Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Oleander, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2017)
Разпознаване и корекция
egesihora(2017)

Издание:

Автор: Джанет Фич

Заглавие: Белият олеандър

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Виктория Каралийчева

ISBN: 954-585-090-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3215

История

  1. —Добавяне

24.

Седях в леглото си в един през нощта, натъпкала памук в ушите си, и се опитвах да не изпадам в самосъжаление. В крайна сметка, аз си го бях избрала. Заслужавах си го. Заслужавах Рена и приятелчетата й, които припяваха като котешки хор на един стар запис на „Дъ Ху“. Затова на Рена й харесваше тук — сред предприемачи, пекарни и железарски магазини. Тук можеш да вдигаш колкото си искаш шум. Бързо разбрах, че всичко на улица Рипъл се върти около рок енд рола. Ники пееше в три различни групи, а личната фонотека на Рена съдържаше записи на всички големи рок групи от седемдесетте, които за първи път беше чула на пиратски записи в Магнитогорск. Опитах се да си припомня мелодиите на Дебюси, на оркестъра гамелан, на Майлс Дейвис, но чудовищните баси на „Дъ Ху“ ги бяха прогонили от главата ми.

За мен рокът не беше нищо друго, освен разновидност на анонимен секс в един мъжки свят, до циментовата стена зад тоалетните. Дайте ми музикална поема от Сати — като светлината по купа сено на Моне, или от бразилската Астрид — като щрих на Матис. Оставете ме да полежа с Матис в стая с наполовина спуснати капаци в Южна Франция, сред пърхането на тежко оперени бели гълъби и нежното им гукане. Малко време имаме, Анри, преди да пристигне Пикасо с големите си ботуши. Трябва добре да оползотворим следобеда си.

Липсваше ми красотата — нощите на Тухунга с безбройните звезди, шията на Клеър, докато се привеждаше над мен да провери домашното ми; майка ми, която плува под водата в басейна в Холивуд, мелодичността на гласа й. Всичко това вече го нямаше. Това е животът ми — такъв, какъвто е сега. Самотата е основно човешко състояние, свиквай с него.

Седях в леглото — държах на коленете си дъска за рисуване и следвах с прошепнато сребристо една индигова линия маслен пастел върху виолетовия лист. Рисувах лодка, тъмно кану на брега на безлунно море, тъмно като забрава. В лодката нямаше никой, нямаше и весла, нито платно. Навяваше ми мисли за историите на майка ми — как викингите изпращали в лодки мъртвите си в морето.

Духнах в ръцете си, потрих ги една в друга. Печката не работеше, Рена още не я беше поправила. Така че през цялото време носехме пуловери. „Студено?“, бе възкликнала тя. „В Калифорния? Шегуваш се.“ Те не усещаха студа — ревяха като магарета в такт с рока и се наливаха с „Хантърс бренди“, някакъв високооктанов руски специалитет, който имаше вкус на водка, подправена с пирони.

Плъзнах поглед в натъпканата, затрупана с какво ли не стая — приличаше на склад в магазин за дрехи втора употреба. Представях си какво би казала майка ми, ако ме видеше сега, нейната пламенна малка художничка. Просто още една употребявана вещ в магазина за бедни на Рена… Харесва ли ви онази лампа с широката зелена основа? Колко давате? Ами онази маслена картина на дебелобузата селянка с оранжевата кърпа? Като за вас, десет долара. Букет изкуствени цветя? Говорете с Рена, тя ще ви го даде за седем и петдесет. Имахме ориенталски китеник, солидна дъбова маса, съвсем леко килната на едната страна, в комплект с пет различни стола — днес със специална отстъпка. Имахме огромен сервиз за салати и пълното издание на Енциклопедия Британика от 1962 година. Имахме три бели котки, котешки косми навсякъде, котешка воня. Всичко това, плюс една старомодна уредба в шкаф от крушово дърво, както и купчина касети от седемдесетте, по-висока от обувките с платформа на Дейвид Бауи.

Ами дрехите ни, майко, какво ще кажеш за дрехите ни? Полиестерни бюстиета и морави клинове, жълти ризи с огромни ципове. Дрехи, които преминаваха от гардероб в гардероб, докато не ни омръзнеха, после ги продавахме и купувахме нещо друго. Няма да познаеш момичето, в което съм се превърнала. Косата ми расте, намерих си едни слънчеви очила на Джаки О. и непрекъснато ги нося.

Дрехите ми ги няма, дрехите на богатото сираче от Фред Сегал и Барнис, Ню Йорк. Рена ме накара да ги продам. Ти със сигурност би одобрила това. Една събота разтоварвахме на някакъв паркинг. Подреждах чаши за кафе, когато видях Рена да вади дрехите ми от един черен полиетиленов чувал за боклук — френското ми синьо сако от туид, роклята ми от „Бетси Джоунс“, пижамата ми от „Кароли Ломбард“ — и да ги слага на закачалки на подвижния палет.

