Джанет Фич
Белият олеандър (23)

23.

Казваше се Рена Грушенка. След една седмица ме закара в дома си с големия си бял пикап „Еконолайн“, със стикер на „Грейтфул Дед“ на задния прозорец — червената и синята половини на черепа, разцепени като от тежко главоболие. Беше студено, валеше, небето беше на мътносиви петна. Хареса ми как гумите изсвистяха по паркинга и оставиха черни следи зад себе си. Гледах стената и телената ограда на Мак да се смаляват в задния прозорец и се опитвах да не мисля, какво ме чака оттук нататък. Замотахме се в лабиринт от предградия, търсейки отбивка към магистралата, и аз се постарах да запомня пътя, по който минавахме — бялата къща с гълъбарника, зелените капаци, пощенската кутия, циментовата стена, лекьосана от дъжда. Проводници за високо напрежение, опънати между стоманени кули като колоси, които държат въжета за скачане в далечината.

Рена запали черна цигара, предложи и на мен.

— Руски. „Собрание“. Най-добрите в света.

Взех една, запалих я с евтината й запалка и се загледах в новата си майка. Въгленовочерната й коса без блясък беше като дупка в пепелявия следобед. Високи гърди с дълбока цепка напираха от черен пуловер, плетен на една кука, разкопчан до четвъртото копче. Кошмарните й обици висяха до раменете. След като откри магистралата, тя бутна една касета в касетофона — старият Елтън Джон. „Като свещ на вятъра“, пееше тя с дълбок, гърлен глас, подправен с меките руски съгласни. Ръцете й върху големия волан бяха мръсни и окичени с пръстени, ноктите й с олющен червен лак.

Пикапът внезапно се изпълни с пеперуди — Лястовичи опашки, Монарси, Еленови очи, Зелеви бялки — пърхащите крилца на прекалено многобройните ми чувства, прекалено многобройните ми спомени. Не знаех как Рена вижда пътя през пулсиращата паяжина на крилете им.

По-малко от година, казах си. Осемнайсет и край. Ще завърша, ще си намеря работа и животът ще си бъде мой. Това щеше да бъде просто поредното място, където да отседна, без да плащам наем, докато съм в състояние да реша какво ще правя по-нататък. Колежът отпадаше — не беше нещо, което да се случи на мен, така че защо да се навивам. Със сигурност нямаше да допусна да се разочаровам отново. „Не позволявам на никого да ме докосва.“ Дяволски вярно.

Концентрирах се върху силуетите на кулите в центъра на града, които изникваха от мътилката, с върхове в облаците като полузапомнен сън. Завихме на север по шосе 5, следвайки релсовия път към центъра, Общинската болница, районът със складовете около пивоварната фабрика, където художниците живееха в ателиетата си — бях ходила там с майка ми на партита преди цял един живот, толкова отдавна, че сякаш споменът вече не беше мой — просто песен, която съм чула в някакъв отдавнашен сън.

При Стейдиъм Уей Рена зави — тук нямаше къщи, само пищна зеленина покрай магистралата и цимент. Известно време се движихме успоредно на шосе 5, после минахме под него и навлязохме в малък квартал като островче под надморската височина, а магистралата остана да се точи като стена вляво от нас. Вдясно, през зацапания от дъжда прозорец, се редуваха улица след улица — всяка с табела, на която пишеше „Няма изход към магистралата“. Пред очите ми се нижеха претрупани предни дворове, мокро пране, съхнещо по простори и върху оградите пред къщички в испански стил и миниатюрни бунгала с решетки по всички прозорци. Ръчно плетени кошнички за саксии бяха провесени по верандите, детски играчки се търкаляха по голите Морави и огромни олеандри. Жабарско градче!

Спряхме пред мрачна едноетажна къща в испански стил с цвят на какао, плътна хоросанова мазилка, тъмни прозорци и миниатюрна морава, оградена с мрежа. Съседите от едната страна имаха лодка, по-голяма от къщата им. От другата страна живееше водопроводчик. Точно тук ми беше мястото — мястото на момиче, което е обърнало гръб на единственото хубаво нещо в живота си.

— Няма по-хубаво място от дома — каза Рена Грушенка. Не схванах имаше ли ирония в думите й или не.

