Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- White Oleander, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джанет Фич
Заглавие: Белият олеандър
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Виктория Каралийчева
ISBN: 954-585-090-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3215
История
- —Добавяне
25.
Една мрачна събота седяхме в кухнята и шиехме кожени торбички за кристали. Това беше поредната идея на Рена за правене на пари. Ники въртеше демозаписи на различните групи, с които работеше Вернер, но всички те звучаха еднакво — гневни кльощави бели хлапета и излезли от контрол китари. Търсеше си нова група.
— Тези звучат добре, какво ще кажете? Мамка му! — Беше си убола пръста с иглата и го тикна в намазаната си с тъмно червило уста. — Това шиене е скапана работа. Тя за какви ни взема, за някакви скапани елфи?
Докато работехме, пушехме хашиш под стъклени чаши. Оставих дима да изпълни малката чаша, която Ники беше свила от „Баварските градини“, войничето на Джони Уокър ме гледаше от стената й, обърнато с главата надолу. Долепих устни до ръба, повдигнах чашата в единия край и поех в дробовете си тежкия дим. Ивон не пушеше, защото било вредно за бебето.
— Какво значение има? — каза Ники, приготвяйки хашиш и за себе си. — Не е като да го задържиш.
Ъгълчетата на устата й се изкривиха надолу.
— Щом мислиш така, не искам да ме водиш на курса за бъдещи майки — каза Ивон. — Астрид ще ме заведе.
Закашлях се. Опитах да изиграя ролята на Бътерфлай от сцената с раждането в „Отнесени от вихъра“.
— „Тонинко не знае аз за раждане на разни бебета“, — но не можах да докарам фалцета. Спомних си за Майкъл, той винаги бе имитирал Бътерфлай по-добре от мен.
— Поне мислиш положително — каза Ивон.
Раждане. Потръпнах.
— Дори нямам осемнайсет.
— Няма значение, там не сервират алкохол — каза Ники и хвърли една готова торбичка на купа. Взе друга, която беше скроена и готова за шиене.
Зашеметена, аз изрязах силуета на извисяващ се дим с острия инструмент. Отдаваше ми се повече, отколкото на майка ми. Можех да изрежа гарван, котка. Можех да направя котка с три разреза. Изрязах бебе с букла на челцето и го подхвърлих на Ивон.
Вратата зад нас се отвори с трясък и в стаята нахлу студ. Беше Рена, която носеше топче тъмнозелен велур под мишница.
— Георги продаде всичко, смени го за лампа — ухили се гордо тя. — К’во ше кажете, а? — После погледът й се спря върху мен, както изрязвах фигури върху кожата. — Ти какво, да не си се побъркала? — Тя дръпна еленовата кожа от ръцете ми и ме фрасна по тила с опакото на ръката си. — Тъпачка такава. Да не мислиш, че е евтино? — После забеляза фигурката и се намръщи, долната й устна се издаде напред. Вдигна парчето кожа към светлината. — Не е лошо. — Хвърли го обратно към мен. — Мисля, че ще се продава. Направи всички торбички така. От това ще спечелим.
Кимнах. Всичко, което успеех да изкарам, харчех за бои, храна и за хашиша, който пушехме с Ники. Колежът отдавна беше изчезнал от хоризонта, като лодка в гъста мъгла. Бях започнала да мисля за живота си като за серия от графики на Кандински. Сами по себе си бяха лишени от смисъл, но веднъж подредени заедно, щяха да оформят изящна композиция. При Клеър мислех, че съм видяла силуета на бъдещето си в тях. Но сега бях изгубила прекалено много парченца. Бяха се върнали към първоначалното си състояния — шепа борови иглички в тревата, чието значение си оставаше загадка.
Влезе и Сергей, понесъл някаква чанта; бузите му бяха порозовели върху красивото, широко, некалифорнийско лице. Извади две бутилки водка от чантата, едната сложи в хладилника, другата остави на мивката и свали от шкафа две зелени чаши. Подуши въздуха.
— Ммм, вечеря.
— Тебе да те е канил някой? — каза Рена, подскочи да седне на плота край мивката и разви капачката на водката. Наля по три пръста във всяка чаша.
— О, тези момичета няма да оставят Сергей гладен — каза той.
