дойде офицер от полицията. Инспектор Рамирес, както се представи офицерът, я уведоми, че Бари я обвинява във влизане с взлом и опит да го отрови. Тя остана напълно спокойна.

— Бари ми е страшно ядосан — каза тя, застанала със скръстени ръце на прага. — Преди няколко седмици прекъснах връзката ни и той просто не може да се примири. Вманиачил се е. Дори се опита да нахлуе в апартамента ми. Това е дъщеря ми Астрид, тя може да ви каже какво се случи.

Аз свих рамене. Това не ми харесваше. Тя отиваше твърде далеч.

Майка ми продължи в същия дух, без да пропусне и запетая.

— Съседите дори повикаха полицията през онази нощ. Сигурно е отбелязано някъде при вас. А сега ме обвинява, че съм влязла с взлом в къщата му? Горкият човечец. Е, той не е особено привлекателен, сигурно му е много трудно.

Омразата й неудържимо проблясваше. Можех да го видя — скъпоценният камък — беше сапфир, беше студените езера на Норвегия. О, инспектор Рамирес, казваха очите й, вие сте хубав мъж. Как бихте могли да разберете човек, отчаян като Бари Колкър?

Как се смя тя, след като той си тръгна!

Следващия път, когато видяхме Бари, беше на битпазара „Роуз Боул“, където той обичаше да избира грозни майтапчийски подаръци за приятелите си. Майка ми носеше шапка, под която лицето й беше изпъстрено със слънчеви зайчета. Той я видя и бързо й обърна гръб, пребледнял от страх, но после явно премисли, защото се обърна към нас и ни се усмихна.

— Промяна в тактиката — прошепна тя. — Ето го, идва.

Той се приближи, в ръцете си носеше един Оскар от папиемаше.

— Поздравления за представлението ти пред Рамирес — каза той и й го връчи. — Най-добра актриса за годината.

— Не знам какво имаш предвид — каза майка ми. Държеше ме за ръка и ме стискаше прекалено силно, но лицето й беше спокойно и увенчано с усмивка.

— Да бе — каза той и пъхна Оскара под мишницата си. — Но не затова се спрях. Реших, че можем да заровим томахавката. Виж, признавам, че прекалих, като повиках ченгетата. Знам, че постъпих като задник, но ти се опита да унищожиш по-голямата част от едногодишната ми работа. Разбира се, агентът ми имаше копие от черновите, слава богу, но въпреки това… Защо просто не сложим точка?

Майка ми се усмихна и премести тежестта си върху другия крак. Чакаше го да направи нещо, да каже нещо.

— Не че не те уважавам като човек — каза той. — И като творец. Всички знаят, че си голяма поетеса. Дори казах по някоя добра дума за теб в списанията. Не можем ли да преминем към следващата фаза и да бъдем приятели?

Тя прехапа устни, сякаш сериозно обмисляше думите му, но през цялото време притискаше с нокът дланта ми, докато не си помислих, че ще я пробие. Накрая изрече с ниския си богат глас:

— Разбира се, че можем. Ами да, защо не.

Стиснаха си ръцете по този повод. Той изглеждаше малко подозрителен, но все пак облекчен, когато се върна към покупките си. А аз си помислих, че той все така не знае нищо за нея.

 

 

Същата нощ отидохме в апартамента му. Тя погали с пръсти новата му подсилена врата, сякаш докосваше кожено палто.

— Усещаш ли вкуса на страха му? Има вкус на шампанско. Студен, резлив и без никаква сладост.

Натисна звънеца. Той отвори вътрешната врата и се втренчи в нас през предпазната решетка. Усмихна се неуверено. Вятърът си играеше с коприната на роклята й, с косата й, бледа като луна. Тя вдигна бутилката с бял ризлинг, която беше купила.

— Да се почерпим за приятелството и така нататък.

— Ингрид, не мога да те пусна — каза той.

Тя се усмихна и прокара пръст по решетката, сякаш флиртуваше.

— И това ако е отношение към приятел!

 

 

Късно през нощта плувахме в горещото зеленикавосиньо на басейна, под бученето на палмите и мъждивите светлинни на прясно излъсканото небе. Майка ми се носеше по гръб и тихо си тананикаше.

