Джанет Фич
Белият олеандър (18)

18.

Рон и Клеър пак се караха в стаята си. Чувах ги, докато лежах в леглото си; заекът се свиваше на стената, щръкналите му уши потреперваха. Клеър искаше Рон да напусне работата си и да си намери друга, която да не е свързана с осакатени крави или с магьосничеството в Мексико.

— Какво искаш да правя, да мия чинии? — Рон рядко повишаваше глас. Но беше уморен, едва се бе върнал от Русия и не беше очаквал да го посрещнат с кавга. — Изкарвам си хляба. Това е просто работа, Клеър. Господи, понякога просто не знам какво става в главата ти.

Но това беше лъжа. Всъщност Рон се занимаваше с разпространяване на страха. А пазарът за това беше голям. Хората навсякъде бяха уплашени. Заплашителни силуети се мяркаха в края на периферното зрение, в колата до теб, в магазина; в коридора пред апартамента ти може би те дебнеха с 38-калибров. Имаше отрова в пастата за зъби, която продават в супермаркета. Хепатит С. Съпрузи изчезваха по пътя към магазина за алкохол. В канавките откриваха мъртви деца с отрязани ръце. Картината излизаше от рамката, очертанията се губеха. Но хората искаха повече — чудовища, призраци и гласове от отвъдното. Нещо чуждоземско, нещо по-така, а не безсмислено и познато като дете, застреляно заради коженото си яке.

Рон им доставяше всичко това — страх в рамка. Извънземните винаги са за предпочитане пред необоснованите актове на насилие. Беше професия, основана на цинизъм, просмукана от двуличие.

Гласът, с който му отговори, звучеше като огъващ се лист ламарина.

Но него чувах идеално — дума по дума.

— Какво, мислиш си, че като се върна от четиринайсетчасов работен ден, замаян от часовата разлика заради някаква конференция за огъващи се лъжици в Якутск, ми е до купон? Уха, иха, дайте да се веселим! Може би трябва да си намериш някаква работа и да си спомниш, какво е да си останал без сили в края на деня.

Усещах как думите му жилят плътта й като камшик. Опитах се да чуя какво казва тя, но гласът й утихна в мърморене. Клеър не можеше да се защитава, тя се свиваше като листо под чаша.

— Астрид няма нужда да я чакаш с млякото и курабийките. За бога, Клеър! Та тя е млада жена! Ако питаш мен, на нея ще й е приятно да прекара няколко часа насаме със себе си. Или да си намери приятели връстници, стига да й дадеш тази възможност.

Но аз наистина се нуждая от нея, Рон. Никога никой не ме е чакал да се върна от училище — да не говорим за мляко. Дори не знаех, че може да бъде и така. Бях от значение за нея. Не можеше ли да разбере той, какво означаваше това за мен, за нея? Ако я обичаше, никога нямаше да наговори такива неща. Как смее да се преструва, че я обича? Открехнах вратата си да видя, дали ще мога да я чуя, но тя сигурно шепнеше, защото отново нищо не чух.

— Разбира се, че ще спрат да се обаждат. Глория каза, че ти е звъняла многократно, но ти така и не си вдигнала. Естествено, че ще се откажат.

Сега единственото, което чувах, беше плачът й — като децата подсмърчаше, хълцаше, носът й течеше; и успокояващите тонове в гласа му.

Можех да си го представя — как я взима в прегръдките си, люлее я, облегната на гърдите му, гали косата й, а тя му позволява и това е най-лошото от всичко. Щяха да се любят, тя щеше да заспи с мисълта, че той е толкова мил и че, в крайна сметка, сигурно я обича. И че всичко ще се оправи. Ето как го правеше той! Нараняваше я, а после оправяше всичко. Мразех го. Прибираше се у дома и я разстройваше при положение че отново щеше да я остави сама.

 

 

С пощата дойде писмо. От майка ми. Започнах да го отварям, когато осъзнах, че не е за мен. Беше адресирано до Клеър. Защо майка ми ще пише на Клеър? Никога не й бях казвала за Клеър. Да го отворя ли или да го дам на Клеър? Реших, че не мога да рискувам. От майка ми можеше да се очаква всичко — да й отправя заплахи, да я лъже или просто да я изплаши. Винаги можех да кажа, че съм го отворила случайно. Занесох го в стаята си и го прочетох.