Не ми помогна да си пренеса багажа. Взех само най-важното — боите и заека на Дюрер с парите на Рон, скрити зад рамката, и я последвах по напуканата пътека към олющената веранда. Една бяла котка се стрелна вътре, когато Рена отвори вратата.

— Саша, лошо момче такова — каза тя. — Марш навън да чукаш котките!

Минаха няколко секунди, докато очите ми свикнат с тъмнината в малката къща. Първото ми впечатление беше, че има много мебели, струпани един върху друг като в магазин за евтино обзавеждане. Твърде много лампи, от които нито една не беше запалена. Пълно момиче с тъмна коса лежеше на зелен плюшен диван и гледаше телевизия. Тя избута бялата котка, която беше скочила в скута й. Погледна към мен, но явно не й направих впечатление, защото отново насочи вниманието си към телевизора.

— Ивон — каза Рена. — Тя има още неща. Иди да помогнеш.

— Ти иди — каза Ивон.

— Хей, чу ли какво ти казах? Мързелива крава такава.

— Виж ти, кой говори за мързел. — Но тя се надигна от мекия диван и аз видях, че е бременна. Тъмните й очи под изскубаните като полумесеци вежди срещнаха моите. — Кофти място си си избрала.

Рена изсумтя.

— И кое място не е кофти според теб? Ти ми кажи, пък ще отидем всичките.

Момичето й показа среден пръст, взе едно яке от старомодната закачалка за шапки и лениво вдигна качулката на главата си.

— Хайде.

Излязохме под дъжда, вече ръмеше, тя взе две торби, аз взех други две.

— Аз съм Астрид.

— Така ли, и к’во от това?

Занесохме ги в една стая надолу по коридора срещу кухнята. Две легла, и двете неоправени.

— Това е твоето — каза Ивон и стовари торбите ми върху него. — Не ми пипай нещата или ще те убия.

Обърна се и ме остави сама.

Такъв хаос не бях виждала. Дрехи по леглата, на бюрото, натрупани до стената, преливащи от отворения гардероб. Никога не бях виждала толкова много дрехи. Както и специализирани списания по фризьорство и фоторомани, целите нарязани. Над леглото си Ивон беше залепила снимки, откъснати от списания — момчета и момичета, хванати за ръце, яздещи без седла по плажа. На тоалетката един китайски хартиен кон с парадна сбруя — с копринени червени пискюли и украса от златист станиол, охраняваше яркожълто портативно радио и комплект гримове с двайсет цвята сенки за очи и снимка на млад телевизионен актьор в рамка от два долара.

Насъбрах нещата от леглото си — мокър пешкир, широк панталон с презрамки, розова тениска, мръсна чиния — и се опитах да преценя кое би й се сторило по-малко предизвикателно — да ги хвърля на пода или на другото легло. На пода, реших аз. Все пак беше оставила две празни чекмеджета в тоалетката и пет свободни закачалки в гардероба.

Наредих дрехите си на спретнати купчинки в чекмеджетата, окачих най-хубавите си неща, оправих леглото. За останалото нямаше място. „Не ми пипай нещата или ще те убия“, беше казала тя. Самата аз бях изричала същите думи. Сега си спомних стаята си у Клеър, как я видях за пръв път и се чудех, дали бих могла да я напълня някога. Беше ми дала прекалено много, не можех да го задържа. Заслужавах си го. Подредих нещата си в пазарските торби и ги пъхнах под металната рамка на старомодното легло, напъхах там всичките си роли. Всички личности, в които се бях превъплъщавала. Беше като гробище — там, долу. Закачих над леглото си рисунката, която ми беше подарил Пол Траут. „Не позволявам на никого да ме докосва.“ Чудех се къде ли е той сега, дали пак ще се видим някога. Дали някой някога ще го обикне и ще му покаже какво представлява красотата.

След като си разопаковах нещата, отидох в кухнята, където Рена седеше с друго момиче — косата му с тъмни корени беше боядисана в яркочервено. Пред всяка имаше отворена бутилка „Хайнекен“, двете си деляха мръсен стъклен пепелник. Мивката беше затрупана с немити съдове и остатъци от храна.

— Астрид, това е друго от момичетата. Ники. — Рена се обърна към момичето с червената коса.

