Джанет Фич
Белият олеандър (17)

17.

Завърших десети клас в края на юни. Справих се неочаквано добре, като се имат предвид обстоятелствата. Писаха ми по милост тройка по алгебра — в последния клас никога не оставяха двойки за годината. Но благодарение на ежевечерната помощ на Клеър, изкарах шестици по английски и история, по история на изкуството и по биология, дори по испански. Ако ме беше помолила да се запиша да тренирам футбол, и това щях да направя. За да отпразнуваме случая, Рон ни заведе в „Мосю и Франк“, един ресторант на пъпа на булевард Холивуд. Не го бях забелязала преди. Беше съвсем близо до последния апартамент, където бяхме живели с майка ми.

Паркирахме отзад и слязохме по стълбите с полирани медни перила, покрай старомодната кухня. Можехме да видим готвачите, които приготвяха вечерята. Миришеше на яхния или на руло Стефани — така, както трябваше да мирише времето — солидно и питателно. Минахме в редица по един покрай очукания дървен тезгях. Хората ядяха бифтеци и четяха „Варайъти“, стоплени от огъня в гриловете, обслужвани от възрастни сервитьори в зелени и червени сака. Приличаше на отклонение във времето, застинало на 1927 година. Харесваше ми, караше ме да се чувствам в безопасност.

Настаниха ни в задната стая. Рон познаваше всички. Представи ни — „съпругата ми Клеър“, и за момент си помислих, че ще ме представи като тяхна дъщеря. Но онова, което каза, бе „и нашата приятелка Астрид“. Постарах се да потисна разочарованието си с мисълта, че Марвъл въобще не би си направила труда да ме представи, а Амелия — е, при нея беше късмет, ако успеехме да се нахраним.

Отпивах от коктейла си „Шърли Темпъл“, а Клеър с развълнуван шепот ми сочеше разни филмови звезди. Не изглеждаха особено внушителни в обикновения живот. По-дребни, отколкото би си помислил човек, облечени непретенциозно — просто хора, които вечерят. Джейсън Робърдс и един друг мъж седяха на масата срещу нас заедно с две отегчени хлапета. Мъжете говореха по работа, а хлапетата правеха топчета от хляб и се замеряха с тях.

— Вечерта на разведените татковци — каза Рон.

Клеър и Рон си разделиха бутилка вино и Клеър ми разреши да отпивам от чашата й. Тя постоянно докосваше Рон — косата, ръката, рамото му. Ревнувах. Исках я само за себе си. Давах си сметка, че не е нормално, нормалните дъщери не ревнуваха от бащите си. Нормалните дъщери си мечтаеха и двамата да изчезнат.

Рон извади нещо от джоба си и го скри в гладката си длан.

— За добре свършената работа — каза той.

Сложи го пред мен. Беше кутийка от червено кадифе във формата на сърце. Отворих я. Вътре имаше шлифовано бледолилаво бижу на златна верижка.

— Всяко момиче има нужда от своето малко бижу — каза той.

Клеър го закачи на шията ми.

— Аметистът притежава голяма лечебна сила — прошепна тя, докато ми го слагаше, и ме целуна по бузата. — Край на лошите времена.

Рон се наведе към мен и аз му позволих да ме целуне.

Усетих, че очите ми се пълнят със сълзи и това ме изненада.

Сервираха вечерята и аз ги наблюдавах, докато се хранехме — Клеър с нейната дълга, блестяща коса покрай бузата, с големите й нежни очи; гладкото, мъжко лице на Рон. Престорих се, че наистина са ми родители. Виното замая главата ми и аз си представих, че съм детето на Клеър и Рон Ричардс. Коя бях аз, истинската Астрид Ричардс? Справях се добре в училище и естествено щях да продължа в колеж. Слушах ги как се смеят — нещо за съвместните им дни в Йейл, макар да знаех, че по онова време Рон е бил женен за друга, която изоставил заради Клеър. Представих си, че съм в Йейл, нагазила до коленете в шумящи опадали листа, с дебело палто от камилска вълна. Седя в аудитория с тъмна ламперия по стените и гледам диапозитиви на Да Винчи. Първата година щях да уча в Таскани. В Деня на родителите Клеър и Рон щяха да дойдат да ме видят и Клеър щеше да бъде с перлите си. Тя щеше да ми покаже в кое общежитие е била нейната стая.

Докоснах аметиста на гърдите си. Край на лошите времена…

 

 

През по-голямата част от лятото Рон отсъстваше. Когато се връщаше вкъщи, тя изпираше дрехите му и готвеше огромни количества храна. Той говореше по телефона, работеше с лаптопа си, срещаше се с разни хора, проверяваше съобщенията и отново заминаваше.

Тези кратки престои бяха изпитание за Клеър, но поне вече не обикаляше нощем из къщата. Почти всеки ден се занимаваше с градината си, нахлузила ръкавици и голяма сламена китайска шапка. Грижеше се за доматите си. Беше посадила четири различни вида — жълта и червена вишна, Рома — за сос за спагети, и телешки бифтек, големи колкото бебешка глава. Бяхме заклети почитатели на телевизионното предаване, което всяка сутрин в събота ни обясняваше как се отглеждат разни неща. Тя привърза високия делфиниум, разреди пъпките на розите, за да се получат по-големи цветове. Плевеше всеки ден и поливаше по здрач, а въздухът се изпълваше с аромат на пръст. Заострената й шапка се движеше между лехите като плаващ китайски храм.