Скъпа Клеър,

Да, мисля, че ще е чудесно да ми дойдете на посещение. Толкова отдавна не съм виждала Астрид, че не знам дали ще я позная — пък и винаги ми е приятно да се видя с верните си читатели. Ще ви включа в списъка на посетителите — не си осъждана, нали?

Просто се шегувам.

Твоя приятелка,

Ингрид

Мисълта, че си кореспондират ме изпълни с ужас, от който ми се доповръща. „Твоя приятелка Ингрид“. Сигурно й е писала, след като по Коледа я хванах да чете писмата й в стаята ми. Чувствах се предадена, уплашена, изпълнена с тревожно предчувствие. Бих й потърсила сметка, но това означаваше да призная, че съм отворила писмо, адресирано до нея. Така че скъсах писмото и го изгорих в кошчето си за боклук. Да се надяваме, че просто ще се почувства потисната от липсата на отговор и ще се откаже да пише повече.

 

 

Беше февруари, сива сутрин с толкова облаци, че хълмовете на Холивуд не се виждаха от двора ни. Щяхме да ходим на посещение при майка ми. Клеър си облече къса пола, поло и плътен чорапогащник, всичко в махагоново кафяво. Нацупи се на образа си в огледалото.

— Може би с панталони ще е по-добре.

— Никакви джинси — казах аз.

Мисълта за тази среща ме държеше на нокти. При всички случаи щях да загубя. Майка ми можеше да я нарани. Или да я спечели на своя страна. Не знаех, кое е по-лошо. Клеър беше моя, обичаше ме. Защо й трябваше на майка ми да застава между нас? Но такава си беше майка ми, винаги трябваше да е в центъра на вниманието, всичко трябваше да се върти около нея.

Не бях я виждала от времето, когато живеех при Стар. Марвъл отказваше да ме пуска с хората от пикапа, които осигуряваха свиждания с родителите — смяташе, че колкото по-малко я виждам, толкова по-добре. Гледах се в огледалото и се опитвах да си представя, какво би си помислила майка ми за мен. Белезите по лицето ми бяха само началото. Оттогава бях преживяла какво ли не. Нямаше да знам как да се държа с нея, бях прекалено голяма, за да се скрия в мълчанието й. А си имах и Клеър, за която да се притеснявам.

Сложих ръка на челото си и казах на Клеър:

— Мисля, че се разболявам.

— Сценична треска — каза тя, приглаждайки полата си с длани. — Самата аз имам лек пристъп.

Аз също не бях сигурна за дрехите си — дълга пола, дебели чорапи, плетен на една кука пуловер с дантелена яка от магазина на Фред Сегал, където пазаруваха всички уважаващи себе си младежи в Холивуд. Майка ми щеше да бъде отвратена. Но нямах какво друго да облека — сега всичките ми дрехи бяха такива.

 

 

Движихме се на изток в продължение на час. Клеър не спираше да говори. Тя не понасяше тишината. Аз гледах през прозорците на колата, смучех ментови бонбони, за да не ми прилошее, сгушена в дебелия си ирландски пуловер. Предградията постепенно изтъняха, заменени от складове и ниви, миризма на тор и дълги, обвити в мъгла пейзажи, обрамчени от редици евкалипти, засадени като преграда срещу вятъра. Филиалът за работа с малолетни престъпници, мъжкият затвор. Бяха минали две години, откакто за последен път бях идвала по тези места, едно различно момиче с розови обувки. Разпознах дори малкия пазар — каса бира, 5.99 долара.

— Завий тук.

Движехме се по новия асфалтов път към Женския затвор — с групата комини на покрива, водонапорната кула и кулата на охраната, която бележеше ъгъла на затворническия комплекс. Спряхме на паркинга за посетители.

Клеър си пое дълбоко въздух.

— Не изглежда толкова зле.

Враните агресивно грачеха във фикусовите дървета. Беше много студено. Скрих ръце в ръкавите на пуловера си. Минахме през кулата на охраната. Клеър носеше за майка ми една книга — „Нежна е нощта“ на Фицджералд, любимата книга на Клеър, но пазачите не ни позволиха да я внесем. Металният детектор записука при ботушите ми. Свалих ги, за да ги претърсят. После издрънчаха ключове, голямата врата шумно се отвори, избръмчаха датчици — с тези звуци свързвах посещенията при майка си.