То ме огледа по-внимателно от бременната. Кафявите му очи ме претеглиха до грам, потупаха ме, провериха шевовете на дрехите ми.

— Кой те удари?

Аз свих рамене.

— Едно момиче в Мак. Вече минава.

Ники се облегна назад в стола си, кльощавите й ръце бяха сплетени на тила.

— Сестрите не обичат белите момичета да се забъркват с техните мъже. — Килна глава назад, за да отпие от бирата си, но не сваляше очи от мен. — И подстрижката ти ли е от тях?

— Какво, ти да не си принцеса? — каза Рена. — Остави я на мира. — Тя стана и измъкна още една бира от очукания хладилник, покрит с лепенки на рок състави. Онова, което зърнах във вътрешността му, не изглеждаше обещаващо. Бира, картонени кутии от ресторанти за бързо хранене, малко месо. Рена вдигна бутилката. — Искаш ли една?

Взех я. Сега бях тук. Пихме бира, пушихме черни цигари. Чудех се, какво ли друго се прави на улица Рипъл.

Рена захвана да търси нещо из шкафовете, отваряше и затваряше очуканите им бежови врати. Нямаше нищо друго освен няколко прашни стари тенджери, чаши и чинии — всичките различни.

— Ти ли изяде чипса, дето купих?

— Ивон — каза Ники и отпи от бирата си.

— Яде за двама — каза Рена.

Ники и Рена заминаха нанякъде с пикапа. Ивон спеше на дивана, легнала на една страна и смучеше палеца си. Бялата котка се беше свила на топка до гърба й. Празно пликче от чипс се въргаляше на масата. Телевизорът продължаваше да работи, предаваха местните новини. Катастрофирал хеликоптер на шосе 10. Хора плачат, репортери ги интервюират на банкета до магистралата. Кръв и хаос.

Излязох на верандата. Дъждът беше спрял, земята миришеше на влага и зелено. Две момичета на моята възраст минаха с хлапетата си — едното на триколка, другото в розова бебешка количка. Зазяпаха се в мен, изскубаните вежди лишаваха лицата им от изражение. Една барутеносиня американска кола от шейсетте — нечия радост и гордост, цялата в лъскав хром и бяла тапицерия — изрева покрай нас — двигателят работеше с дълбок експлозивен звук и ние го гледахме как взима баира към върха на улица Рипъл.

Една пролука се отвори в облаците на запад и златна светлина окъпа далечните хълмове. Тук долу улицата вече бе потънала в мрак, явно се стъмваше рано — височините от другата страна на магистралата препречваха светлината, но високият край на улицата и хълмовете още се къпеха в слънчеви лъчи, които позлатяваха куполите на Обсерваторията, кацнала като катедрала на билото на планината.

Тръгнах към светлината — покрай работилници и малки къщи с обяви, че гледат деца срещу заплащане, двуетажни сгради с дървени стълби, с бананови палми и царевица в дворовете, пекарната на Доли Мадисън. После — магазин за електроника, автокино „Кадилак Джак“ с един фургон „Конестога“ на оградения с мрежа паркинг; автоработилница на ъгъла, където Флечър драйв пресичаше реката.

От моста се откриваше гледка към реката — стоплена от последната светлина, процеждаща се през плътните сиви облаци, като дар от небето. Реката минаваше под шосето на път към Лонг Бийч. Облегнах ръце на влажния циментов парапет и погледнах на север към хълмовете и парка. Водата се носеше между циментовите укрепващи диги, дъното беше покрито с десетилетни наноси тиня, камъни и отскубнати дървета. Връщаше се към дивото си състояние въпреки масивните укрепления по бреговете — една потайна река. Висока бяла птица ловеше риба сред големите камъни, застанала на един крак като в японска дърворезба. Петдесет изгледа от Лосанджелиската река.

 

 

На следващия ден Рена ни събуди преди зазоряване, заличавайки сънищата ми с дима на черната си цигара. Сънувах, че се давя, бях на потъващ кораб в Северния атлантически океан, така че нямах нищо против да ме събудят. Стаята още беше тъмна и дяволски студена.

— Ставайте, пролетарии от вси страни — каза Рена, разритвайки сънищата ни с дима на цигарата си. — Няма какво друго да загубите, освен карта „Виза“, меню от „Макдоналдс“ и котешка храна.

Тя запали лампата.