Грабнах ги от палета, цялата се тресях. Беше ровила в чекмеджетата ми, в гардероба.

— Тези са си мои!

Рена не ми обърна внимание, изтръска някаква дълга пола в розово и сиво и я сложи на закачалка.

— За к’во са ти? Най-добре облеченото момиче в Маршалската гимназия, а? Или в „Тайни Тай“, в „Трейдър Джо“? Или от „Мелроуз плейс“ те викат за главната роля? — Тя се наведе, извади дузина от тениските ми на Фред Сегал и ги бутна в ръцете ми. — На! — Сложи една хартиена ролка и маркер отгоре им. — Ти им сложи цена, парите са си за теб, ладно?

Продължи да вади нещата ми от чувалите и да ги слага на закачалки: гълъбовосиви панталони с висока талия и сако с катраненочерен кадифен ревер, бяла риза с къдрички отпред, роклята ми от Джесика Маклинток с бяла яка от рязана дантела.

— Без това — казах аз. — Смили се, моля те!

Рена присви към мен очи и издуха кичур матовочерна коса от лицето си. Търпението й беше на привършване.

— Добри пари ще им вземеш. За какво ги пазиш, за чай с малкия царевич Алексей? Него го застреляха през 1919. — Тя извади роклята от чувала, изтръска я и я окачи. — Не те лъжа.

Стоях там, прегърнала фините тениски. Египетски памук. Жестоки клещи сграбчиха гърлото ми, изстисквайки го като лимон. Не можеше да иска от мен да продам дрехите си. Тая вещица.

Но не можах да пропъдя мисълта, за какво ги пазех наистина? Кога пак ще ми потрябва рокля на Джесика Маклинток за двеста долара? Това беше рокля за печена гъска с кестени, за Пучини в операта, за порцелан със златни ръбчета. Погледнах към Рена и лъскавата й червена риза, трите горни копчета на която бяха разкопчани, към високите й токчета и дънките. Към Ники, която подреждаше кухненските уреди — косата й морава, облечена в черен полиестер. Към Ивон, кръгла като диня в цикламената си кукленска рокля, разкроена по модата от шейсетте, която тъжно нареждаше кукленските мебели и тъкмо слагаше едно опърпано мече във високото столче.

Защо хората не успяваха да задържат нищо свое? Ти никога не си вярвала в чувствата, пазеше единствено собствените си думи и една снимка на баба ми. Само Клеър умееше да пази спомените. Но не успяваше да се справи с настоящето.

— Един човек ми я подари — казах най-после на Рена.

— Е, и? — Рена вдигна поглед от закачалките си. — Имала си късмет, подарили са ти я. Сега ще я продадеш и ще си изкараш малко парички.

Стоях оклюмала, с ръце, пълни с тениски.

— Кола ли искаш? — попита Рена. — Колеж по изкуствата? Мислиш, че не знам? Ама как ще си платиш? Ето тази рокля. Хубава рокля. Някой ти я дал. Но парите са… — Тя млъкна, опитвайки се да намери думите за това, какво са парите. Накрая вдигна ръце. — Пари. Не щеш да го запомниш, затова просто го запомни.

И аз го направих. Написах цена на мечтата си от алено кадифе. Нарочно я сложих висока с надеждата, че никой няма да я купи. Когато слънцето напече, клиентите, които здраво се пазаряха, си тръгнаха; появиха се двойките — крачеха лениво, хванати под ръка, възрастни хора, излезли да се поразходят, младежи. Тениските, панталоните и саката се разпродадоха. Стана следобед, а роклята още си стоеше. Хората непрекъснато питаха Рена дали наистина струва сто долара.

— Колкото каже тя — отговаряше Рена с дълбокия си глас, който трябваше да изрази безпомощност.

— На Джесика Маклинток е — оправдавах се аз. — Въобще не е носена.

Моя грешка, бях очаквала някакво бъдеще, бях вярвала, че сънят ще продължи вечно.

Още си спомнях как ми стоеше, когато я пробвах в бутика в Бевърли Хилс. Изглеждах невинна — като нечия дъщеря, нечия истинска дъщеря. Момиче, за което се грижат. Момиче в рокля като тази не обядваше с цигара и бутилка бира, нито лягаше с бащата на пода на недовършена къща. Рокля като тази не знаеше как се изкарва хляба, не й се налагаше да се притеснява за зъбите си или дали майка й ще се прибере у дома. Когато се показах на Клеър, тя ме накара да се завъртя като балерина в кутия за бижута, беше притиснала с ръце устата си, а гордостта се изливаше от нея като сълзи. Тя вярваше, че съм онова момиче. За момент и аз повярвах в същото.