Седнахме на една пластмасова маса под синия навес. Гледах вратата, през която щеше да влезе майка ми, а Клеър гледаше в обратна посока — към Приемното, където новите затворнички безцелно се мотаеха или метяха двора — бяха толкова отегчени, че доброволно изявяваха желание да метат. Повечето бяха млади, имаше само една-две над двайсет и пет. Мъртвешките им лица не ни вещаеха нищо добро.

Клеър потръпна. Стараеше се да бъде смела.

— Защо ни гледат така?

Разтворих дланта си и вперих поглед в линиите по нея, в съдбата си. Животът щеше да бъде труден.

— Не ги гледай.

Беше студено, но аз се потях, очаквайки майка си. Кой знае, може пък да станеха приятелки. Може пък майка ми да не играеше игра или поне — не от най-грозните си изпълнения. Клеър може да продължи да й пише и някой ден да свидетелства в съда за добрия й характер.

Видях майка си да чака, докато надзирателката отваря вратата. Косата й отново беше дълга, светъл шал падаше отстрани върху синята й рокля. Поколеба се, беше не по-малко изнервена от мен. И толкова красива. Красотата й винаги ме изненадваше. Дори когато бе отсъствала само за една нощ, аз затаявах дъх, щом се прибереше у дома. Беше по-слаба в сравнение с последния път, когато я видях, всичката излишна плът се беше стопила. Очите й бяха дори по-ярки, усещах ги как ме фиксират от вратата. Гърбът й беше изправен, изглеждаше силна и почерняла от слънцето. Сега не приличаше толкова на Лорелай, повече приличаше на наемен убиец от „Блейд Ранър“. Приближи се усмихната към нас, но аз долових неувереността в ръцете й, когато ги постави вдървено на раменете ми. Гледахме се в очите и аз с изненада установих, че сме еднакви на ръст. Очите й претърсваха душата ми, опитвайки се да намерят нещо познато. Внезапно ме изпълни смущение, погледът й ме накара да се засрамя от хубавите си дрехи, дори и от Клеър. Срамувах се от мисълта, че мога да избягам от нея или че дори съм го поискала. Тя ме прегърна и подаде ръка на Клеър.

— Добре дошли във Валхала — каза тя, ръкувайки се с Клеър.

Опитах се да си представя как трябва да се е почувствала майка ми в онзи момент, запознавайки се с жената, с която живеех и която харесвах толкова много, че не бях споменала нищо за нея в писмата си. Сега майка ми можеше да види колко красива е тя, колко чувствена — с уста като на дете, със сърцевидно лице, с нежна шия и наскоро подстригана коса.

Клеър облекчено се усмихна, когато майка ми направи първата крачка. Тя не познаваше действието на отровите.

Майка ми седна до мен, сложи ръката си върху моята, но нейната вече не беше толкова голяма. Ръцете ни придобиваха еднаква форма. Тя също го забеляза и притисна длан до моята. Беше остаряла от последния път, когато я видях, бръчки се врязваха в потъмнялото й лице, около очите и тънките устни. Или може би само изглеждаше така в сравнение с Клеър? Беше тънка, напрегната, наточена като бръснач. Стоманена в сравнение с восъчната Клеър. Помолих се на един бог, в когото не вярвах, всичко това да свърши по-скоро.

— Въобще не е, както си го мислех — каза Клеър.

— То не съществува в действителност — каза майка ми, размахвайки ръка в елегантен жест. — Само една илюзия и нищо повече.

— Същото казваш и в стихотворението си — едно ново стихотворение в „Айова Ревю“. За жена, която се превръща в птица и за болката от израстващите пера. Толкова е силно.

Премигнах заради старомодното й, холивудско произношение. Представя си как ще я имитира майка ми пред посестримите си в общото помещение. Но сега не можех да предпазя Клеър. Беше твърде късно. Забелязах, че вечният намек за ирония в ъгълчетата на устните на майка ми се е превърнал в постоянна бръчка — татуировката на привичния жест.

Майка ми кръстоса крака, почернели от слънцето и мускулести като издялан дъб, голи под синята рокля, обути в бели гуменки.

— Дъщеря ми каза, че сте актриса.

Не носеше пуловер в студената сивота на утрото. Мъглата й пасваше, подушвах морето в нея, макар да бяхме на стотици мили от който и да било океан.

Клеър завъртя брачната си халка, беше хлабава на тънките й пръсти.