Ивон изпъшка от другото легло, напипа една обувка и я запрати без особен ентусиазъм по Рена.

— Проклет четвъртък.

Облякохме се с гръб една към друга. Тежките гърди и пищните бедра на Ивон стряскаха със своята красота. Откривах Матис и Реноар във формите й. Бяхме на една възраст, но в сравнение с нейното, моето тяло беше като на дете.

— Ше взема да я наклепам тая кучка пред Имиграционното, та да й изритат задника обратно в Русия.

Тя разрови купчините дрехи, измъкна едно поло, подуши го и го захвърли. Повлякох се по коридора да си измия лицето и зъбите. Когато излязох, тя вече беше в кухнята и наливаше кафе в един очукан термос.

В студения мрак облаци бяла пара изскачаха от ауспуха на пикапа, призрачен с белия си цвят, който не покриваше изцяло старата сива боя отдолу. В големия капитански стол Рена Грушенка пушеше черна руска цигара „Собрание“ със златен кант и сърбаше кафе от евтина нащърбена чаша. Ролинг Стоунс се въртяха на касетофона. Ботушите й с високи токчета отмерваха такта по таблото.

Двете с Ивон се качихме отзад и затворихме вратата. Беше тъмно и миришеше на мухлясали килими. Сгушихме се на окъсаната двойна седалка в дъното. Ники се качи отпред и Рена затвори с трясък вратата. Ролинг Стоунс продължаваха да се надвикват. Ники запали една „Марлборо“, закашля се и изплю храчката през прозореца.

— Спрях цигарите заради бебето, обаче к’во от т’ва — каза Ивон.

Рена улучи първата скорост и ние се стрелнахме в тишината на улица Рипъл. Оранжевите улични лампи осветяваха тихия квартал, въздухът ухаеше на карамел и ванилия от нощната смяна на пекарната на Доли Мадисън. Чувах как камионите изкачват баира към товарните железопътни платформи, докато ние се катерехме към магистралата. Откъм колоната камиони прозвуча клаксон и Рена бухна с ръка рошавата си черна коса. Дори в пет сутринта ризата й беше разкопчана, а гърдите й — жестоко притиснати нагоре от специалните сутиени „Фредерикс“.

Пееше с красивия си алт заедно с касетофона за това как някои момичета ти дават диаманти, а други — кадилаци. Интерпретацията й на Джагър беше впечатляваща.

Завихме наляво по Флечър край автоработилницата, пикапът ни дрънчеше като наниз консервни кутии във влажната тъмнина. Минахме под шосе 5 и пресякохме Ривърсайд Драйв, ухаещ на хамбургери от „Рикс“. Рена зави наляво при кафенето на Астро, чийто паркинг беше наполовина зает от полицейски коли. Три пъти се изплю през прозореца, докато минавахме покрай тях.

После започнахме да се изкачваме, навлизайки в квартал с тесни улички и къщи, наблъскани една до друга по стръмните възвишения — близнаци с хоросанова мазилка, неописуеми кутийки и тук-там нещо в стар испански стил. Стълби нагоре, гаражи надолу. Коленичих между капитанските седалки, за да мога да наблюдавам гледката. Оттук се виждаше цялата долина — автомобилни фарове по 5-о и 2-ро, спящите хълмове на Гласъл Парк и Елижън Хайтс, обсипани със светлинки. Празни терени, обрасли с див копър — висок като папрат, ухаещ на женско биле в росната тъмнина. Миризмата се смеси с вонята на мухъл от пикапа, с дима на цигарите и със силния дъх на изветрял алкохол. Рена изхвърли цигарата си през прозореца.

Ивон запали лампичката и разгърна едно тийнейджърско списание, цялото в засъхнали петна от вода. Русото момиче на корицата се усмихваше храбро, макар очевидно да бе ужасено от ситуацията, в която се бе оказало. Погледнах през рамото на Ивон. Винаги се бях чудила откъде намират тези щастливи, пощадени от младежки пъпки тийнейджъри. Ивон задържа вниманието си на една снимка на момче и момиче, които яздеха без седло върху широкия гръб на някакъв кон по плажа.

— Някога яздила ли си кон?

— Не. Веднъж ходих на надбягвания. — И това се бе превърнало в началото на края. Гордостта на Медея, едно към пет. Ръката му на кръста й. — А ти?