Цял ден им помагах да я пробват, плъзгах сатенената подплата по потните им рамене, вдигах ципа, докъдето можеше да се вдигне. След като я пробваха за пети път, започна да не ми пука толкова много. Към три дойдоха няколко момичета, едното все поглеждаше към червената рокля, после дойде и я сложи пред себе си, като я държеше за раменете.

— Може ли да пробвам тази?

Махнах закачалката, плъзнах роклята по вдигнатите й ръце, по меката коса, дръпнах я надолу по тялото й, вдигнах ципа на гърба, докато тя придържаше тъмната си конска опашка. Стоеше й чудесно. Както никога не беше стояла на мен. За пръв път виждах това момиче. Не учеше в „Маршал“. Сигурно учеше в „Неопетнено сърце“ или във Френския колеж. Момиче, за което се грижат, нечия дъщеря. Запазих й роклята, докато отиде до телефона да се обади на майка си. След петнайсетина минути една жена на средна възраст пристигна с жълтия си мерцедес — носеше черни ленени панталони и мокасини от мека кожа с метални катарами. Още веднъж помогнах на момичето да облече роклята и жената ми даде стоте долара — една-единствена съвсем нова банкнота. Щяха да ходят на сватбата на някаква братовчедка в Ню Йорк. Роклята щяла да бъде идеална за случая. По изражението на майката разбрах, че тя е наясно с истинската цена на дрехата.

Продавахме до пет, после започнахме да разваляме сергията и да товарим стоката в пикапа и в камиончето на Ники. Всичките ми дрехи бяха продадени. Облегнах се на калника на пикапа и преброих парите си. Бях изкарала над четиристотин долара.

— Видя ли, че не е толкоз лошо — каза Рена, балансирайки кутия с чинии на хълбока си. — Колко им взе?

Измърморих цифрата, засрамена, но и донякъде горда. Бяха първите пари, които печелех сама.

— Добре. Дай ми стотарка. — Тя протегна ръка.

— За какво?

Тя щракна с пръсти и отново протегна ръка.

— Няма да стане. — Скрих парите зад гърба си.

Черните й очи раздразнено просветнаха.

— Какво, да не си мислиш, че сам си си господар като продаваш на сергия? Ти плащаш на мен, аз плащам на Наталия, Наталия плаща на собственика, к’во си мислиш? Всеки плаща на някой.

— Ти каза, че парите са си за мен.

— След като ми платиш.

— За бога — каза Ники, вдигнала очи от мястото, където подреждаше евтини дрехи върху едно одеяло на земята. — Плащай й и толкова. Така се прави.

Поклатих глава в знак на отрицание.

Рена премести кутията на другия си хълбок и когато заговори, гласът й беше хриплив.

— Я ме чуй, девочка. Аз плащам, ти плащаш. Бизнес, бе. Кога за последен път си имала триста долара в джоба? К’во толкоз?

Как можех да й обясня? Ами чувствата ми, искаше ми се да й го кажа, само дето нямаше смисъл. За нея означавах единствено пари и неща, които можеха да бъдат разменени за пари. Беше откраднала нещо от мен и дори ме придума аз да извърша продажбата вместо нея. Не можех да не се запитам, какво би направила ти, майко. Обаче не ставаше. Теб не можех да си те представя, оставена на милостта на Рена Грушенка, да продаваш дрехите си на паркинга на „Наталиа Нейлз“ и да оплакваш някаква си рокля. Не знаех какво друго да направя, така че й подадох стотачката, стотачката от червената рокля, и тя я дръпна от ръката ми като озверяло куче.

Но докато седях в леглото и слушах шума, смеха и от време на време трясъка на счупено откъм дневната, знаех, че дори и на теб ти се налага да плащаш на някого — за марихуаната, за мастилото, за качествените тампони, за гланца за зъби и витамин С. Но ти със сигурност би измислила изключително основателна причина, теория, цяла философия. Ти би го направила да изглежда благородно, героично. Ти би написала стихотворение по този повод — „Червената рокля“. Аз никога не бих могла да го направя.

В дневната някой пусна стар албум на „Цепелин“. Чувах ги как пригласят на вокалиста със силните си акценти, чувах ревящата китара на Джими Пейдж. Беше четири сутринта и до носа ми достигаше миризмата на топящ се восък от свещи, който капе и образува големи локви по масата и по первазите. Не ми трябваше магическата книга на Клеър, за да видя, че пише горяща къща. Точно затова спях облечена, държах обувките до леглото си, парите в портмонето си и най-важните неща в една чанта до прозореца.