— Да ви кажа право, кариерата ми е пълен провал. Така оплесках последния си ангажимент, че едва ли някога ще работя пак.

Защо трябваше винаги да казва истината? Трябваше да я предупредя — някои хора непременно трябва да бъдат лъгани.

Майка ми инстинктивно напипа пукнатината в личната история на Клеър, като катерач в мъгла, който усеща захватите по лицето на скалата.

— Нерви? — мило попита тя.

Клеър се наведе по-близо до майка ми, нетърпелива да си обменят признания.

— Беше истински кошмар — каза тя и започна да описва ужасния ден.

Над нас облаците се размиваха и събираха в съсиреци като при дизентерия и на мен ми се доповръща. Клеър се боеше от толкова много неща, влизаше само до бедрата в морето, защото се страхуваше да не я погълне. Защо тогава не усещаше подводното течение? Усмивката на майка ми — толкова мила на пръв поглед. Тук има силно насрещно течение, Клеър. На спасителите се е налагало да вадят от вълните къде по-добри плувци от теб.

— Толкова лошо се отнасят с актьорите — каза майка ми.

— Дойде ми до гуша — Клеър плъзна гранатеното сърце по верижката и го притисна под устната си. — Стига толкова. Влача се по прослушвания само за да ме погледнат за две секунди и да решат, че съм прекалено етническа за реклама на портокалов сок или твърде класическа за ролята на телевизионно мамче.

Профилът на майка ми рязко се очертаваше на фона на небето с цвят на чинчила. Човек можеше да начертае права линия, използвайки силуета на носа й.

— На колко си, трийсет?

— Следващия месец ставам на трийсет и пет. — Истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. Като свидетел от ада. Не можеше да устои на импулса да легне и да оголи гърдите си пред копието. — Затова и с Астрид се разбираме толкова добре. Скорпионът и Рибите много си пасват. — Тя ми намигна през масата.

На майка ми не й харесваше, че двете с Клеър се разбираме добре. Усещах го по начина, по който подръпваше косата ми. Враните грачеха и пляскаха с тъмните си лъскави криле. Но тя се усмихна на Клеър.

— Двете с Астрид никога не сме се разбирали. Водолей и Скорпион. Тя е толкова потайна, сигурно си го открила вече. Никога не знаех какво й се върти в главата.

— Нищо не ми се е въртяло в главата — казах аз.

— Вече не е такава — жизнерадостно обяви Клеър. — Говорим си непрекъснато. Направиха й хороскоп. Много добре е балансиран. А и името й носи щастие.

С каква лекота Клеър коленичеше пред ешафода и протягаше врат, без да спира да бърбори.

— Дотук късметът й не е бил кой знае какъв — каза майка ми. Само дето не мъркаше. — Може пък отсега нататък да се прояви.

Не можеше ли Клеър да подуши врящите на тих огън олеандри, леко киселия привкус на отровата?

— Ние направо я обожаваме — каза Клеър и за момент я видях през очите на майка си: наивна и смешна, типична актриса. „Не“, исках да извикам. „Не я съди прибързано. Тя не се представя добре на прослушвания. Въобще не я познаваш.“ Клеър продължаваше да говори, не съзнавайки какво става. — Справя се толкова невероятно добре, тази година ще е сред отличниците.

Тя направи полукръг с юмрука си — типичен жест на момичетата скаути, жизнерадостен и оптимистичен. Сред отличниците. Чувствах се неудобно и в същото време не исках да се чувствам така. Кога би седнала с мен майка ми, да работи час след час с единствената цел да повиши успеха ми? Исках да увия Клеър с одеяло, както се постъпва с човек, който гори, и да я отъркалям в тревата, за да я спася.

Майка ми се наведе към Клеър, сините й очи плющяха като син пожар.

— Сложи пирамида на бюрото й. Казват, че усилвала паметта — посъветва я тя със сериозно изражение.

— Нищо й няма на паметта ми — казах аз.

Но Клеър беше заинтригувана. Майка ми вече беше намерила едно слабо място и аз бях сигурна, че скоро ще намери и други. А Клеър и за секунда не осъзнаваше, че майка ми я подръпва за верижката. Такъв наивитет!

