Джанет Фич
Белият олеандър (16)

16.

Джоан Пийлър ми намери ново място. Момичетата демонстративно извръщаха глави, докато Джоан ми помагаше да си изнеса нещата и да ги пъхна в червения й карман гия със стикери по бронята, които гласяха „Обичай майка си“, „Смени светлините“, „Приятели, не позволявайте на своите приятели да гласуват за Републиканците“. Силвана мърмореше под нос, че понеже съм била бяла, затова съм се радвала на специално отношение. Може и да беше права. Вероятно беше права. Въобще не беше честно. Но в този мартенски ден — един от онези съвършени мартенски дни в Лос Анджелис, когато всеки фотограф в околността е излязъл на лов за снимки — снимки на града такъв, какъвто изглеждаше три дни в годината — с наситено синьо небе, белоглави планини и гледки, простиращи се на сто мили околовръст в ясния въздух — в този ден не ми пукаше защо. Единственото, което ме интересуваше бе, че се махам оттук.

На Болди имаше сняг, а палмите по булевард Уилшайър се виждаха пет мили напред. Джоан Пийлър бе пуснала запис на Джоуел да ни развлича, докато пътуваме.

— Тези хора ще ти харесат, Астрид — каза тя, докато се движехме западно по Мелроуз. — Рон и Клеър Ричардс. Тя е актриса, а той се занимава с нещо в телевизията.

— Имат ли деца? — попитах аз с надеждата, че нямат. Повече никакво гледане на деца и подаръци за 99 цента, когато двугодишното хлапе получава количка Барби.

— Не. Всъщност, те искат да си осиновят.

Това беше нещо ново, нещо, което не бях обмисляла досега. Осиновяване. Думата издрънча в главата ми като камъче в метална кутия. Не знаех какво да мисля. Минахме покрай Колумбия Студио, голямата порта с три арки, павилиончето на паркинга, хората, обикалящи на велосипеди с плоски гуми. Забелязах копнежа в очите й.

— Догодина съм тук — каза Джоан.

Понякога не знаех коя от двете ни е по-млада — тя или аз.

Внимателно прехвърлях думата „осиновяване“ в ума си, сякаш беше радиоактивна, представях си лицето на майка ми — размекнато и ослепяло от яростта, изпила бузите й.

Джоан подкара покрай редицата евтини мелроузки магазинчета западно от Ла Бриа — магазинчета за ботуши втора употреба и играчки за възрастни, завихме на юг в една тиха странична улица, която ни изведе в стар квартал със сгради с хоросанова мазилка и огромни чинари с тебеширено бели дънери и листа като длани. Паркирахме пред една от сградите и аз последвах Джоан Пийлър към вратата. На емайлирана табелка под бутона на звънеца с ръкописни букви пишеше „Семейство Ричардс“. Джоан натисна бутона.

Жената, която отвори, ми заприлича на Одри Хепбърн — с тъмна коса, дълга шия, широка слънчева усмивка, около трийсетте. Бузите й порозовяха, когато ни махна с ръка да влезем.

— Аз съм Клеър. Чакахме ви.

Кадифеният й глас звучеше някак старомодно, думите й — произнесени отчетливо: „аз съм“ вместо „асъм“ — гласните ясни — непотъмнени.

Джоан носеше куфара ми, а аз — книгите на майка ми, кутията от чичо Рей и нещата ми от Оливия, подредени в една чанта.

— Нека ти помогна — каза жената, взе чантата и я сложи на масичката за кафе. — Оставете тези неща, където намерите.

Оставих нещата си до масата и огледах дневната — с нисък таван, боядисана в бяло с бледорозов оттенък, подът — от голи червеникави чамови дъски. Вече започваше да ми харесва. Над камината имаше картина — медуза на тъмносин фон, набразден от тънки ярки ивици. Изкуство — нещо, нарисувано от човешка ръка. Не можех да повярвам. Хора, които купуват произведения на изкуството. И цяла стена книги с износени гръбчета, компактдискове, плочи, касети. Диван с изящни форми, тапициран в синьо, червено и цикламено, заемаше ъгъла между две от стените и изглеждаше удобен. Над него в центъра, имаше лампа за четене. Страхувах се да дишам. Не можеше да е вярно, не можеше да е за мен. Тя щеше да се откаже.

— Има само няколко неща, които трябва да уточним — каза Джоан, като седна на дивана и отвори куфарчето си. — Астрид, би ли ни извинила?

— Чувствай се като у дома си — обърна се към мен Клеър Ричардс с усмивка и жест, сякаш ми поднасяше подарък. — Моля те, разгледай наоколо.