Човек би си помислил, че ще се опитат да поспят — на следващия ден щяхме да ходим на битпазара във Феърфакс Хай, за да продаваме статуетки, направени от капачки за бутилки, подноси с изрисувани по тях ботанически кошмари, необличани бебешки дрешки и плесенясалите броеве на „Рийдърс Дайджест“. Но отсега можех да кажа, че няма да заспят до понеделник.

Отгърнах на нова страница и започнах друго кану. Сребро на черен фон. Вратата се отвори — Миша, едно от приятелчетата на Рена, влезе залитайки, направи стойка, свирейки на въображаема китара заедно с Джими, пълните му червени устни бяха като на някакво огромно бебе. Буквално му течаха лигите.

— Идвам да те видя, любов мая, красивая дама.

— Изчезвай, Миша.

Той докуцука до леглото ми и седна до мен.

— Не бъди жестока — пропя като Елвис и се наведе да се лигави във врата ми.

— Остави ме на мира. — Опитах се да го изблъскам, но беше прекалено голям и отпуснат, не намирах нищо твърдо, което да ми послужи като опора за бутане.

— Не се притеснявай — каза той. — Нищо не правя. — Легна на леглото до мен, разплут като някакво петно. Вонята на алкохол тегнеше като миазма, напомни ми, че съществуват змии, които зашеметяват плячката с дъха си. — Просто съм толкова самотен.

Извиках за помощ, но никой не можеше да ме чуе при тая музика. Миша беше тежък, отпусна глава на рамото ми и започна да лигави врата ми. Хленчещите му сини очи бяха толкова близо, едната му тежка ръка лежеше през кръста ми.

Ударих го, но без никакъв успех — беше прекалено пиян и юмрукът ми отскочи от плътта му, без той да почувства нещо.

— Миша, махни се от мен.

— Ти си толкоз красиво момиче — каза той, като се опитваше да ме целуне. Миришеше на водка и на нещо мазно, някой сигурно беше донесъл печено пиле.

Ножът ми беше под възглавницата. Не исках да наранявам Миша, познавах го. Бях го слушала да свири на китара. Имаше куче на име Чернобил, искаше да се премести в Чикаго и да свири блус, само дето не обичаше студеното време. Рена му беше измислила тази прическа — с леко извит бретон. Не беше лош човек, но в момента целуваше затворената ми уста, а едната му ръка ровеше под одеялото, макар че бях напълно облечена. Непохватните му пръсти не намериха нищо друго освен висококачествен полиестер.

— Обичай ме поне мъничко — молеше се той в ухото ми. — Обичай ме, девочка, щото сички ще умрем.

Накрая успях да вдигна коляното си и когато той се размърда, го ударих по главата с дъската за рисуване и се измъкнах от леглото.

Отидох в дневната. Повечето от хората си бяха тръгнали. Наталия танцуваше сама пред уредбата, стиснала за гърлото една бутилка „Баргин Съркъс Столи“. Георги спеше в черния фотьойл, с глава, отпусната на страничната облегалка, една бяла котка се беше свила на кълбо в скута му. Плетен стол лежеше преобърнат, голям пепелник се търкаляше съборен на пода. Локва с неизвестен произход лъщеше върху издраскания плот на масата.

Рена и гаджето й Сергей лежаха на зеления плюшен диван и той я оправяше с пръсти. Още беше с обувките си и с полата. Неговата риза беше разкопчана, носеше медальон, който висеше надолу. Не знаех дали да кажа или да си замълча, но от друга страна, Миша й беше приятел. Тя носеше отговорността.

— Рена — казах аз. — Миша се опитва да легне с мен.

Четири пияни очи се обърнаха към мен — две черни и две сини. Минаха няколко секунди, докато ме фокусират. Сергей й прошепна нещо на руски и тя се засмя.

— Миша нищо няма да ти направи. Удари го с нещо по главата — каза Рена.

Сергей ме гледаше, докато мачкаше бедрото й и я хапеше по врата. Приличаше на бял тигър, който поглъща плячката си.

Когато се върнах в стаята си, Миша беше заспал. Имаше рана на главата, където го бях ударила. Хъркаше, прегърнал възглавницата ми, сякаш прегръщаше мен. Нямаше да се събуди скоро. Легнах на празното легло на Ивон — тя беше излязла с приятели около единайсет, щяха да ходят на някакво парти от другата страна на реката. Уредбата млъкна в пет и аз поспах неспокойно час-два, сънувайки животни, които се ровят в боклука. Събудих се от звука на мъжко уриниране в банята от другата страна на коридора — вратата явно не беше затворена, струята се излива в продължение поне на пет минути. Не се чу шум от казанчето. После уредбата отново гръмна, за пореден път беше „Дъ Ху“. Кой си ти? — пееше групата. Опитах се да си спомня, но не можех да кажа със сигурност.