— Господи, колко е приятно — тя леко запляска с пръсти, докато тялото й не се понесе в кръг. — Не е ли странно, че се наслаждавам на омразата много повече, отколкото някога съм се наслаждавала на любовта? Любовта е неуравновесена. Уморителна. Поставя изисквания. Любовта те използва. Променя те — очите й бяха затворени. Водни мъниста украсяваха лицето й, а косата й се полюшваше под главата като пипалата на медуза. — А виж, омразата… Тя е нещо, което можеш да използваш. Да извайваш. Да настройваш. Тя е твърда или мека според нуждите ти. Любовта те унижава, а омразата те подкрепя. Действа ти успокояващо. Сега се чувствам несравнимо по-добре.

— Радвам се — казах аз. Радвах се, че се чувства щастлива, но не ми харесваше начинът, по който изглеждаше щастието й. Нямах му доверие, сигурна бях, че рано ли късно ще се спука като сапунен мехур, от който ще излетят ужасни неща.

Отидохме с колата до Тихуана. Не спряхме да си купим цветя от крепирана хартия, обици или портмонета. Тя постоянно поглеждаше към къс хартия в ръката си, докато се мотаехме из страничните улички, покрай товарните магаренца, боядисани като зебри, и дребничките индианки, които просеха заедно с децата си. Раздадох им монетите си до последния цент и си напълних устата със старите дъвки, които ми подариха. Тя не забеляза. После откри каквото търсеше — една аптека, точно като тези в Лос Анджелис — ярко осветена, аптекарят беше в бяла престилка.

— Рог favor, tiene usted DMSO?^[1] — попита тя.

— Страдате от артрит? — попита той на приличен английски.

— Да — каза тя. — Страдам наистина. Един мой приятел ми каза, че имате.

— Какво количество бихте искали?

Той извади три бутилки, едната — с размера на шишенце за ванилия, втората — като от лакочистител, а най-голямата беше с размерите на бутилка за оцет. Тя избра голямата.

— Колко?

— Осемдесет долара, мис.

— Осемдесет — майка ми се поколеба. Осемдесет долара бяха парите ни за храна за две седмици, с осемдесет долара можеше да зареди с газ колата за два месеца. Какво можеше да си струва осемдесетте долара и идването чак до Тихуана, за да го купим?

— Хайде да си вървим — казах аз. — Да се качим в колата и просто да се повозим малко. Да отидем до Ла Пас.

Тя ме погледна. Бях я изненадала, така че продължих да говоря с мисълта, че може би ще успея да върна и двете ни на позната територия.

— Може да вземем първия ферибот утре сутринта. Защо да не го направим? Да отидем с колата до Джалиско. Сан Мигел де Аленде. Въобще няма да се връщаме. Може да закрием сметките си, да прехвърлим парите си в Американ Експрес и просто да изчезнем.

Колко лесно би могло да стане! Тя познаваше всички бензиностанции оттук до Панама, евтините гранд хотели с високи тавани и резбовани дървени табли на леглата, на една пряка от главните улици. След три дни можехме да сме на три хиляди мили от тази бутилка, пълна с беди.

— Винаги ти е харесвало там. Въобще не ти се връщаше в Щатите.

За секунда задържах вниманието й. Знаех, че си спомня годините, които бяхме прекарали там, любовниците си, цвета на морето. Но заклинанието не беше достатъчно силно, не умеех да омагьосвам думите като нея, умеех, но не достатъчно и образът избледня, заменен от този на натрапчивата й идея: Бари и блондинката, Бари и червенокосата, Бари в халат от крепон.

— Твърде късно е — каза тя.

Извади портфейла си и отброи четири двайсетачки на щанда.

 

 

Нощем започна да готви някакви неща в кухнята — неща, прекалено странни, за да се споменават. Киснеше във вряла вода олеандър и корените на растение с бели, подобни на фунийки цветове, които лъщяха като лица. Киснеше и някакво растение, което береше на лунна светлина покрай оградата на съседите — с малки цветчета във формата на сърца. После оставяше водата да ври, докато почти напълно се изпари и цялата кухня замирисваше на гниещи растения. Изхвърляше килограми от мократа, зелена като спанак растителна маса в чуждите кофи за смет. Вече не разговаряше с мен. Седеше на покрива и говореше с луната.