Понякога й помагах, но повечето време седях под бряста и рисувах. Тя пееше песни, които беше научила, когато е била на моите години: „Ще ходиш ли на панаира в Скарбъро?“ и „Джо Барликорн трябва да умре“. Гласът й беше обработен, мек като пяна, прецизен като острието на кама. Независимо дали пееше или говореше, гласът й притежаваше същата грациозност и акцент, който в началото бях взела за английски, но после осъзнах, че се дължи на старомодния американски от филмите на трийсетте, акцент, с който човек можеше да каже „велик“, без да стане за смях. Казваха й, че е прекалено класическа, когато ходеше на прослушвания. Което не означаваше стара. Означаваше прекалено красива за нашето време — време, в което всичко, задържало се повече от шест месеца, се смяташе за старомодно. Обичах да я слушам как пее, обичах да ми разказва истории от детството си в предградията на Кънектикът, звучеше ми, сякаш разказва случки от рая.

Когато отиваше на прослушвания или на урок по балет, аз обичах да влизам в спалнята й, да реша косата си с нейната сребърна четка, да докосвам дрехите й в гардероба — вталени памучни рокли с изчистената форма на ваза, коприни в пастелни цветове. Отварях шишенцето от мътно стъкло — два гълъба, сгушени един в друг — с „Л’ер дьо тамп“, което стоеше на тоалетката й, и слагах от парфюма на китките и зад ушите си. Дъхът на времето. Гледах се в огледалото над тоалетката. Косата ми блестеше с цвета на избелена коприна, сресана назад и с път отстрани, откривайки загатнатите къдрици покрай челото. Клеър и фризьорката й решиха, че бретонът трябва да се махне. Преди не бях предполагала, че не ми отива. Обръщах лицето си наляво и надясно. Белезите почти бяха изчезнали. Можех да мина за красива.

Аметистът проблясваше на шията ми. Преди щях да го скрия в някой чорап, който да натикам в обувка в дъното на гардероба. Но тук носехме бижутата си. Бяхме ги заслужили.

— Когато жената има бижута, тя ги носи — беше ми обяснила Клеър. Сега имах бижута. Бях момиче с бижута.

Пробвах двойния наниз с перлите на Клеър пред огледалото — гладките лъскави топчици се плъзгаха между пръстите ми, погалих кораловата розичка на закопчалката. Всъщност перлите не бяха бели, бяха топло стридено бежови, с малки възелчета помежду им, така че ако нанизът се скъса, да изгубиш само една. Искаше ми се и животът ми да е такъв — с възелчета, така че да не се разпадне, дори да се скъса някъде по веригата.

— Вечеря в осем. Би било велико — казах на образа си в огледалото, като Катрин Хепбърн, вплела пръсти в перлите.

Клеър държеше моя снимка на бюрото си — до тази, на която бяха двамата с Рон, в рамка от чисто сребро. Досега никой не бе слагал моя снимка в рамка и не я бе държал на тоалетката си. Придърпах края на тениската си, дъхнах върху стъклото и го излъсках. Беше я направила преди няколко седмици на плажа. Бях присвила очи към камерата, смеех се на нещо, което тя беше казала, косата ми — по-светла от пясъка. Тя не беше сложила в рамка снимката, която аз й направих — увита от главата до краката с дълга плажна хавлия, с китайска сламена шапка и слънчеви очила. Приличаше на Невидимия човек. Развиваше се само колкото да нагази до ханша във водата. Не обичаше да плува.

— Знам, че е смешно — каза тя. — Но не мога да се освободя от мисълта, че морето ще ме погълне.

Това не беше единственото нещо, от което се страхуваше.

Беше я страх от паяци, от супермаркети, от това да седи с гръб към вратата. „Лошо ши“, казваше тя. Мразеше пурпурния цвят, числата четири и осем, особено последното. Ненавиждаше тълпите, както и шумната дама, която живееше до нас — госпожа Кромак. Смятах, че аз се страхувам от разни неща, но Клеър далеч ме беше задминала. Шегуваше се със страховете си, но шегите й бяха от тези, които сипеш, когато знаеш, че хората смятат страха ти за абсурден и се преструваш, че и ти го намираш за такъв, но в действителност си напълно сериозен.

— Актьорите по правило са суеверни — казваше тя.

Изчисли личното ми число. Беше петдесет, същото като 32. Притежавах силата да предвождам масите. Нейното беше 36, което било същото като 27, Скиптър. Числото на смелостта и силата. Преди да се ожени била 22, четворка. Много лошо число.

— Както виждаш, Рон ми спаси живота — пресилено се смееше тя.

Не можех да си представя някога да съм притежавала или да съм искала да притежавам силата да предвождам масите, но щом това я правеше щастлива, какво пък. Помагах й в проектите, които трябваше да подобрят нейното ши. Един ден купихме квадратни огледала и аз — не се шегувам — се покатерих на покрива и ги подредих върху плочите, които гледаха към къщата на госпожа Кромак.

— Така лошото й ши ще се връща обратно към нея, старата му кранта с кранта.

Над алеята към входната врата имаше дървена арка с пълзящи рози и тя не харесваше хората, които не искаха да минат под нея. Само добротата и любовта могат да минат под арка с рози, казваше тя. Изпълваше я безпокойство, ако някой влезеше през задната врата. Не ми позволяваше да нося черно. Първия път, когато го направих, тя ми каза:

— Черното е цветът на Сатурн, а той не е приятел на децата.