Отвори вратата на фурната и хвърли едно око на къкрещото ястие, което приготвях за Ивон — гювече с броколи и сирене. Исках малко да я подсиля за бебето. Беше ме наблюдавала с недоверие, докато смесвах продуктите — дотогава не й беше хрумвало, че може да се готви без кутия с инструкции. Сергей не бързаше да дръпне лицето си от уханието и топлината на фурната.
Изрязах тигърче върху едно парче кожа, като си напомних, че Сергей е същият като Рена, само че с по-хубава фасада. Красив като казак, с млечна славянска кръв и отнесени сини очи, които улавят всяко движение. Професия — крадец. От време на време Рена продаваше улова му — товар кожени канапета, дузини дамски палта, плюшени играчки от Сингапур, кухненски уреди от Израел. В нашата къща се явяваше като постоянното сексуално присъствие. Оставяше вратата на банята отворена, докато се бръснеше гол. Всяка сутрин правеше по сто лицеви опори, млечно бялата му кожа беше нашарена със синьо от вените, а забележеше ли, че го наблюдават, прибавяше и плясване с ръце между опорите, за да се покаже. Имаше широки рамене и тънък кръст. Когато Сергей беше в стаята, въобще не знаех какво да правя с ръцете си, с устата си.
Погледнах през масата към Ивон: наведена над купчини малки торбички и кожени изрезки, боцка с иглата, търпелива като момиченце от детска приказка. Другите момичета щяха да пришиват къдрички на роклите си за абитуриентския бал или да плетат бебешки терлички. Чувствах се кофти, задето й се бях подигравала преди.
— Ще дойда с теб на курса — казах аз. — Ако мислиш, че мога да помогна по някакъв начин.
Тя се усмихна, без да вдига глава от торбичката, която шиеше. Не обичаше да показва развалените си зъби.
— Няма опасност да се преработиш. Цялата работа я върша аз. От теб се иска само да държиш хавлийката.
— Да, бе — каза Ники. — Банда плажни топки, издути до пръсване. Голям смях. Сама ще видиш.
Ники отчупи още едно парченце хашиш и го забоде на иглата. Запали го и се загледа в дима, който изпълваше чашата като дух в лампа. Дръпна си и се закашля дори по-зле от мен.
— А за мен няма, така ли? — попита Сергей, сочейки към чашата.
— Майната ти, Сергей — каза Ники. — Ти да си ни купувал някога?
Въпреки това му сложи малко и аз се опитах да не обръщам внимание на погледа му, насочен право към мен, когато се наведе да прилепи устните си там, където аз бях прилепвала своите. Обаче усетих как лицето ми пламва.
Всички ядохме, с изключение на Рена, която пуши и пи водка. Веднага щом тя излезе за малко от стаята, Сергей се наведе през масата — широките му бели ръце бяха скръстени пред него.
— Е, кога ще правим любов с теб, девочка?
— Ей, лигльо смотан — каза Ники, насочвайки вилицата си към него. — Що не кажа на Рена аз?
— Освен това Астрид си има гадже — каза Ивон. — Художник. Живее в Ню Йорк.
Бях й разказала за Пол Траут. Най-после бях взела писмата му от Йелоу Брик Роуд в Холивуд — на същата улица бях извадила нож на момичето, което мислеше, че съм Уенди. Ники ме заведе там след училище, беше тръгнала на среща с някакви момчета, които се нуждаели от певица. Чувствах се кофти, че не му бях писала, често си мислех да го направя, но се страхувах. Вероятността да си спомни за мен не беше голяма. Докато карахме към Холивуд, неспокойно поглеждах към писмото с надпис ПОЛ ТРАУТ — ДО ПОИСКВАНЕ. Надеждата, която съдържаше. Самата тя вече бе грешка. Мислех си за една песен, която Рена обичаше да пуска, а аз я мразех до смърт — „Обичай този, с който си“. Беше мелодията, която животът непрекъснато ми натрапваше, и все пак — ето ме тук, а надеждата пърха като птичка в ръката ми.
Магазинчето беше миниатюрно, наблъскано дори повече от къщата на Рена. И навсякъде комикси. Двете с Ники заразгръщахме наслука по лавиците. Някои от комиксите бяха смешни — например „Зипи Топлийката и стария г-н Натурален“. Други бяха тъмни и експресионистични — „Сам Спейд се среща с Мърно“. Имаше цели лавици с недодялани любителски списания, пълни с творенията на некадърни поети. Комикси на японски, много от тях — чиста порнография. Истории за момичета от кариерата и супермодели, нарисувани в поп стил. Еврейски гризач, уловен в параноиден кошмар с черни ризи. Продаваха всичко — от стандартните комикси до домашно рисувани истории, ксерографирани и подвързани с телчета. Докато Ники четеше една история за момичета гангстери, аз се приближих до щанда, като си повтарях, че няма да има нищо за мен.