— Пирамида. Не бях се сетила за това. Практикувам „фенг шуй“ — нали се сещаш — как да се подреждат мебелите и така нататък. — Клеър грейна в усмивка, решила, че майка ми е сродна душа, която пренарежда мебелите в търсене на положителна енергия и говори на домашните растения.

Исках да сменя темата, преди да е започнала да говори за госпожа Кромак и огледалата на покрива. Искаше ми се да си беше залепила огледало и на челото.

— Съвсем близо е до големите фото студия на Ла Бриа — прекъснах ги аз.

Майка ми продължи, сякаш въобще не се бях обадила.

— А дори и съпругът ви е в бизнеса. С паранормалното, искам да кажа — онези иронични запетайки в ъгълчетата на устата й. — Имате поглед отвътре — тя протегна ръце над главата си. — Кажете му, че предаването му е много популярно тук, вътре.

Отпусна ръка на рамото ми. Дискретно се отърсих. Може и да бях по неволя нейна публика, но не й бях съучастник.

Клеър дори не забеляза. Изсмя се, прокарвайки гранатовото сърце по тънката му верижка. Напомни ми за картата таро, на която момчето гледа към слънцето, докато крачи към пропастта.

— Всъщност той смята, че всичко това е голяма глупост. Не вярва в свръхестественото.

— Човек би помислил, че това е опасно в работа като неговата.

Майка ми потропваше с пръсти по оранжевия плот на пластмасовата маса. Усещах как умът й се върти и набира скорост. Исках да хвърля нещо там, да спра машината.

— И аз му казах същото — отзова се Клеър и се наведе напред, тъмните й очи блестяха. — Тази есен са имали един призрак, който едва не убил някакъв човек.

После неуверено замълча — явно реши, че е направила гаф, като е споменала за убийство пред майка ми. Четях мислите й като разтворена книга.

— Не се ли тревожите за него?

Клеър беше благодарна на майка ми, че не е обърнала внимание на малката й грешка. Не осъзнаваше, че майка ми вече разполага с онова, от което наистина се нуждае.

— О, Ингрид, само ако знаехте. Не мисля, че хората трябва да се занимават с неща, в които не вярват. Призраците съществуват, дори да не вярваш в тях.

О, ние бяхме специалисти по призраците — майка ми и аз. Те знаеха как да си отмъстят. Но вместо да признае това, майка ми предпочете да цитира Шекспир: „Има много неща на земята и в небето, Хорацио, за които твоята философия дори не е сънувала“.

Клеър плесна с ръце, зарадвана, че и друг, освен нея, цитира Поета с брадата. Приятелите на Рон никога не разбираха алюзиите й.

Майка ми отметна назад дългата си коса и отново обгърна с ръка раменете ми.

— Това е като да не вярваш в електричеството само защото не можеш да го видиш.

Яркосините й очи на наемен убиец се усмихнаха на Клеър. Знаех какво си мисли: „Не виждаш ли каква идиотка е тази жена, Астрид? Как е възможно да я предпочиташ пред мен?“

— Точно така — каза Клеър.

— Аз и в електричеството не вярвам — казах аз. — Нито в Хамлет. Той е просто една измислица. Продукт на писателското въображение.

Майка ми не ми обърна внимание.

— Налага ли му се да пътува много, на съпруга ви? Как му беше името? Рон? — Тя нави кичур от косата ми на пръста си като верижка на куче.

— Постоянно е на път — призна Клеър. — Дори на Коледа не беше у дома — отново си играеше с гранатовото сърце, плъзгайки го насам-натам по верижката.

— Сигурно ви е било много самотно — каза майка ми. Тъжно. С толкова симпатия. Искаше ми се да стана и да избягам, но никога не бих оставила Клеър сама с нея.

— Така беше — каза Клеър. — Но сега си имам Астрид.

— Такова чудесно момиче. — Майка ми ме потупа по бузата със загрубелия си от работа пръст като нарочно ожули кожата ми. Бях предателка. Бях предала господаря си. Знаеше защо съм държала Клеър в тила. Защото я обичах и тя ме обичаше. Защото се бях сдобила със семейството, което трябваше да имам преди, семейството, което майка ми никога не бе смятала за важно и което никога не би могла да ми даде. — Астрид, имаш ли нещо против да ни оставиш да си поговорим за малко насаме? Разговор между възрастни.

Преместих очи от нея към приемната си майка. Клеър се усмихна.

— Хайде, върви. Само за минутка.