— Била съм на ездата с понита в Грифит Парк — каза Ивон.

— Ей там — посочи Рена.

Край кофата за боклук пред една сива къща бяха струпани черни полиетиленови чували. Рена спря, Ники изскочи и преряза връзката на един от тях с джобното си ножче.

— Дрехи.

Двете с Ивон ми подадоха чувалите през задната врата. Бяха по-тежки, отколкото очаквах, на дъното сигурно имаше някакви домакински уреди. Ивон ги вдигаше с лекота, беше силна като мъж. Ники ги мяташе на гръб с обиграно движение.

— Толкова съм уморена — каза Ивон, когато потеглихме отново. — Мразя го тоя мой живот.

Напълни чашата кафе, изпи я на един дъх, напълни я отново и ми я подаде. Беше нес, горещо и прекалено силно.

Зад волана Рена дръпна от цигарата си. Държеше я като молив.

— Казах ти да го махнеш. За какво ти е бебе? Крава.

Рена Грушенка. Рок музика и американски жаргон — и двете с двайсетгодишна давност. Не отделяше черните си сврачи очи от тротоара и изрядно подредените по него кофи за боклук и кошчета за рециклиране. Можеше да вижда в тъмното с тези очи. Днес си бе сложила колие от сребърни милагри — ръце, длани и крака. Предназначени бяха да се закачат за кадифените поли на Дева Мария като един вид молитва, но за Рена бяха само заложени телесни части.

— Хей, ряпаджии! — извика тя през прозореца, когато минахме покрай един стар кадилак. Двама мексиканци, мъж и жена, изпразваха нечий приготвен за рециклиране боклук. Багажникът и задната седалка бяха затрупани от чували с консервни кутии и бутилки. — „Доброе утро, кулаки.“ — Изсмя се с широко отворена уста, златните й мостове проблеснаха.

Изгледаха ни безучастно, докато минавахме с дрънчене покрай тях.

Рена припяваше на Мик с тежкия си акцент, тактувайки по синия волан с пръстена си, и клатеше нагоре-надолу глава като някое пиле. „Разбит“. Имаше дълбок глас и пееше вярно.

Ники се прозина и се разкърши на другото капитанско място.

— Някой път трябва да ме закараш до работата да си прибера камиона. Вернер ме води у тях снощи.

Тя се ухили и кривите й зъби лъснаха.

Рена отпи от нащърбената си чаша.

— Как му е вурстът?

— Четири пъти — каза Ники. — Едва ходя.

Вернер, за когото се предполагаше, че е немски рок импресарио, ходеше в „Баварските градини“, където Ники работеше три вечери в седмицата, макар да не беше навършила двайсет и една. Имаше фалшива лична карта, осигурена от един от приятелите на Рена.

— Що не донесеш малко вурст. Трябва да ни запознаеш.

— Как ли пък не — каза Ники. — Стига му веднъж да погледне кучки като вас и ще се метне на първия самолет за Франкфурт.

— Просто те е страх, че ще разбере, че си мъж — каза Ивон.

Говориха си в същия дух през цялото време, без паузи, като вълни. Облегнах ръце на ръждясалата синя конзола между предните седалки. Пред мен се разкриваше колаж от боклуци: празни черни пакети „Собрание“, малка четка, цялата в черни косми, ключодържател със синьо гумено портмоненце за монети — от тези, дето се отварят, като ги стиснеш отстрани. Заиграх се с него в такт с касетофона. „Разбит“…

Изгревът дойде като бледа следа от гумичка на източния хоризонт, сиво-белите облаци приличаха на размити пастели, небето изглеждаше като размазано. Постепенно създадените от човека детайли от пейзажа се отдръпнаха — железопътните депа, магистралата, къщите и шосетата — докато не останаха единствено сините хълмове под меката утринна светлина, червена по хребетите. Идеален фон за уестърн. Не ми беше трудно да си представя огромните ръце на кактуса сагуаро, бързия бяг на койота и лисицата. Големият басейн, Долината на пушека. Затаих дъх. Пожелах си винаги да е така — без хора, без големия град, само изгряващото слънце и сините хълмове.