Свалих перлите и ги върнах в кутийката им, която стоеше под шалчетата в най-горното ляво чекмедже. Повечето от бижутата си държеше в един хартиен плик във фризера, защото смяташе, че крадците няма да ги намерят там. Но перлите не можеха да понасят ниските температури, трябваше да бъдат на топло.

В двете чекмеджета отдясно стояха копринените й неща — в светли полутонове: шампанско, бледорозово и леденосиньо, комбинезони и нощници, комплекти сутиени и бикини. Всичко това — сгънато и пъхнато в ароматизирани пликчета. Под тях — тениски, прецизно нагънати една върху друга: белите на един куп, цветните на друг, сиво-зелени, бледоморави, тъмносиви. Вляво — къси панталонки и леки пуловери. Шаловете — най-долу. Зимните й дрехи — нагънати в големи пликове с цип, стояха най-горе в гардероба й.

Този инстинкт за ред и ритуалност бе от нещата, които най-много харесвах у Клеър — разпределението по дни и правилата. Знаеше кога е време да се приберат зимните дрехи. Това направо го обожавах. Чувството й за ред — елегантно и ексцентрично, малките тайни, които жените знаеха, пликчета с ароматни билки и комплекти долно бельо. Тя изхвърли всички долни дрехи, които ми бяха останали от Стар, целите на дупки, и ми купи нови от един универсален магазин, като обсъждаше номерата на сутиените с възрастната продавачка. Исках сатен и дантела, черно и изумруденозелено, но Клеър нежно отхвърли избора ми. Преструвах се, че ми е майка и похленчих известно време, преди да се предам.

 

 

Клеър си беше направила нови снимки — в близък план, които й трябваха за работата. Отидохме в Холивуд да ги вземем от едно ателие на Кахуенга. На художествените фотографии тя изглеждаше различна — въодушевена и на фокус. В действителност беше тъничка, замечтана, пълна със странни ъгли като някоя от госпожиците на Пикасо. Фотографът, стар арменец с перде на едното око, каза, че и аз трябвало да се снимам.

— Може да се пробва като модел — каза той на Клеър. — Виждал съм къде по-лоши лица.

Ръката ми инстинктивно се вдигна да докосне белезите по челюстта ми. Не виждаше ли колко съм грозна?

Клеър се усмихна и ме погали по косата.

— Какво ще кажеш?

— Не — тихо отвърнах аз, така че фотографът да не ме чуе.

— Ще си помислим — каза Клеър.

На връщане към колата, в жегата на бледия като гълъбово крило следобед минахме покрай едно старо хипи с посивяла коса и зелена военна торба за провизии, преметната през гърдите — човекът просеше от минувачите пари. Хората обръщаха гръб на протегнатата му картонена чашка и пресичаха улицата. Не изглеждаше достатъчно зле за тази професия. Спомних си как самата аз бях просила дребни на паркинга пред магазина за алкохол, но не беше същото. Не бях алкохоличка, нито наркоманка. Бях само на петнайсет. Той сам си беше виновен.

— Хайде — каза той. — Помогни на човека.

Канех се да пресека, да избягам от това подобие на човешко същество, но Клеър погледна над главата ми към него. Тя не знаеше как да подминава хората.

— Може ли да ми дадете малко дребни, госпожо? Все ще помогнат.

Светна зелено, но Клеър не обърна внимание — ровеше в чантичката си и събираше дребни. Така и не се научи какви бяха тези хора, че ако проявиш и капка съчувствие, те се лепват за теб като пиявици. Клеър виждаше само колко слаб е той и че накуцва, вероятно блъснат от кола, докато е просел по улиците. Майка ми би му предложила да го бутне под някой автобус, но Клеър не можеше да остане безразлична. Тя вярваше в сходството на душите.

Хипито прибра парите в джоба си.

— Вие сте истински човек, госпожо. Повечето хора не поглеждат в очите изпадналия в беда — той се взря в мен обвиняващо. — Не ми пука, дали ще ми дадат нещо. Просто искам да ме погледнат в очите, ако разбирате к’во искам да кажа.

— Разбирам — отговори Клеър, гласът й бе като хладка вода и меки ръце.

— Цял живот съм работил, обаче ме изритаха, разбираш ли. Никога не съм пил в работно време. Никога.

— Сигурна съм, че е така.

Светофарът отново светна червено. Бях готова да издърпам Клеър на пътя въпреки движението. Където и да отидехме, винаги ставаше така. Хората я засипваха с тъжните си истории. Усещаха, че е прекалено възпитана, за да ги подмине. Той се приближи. Сигурно тя беше първият нормален човек, обърнал му внимание в последно време.

— Безработицата е страшна работа — каза той. Долавях миризмата му — или се беше напикал, или някой друг му беше оказал тази чест. — На никой не му пука.

— Някои хора наистина се интересуват — каза Клеър. Следобедното слънце оцветяваше краищата на тъмната й коса в червено.

— Ти, госпожо, наистина си човек на място — каза той. — Макар такива като теб сега да не са на мода. Машини, това искат те.

Дишаше право в лицето й, но тя беше прекалено възпитана, за да извърне глава. Не искаше да го обиди. Те сякаш винаги го усещаха.

— Искам да кажа, колко хора им трябват да пържат кюфтета за хамбургерите?

— Недостатъчно. Или навярно прекалено много. — Тя се усмихна неуверено и заприбира косата, която вятърът бе издухал в лицето й.