Сякаш бях дете, което се нуждаеше от окуражаване, за да влезе в пясъчника. Тя не знаеше колко дълга може да бъде една минута, какво може да се случи в рамките на шейсет секунди.

Станах неохотно и отидох до оградата, която беше най-близо до пътя. Прокарах пръсти по кората на някакво дърво. Една врана ме наблюдаваше с бездушния си поглед, изграка с глас, който много приличаше на човешки, сякаш се опитваше да ми каже нещо.

— Чупката — казах аз. Ставах същата като Клеър, започвах да се вслушвам в гласовете на птиците.

Наблюдавах ги, свели глави една към друга над масата. Майка ми — почерняла от слънцето и светлокоса, облечена в синьо, Клеър — бледа и тъмноока, облечена в кафяво. Беше сюрреалистично — Клеър с майка ми тук, Клеър на оранжевата пластмасова маса в Корона/Фронтера. Като сън, в който стоя гола на опашка пред ученическия бюфет. Просто бях забравила да се облека. Това е сън, казвах си аз, и мога да се събудя.

Клеър притисна длан до челото си, сякаш проверяваше дали има температура. Майка ми пое другата й тъничка ръка между своите големи длани. Говореше без да спира — тихо, разумно, бях я виждала да хипнотизира котка по този начин. Клеър беше разстроена. Какво й говореше тя? Не ме интересуваше каква игра разиграва майка ми. Времето й беше свършило. Ние си тръгвахме, а тя оставаше. Не можеше да отрови малкия ми рай, каквото и да говореше в момента.

И двете вдигнаха очи, когато се върнах при тях. Майка ми ме погледна злобно, после се прикри зад усмивка и потупа ръката на Клеър.

— Просто помни какво ти казах.

Клеър не пророни и дума. Беше сериозна. Смехът й беше изчезнал, както и удоволствието, че е открила още някой, който цитира Шекспир. Изправи се, бледите й нокти бяха подпрени на масата.

— Ще те чакам в колата — каза тя.

Двете с майка ми я гледахме как си отива — дългите й крака в матово кафяво, плавните й движения. Майка ми й беше отнела цялото електричество, жизнеността, чара. Беше я изгребала отвътре, както китайците разцепват черепите на живи маймуни и изяждат мозъка им с лъжица.

— Какво й каза?

Майка ми се облегна назад на пейката, скръстила ръце на тила си. Прозина се бавно като котка.

— Чух, че имала проблеми със съпруга си. — Усмихна се чувствено и прокара ръце по русата си коса. — Нали не е твоя вината? Знам, че си падаш по по-възрастни мъже.

— Не, не е моя. — С мен не можеше да си играе по начина, по който си играеше с Клеър. — Ти не се бъркай.

Преди никога не бях си позволявала да й говоря така. Ако не беше затворена тук, във Фронтера, никога не бих имала куража да го направя. Но аз си тръгвах, а тя оставаше и това ми даваше сила, която никога не бих намерила в себе си, ако майка ми беше на свобода.

Видях, че неподчинението ми я стресна. Вбесяваше я мисълта, че съм посмяла, но самоконтролът й беше толкова съвършен — направо я виждах как превключва скоростите. Отправи ми усмивка, пълна със самоирония.

— Мама само иска да помогне, съкровище — каза тя, облизвайки думите си като котка, която ближе сметана. — Трябва да направя, каквото мога за новата си приятелка.

И двете наблюдавахме Клеър, докато отиваше към сааба — беше толкова разсеяна, че се блъсна в калника на един пикап.

— Остави я на мира.

— О, толкова е забавно — каза майка ми. Преструвките й бяха омръзнали. Винаги предпочиташе да ме вкара зад кулисите. — Лесно, но забавно. Като да удавиш котенца. А при сегашното ми положение всяко забавление е добре дошло, независимо от източника. Само искам да знам едно — как издържаш да живееш с Бедната Клеър? Знаеш ли, че има такъв монашески орден — на Бедните Клари? Предполагам, че е невероятна скука. С повишаването на успеха ти и какво ли не. Патетично наистина.

— Тя е изключително добър човек — казах аз, обръщайки й гръб. — Нещо, което ти не би могла да разбереш.

Майка ми изсумтя.

— Боже, опази от заразата на добротата. Човек би си помислил, че си надраснала възрастта на приказките за добрата фея.

Продължавах да стоя с гръб към нея.