Но слънцето се показа над хребета и върна към реалността шосета 5 и 2 — сутрешният трафик на път за центъра, шофьори на камиони, отправили се към Бейкърсфийлд с мисълта за палачинки, и ние в пикапа в деня за боклуци.

Продължихме да пресяваме градския плавей, спасявайки решетка за поставяне на винени бутилки и два счупени стола с плетени дъна от бамбук. Прибрахме едно алуминиево приспособление за инвалиди, кутия с мухлясали книги и цяло кошче за рециклиране, натъпкано с празни кутийки от „Ролинг Рок“, които придадоха нова свежест на миризмата на мухъл в купето. Скатах си една книга за будизма и една друга, която се казваше „Моята Антония“.

Харесваха ми тези криволичещи улички, обсипаните с цъфтящи храсти хълмове, безкрайните стълби. Минахме покрай къщата, където е живяла Анаис Нин, а аз нямаше на кого да я покажа. Майка ми обичаше да пътува с колата покрай къщите в Лос Анджелис, където са живели известни писатели — Хенри Милър, Томас Ман, Ъшърууд, Хъксли. Точно този изглед към езерото си го спомнях добре, както и китайската пощенска кутия. Имахме всичките й книги. Харесвах заглавията им: „Стълби към огъня“, „Домът на кръвосмешението“, както и лицето й върху кориците: изкуствените мигли, косата й като от книжка с приказки, цялата на масури и къдрици. Имаше една нейна снимка, на която главата й е в клетка за птици. Но на кой ли му пукаше сега.

Спряхме да хапнем кифлички, разпръсквайки конференцията на паркинговите гълъби, които се издигнаха над нас като огромен пърхащ облак в по-светло и по-тъмно сиво, понасяйки на крилете си тежкото утринно слънце, което вече бе изсмукало свежестта от въздуха. Момичето зад тезгяха разтърка сънените си очи, когато Рена, Ники и аз влязохме в закусвалнята. Рена се наведе над стъклената витрина в черешовочервените си панталони, демонстративно излагайки на показ бюста и задника си пред бездомниците и пациентите от близката психиатрична клиника, жестоко размахвайки пред очите им онова, което не можеха да имат. В този миг не можех да не си спомня за Клеър и просяка, който душеше косата й. Поръчахме си кифлички с мармаладов пълнеж, сметана и шоколадова глазура. Рена накара момичето да напълни повторно чашата й с кафе.

Някакъв мъж седна край вратата отвън, носеше табла с калинки в полиетиленов плик.

— Калинки — пропя той. — Калииинки.

Беше дребен жилав човечец на неопределена възраст със загрубяло лице; черната му брада и събраната в конска опашка коса бяха прошарени със сиво. За разлика от повечето улични хора, не изглеждаше пиян или побъркан.

Рена и Ники не му обърнаха внимание, но аз се спрях да погледам червените буболечки, които лазеха в плика. Какво лошо има в това да бъдеш учтив? Пък и досега не бях виждала някой да си изкарва хляба, като продава калинки.

— Ядат листните въшки в градината ви — каза той.

— Ние нямаме градина — казах аз.

Той се усмихна. Зъбите му бяха сиви, но изглеждаха здрави.

— Нищо. Вземи си. Носят късмет.

Дадох му един долар и той ми подаде плика с калинките. Това ми напомни за пръстенчетата и тролчетата, които ти се падат срещу двайсет и пет цента на игралните автомати.

В пикапа, без да бързаме, се заехме с кифличките и кафето. Пудра захар се сипеше по дрехите ни. Най-лошото на улица Рипъл беше храната. Всяка вечер ядяхме неща, които купувахме от закусвалните. У Рена никой не готвеше. Тя дори нямаше и готварска книга. Очуканите й тенджери от кошчетата за рециклиране бяха покрити с дебел слой прах. Четири жени в една къща и никоя не знаеше как да свърши нещо, никоя не искаше да знае. Просто се обаждахме в „Тайни Тай“ и поръчвахме. За хора, които събират празни бутилки от бира, бяхме твърде небрежни с парите си.

Докато карахме към другата страна на езерото, аз въртях плика надолу-нагоре и гледах как калинките трескаво тичат в старанието си крачетата им да сочат към земята. Бяха по-жизнени, отколкото би могло да се очаква. Уловени тази сутрин. Представях си как търпеливите сини очи на човека с калинките претърсват росния див копър за червените буболечки.