Светна зелено, но ние все така стояхме на тротоара — заседнали в потока на Сънсет и Кахуенга. Хората минаваха покрай нас, сякаш бяхме дупка в паважа.

Той отново се приближи, снишавайки поверително глас.

— Какво ще кажеш за мъж като мен, а?

Езикът му се показа през дупката на липсващ зъб.

Тя се изчерви и вдигна смутено рамене. Нямаше какво да каже, разбира се. Исках да го изблъскам на платното.

— Преди жените много ме харесваха. Когато работех.

Виждах напрежението по лицето й, искаше да се отдръпне, но не искаше да нарани чувствата му. Мачкаше плика със снимки върху гланцирана хартия, формат 8/10, за които току-що бе платила двеста долара. Един черен корвет мина покрай нас и рап парчето остана да глъхне след него.

— Ти си готина дама, ама не би си свалила дрехите за някой като мен, нали така?

Пречупваше снимките си, чувствителното й лице потрепваше от противоречиви чувства.

— Аз не… — промърмори тя.

— Не те обвинявам. Обаче не би го направила.

Изглеждаше толкова тъжен.

Хванах я за ръката.

— Клеър, трябва да тръгваме.

Но бездомникът така я беше оплел в мръсните си мрежи, че тя не бе в състояние да помръдне.

— Жените ми липсват — каза той. — Липсва ми миризмата им. Това ми липсва. Като тебе, каквото и там да си си сложила.

Ухаеше на своя „Л’ер дьо тамп“, не на място като диво цвете на бойно поле. Не можех да повярвам, че е успял да долови аромата й през собствената си воня.

Но знаех какво има предвид. Аз също обожавах миризмата й. Обичах да сядам на леглото й, когато ме решеше и сплиташе косата ми на френска плитка. Можех да стоя там, колкото поискаше тя само за да дишам въздуха около нея.

— Благодаря — прошепна тя. Ето това беше Клеър — притеснена да не нарани нечии чувства, дори на този тъжен стар непрокопсаник.

— Може ли да помириша косата ти? — попита той.

Тя пребледня. Нямаше защитна реакция. Той можеше да направи всичко, защото тя не знаеше как да го спре.

— Не се страхувай — каза той и вдигна ръце с нокти като на орел. — Виж колко хора има. Няма да те пипам.

Тя преглътна и кимна, затвори очи, докато мъжът посягаше; с върха на пръстите си той вдигна кичур от тъмната й коса, сякаш бе цвете, и вдъхна уханието. Тя използваше шампоан с аромат на розмарин и детелина. Усмивка се разля по лицето му.

— Благодаря ти — прошепна той и се отдалечи, без да се обръща, оставяйки я да стои на Кахуенга и Сънсет, със затворени очи, стиснала плика със снимки на един съвсем различен човек.

 

 

Клеър ме заведе да видя изложбата на Кандински в Музея на изкуствата. Никога не съм харесвала абстрактното изкуство. Майка ми и приятелите й откачаха пред някое платно, на което нямаше нищо друго, освен тънки черно-бели райета или голям червен квадрат. Харесвах изкуството, което разказваше за нещо. Картоиграчите на Сезан, ботушите на Ван Гог. Харесвах миниатюрите, мастилените японски врани, папури и жерави.

Но щом Клеър искаше да види Кандински, значи щяхме да отидем да го видим.

Почувствах се по-добре, когато стигнахме до музея — познатия площад, фонтаните, приглушеното осветление, тихите гласове. Както Стар се чувстваше в църквата, така се чувствах аз в Музея на изкуствата — едновременно в безопасност и изпълнена с въодушевление. Кандински се оказа не чак толкова абстрактен — все пак можех да различа руските градове с техните увенчани с тюрбани кули и конниците, трима един до друг с копия в ръце, топовете и дамите с дълги рокли и сложни прически. Чисти цветове като илюстрации в детска книжка.

В следващата зала картините започваха да се разливат.

— Не чувстваш ли движението? — попита Клеър, сочейки към един голям ъгъл върху платното, върхът сочеше надясно, широката част — наляво. Ръката й следваше лъчите. — Като стрела е.

Пазачът следеше развълнуваните й ръце, които според него бяха прекалено близо до картината.

— Госпожице?

Тя поаленя и се извини като отличничка, която се е успала за пръв и последен път в живота си. Дръпна ме да седнем на една пейка, където можеше да жестикулира, без да представлява заплаха за някого. Опитах се да го почувствам, както го чувстваше Клеър. Неща, които не са там, които може да не са там.

— Виж — тихо каза тя, като държеше пазача под око. — Жълтото идва към теб, а синьото се отдалечава. Жълтото се разширява, синьото се свива.

Червеното, жълтото, този кладенец от тъмнозелено — разширяват се и се свиват, застинали локви, кървящи по краищата, ъгълът като юмрук. Момче и момиче, прегърнати през кръста, минаха покрай картините като покрай витрини на магазин.

— Виждаш ли как изтегля ръба далеч встрани от рамката и създава асиметрия? — тя посочи към лимоненожълтата панделка, която се кривеше покрай лявата страна.

Бях чувала хора да говорят такива неща в музеите и винаги бях мислила, че се опитват да впечатлят приятелите си. Но това беше Клеър и аз знаех, че тя наистина иска да разбера. Взирах се в картината, в ъгъла, в панделката. Толкова много неща имаше в Кандински, сякаш рамките се затрудняваха да удържат съдържанието си.

В друга зала Клеър се спря пред група скици с молив. Линии, ъгли и кръгове като детската игра на бълхи. Като драсканиците, които несъзнателно правиш, докато говориш по телефона.