Един клюмащ млад мъж в бургундско червена риза за боулинг драскаше нещо на щанда. Бледите му ръце бяха покрити с татуировки. Прочистих няколко пъти гърлото си, докато вдигне глава. Очите му бяха замаяни от марихуана.
— Аз съм приятелка на Пол Траут. Да е оставял нещо за мен?
Той се усмихна някак свенливо и отри носа си с опакото на ръката си.
— Той замина за Ню Йорк, не знаете ли?
Започна да рови под щанда и извади две писма. Пликовете бяха с толкова много рисунки по тях, че адресът на Йелоу Брик Роуд едва се забелязваше. Отпред пишеше: „Астрид Магнуссен — до поискване.“
— Няма обратен адрес?
— Ами той често се мести. Не се изненадвайте.
Оставих на свой ред писмо за Пол — с илюстрации от живота ми на улица Рипъл. Събирането на боклука, дневната на Рена. Не знаех какво друго да направя. Той си беше отишъл.
Седях с Ники в ъгловото сепаре на „Рок енд рол Денис“ на Сънсет, докато тя преговаряше с момчетата от групата — двама изрусени блондини и суперактивен брюнет — барабанистът, бях сигурна, без да питам. Беше ме страх да отворя писмата. Вместо това скицирах някои от клиентите. Момичета, които приличаха на варварки в черните си впити клинове, с рошавите си черни коси, клюкарстваха над диетични коли и двойни порции салати с лук. От другата страна двама позастарели рокаджии, облечени в кожени дрехи с декоративни кабари, ядяха сандвичи; единият говореше по мобилен телефон. Приличаше на модно изложение от различни епохи — мохикани, прически „гъша опашка“, дълги перчеми, полиестер и обувки на високи платформи.
— Няма да плащам, за да свиря с дванайсет други групи. Вие да не сте малоумни? — казваше Ники. — Те би трябвало да ви плащат, а не обратното. — Скицирах русия басист, докато той виновно смучеше горната капса на якето си от вътрешната страна. Брюнетът нервно почукваше с ножа си по стъклените чаши. — Свирите, ако ви плащат. И откъде сте въобще, от Фресно?
— Но това е като при Рокси, не разбираш ли? — каза по-високият блондин. Явно той беше говорителят — онзи, на когото говоренето се удаваше. Соло китара. — Рокси. Като при…
— Рокси — каза другият блондин.
Събрах кураж да отворя първото писмо и разрязах красивия плик със сгъваемия нож на майка ми. Вътре имаше серия рисунки с туш в стила на Пол, който не можеше да се сбърка с никой друг — смели черно-бели щрихи: Пол, който се разхожда по самотни улици в стил комикс; Пол, седнал в едно кафене; вижда на улицата едно русо момиче с къса, неравно подстригана коса и тръгва след нея, но се оказва, че се е припознал. „Дали ще я види някога пак?“ гласеше надписът на последната рисунка — той седи на бюрото си, а стената е покрита с рисунки, на които се виждам аз.
Вторият плик съдържаше една смешна история за бягство от затвора — три момчета си пробиват път през стоманени врати с помощта на огромни пушки — открадват кола — на табелите пише „Напускате Лос Анджелис“; нощ е и те цепят през пустинята. На следващата рисунка има табела като разчупен пъзел, на която пише Сейнт Маркс Плейс; ъгловати наркоманчета в черно минават през един вход — 143; в далечината се вижда Статуята на свободата, която носи тъмни очила и чете комикс.
Сгънах рисунките и ги прибрах обратно в плика, украсен със светкавици, звезди и момиче на бял кон в небе от книжка с комикси. Астрид Магнуссен — до поискване. Само ако знаех, че ще пише!
А сега беше твърде късно. Погледнах към Сергей, който седеше срещу мен на масата в кухнята на Рена. Едва ли му пукаше за гаджето ми в Ню Йорк. Не му пукаше дори за собственото му гадже в съседната стая. Просто беше като някой от белите котараци на Рена — яде, спи и прелюбодейства. Откакто ги бях видяла на дивана онази нощ, той винаги ме гледаше с този свой намек за усмивка, сякаш имахме някаква обща тайна.
