Джанет Фич
Белият олеандър (22)

22.

В известен смисъл детският център „Макларън“ беше облекчение. Най-лошото се беше случило. Неизвестността беше свършила.

Лежах на тясното си ниско легло. С изключение на двата комплекта дрехи в чекмеджетата от пресован картон под матрака, всичките ми останали вещи бяха в склада. Кожата ми гореше. Бяха ме третирали против въшки и още вонях на катранен сапун. Всички спяха, освен момичетата в коридора — момичета, които трябваше да бъдат наблюдавани: тези със склонност към самоубийство, епилептичните и неконтролируемите. Най-после настъпи тишина.

Сега не ми беше трудно да си представя майка ми на затворническата й койка във Фронтера. Май нямаше голяма разлика между двете заведения. Същите панелни стени, линолеума на пода, сенките на боровете на фона на лампите отвън и спящите силуети на съквартирантките ми под тънките им термични одеяла. Беше много горещо, но не отворих прозореца. Клеър беше мъртва. На кого му пука, че е горещо.

Пригладих с длан стърчащите краища на късата си коса. Добре, че я бях отрязала. Група момичета на два пъти ми налетя — веднъж на голямото игрище и веднъж на връщане от физкултурния салон, защото нечие гадже ме смятало за хубава. Не исках да бъда хубава. Лежах и опипвах следите от ударите им, разцъфнали върху бузата ми във всички оттенъци — от пурпурно до зелено, и гледах как зад пердето сенките на боровете танцуват с порива на вятъра — като японски марионетки зад осветен екран под звуците на гамелан.

Вчера сутринта получих известие от Рон. Щял да носи урната с праха й в Кънектикът и предложи да плати билета ми, ако искам да отида с него. Не исках да го гледам как предава Клеър обратно на семейството й — още хора, които не са я познавали. Нямаше да понеса да се мотая край тях като някаква непозната, докато възхваляват покойната. „Тя ме целуна по устните“, щях да им кажа.

— Ти въобще не я познаваше — казах на Рон. Тя не искаше да я кремират, искаше да я заровят с перлите й в устата, с бижу върху всяко око. Рон никога не бе знаел какво иска тя, винаги си мислеше, че той знае най-добре. „Ти трябваше да я наглеждаш.“ Знаел е, че е склонна към самоубийство, когато ме взеха. Тази бе и причината да ме наемат. Трябваше да бъда надзирателката на потенциалната самоубийца. Не любимото дете, както се оказа.

Сенките на боровете танцуваха по одеялото ми, по стената зад мен. И при хората беше така. Не можехме да се видим един друг, виждахме само сенките, движени от неведоми ветрове. Какво значение имаше, дали съм тук или някъде другаде. Не успях да я задържа сред живите.

Някакво момиче простена откъм коридора. Една от съквартирантките ми се обърна и промърмори нещо в съня си. Всичките тези лоши сънища! Точно тук ми беше мястото. Веднъж и аз да не се чувствам като паднала от небето. Дори докато живеех с майка си, винаги ходех на пръсти в очакване нещо да се случи, тя да не се прибере у дома, да ни сполети някаква беда. Рон въобще не трябваше да ми поверява Клеър. Трябваше да си вземат някое мъничко дете, заради което тя да остане сред живите. Клеър трябваше да осъзнае, че нося лош късмет, а не да си мисли, че може да разчита на мен. Приличах на майка си повече, отколкото някога съм си мислила. Но тази мисъл вече не ме плашеше.

 

 

На следващия ден в кабинета по изкуство се запознах с едно момче — Пол Траут. Имаше тънка коса и лоша кожа, а ръцете му се движеха някак независимо от него. Беше като мен — не можеше да седи, без да рисува нещо. Когато минах покрай него на път към мивката, надникнах през рамото му. Рисунките му с черен туш приличаха на нещо, което можеше да се види в комиксите. Жени в черни кожени дрехи и на високи токчета, които размахват пушки с размерите на противопожарни маркучи. Мъже с издути чатали и ножове. Странни, подобни на графики схематични изображения на Космоса с разполовени от вълнообразна линия кръгове от китайската философия, чиито две половини — ин и ян — символизираха женското и мъжкото начало, с дракони и автомобили от петдесетте.