— Виждаш ли този ъгъл? — Тя посочи един тъп ъгъл, нарисуван с молив, и после махна към масивната композиция, към която водеха всички скици и маслени картини. — Виждаш ли? — Ъгълът доминираше цялото платно.

Тя привлече вниманието ми към различни елементи в скиците с молив — кръгчета, арки, и аз ги откривах в завършената композиция в яркочервено и дълбоко синьо. Разполагал е с всички елементи от самото начало. Всяка скица е съдържала своята част от замисъла — като поредица от ключове, които трябва да събереш, за да отвориш сейфа. Ако можех да ги събера и да ги задържа на светлината, щях да съзра формата на цялата композиция. Взирах се като зашеметена във видението.

Вървяхме ръка за ръка из изложбените зали, посочвахме си детайли, които се появяваха повече от веднъж, абстрактните конници, кулите, различните видове ъгли, менящите се цветове в пресичащите се форми. Най-вече чувството за ред и образността, разтегната над времето, бяха онова, което ме постави на колене.

Седнах на една пейка, извадих скицника си и се опитах да прерисувам основните форми. Прецизни ъгли, арки като движението на часовник. Беше невъзможно. Трябваше ми цвят, трябваха ми мастило и четка. Не знаех какво ми трябва.

— Представи си какъв труд е бил необходим, за да събереш всичко това на едно място — каза Клеър. — Колко години са били необходими да убедиш хората да заемат на музея своите произведения на изкуството.

Представих си ума на Кандински, разпрострял се по целия свят, и после отново събран на едно място. Всеки е притежавал само парченце от пъзела. Само на изложба като тази човек можеше да види картината, да събере парченцата, да ги задържи на светлината и да види как пасват в едно цяло. Даде ми надежда — надеждата, че един ден и в моя живот ще се появи скрит смисъл, стига да събера всички парченца на едно място.

 

 

През останалата част на лятото идвахме два пъти седмично. Клеър ми купи маслени пастели, така че да рисувам цветно, без някой да вдигне шум. По цял ден стояхме в една-единствена зала и гледахме една-единствена картина. Преди никога не го бях правила. Една композиция от 1913 беше като предчувствие за Първата световна война.

— Бил е много чувствителен — каза Клеър. — Усещал е, че предстои. — Чернотата, оръдията, нещо диво; настроение, толкова насилствено и мрачно, че абстракцията е била неминуема.

Завръщането в Русия. Пищността на авангарда, примесена със засилващото се подозрение за сигурния му упадък дори в мига на неговия апогей. После — строежите от двайсетте години. Прави линии, геометрични форми. Не можеш да си позволиш свобода в години като тези. Опитваш се да намериш някаква опора. Прекрасно го разбирах. Накрая — преселването в Париж. Розово, синьо и бледолилаво. Отново органични форми — за пръв път от години. Какво облекчение трябва да е бил Париж — цветовете, способността отново да бъдеш нежен.

Чудех се как бих нарисувала нашето време. Лъскави коли и наранена плът, дънково синьо и зигзага на кучешки зъби, парчета счупено огледало, пожари и оранжеви луни, гранатови сърца.

 

 

През есента отново се записах в последния клас. Клеър ме убеди, че си струва да опитам. Разбира се, че трябва да завършиш последния клас. Разбира се, че може да си носиш бижутата. Разбира се, че ще се запишеш на уроци по рисуване в музея. Разбира се.

Стояхме в празното студио в сутерена на Музея на изкуствата и чакахме преподавателката, госпожа Триша Дей. Дланите ми се потяха върху специалната папка, която ми беше купила Клеър. Искаше да ме запише в класа по рисуване за възрастни. Имаше курсове за ученици по фотография, текстил, видео — не и по рисуване.

— Ще отидем да поговорим с преподавателя — беше казала тя.

Появи се една жена. Дребна, на средна възраст, с къса сива коса. Носеше кафеникави панталони и очила с черни рамки. Погледна ни уморено — за нея бяхме една запалена майка и разглезеното й хлапе, които настояват за специално обучение. Дори фактът, че съм там, ме караше да се чувствам неудобно, но Клеър изглеждаше учудващо делова. Госпожа Дей разгледа набързо рисунките в папката ми, очите и се стрелкаха по тях. Реалистичните ми неща — Клеър, излегнала се на дивана, бръшлянът и лосанджелиския Кандински.

— Къде сте учила?

Поклатих глава.

— Никъде.

Тя завърши огледа и с рязък жест върна папката на Клеър.

— Добре. Ще опитаме и ще видим.

 

 

Всеки вторник вечерта Клеър ме водеше в музея, прибираше се вкъщи и се връщаше три часа по-късно да ме вземе. Готовността й да прави разни неща за мен ме караше да се чувствам виновна, сякаш я използвах. Чувах как майка ми казва: „Не ставай смешна. Тя иска да я използват.“ Но аз не исках да бъде така. Исках да бъде, както го правеше Клеър. Кой друг освен Клеър би ми уредил уроци по рисуване, кой друг би пожертвал една вечер в седмицата заради мен?