— Е, и как е твойто гадже? — попита той. — Голям? Той голям ли е?
Ники се засмя.
— Огромен е, Сергей. Не си ли чувал за него? Моби Дик.
Оливия ми беше разказвала за мъже като Сергей. Твърди мъже със сини вени по изваяните си бели ръце, сини очи под тежки клепачи и тънък кръст. С такъв мъж можеш да се споразумееш — мъж, който знае какво иска. Забих поглед в броколите и сиренето в чинията си.
— Като ти омръзне да чакаш — каза той, — ела да си поприказваме.
— Ами ако не ставаш? — казах аз и момичетата се разсмяха.
— Пази се само да не се влюбиш в Сергей — каза той, гласът му галеше като ръка между краката ми.
Последната ми социална служителка — госпожа Луане Дейвис, беше чернокожа жена на средна възраст с бяла блуза, вързана на фльонга на шията, и подстригана на черта коса до раменете. Веднага я познах, когато след училище влязох в „Макдоналдс“ на булевард Сънсет. Поръчах си хамбургер, картофки и кола; за пръв път детските писъци откъм вдлъбнатата площадка, пълна с балони, не ме дразнеха. Предната вечер бях ходила с Ники в увеселителния парк, където тя пя с една от групите на Вернер — казваше се „Мраз“. Носех Стойката за микрофона, което ме правеше част от помощния персонал на групата, така че не ми поискаха лична карта. Ники беше единствената, която можеше да пее. Имаше мъркащ, ироничен глас и пееше така, както Ан Секстън четеше поезия. Всички останали обаче крещяха, никой не можеше да свири и главата ми още пулсираше от данданията.
Социалната служителка ми подаде през масата купчина писма. Имаха такъв разрушителен потенциал, че дори не исках да ги докосна. Само като ги гледах и изтръпвах от отвращение — почеркът на майка ми, изкривените редове, които прозираха през сините пощенски пликове. Една марка покриваше пощенските разходи за седем страници и всеки лист тежеше повече от нощта. Бяха като нанос от кафяви морски водорасли, излъчваха извратената си зелена светлина, човек можеше да се загуби сред тях, да се оплете и да се удави. Не бях й писала, откакто умря Клеър.
Госпожа Луане Дейвис отпиваше от черното си кафе със специален подсладител и говореше бавно, като се стремеше да изговаря думите отчетливо с оглед на временната ми глухота.
— Би трябвало да й пишеш. Знаеш в какво положение е. Едва ли й е лесно.
— Не съм я затворила аз там — казах, като продължавах да поглеждам към писмата, сякаш бяха португалски военни кораби в спокойното море.
Тя се намръщи. Между веждите й се бяха врязали бръчки от мръщене на момичета като мен — момичета, които не вярваха, че някой може да ги обича, най-малко — опасните им родители.
— Не мога да ти опиша колко малко от децата, за които отговарям, получават писма от родителите си. Те биха се развълнували до смърт, ако получат толкова писма, като теб.
— Да, бе, аз съм супер късметлийка — измърморих, но послушно ги прибрах в раницата си.
Доядох храната си, наблюдавайки децата, които отскачаха от опънатата еластична мрежа и падаха върху едно малко момченце — то не можеше да освободи крачетата си от балоните. Децата скачаха и скачаха отгоре му и се смееха, а то пищеше. Майка му, която нямаше и двайсет години, беше прекалено заета да приказва с приятелката си, за да му помогне. Накрая изкрещя по децата, но не стана и нищо не направи, за да защити сина си. Когато отново се обърна към приятелката си, погледите ни се срещнаха. Беше Кики Торес. Никоя от нас не показа, че се познаваме, просто задържахме погледите си малко по-дълго от обичайното, после тя продължи да говори с приятелката си. А аз си помислих, че точно така се поглеждат и затворниците, когато се срещнат извън затвора.
Вкъщи заварих Ивон, седнала пред телевизора на зеления диван, да гледа някакво токшоу за тийнейджъри.
— Това е майката — ми каза тя, без да отмества очи от екрана. — Отказала се от дъщеря си, когато била на шестнайсет. Сега се виждат за пръв път. — Огромни детски сълзи се стичаха по бузите й.