Гледаше към мен през цялото време. Чувствах погледа му, докато рисувах. Но напрегнатото взиране на Пол Траут не ме притесняваше. Не беше като момчетата в класната стая, с техните погледи като на хрътки — влажни, опипващи, враждебни. Гледаше ме с очите на художник, който търси детайлите и приема истината без предубеждения. Поглед, който не се извръщаше, когато на свой ред го срещнех, а се стряскаше от факта, че е срещнал отговор.

Когато минаваше зад мен на път към кошчето, наблюдаваше как рисувам. Не се опитвах да прикрия рисунката си. Нека гледа. Беше Клеър на леглото в бледоморавия й пуловер, тъмната фигура на Рон, застанала на прага и всичко това — окъпано в червените светлини на линейката. С много диагонали. Трудно беше да се рисува добре — четките бяха пластмасови, боите бързо изсъхваха. Смесвах цветовете в една малка чинийка.

— Това наистина е добро — каза той.

Нямаше нужда да ми казва, че е добро. Бях правила изкуство през целия си живот — преди да мога да говоря и след това, когато можех, но предпочитах да не го правя.

— Тук никой не може да рисува — каза той. — Мразя джунглите.

Имаше предвид коридорите. Всички коридори в Мак бяха изрисувани със стенописи на джунгли: слонове и палми, акри зеленина, африкански села с конусовидни сламени колиби. Интерпретацията беше наивна — Русо без капка от заплахата или мистерията, но не беше дело на децата. Не ни беше позволено да рисуваме по стените на коридорите. Вместо това бяха наели някакъв илюстратор на детски книжки или дизайнер на тапети. Сигурно са решили, че нашето изкуство би било прекалено грозно, прекалено разстройващо. Не знаеха, че повечето от децата биха направили точно каквото беше направил и художникът. Мирни царства, в които нищо лошо не се случва. Реещи се във въздуха орли, игриви лъвове, африкански нимфи, носещи вода, цветя без намек за сексуалност.

— Тук съм за четвърти път — каза Пол Траут.

Ето защо не го бях виждала на друго място, освен в кабинета по изкуство. Ако се връщаш по собствено желание, губиш привилегиите. Аз обаче разбирах защо се връщат. Не беше лошо тук, в Мак. Ако не беше насилието, ако не бяха другите деца, имаше хора, които биха го превърнали в нещо съвсем близко до рая. Но не е възможно да събереш толкова много увредени хора на едно място, без то да заприлича на затвор или на психиатрично отделение. Можеха да рисуват по коридорите колкото си искат, но кошмарът си беше истински, независимо от рисунките. Независимо колко зелена беше моравата, или колко ярки стенописите по коридорите, или колко хубави рисунките по четириметровата ограда, независимо колко мили бяха от персонала и социалните служители, колко барбекюта със знаменитости уреждаха и колко плувни басейна изграждаха — това все пак беше последното убежище на деца, увредени по толкова много начини, че беше истинско чудо, дето все още можехме да седнем за вечеря, да се смеем пред телевизора и да заспиваме.

Пол Траут не беше единственият завърнал се. Имаше много като него. Тук, вътре беше по-безопасно, имаше си правила и хранеха редовно, имаше професионалисти, които да помогнат. Мак беше дъното, от което не можеш да паднеш по-надолу. Предполагам, че рецидивистите, които непрекъснато се връщат в затвора, се чувстват по същия начин.

— Отрязала си си косата — каза той. — Защо го направи? Беше хубава.

— Привличаше вниманието — казах аз.

— Мислех, че на момичетата това им харесва.

Усмихнах се и почувствах горчивия привкус в устата си. Това момче може и да е научило много за жестокостта и загубата, но нищо не знаеше за красотата. А и откъде да знае? Беше свикнал с тази своя кожа, с хората, които извръщаха глави, без да забелязват огъня в ясните му кафяви очи. За мен беше ясно, че в неговите представи красотата и вниманието се равняват на любов.

— Понякога те наранява повече, отколкото ти помага — казах аз.

— Ти всякак си красива — каза той и тръгна към рисунките си. — Едва ли можеш да промениш това.