В часовете по рисуване се научих как да слагам подпорите, как да опъвам платното, как да го грундирам. Госпожа Дей ни поощряваше да експериментираме с цветовете, с нанасянето им. Движението на четката било крайният резултат от движението на ръката още от рамото. Било свидетелство за съществуванието ти, за качеството на личността ти, за усета, натиска и стабилността на движението ти. Рисувахме натюрморти — цветя, книги. Някои от дамите в класа рисуваха само малки цветя. Госпожа Дей ги накара да рисуват по-големи и те се смутиха. Аз рисувах цветя, големи колкото пица; ягоди, уголемени до размера на поредица от зелени триъгълници върху червен фон, изобразяващи симетричната подредба на семенцата. Госпожа Дей беше по спартански скъпа на похвали и безогледна в критиките си. Всеки път някой се разплакваше. Майка ми щеше да я хареса. Аз също я харесвах.

Писмата до майка си подлагах на внимателна редакция: „Здравей, как си, как върви писането.“ Пишех й за оценки, за градината, за уроците по рисуване, за миризмата на Санта Ана и за опърлените пейзажи, за мрачния ноември и за намаляващия ден. Изпращах й малки рисунки — акварели, колкото пощенски картички — при нея нямаше много място. Харесваше й периодът ми ала Кандински, както и новите ми неща. Изпратих й серия от рисунки с молив върху тънка хартия. Беше автопортрет, но на пластове: линия тук, друга там — само по една на лист, на които трябваше да открие мястото — трябваше да ги настави пласт върху пласт, за да се получи цялата рисунка. Вече нищо нямаше да й давам наготово. Щеше да й се налага да се потруди.

 

 

Майка ми писа, че били публикували нейни стихотворения в „Кениън Ревю“ и в изцяло посветения на поезия брой на „Зизива“. Попитах Клеър, дали можем да ги купим и тя ме заведе в „Книжен свят“ и ми ги купи. Имаше голямо стихотворение за бягането в затвора — това беше голямо събитие в ежедневието й. Когато не пишела, бягала по пистата — по петдесет, по сто мили седмично. На всеки четири месеца износвала по един чифт обувки, понякога й давали нови, понякога — не. Позната история.

Направих на ксерокс десет копия от стихотворението и ги използвах като фон за рисунките си. Сядах на масата в червено-бялата кухня и рисувах с маслени пастели върху думите й — рисувах усещането да тичаш, усещането за безсмислено движение в кръг. Също като нейния ум.

Дъждовете бяха започнали и шепнеха зад запотените прозорци на кухнята. Клеър седна до мен с чаша ментов чай.

— Разкажи ми за нея.

Имаше нещо, което ми пречеше да говоря повече за майка ми пред Клеър. Беше любопитна като всички останали — училищните психолози, Рей, Джоан Пийлър, редакторите на малки литературни списания. Поети в затвора — най-чистият от всички парадокси. Не знаех какво да кажа. Тя беше убила човек. Беше ми майка. Не знаех, дали съм като нея или не съм. В повечето случаи нямах желание да говоря за нея. Исках Клеър да бъде нещо отделно от майка ми, исках двете да са на различни страници и аз да съм единствената, която може да ги издигне заедно към светлината.

Клеър отново прочете стихотворението, посветено на тичането.

— Този стих ми харесва, „… обратният път, двайсет години. Часовник без стрелки.“ Живот в затвора, трудно е да си го представи човек. „Три години зад мен, край мен — отъпкана пръст“. Трябва да е много смела жена. Как издържа?

— Тя никога не е там, където е — казах аз. — Тя е само в съзнанието си.

— Това сигурно е чудесно — Клеър погали чашата си, сякаш беше буза на дете. — Иска ми се и аз да го можех.

Радвах се, че не го може. Нещата вълнуваха Клеър. Може би прекалено, но я вълнуваха. Не умееше да ги изкривява, така че да намира оправдание за всичко. Погледнах стихотворението на майка ми в „Кениън“. Интересно, как успяваше винаги да се изкара героиня — тя, извън закона, сама срещу всички останали? И никога злодей!

— Това отличава истинските творци от другите хора — въздъхна Клеър. — Те могат да преобърнат света.

— Ти също си творец — казах аз.

— Актриса — каза тя. — А даже и това не съм.

Вече бях гледала няколко от филмите на Клеър. Тя беше прозрачна, сърцераздирателна. Подобна уязвимост у самата мен би ме ужасила. Бях прекарала последните четири години в опити да си отгледам мазоли, така че да не кървя всеки път, когато се сблъскам с нещо. А тя беше гола, тънката й обвивка се сменяше ежедневно. В един от филмите играеше съпруга на преподавател — уплашена, с перли през цялото време; в друг — жена от осемнайсети век, отхвърлена любовница, затворена в манастир.

— Ти си страхотна актриса — казах аз.

Клеър сви рамене, прочете другото стихотворение, в което се разказваше за бой между затворнички.

— Харесва ми яростта на майка ти. Силата й. Възхищавам й се!

Натопих една малка четчица в шишенце с мастило и с няколко движения, с няколко арки и линии, намацах черно петно върху листа. Яростта й. Клеър, какво знаеш ти за яростта? Силата на майка ми? Е, не беше достатъчно силна, за да не стане фон на рисунките ми. Само фон. Думите й са мое платно и толкоз!

 

 

В един лениво топъл и мъглив ден, връщайки се от училище, видях Клеър да ме чака при арката, обвита с рози.

— Получих роля! — извика тя преди още да съм влязла в двора.