 

 

— Какво е ДМСО? — попитах Майкъл една вечер, когато тя беше излязла. Той пиеше скоч, истински „Джони Уокър“ — поливаше ролята, която беше получил в постановката на „Макбет“ в Музикалния център, макар че не изричаше името на пиесата, за да не урочаса късмета си. При всичките му вещици и така нататък. Наричахме я „Шотландската пиеса“. Майкъл не искаше да поема никакви рискове — от година не беше работил друго, освен да озвучава книги на аудиозапис.

— Хората го използват при артрит — каза той.

Разлиствах един брой на „Варайъти“ и се постарах въпросът ми да прозвучи сякаш между другото.

— Опасно ли е?

— Напълно безвредно — каза той. Вдигна чашата си, разгледа кехлибарената течност, после бавно отпи, доволно притворил очи.

Не бях очаквала добри новини.

— Тогава за какво служи?

— Помага на лекарството да се абсорбира през кожата ти. Така действат никотиновите лепенки, както и тези против морска болест. Залепваш ги и ДМСО-то позволява на лекарството да проникне през кожата ти и да се влее в кръвообращението. Голяма работа е. Помня как се притеснявах, че хипитата ще го смесят с ЛСД и ще намажат дръжките по вратите на обществените сгради — той се засмя по посока на питието си. — Сякаш някой би хабил наркотика си заради десетина непосветени.

Потърсих бутилката с ДМСО. Не можах да я открия никъде. Погледнах под мивката и в банята, в чекмеджетата — в нашия апартамент просто нямаше много места, където да скриеш нещо, пък и криенето не беше в стила на майка ми. Останах да я чакам. Върна се късно с един красив млад мъж, чиито тъмни къдрици стигаха до средата на гърба му. Тя ми подаде ръката му.

— Това е Исус — каза тя. — Той е поет. Моята дъщеря Астрид.

— Здрасти — казах аз. — Мамо, може ли да поговорим за малко?

— Би трябвало да си в леглото — каза тя. — Ей сега се връщам.

Тя се усмихна на Исус, пусна ръката му и ме изведе на верандата. Отново изглеждаше красива, без сенки под очите, косата й падаше гладка като вода.

Легнах в леглото си и тя ме зави с един чаршаф, после ме погали по лицето.

— Мамо, какво стана с онова нещо, което купихме в Мексико?

Тя продължи да се усмихва, но очите й ми казаха всичко.

— Не го прави — казах аз.

Тя ме целуна и погали косата ми с хладната си ръка, винаги хладна въпреки жегата, въпреки вятъра и пожарите, а после си отиде.

 

 

На следващия ден набрах телефона на Бари.

— Тунел на любовта — отговори ми някакво пияно момиче и се изкиска. Чух кадифения глас на Бари някъде отстрани. После и в слушалката:

— Ало?

Канех се да го предупредя, но сега единственото, за което можех да мисля, бе лицето на майка ми, когато излезе от къщата му през онзи ден. Как се клатеше напред-назад, квадрата, в който се бе превърнала устата й. Пък и какво ли можех да му кажа — не докосвай нищо, не яж нищо, внимавай? И без това вече я подозираше. Ако му кажех, щяха да я арестуват, щях да я загубя, а аз не бих наранила майка си, особено пък заради Бари Колкър и неговите чукащи се индийски божества. Той си го заслужаваше. Беше си го изпросил.

— Ало — повтори той, а тя каза нещо и се изсмя глуповато. — Е, да ти го начукам и на теб — завърши той и затвори.

Повече не се обадих.

 

 

Седяхме на покрива и гледахме луната — червена и огромна в пепелявия въздух, надвиснал над един град, проснат като дъска за спиритически сеанс, обграден от гръцки хор от сирени, а ниският, побъркан глас на майка ми нашепваше:

— Не могат да ни пипнат. Ние сме викингите. Влизаме в битка без брони, заради кръвта и опиянението на боя.

Тя се наведе и целуна главата ми, която миришеше на метал и пушек. Горещият вятър духаше и духаше, и не искаше да спре.