Рисувах тъмната коса на Клеър — пласт синьо, после кафяво, смесващи се в отсенките, улавяйки червеното.

— Красотата не означава нищо. Важна е само за другите хора.

— Казваш го, сякаш е без значение.

— Така си е.

Какво е красотата, освен ако не възнамеряваш да я използваш — като чук или като ключ? Просто нещо, което другите да употребяват: да му се възхищават, да завиждат за него или да презират. Нещо, на което да закачиш мечтите си като на пирон за картина върху гола стена. И толкова много момичета, които казват: „Използвай ме“, „Мечтай за мен“.

— Ти не знаеш какво е да си грозен. — Момчето гледаше надолу към ръката си, която запълваше фона в една научнофантастична сцена. — Жените се отнасят към теб като към болест, от която може да се заразят. И ако в момент на слабост ти позволят да ги докоснеш, после те карат да си платиш за това. — Замълча, после отвори уста да каже още нещо, но отново я затвори, без да изрече и дума. Беше казал твърде много. Устните му се извиха надолу. — Момиче като теб не би ми позволило да го докосна, нали?

Откъде му е хрумнало, че е грозен? Лошата кожа можеше да се случи на всекиго.

— На никого не позволявам да ме докосва — казах накрая аз.

Добавих шишенцето с бутабарбитол содиум на килимчето до леглото й, малките таблетки — разсипани наоколо. Ярко розово на фона на тъмното килимче.

— Защо не?

Защо ли? Защото ми беше писнало от мъжете. Облегнати на касите на вратите, застанали прекалено близо, дъхът им мирише на бира или на петнайсетгодишно уиски. Мъже, които не влизат с теб в спешното отделение, мъже, които те оставят сама на Бъдни вечер. Мъже, които тряскат портите, които те карат да ги заобичаш, а после си променят решението. Гори от момчета; опърпаните им храсталаци — пълни с очи, които те следят, мачкат гърдите ти, размахват ти парите си, очи, които вече са те свалили на земята и вземат онова, което чувстват свое по право.

Защото виждах една жена в червен халат за баня, която пълзи по улицата. Друга жена на един покрив, изправила се срещу вятъра, няма и странна. Жени с хапчета, с ножове; жени, които си боядисват косата. Жени, които мажат дръжките на вратите с любовна отрова, които приготвят прекалено обилни вечери, които стрелят в детска стая почти от упор. Беше пиеса, която знаех как свършва и не исках да се явя на прослушване за нито една от ролите. Не беше игра, нито обикновено забавление. Беше Руска рулетка с три куршума.

Нарисувах огледало на стената срещу гардероба на Клеър — в действителност там нямаше огледало, и в червеникавия мрак — собствения си втренчен образ: с дълга светла коса, в алената кадифена коледна рокля, която така и не успях да облека. Онова мое аз, което умря заедно с нея. Нарисувах алена панделка около врата си. Така главата ми изглеждаше отсечена.

— Обратна ли си? — попита ме Пол Траут.

Вдигнах рамене. Може би така щеше да е по-добре. Спомних си как се чувствах, когато танцувах с Оливия и как Клеър ме целуна по устните. Не знаех. Хората просто искаха да бъдат обичани. Тук възникваше проблемът с думите — стол, око, камък — бяха ясни и конкретни, но заговореше ли се за чувства, думите ставаха дървени, бяха това, а не онова, не успяваха да изразят всички значения. Винаги изпускаха нещо в дефинициите си. Помислих си за любовниците на майка ми — Джереми и Хесус и Марк — тънки в кръста млади мъже с ясни очи и гласове като хлъзгав сатен по разголена гръд. Спомних си колко красива беше Клеър, въртяща се с балетни стъпки из дневната си и колко много я обичах. Вдигнах очи към него.

— Има ли значение?

— А за теб нищо ли няма значение?

— Оцеляването има значение — казах аз, но сега дори и това ми звучеше фалшиво. — Поне така предполагам.

— Не е много.

Нарисувах една пеперуда в стаята на Клеър. Лястовича опашка. И още една. Зелева бялка.

— По-далеч от това не съм стигнала.