„Пусни я“, беше казала Клеър. „Виж колко живот има в нея.“

Но те носят късмет, така каза човекът с калинките.

От мястото си между капитанските седалки виждах голямото езеро в гнездото му сред хълмовете и отразеното в него безоблачно небе. Напомняше ми за едно място в Швейцария, където майка ми ме беше завела веднъж. Планината, която се спускаше досами езерото, градчето по склоновете й. Имаше камелии и палмови дръвчета, и високи тесни капаци на прозорците, и докато обядвахме започна да вали сняг. Сняг върху розовите камелии!

Сега бяхме откъм хубавата страна на езерото. Взирахме се с копнеж в големите къщи — в испански стил, в стил Кейп Код и Ню Орлианс — в утро, натежало от сладкото ухание на големите рожкове. И си представяхме какво би било да си толкова истински.

— Пу за мене — каза Ивон, сочейки една къща в стил Тюдор, с настлана с декоративни тухли алея към гаража. Ники си хареса една с модерна архитектура, цялата в стъкло, виждаха се лампите в стил петдесетте по таваните.

— Не ща никакви боклуци в къщата си — каза тя. — Искам я гола. Хром и черна кожа.

Докато обръщахме нагоре по хълма, минахме покрай една къща, където някой се упражняваше на пиано преди работа. Беше в испански стил — бяла, с покрив, настлан с плочи, а в миниатюрния преден двор зад оградата от ковано желязо се мъдреше истински дъб. Излъчваше такава сигурност — място, което би кътало красотата, като басейн с проблясваща пъстърва.

Рена забеляза, че се обръщам след къщата.

— Мислиш, че те си нямат проблеми? — каза тя. — Всички си имат проблеми. Ти си имаш мен, те си имат застраховка, вноски по къщата и така нататък — Тя се усмихна, откривайки разстоянието между горните си зъби. — Ние сме свободните птички. Те искат да са като нас.

Спряхме пред една къща, кацнала високо на склона. Бяха оставили разни неща на бордюра. Аз скочих от колата, нарамих проходилката, високото столче със сини, лекьосани от храна подложки, кошарката и кончето на пружини. Очите на Ивон потъмняха, като видя какво й подавам. Свежият цвят на лицето й избледня до бежово, устните й побеляха от стискане. Грабна столчето и демонстративно го метна в купето.

Когато отново потеглихме, тя се сви на седалката, взе си списанието и заразгръща страниците с треперещи ръце. Затвори го и се втренчи в момичето на корицата — момиче, което никога не е било бременно, никога не е имало социален служител и досие. Ивон погали корицата, набръчкана от засъхнали вадички. За мен бе очевидно, че иска да знае онова, което знаеше момичето, да чувства, каквото чувства то, да бъде също толкова красива, желана, уверена. Като хората, които докосват статуя на светец.

— Мислиш ли, че ще ми отива, ако се изруся? — Ивон вдигна за сравнение списанието до лицето си.

— Нищо хубаво не съм видяла от русата си коса — казах аз и завъртях калинките, за да ги накарам да тичат.

Видях лицето на Клеър на брега на Маккензи, как ме умолява да пусна рибата. Поне това можех да направя. Пък и без друго трябваше да разчитам на собствения си късмет. Наведох се иззад Ники и отворих пликчето на вятъра.

 

 

Беше осем без десет, когато спряхме пред гимназията „Маршал“. Седмото ми училище за пет години. Фасадата на главната сграда бе облицована с декоративни тухли, но и от двете й страни бяха долепени пристройки. Ивон сведе глава над списанието, не искаше да я виждат. Тази зима я бяха изключили.

— Хей — извика ми Рена, докато слизах от пикапа. Наведе се през Ники, държеше в ръка няколко сгънати банкноти. — Парите карат света да се върти.

Взех парите и си помислих за Амелия, докато ги пъхах в джоба си.

— Благодаря.

Ники презрително се ухили към хлапетата, които, седнали на зида, довършваха сутрешната си цигара преди училище.

— Училището е кофти работа. Защо не го зарежеш? На Рена не й пука.

Аз свих рамене.

— Остава ми само един срок — казах. Но истината беше, че се страхувах да лиша живота си от каквото и да било.