— Не го разваляй, мое си е.

— Кой, аз? — Подиграваше ми се майка ми. — Че какво бих могла да направя? Аз съм само една бедна затворничка. Малка птичка с пречупени криле.

Обърнах се.

— Не знаеш какво преживях — наведох се над нея, с едно коляно на пейката. — Ако ме обичаш, ще ми помогнеш.

Тя се усмихна бавно и вероломно.

— Да ти помогна ли, скъпа? По-добре да те видя в най-гадния приемен дом, отколкото с жена като тази. — Протегна ръка да отметне кичур коса от лицето ми и аз се дръпнах назад. Тя ме сграбчи за китката, принуждавайки ме да я погледна. Сега беше абсолютно сериозна. Под игричките се таеше стоманена воля. Бях прекалено ужасена, за да се съпротивлявам. — Какво ще научиш от жена като нея? — каза тя. — Как да вехнеш артистично? Двайсет и седем наименования на сълзите? — Една надзирателка понечи да тръгне към нас и тя побърза да пусне китката ми.

Изправи се и ме целуна по бузата, прегърна ме едва-едва, бяхме еднакви на ръст, но можех да усетя силата й — беше като на стоманените въжета, върху които се държат мостовете. Прошепна в ухото ми:

— Мога да ти кажа само едно — стягай си багажа.

 

 

Клеър втренчено гледаше пътя. Една сълза се плъзна от препълнените й очи. Двайсет и седем наименования на сълзите. Не, не, това не беше моя мисъл. Нямаше да й позволя да ми промие мозъка. Това е Клеър. Сложих ръка на рамото й, докато завиваше към магистралата. Тя се усмихна и потупа ръката ми със своята малка, студена длан.

— Мисля, че се представих добре пред майка ти, какво ще кажеш?

— Наистина — отговорих аз, взирайки се през прозореца, така че да не се налага да я лъжа в очите. — Тя наистина те хареса.

Една сълза се търкулна по бузата й и аз я изтрих с опакото на ръката си.

— Тя какво ти каза?

Клеър поклати глава, въздъхна. Пусна чистачките, макар да бе само мъгливо, после ги изключи, когато започнаха да скърцат по сухото стъкло.

— Каза, че съм права за Рон. Че си има любовница. Аз и така си го знаех. Тя просто го потвърди.

— Откъде може да знае тя — гневно казах аз. — За бога, Клеър, та вие току-що се запознахте.

— Налице са всички признаци — тя подсмръкна и изтри нос в ръката си. — Просто не съм искала да ги видя — после се усмихна. — Не си го слагай на сърцето. Ще измислим нещо.

 

 

Седях на бюрото си под абсурдната пирамида и си рисувах автопортрет с помощта на малко огледалце. Рисувах с химикал, без да поглеждам надолу, опитвайки се да не вдигам химикалката от листа. Една линия. Четвъртитата челюст, пълните неусмихващи се устни, кръглите укоряващи очи. Широк датски нос, грива от светла коса. Продължих да рисувам образа си, докато не постигнах сносна прилика дори със затворени очи, докато не запомних движенията на китката, на ръката си, мимиката на лицето, докато не започнах да виждам лицето си на стената. Аз не съм ти, майко. Не съм!

Клеър би трябвало да е на прослушване. Беше казала на Рон, че ще отиде, но ме накара да се обадя по телефона и да предупредя, че е болна. Киснеше се във ваната с лавандулово масло и парче аметист, опитвайки се да успокои наранените си чувства. Рон трябваше да си е у дома в петък, но нещо беше изникнало в последния момент. Пътуванията му към къщи бяха за нея ръкохватки, с помощта на които да доплува от един сектор на календара до друг. Когато кажеше, че ще се прибере, а не се прибираше, тя залиташе напред, поемаше си едва-едва въздух и падаше.

Прихванах едно писмо от затвора, което майка ми беше адресирала до Клеър. В него й препоръчваше една любовна отвара, която Клеър да сложи в храната му, но всички съставки на рецептата, която изпращаше, ми се сториха отровни. Използвах писмото й като рисувателен лист — серия серпантини, проводени от остър ъгъл — сложих го в нов плик и й го изпратих обратно.

В дневната Клеър слушаше своя Ленърд Коен. И Сюзън я отвеждаше до мястото край реката.

Продължих да рисувам лицето си.