 

 

Разхождахме се по голямото игрище, след като той си върна привилегиите. Момичетата казваха, че ми е гадже, но и това беше просто още една дума, която не изразяваше цялата истина. Пол Траут беше единственият човек тук, с когото можех да разговарям. Искаше да се виждаме, когато напусна, помоли ме за адрес, телефон или някое място, където да ме намери, но аз не знаех къде ще бъда, а на майка си изобщо не можех да разчитам. Пък и вече бях решила да не й давам новия си адрес — не исках да имам нищо общо с нея. Той ми даде името на едно магазинче за комикси в Холивуд и каза, че ще проверява дали съм го търсила, независимо къде е самият той.

— Само пиши върху писмата: „До поискване — за Пол Траут“.

Стана ми мъчно, когато замина за новото си място — някакъв дом в Понома. След Дейви той беше първият човек на моя възраст, с когото наистина ми беше забавно, и първият, който имаше някаква далечна представа какво съм преживяла. Тъкмо бяхме започнали да се опознаваме и той замина. Трябваше да свикна с това. Рано или късно всички те напускат. Подари ми една от рисунките си, която да ми напомня за него. Беше ме нарисувал като Супергероиня — с впита бяла тениска и разръфани шорти, а тялото ми явно е било обект на задълбочено наблюдение и обмисляне. Току-що бях сразила един архизлодей и марковият ми ботуш с високо токче беше стъпил върху голите му гърди, а в ръката ми димеше огромна пушка. Бях го простреляла право в сърцето. Над главата ми беше изписано: „Не позволявам на никого да ме докосва.“

 

 

Няколко дни след заминаването на Пол седях край една оранжева пластмасова маса пред бунгалото на момчетата младша възраст и чаках да започне интервюто ми. Прокарах ръка по късата си коса, зимното слънце топлеше главата ми. Семействата не трябваше да се чувстват като на пазар, по-скоро трябваше да изглежда като среща „за опознаване“, но си беше прослушване и всички го знаеха. Не се притеснявах. Не исках да ми намират ново място. Предпочитах да остана тук, докато навърша осемнайсет. Пол беше прав, имаше далеч по-лоши места от Мак. Не исках повече да се обвързвам с други хора. Но на никого не беше позволено да остане просто така.

На една маса под високите борове течеше друго интервю — за по две деца: братя, сестри и така нататък. Тези бяха от най-мъчителните. Сладкото малко братче седи в скута на жената, по-големият брат, отминал „сладката“ възраст и навлязъл в пубертета, стои намусен от дясната страна с ръце в джобовете. Те искат само малкото. Големият брат се опитва да ги убеди, че е страшно отговорен човек, че ще се грижи за малкия, ще хвърля боклука, ще коси моравата. Гледката определено не ми понасяше.

Първото ми интервю беше във вторник. Бил и Ан Грийнуей от Дауни. От години приемат деца в дома си. Току-що изпратили едно при истинските му родители. Момчето било при тях три години. Докато казваше това, Бил изтри уста с опакото на ръката си, а Ан преглътна сълзите си. Съсредоточено разглеждах маратонките си — бели, със сини ивици отстрани, дупките за връзките — прекалено големи. Точка в моя полза — скоро нямаше да се връщам при майка си.

Не казах много. Дори не исках да ги погледна. Току-виж ми харесали. Вече ми харесваха. Добротата им произвеждаше у мен тихи, всмукващи шумове като вода в тръбата на ваната. Щеше да е лесно да ги оставя да ме заведат у дома си. Можех да си представя къщата им — светла и удобна, на улица с хубави, макар и не богаташки къщи, може би на два етажа. Снимки на деца по масите, стара люлка в задния двор. Слънчевата гимназия, дори църквата им звучеше приканващо — там никой не получава пристъпи на фанатизъм, нито се притеснява твърде много за греха и проклятието. На бас, че се обръщат към свещеника си на малко име.