Изпъна назад глава и оголи шията си към слабото зимно слънце — смехът й избухна нагоре като гейзер. Прегръщаше ме, целуваше ме. Опита се да се обади на Рон в Русия, където той снимаше репортаж за някаква конференция по въпросите на телекинезата в Урал. Не успя да се свърже. Но дори и това не успя да прогони витаещото вълшебство. Тя отвори бутилка марково шампанско, което държаха изстудено в хладилника за специални случаи — то изригна по чашите и масата, разпени се надолу по пода. Вдигнахме тост за новата работа.

Ролята не беше голяма, но затова пък беше трудна. Щеше да играе елегантната, но пияна съпруга на един от главните герои по време на официална вечеря, в дълга рокля и с диаманти. Сред изобилие от ядене и пиене трябваше да запомни кога какво да прави, така че всичко да пасне при монтажа.

— Вечно играя нечия самотна съпруга — въздъхна тя. — Явно това ми е амплоато.

Беше получила ролята, защото режисьорът беше приятел на Рон, а актрисата, която трябвало да играе самотната съпруга — сестра на бившата жена на режисьора — в последния момент си счупила ключицата и им трябвала някоя, която да има долу-горе същия ръст и цвят на косата, и която да може да облече роклята без презрамки.

— Поне имам реплики с главния герой — обясни тя. — Не могат да отрежат сцената.

Беше малка роля — само пет реплики на жена, чието мъртво тяло се появява две действия по-късно. Помагах й да репетира, като четях репликите на главния герой. Трудното било, обясни тя, че трябвало да яде и да пие по време на сцената и в същото време да говори. Направи го още на втория опит, но настоя да го повтаряме отново и отново. Държеше да запомни след коя дума прави пауза и отпива от виното, точно кога вдига вилицата, с коя ръка и колко високо.

— Сцените с ядене са най-трудните — обясни тя. — Всичко трябва да съвпадне.

Репетирахме ролята в продължение на седмица. Беше толкова сериозна за някакви си пет реплики. Не бях подозирала, че актьорите са такива перфекционисти. Винаги си бях мислила, че просто застават пред камерата и играят.

 

 

В деня на снимките я викаха в шест сутринта, за да изпробват грима. Каза ми да не ставам, но въпреки това аз го направих. Седях с нея, докато си приготвяше пюре от зеленчуци, към което добави протеини на прах, бирена мая, витамини Е и С. Беше много бледа и мълчалива. Концентрираше се. Направи серия дихателни упражнения, които се наричаха „дишащите маймунки“ и включваха изпиването на китайски срички както при вдишването, така и при издишването. При издишването тоновете бяха ниски и резониращи, а при вдишването бяха чудновати — високи и виещи. Това било ши гонг — Клеър каза, че й помагало да запази спокойствие.

На излизане я прегърнах. Беше ме научила никога да не казвам „късмет“. „На слука“ — това се казвало на актьорите.

— На слука! — извиках след нея и се свих, като я видях да се спъва в една пръскачка.

 

 

Върнах се тичешком от училище, нетърпелива да науча как са минали снимките и, разбира се, да чуя някоя клюка за Харолд Маккан — английската звезда, която играеше ролята на Гай — но тя още не се беше върнала. Написах си всичките домашни, дори прочетох и следващите уроци по английски и история. В шест вече беше тъмно, а от нея нямаше ни вест, ни кост. Надявах се, че не е катастрофирала, беше толкова нервна сутринта. Вероятно бяха отишли да се почерпят с другите актьори след снимките или да вечерят, или нещо такова. И все пак не беше в стила й да не се обади. Обаждаше се, дори ако се беше забавила на пазара.

Приготвих вечерята — руло Стефани, царевичен хляб и салата, като продължавах да си мисля, че докато стане готово, тя ще си е у дома. В осем и двайсет чух колата й да спира пред гаража. Посрещнах я на вратата.

— Приготвих вечеря — казах аз.

Гримът й се беше размазал на кръгове под очите. Изтича покрай мен и се насочи към банята. Чух я да повръща.

— Клеър?

Излезе, легна на дивана и покри очи с опакото на ръката си. Свалих й обувките.

— Да ти донеса ли нещо? Аспирин? Севън ъп?

Тя започна да плаче — с дълбоки хрипливи стонове, и извърна главата си на другата страна.

Донесох тиленол и чаша сода, и наблюдавах как я изпива на няколко глътки.

— Оцет… на кърпа — отпусна се на възглавниците. — Ябълков оцет. И изцеди кърпата — гласът й беше грапав като шкурка. — И изгаси лампите.

Изгасих лампите, напоих една кърпа с оцет, изцедих я и й я занесох. Не смеех да попитам, какво се е случило.

— Седемнайсет дубъла — каза тя, докато нагласяваше кърпата върху челото и очите си. — Знаеш ли колко трае това? И сто човека да те чакат? Повече никога, никога няма да играя.

Хванах я за ръката и седнах на пода до нея в тъмната стая, пълна с оцетни изпарения. Не знаех какво да кажа. Беше като да гледаш как някой, когото обичаш, стъпва на пехотна мина и се разхвърчава разкъсан наоколо. Не знаеш какво да правиш с парчетата.

— Пусни Ленърд Коен — прошепна тя. — Първия албум, със „Сестри на милосърдието“.

Намерих албума — този, с птичето лице на Коен отпред и със светец, който се издига от пламъците отзад, и го пуснах. Седнах до нея и притиснах ръката й до бузата си. Тъжният му мелодичен глас пееше жално и монотонно за сестрите на милосърдието и как се надявал „и ти да попаднеш на тях“.

След известно време тя спря да плаче — струва ми се, че заспа.