Седна до Джоан, която отвори досието ми, но продължи да ми се усмихва някак притеснено, като че ли се страхуваше какво ще си помисля за нея и дома й. Искаше ми се да й кажа, че няма от какво да се притеснява.

Отидох в кухнята. Беше малка, облицована с теракота в червено и бяло, с перлено бял плот на масата и хромирани столове. Кухня като от каталог, украсена с колекция солнички: малки овчарки, порцеланови крави и кактуси. Кухня, в която да си пиеш какаото, да играеш на дама. Изплаших се от чувството си — колко силно желаех това!

Излязох на терасата. Малкият заден двор грееше с широките си цветни лехи и кашпите върху дървена подложка, с плачещия китайски бряст. Имаше миниатюрна детска въртележка, а червеният бръшлян впиваше стъбълца в бялата стена на къщата под ярките лъчи на слънцето. „Кич“, чувах гласа на майка ми в ухото си. Но не беше кич, беше прекрасно. И Клеър Ричардс беше прекрасна — с широката си усмивка, която сякаш казваше „Обичай ме“. Спалнята й, от която се излизаше на терасата през голям френски прозорец, също беше прекрасна — с олекотената завивка от разноцветни парчета върху ниското чамово двойно легло, с гардероба, раклата и пъстрото килимче.

Когато се върнах в коридора, ги видях през вратата на дневната, свели глави над масичката за кафе, загледани в досието ми.

— Никак не й е било лесно — казваше Джоан Пийлър на новата ми приемна майка. — Била е простреляна в един от приемните домове…

Клеър Ричардс поклати глава, не можеше да повярва, че някой може да е толкова зъл, да простреля дете.

Банята щеше да бъде любимото ми помещение — това можех да кажа отсега. Плочки в светлосиньо и розово, оригинална керамика от двайсетте години, преграда от матово стъкло около ваната, с гравиран лебед, който плува сред папур. Имаше нещо много познато в лебеда. Бяхме ли живели някъде, където е имало стъкло с рисунка на лебед? Шишенца, сапуни и свещи се гушеха на полиците от двете страни на ваната. Отварях шишенцата, вдишвах аромата им и втривах разни неща по ръцете си. За щастие, белезите избледняваха и на Клеър Ричардс нямаше да й се налага да гледа грозните червени ивици — изглеждаше чувствителна жена.

Те още обсъждаха случая ми, когато отидох в предната спалня.

— Както казах, тя е много способна, но доста е пропуснала в училище — при всичките тези премествания, нали разбирате…

— Може би частен учител ще помогне? — каза Клеър Ричардс.

Моята стая. Меки чамови легла-близнаци, в случай че гостите останат за през нощта. Олекотени завивки в старинен стил — истински ръчноизработени юргани, обточени с рязана дантела на дупчици. Къси пердета от пъстра басма и още дупчици. Чамово бюро, библиотечка. Дюреров офорт на заек в семпла чамова рамка. Изглеждаше уплашен, всяко косъмче по козината ясно се виждаше. Застинал в очакване, какво ще последва. Седнах на леглото. Не можех да си се представя — как изпълвам тази стая, как я обитавам, как й налагам своята индивидуалност.

— Е — бодро каза Клеър Ричардс, когато социалната служителка си замина. Седях до нея на дивана в дневната. Тя сплете пръсти около коленете си и се усмихна. — Ето те тук. — Зъбите й имаха синьо-белия цвят на сметана, бистри. Искаше ми се да я успокоя. Макар къщата да беше нейна, тя изглеждаше по-притеснена от мен. — Видя ли стаята си? Не съм я украсявала, за да сложиш твоите неща. Да я направиш своя.

Исках да й кажа, че не съм онова, което е очаквала. Бях различна и тя можеше да не ме иска.

— Харесва ми офорта на Дюрер.

Тя се засмя — един кратък изблик, и плесна с ръце.

— О, струва ми се, че с теб ще се разбираме чудесно. Съжалявам само, че Рон не е тук. Съпругът ми. Тази седмица има снимки в Нова Скотия, ще се върне чак следващата сряда. Но какво да се прави? Искаш ли чай? Или кола? Купих кола, не знаех какво обичаш. Имаме и сок, мога да ти направя разбит…

— Чай става — казах аз.

 

 

Никога не бях прекарвала толкова дълго време с някого, колкото с Клеър Ричардс през седмицата, която последва. Личеше, че няма никакъв опит с деца. Водеше ме със себе си до ателието за химическо чистене, до банката, сякаш се страхуваше да ме остави и за минутка сама, сякаш бях на пет, а не на петнайсет години.