Можех да тръгна с Ан и Бил Грийнуей от Дауни. Но с тях можеше да забравя някои неща. Пеперудите можеше да отлетят. Хербаризирани цветя и сутрешната порция Бах, тъмна коса върху възглавницата, перли. Аида и Ленард Коен, госпожа Кромак и пикници в дневната, пастет и хайвер. В Дауни нямаше да има значение, че познавам работите на Кандински, че знам за Ипре и френските наименования на балетните стъпки. Можеше да забравя черните конци в кожата, трошащия костите 38-калибров куршум, миризмата на новопостроените къщи и как изглеждаше майка ми, когато й сложиха белезниците, странната нежност, с която едрото ченге сложи ръка на главата й, така че да не се удари в горната рамка на вратата на влизане в полицейската кола. С Ан и Бил Грийнуей от Дауни всичко това щеше да се размие, да избледнее. Амстердам и хотелът на Едуардо, чаят в Бевърли Уилшайър и начинът, по който Клеър стоеше, треперейки, докато онзи бездомник душеше косата й. Никога вече нямаше да погледна бездомните деца във входовете на Холивуд и да видя собственото си лице в техните.

— Ще ти хареса при нас, Астрид — каза Ан, чистата й бяла ръка лежеше на рамото ми.

Миришеше на крем за ръце „Йергенс“ — бледа розова сладост, не „Л’ер дьо тамп“ или „Ма Гриф“, или тайнствените виолетки на майка ми, ухание, което отлиташе, едва докоснало обонянието ти. „Кое ти харесва повече, пелин или мащерка?“ Всичко това беше сън, не можеш да се задържиш, да зависиш от птици върху матирано стъкло и Дебюси.

Гледах Бил и Ан, доброжелателните им лица, здравите им обувки. Те нямаше да задават трудни въпроси. Ниско подстриганата посивяваща руса коса на Бил, очилата му със сребърни рамки, фризираната коса на Ан. Това беше постижимо, солидно и непретенциозно — и вечно като дъбов паркет. Би трябвало да го сграбча. Вместо това аз се отдръпнах от ръката й.

Не че не им вярвах. Вярвах на всичко, което казаха — те бяха спасение, разрешение на моята най-дълбока и основна потребност. Но аз си спомних една сутрин преди години в малка църква в Тихуана — флуоресцентни лампи, очукани сгъваеми столове и Стар, хипнотизирана като змия на факир, докато преподобният Томас обяснява за проклятието. Прокълнатите могат да бъдат спасени по всяко време, казваше той. Но те не искат да се откажат от греховете си. Макар страданието им да е безкрайно, те не искат да се откажат от тях, дори заради спасението и съвършената божествена любов.

По онова време не го разбирах. Ако грешниците са толкова нещастни, защо предпочитат да тънат в страданието си? Но сега знаех защо. Коя бях аз без раните си? Белезите ми бяха моя физиономия, миналото ми беше моят живот. Не че не знаех до какво водят всичките тези спомени, целият този глад за красота, удивителна жестокост и вездесъща загуба. Но знаех, че никога не бих се обърнала към Бил, ако имам личен проблем — с някое момче, което ме харесва прекалено много, или с учител, който ми се е скарал без причина. Вече бях видяла от света — неговата красота, мизерия и безкрайните му изненади — повече, отколкото те можеха да се надяват или да се страхуват, че някога ще доловят.

Но бях разбрала и още нещо. Че хората, които се отричат от себе си или от миналото си, могат да изпаднат в голяма беда. Те са като слепи сомнамбули, тръгнали по опънато на високо въже, а пръстите им разсичат разреден въздух. Така че ги оставих да си ходят, станах и се отдалечих със съзнанието, че съм се отказала от нещо, което никога не бих могла да върна. Не от Ан и Бил Грийнуей, а от една илюзия, която бях хранила — илюзията, че мога да бъда спасена и да започна наново.

И ето ме тук, на оранжевите маси, в очакване на следващото интервю. Видях я — слаба брюнетка с тъмни очила, минаваше напряко през влажната морава, затъвайки с острите си токчета в току-що полятата земя, без да й пука, че мачка тревата. Сребърните й обици проблясваха на януарското слънце като стръв за риба. Пуловерът й се бе свлякъл от едното рамо, откривайки презрамката на черен сутиен. Едната й обувка се изхлузи, засмукана от мократа пръст. Тя доподскача обратно на един крак и ядно набута стъпалото си в обувката. Вече знаех, че ще тръгна с нея.