Преди никога не бях обичала някого толкова много, че да чувствам болката му. Прилошаваше ми от мисълта, че са постъпили с нея по този начин, а аз не съм била там, за да й кажа: „Откажи се не е необходимо да правиш това.“

— Обичам те, Клеър — прошепнах аз.

 

 

Една вечер отидох на урока по рисуване. Чакахме госпожа Дей, но тя не дойде и една от по-възрастните жени ме откара у дома. Отворих вратата, украсена с коледен венец, с вплетени в него малки сладки круши и порцеланови гълъбчета, очаквайки, че ще заваря Клеър в дневната да чете някое от списанията си и да слуша музика, но тя не беше там.

Открих я, седнала с кръстосани крака на леглото ми, да чете нещата от майка ми. Писмата от затвора, тетрадките с поезия, лични документи — всичките разстлани около нея. Беше бледа, завладяна от това, което правеше, и гризеше нокътя на пръста си с халката. Не знаех как би трябвало да постъпя. Бях вбесена, но и уплашена. Тя не трябваше да чете тези неща. За мен бе важно да държа двете отделно една от друга. Не исках Клеър да има нищо общо с майка ми, нищо, което да не мога да контролирам. А ето че тя беше отворила кутията. Като Пандора. И беше пуснала злото на свобода. Хората винаги оставаха очаровани от Ингрид Магнуссен. Почувствах как отново се отдръпвам обратно в сянката й. Тези неща бяха мои. Дори и мои не бяха. Бях й се доверила.

— Какво правиш?

Тя подскочи и тетрадката, която четеше, излетя във въздуха. Отвори уста за някакво обяснение, после я затвори. Отново я отвори — не излезе никакъв звук. Беше толкова разстроена, че не можеше и дума да каже. Опита се да събере с треперещи ръце уличаващите я документи, но всички те бяха различни по големина и се разбягаха под непохватните й движения. Накрая се примири с поражението си и ги остави да се пръснат, затвори очи и покри с длани лицето си. Напомни ми за Катлин, която си мислеше, че щом тя не ни вижда, значи и ние не можем да я видим.

— Не ме намразвай — каза тя.

— Защо, Клеър? Щях да ти ги покажа, ако ме беше помолила.

Започнах да събирам тетрадките — прошнурована оризова хартия, италиански тетрадки с имитация на мрамор, ученически тетрадки от Амстердам — с гладка подвързия, с кожена подвързия, завързани с връзка за обувки. От тях нищо не беше мое. Дори и писмата. Само нейни.

— Бях потисната. Теб те нямаше. Тя ми изглеждаше толкова силна.

Търсила си е пример за подражание? Едва не се изсмях. Самата мисъл, че се възхищава на майка ми, извикваше у мен желание да я ударя през лицето. Събуди се! Исках да изкрещя. Ингрид Магнуссен е в състояние да те нарани само като мине покрай теб на път за тоалетната.

А сега тя беше прочела писмата. Разбрала е, че почти не съм споменавала за нея пред майка си. Представях си как я е заболяло. Да ги бях изхвърлила всичките, вместо да ги мъкна със себе си като някакво проклятие. Ингрид Магнуссен! Как да го обясня? Не исках майка ми да знае за теб, Клеър. Ти си единственото хубаво нещо в целия ми живот. Не исках да рискувам. Как би те намразила майка ми! Тя не иска да съм щастлива, Клеър. Харесваше й, че мразя Марвъл. Това я сближаваше с мен. „На един творец не му трябва щастие“, казваше тя. Ако съм щастлива, няма да имам нужда от нея, бе онова, което всъщност искаше да каже. Може да я забравя. И е права. Може и така да стане.

Ругаеше ме в писмата си. „Какво ме интересува, че имаш шестица на теста по правопис? Цветната ти градинка. Толкова си скучна, че направо не мога да те позная. Какви са тези хора, с които живееш сега? Какви ги вършиш всъщност?“ Но аз така и не й казах нищо.

— Искаш да знаеш за майка ми? — Взех една сива тетрадка, отворих я и я подадох на Клеър. — Ето. Чети.

Тя стисна ръце, очите й — червени и подпухнали, носът й — протекъл. Хлъцна и взе тетрадката. Не беше необходимо да гледам през рамото й. Знаех какво пише вътре.

Пусни злобен слух.

Изгони от двора кучето на любимия си дядо.

Спомени самоубийство, видиш ли човек в депресия.

— Какво е това? — попита тя.

Кажи на някое дете, че не е хубаво и умно.

Увий гнилоч в хартия за подарък и я остави по ъглите на улиците.

Хвърли шепи безполезни чужди монети в шапката на просяк и се погрижи да ти благодари надълго и широко. „Бог с вас, госпожице.“

— Е, не може да е истина — каза Клеър. — Едва ли в действителност прави такива неща.

Само свих рамене. Как можеше Клеър да разбере човек като майка ми. Тя пишеше с часове върху тези листове и се смееше, докато от очите й потечаха сълзи.

Клеър ме погледна жадно, умоляващо. Как можех да й се сърдя! Майка ми нямаше представа какво най-много обичам да ям, нито къде бих живяла, ако можех да избирам от целия свят. Клеър бе моят откривател. Тя знаеше, че бих искала да живея в Биг Сър, в колиба с печка на дърва и поточе, че обичам сапун с аромат на зелена ябълка, че „Борис Годунов“ ми е любимата опера, че изпитвам страх от млякото. Тя ми помогна да прибера документите в кутията, да я затворя и да я пъхна под леглото.