В продължение на седмица ядяхме храна от картонени кутии и чаши с чуждестранни надписи на етикетите, закупена от Гастронома на Шале. Меки резенчета топено сирене, хрускави багети, сбръчкани гръцки маслини, пъпеши медена роса, баклава с аромат на рози. Тя не ядеше много, но ме подканяше да си доям ростбифа, грейпфрута, сладък като портокал. След трите месеца с Круела нямах нужда от подканяне.

По време на импровизираните ни пикници в дневната й разказвах за майка си, за приемните домове, като се стараех да избягвам всичко, което бе твърде грозно или прекалено в някакво отношение. Знаех как да го правя. Разказах й за майка си, но само добрите неща. Не съм като някои, дето само се оплакват; един ден няма да разправям лоши неща и за теб, Клеър Ричардс.

Показа ми албумите си със снимки и тези с изрезки. Беше много свенлива, трудно можех да си я представя, изправена пред публика, но от албумите й личеше, че когато се превъплъщава в роля, тя въобще не прилича на себе си. Пееше, танцуваше, хлипаше, скрила лице в скута си, покрила главата си с воал. Смееше се, облечена в блузка с дълбоко деколте и с меч в ръка.

— Това е от „Опера за три гроша“ — каза тя. — Играхме я в Йейл.

Беше лейди Макбет, преди това — дъщерята в „Лека нощ, майко“, Катрин във „Внезапно миналото лято“.

Вече почти не играеше. Плъзна гранатовата висулка във форма на сърце по верижката на медальона си и я притисна под плътната си долна устна.

— Толкова ме уморява. Готвиш се с часове, после се замъкваш на прослушването, където те оглеждат за две секунди и решават, че си прекалено етническа. Прекалено класическа. Прекалено някаква си.

— Прекалено етническа?

Широкото й бледо чело, лъскавата коса.

— Тоест брюнетка — усмихна се тя. Предният й зъб беше крив, леко застъпваше съседа си. — Твърде малка означава гърди. Класическа означава стара. Професията ми не е от най-приятните, струва ми се. Още се пробвам от време на време, но май няма смисъл.

Обрах с пръст остатъците от топено сирене по стените на кутията.

— Тогава защо го правиш?

— А какво, да се откажа от шоубизнеса?

Смееше се така свободно, когато беше щастлива! Както и когато беше тъжна.

 

 

Кино „Ню Бевърли“ беше буквално зад ъгъла на къщата й. Даваха „Кралят на сърцата“ и „Деца на рая“; ние си купихме огромна кесия с пуканки и плакахме и се смяхме, и се смяхме една на друга за сълзите си. Преди постоянно идвах тук с майка ми, но беше различно. Тя не харесваше сълзливите филми. Обичаше да цитира Д. Х. Лорънс: „Сантименталността е реакцията ни на чувства, каквито в действителност не притежаваме“. Филмите, които гледах с нея, бяха мрачни европейски продукции на Антониони, Бертолучи, Бергман — филми, в които всички умираха или искаха да са умрели. Филмите на Клеър бяха като прекрасни мечти. Искаше ми се да пропълзя в тях, да живея в тях — хубавко лудо момиче в поличка на балерина. Ненаситни, ние се връщахме в киното и ги гледахме отново на следващата вечер. Сърцето ми беше като балон, който се надува до пръсване, и аз започнах да се паникьосвам. Току-виж съм полудяла като леководолазите, които излизат твърде бързо на повърхността.

Нощем лежах будна в леглото си с белите волани на дупчици и гледах Дюреровия заек. Нещо със сигурност щеше да се обърка. Джоан Пийлър щеше да ми каже, че е било просто една грешка, че са променили решението си и че искат тригодишно дете. Решили са да почакат още няколко години. Тревожех се за съпруга на Клеър. Не исках да се връща, да я отнема от мен. Исках винаги да бъде, както сега — двете да си седим в дневната и да хапваме pâte de foie gras и ягоди за вечеря, да слушаме записи на Дебюси и да споделяме неща от живота си. Тя искаше да знае всичко за мен — каква съм, коя съм. Тревожех се, всъщност нямах много за казване. Нямах предпочитания. Ядях всичко, носех всякакви дрехи, сядах, където ми кажат, спях, където ми наредят. Бях безкрайно приспособима. Клеър искаше да знае неща от рода на това, дали предпочитам сапун с аромат на ананас или на зелена ябълка. Не знаех.

— Не, трябва да решиш — каза тя.