Не знаех, как издържа да гледа това — беше фалшиво като реклама. Не можех да не се замисля за майката, която бе осиновила детето и го беше отгледала — колко ли я болеше да гледа обичаната си дъщеря в прегръдките на някаква непозната, сред аплодисментите на публиката в студиото. Знаех обаче, че Ивон си представя как се появява в живота на своето бебче след двайсет години — стройна, уверена, облечена в син костюм, с обувки на висок ток и безупречна прическа, а порасналото й дете я прегръща и й прощава всичко. И какви бяха шансовете това да се случи?
Седнах до Ивон, извадих писмата от майка ми и отворих едно.
Скъпа Астрид,
Защо не пишеш? Не е възможно да смяташ, че съм отговорна за самоубийството на Клеър Ричардс. Тази жена беше родена със свръхдоза в кръвта си. Казах ти го още когато я видях за пръв път. Повярвай ми, на нея й е по-добре там, където е сега. От друга страна, аз съм си съвсем жива. Пиша ти от Ад Сег, изолатора, нещо като затвор в затвора. Това ми остана от света: килия два на два, която деля с Лунария Ироло — жена, луда колкото името си. През деня враните грачат нестройно и сърдито, в съвършена имитация на прокълнатите. Разбира се, нищо, което пее, не би се приближило до това място. Не, ние сме оставени съвсем сами с нашите неправедни врани, далечните крясъци на чайките и звука на портала. Неговото жужене и тряскане отеква в тази голяма куха камера като в галерия под земята — звук, който се търкаля по циментовите подове към нас, а ние клечим зад оградната мрежа, зад вратите с прозорче и планираме убийство, планираме отмъщение. Казват, че съм била от другата страна на оградата. Дори за душовете ни приковават с белезници. И добре правят.
Тази идея ми се понрави — майка ми зад решетки, с белезници. Оттам нямаше да може да ме нарани.
От прозорчето на вратата мога да видя надзирателите седнали на бюрата си в средата на сектора — нашите портиери на разкаянието, които си похапват понички. Ключове проблясват важно-важно на кръста им. Ключовете гледам аз. Хипнотизират ме — огромни шепи с ключове, усещам по небцето си киселия им метален вкус, по-ценен от мъдростта.
Вчера сержант Браун реши, че трийсетте ми минути под душа влизат в единия час извън килията, който ми се полага на ден. Помня как се бях надявала, че ще се окаже разумен човек — чернокож, строен, интелигентен. Не би трябвало да съм толкова наивна. Дълбокият му глас сякаш не излиза от слабото му тяло, изкуствен е като на проповедник, извисен в надутото му до пръсване чувство за собствената му значимост — той, Церберът на нашия циментов ад.
Упражнявам се в астрална защита. Докато гласът на Лунария монотонно жужи, аз се издигам от койката си и политам над смърдящите редки лайна, над нивите, следвам магистралата на запад, докато не видя кулите в центъра. Докосвам мозайката на лъскавата пирамида на Централната библиотека, гледам как древният шаран проблясва в оранжево, червено, прошарено сребристо и черно в изкуствените езерца на Ню Отани. Издигам се около спретнатите цилиндри на Бонавентура, остъклените асансьори рикошират между етажите. Помниш ли как си хапвахме на последния етаж, а веднъж останахме за една пълна обиколка във въртящия се бар? Не искаше да се приближиш до прозорците, пищеше, че празното пространство те привличало навън. Наложи се да се преместим в едно сепаре по средата, помниш ли? Нали знаеш, че страхът от високото всъщност е страх от самия себе си, защото не знаеш, дали в крайна сметка няма да скочиш.
И те виждам как се разхождаш по алеи, седиш на празни полянки, обрасли с плевели и нашарени от дъжд. Мислиш си, че не можеш да понесеш загубата на онази слабохарактерна жена — Клеър. Помни, че съществува само една добродетел, Астрид. Римляните са били прави. Човек може да понесе всичко. Болката, която не можем да понесем, ни убива моментално.
Майка ти
Но аз не й повярвах и за секунда. Веднъж, много отдавна, ми беше казала, че да те насичат на парчета в битка всеки ден и да те събират обратно всяка нощ било представата на викингите за рая. Безкрайно клане, това било. Никога не те убиват отведнъж. Като орела, който през деня се храни от черния ти дроб, а нощем дробът ти отново пораства, само дето е по-забавно.