И аз се превърнах в потребител на сапун с аромат на зелена ябълка и на шампоан с екстракт от коприва. Предпочитах да спя на отворен прозорец. Обичах месото си недопечено. Имах си любим цвят — морскосиньо; любимо число — девет. Но от време на време ме изпълваше подозрението, че Клеър очаква повече, отколкото беше заложено в мен.

— Кой е най-хубавият ден в живота ти? — попита ме тя един следобед, докато се излежавахме една срещу друга на големия диван, подпрели глави на страничните облегалки. От колоните на уредбата звучеше гласът на Джуди Гарланд, която пееше „Моят смешен Валентин“.

— Днешният — казах аз.

— Не — засмя се тя и ме замери със салфетката си. — Питам те за преди.

Опитах се да си спомня, но беше като да търсиш заровени монети в пясъка. Продължих упорито да ровя, като порязвах ръцете си на ръждясали консервни кутии и счупени бирени бутилки, но накрая открих една стара монета и я почистих, така че да се четат датата и произходът.

— Беше по времето, когато живеехме в Амстердам — в една висока тясна къща край канала. Имаше стръмно извито стълбище и винаги ме беше страх да не падна.

Тъмнозелена вода в канала и риджстафел. Водни плъхове, големи като опосуми. Тежката миризма на хашиш в кафенетата. И майка ми, постоянно надрусана.

— Помня, че беше слънчево и ние ядяхме сандвичи с телешки салам и лук в едно малко кафене, а майка ми пееше онази каубойска песен: „Уупи-ти-йо-йо, обирайте си крушите палета“.

Това бе единственият ми спомен от Амстердам, в който времето беше слънчево.

Клеър се засмя, сякаш звъннаха камбанки, сви колене до брадичката си, обгърна ги с ръце и отправи към мен поглед, който бих искала да затворя в бутилки и да съхраня като скъпо вино.

— Седяхме под слънцето край канала и тя каза: „Гледай, Астрид, виж това“. И помаха на хората от едно туристическо корабче, което минаваше покрай нас. Всички пътници замахаха в отговор. Разбираш ли, те си мислеха, че сме холандци и ги поздравяваме с „Добре дошли“ в града си. Това е най-хубавият ми ден.

Слънцето и чайките, и всички тези хора, които махаха, защото си мислеха, че сме оттам, че корените ни са в тази земя.

Клеър въздъхна от другия край на дивана и опъна крака с носталгична усмивка. Не беше разбрала каква бях аз по онова време — слабичко самотно дете, стоплено от илюзията, че има корени. Единственото, което видя тя, бе детската радост от забавлението.

— Била си навсякъде, нали?

Била съм, но това не ми беше донесло нищо добро.

 

 

В деня, когато Рон трябваше да се върне от Нова Скотия, Клеър изхвърли всички пакетчета от храна за вкъщи, почисти кухнята и на три пъти пуска пералнята. Къщата се изпълни с аромат на готвено, а Еми Лу Харис пееше за някакви бандити в Мексико. Клеър си беше сложила гумени ръкавици и обезкостяваше едно пиле, което още беше горещо; носеше престилка на червени и бели карета и се беше начервила.

— Ще правя паеля, как ти се струва?

Струваше ми се изнервящо. Харесваше ми, както си беше преди — бяхме си изработили рутина, а сега тя се разпадаше заради играч, когото още не познавах, играч, който можеше да промени всичко. Вече мразех съпруга й, а дори не го бях виждала. Но въпреки това почистих с прахосмукачка дневната, помогнах й да смени чаршафите на леглото им — с десен на падащи рози, бели и червени.

— Бялото и червеното са цветовете на брака — обясни Клеър.

Отвори френския прозорец към градината, която неудържимо разцъфваше под лъчите на априлското слънце. Ръцете й бавно пригладиха белия юрган. Знаех, че иска да е с него в това легло, да правят любов. Тайно се надявах да изпусне самолета си, да катастрофира по пътя към летището. Хващаше ме страх, като я гледах как тръпне в очакване. Приличаше ми на един от сортовете рози, които отглеждаше в градината си — казваше се „Девица“. Бяха бели с малко розово от външната страна, а ако ги откъснеш, всичките им листенца моментално окапват.

Не разбирах, защо той трябва да се връща точно сега. Прекарвах си толкова добре. Никога не съм представлявала такъв интерес за някого. Със сигурност не исках да деля този интерес с някакъв си съпруг, с някой Ед, изпънал се на дивана. Дори и един чичо Рей би нарушил прекрасното равновесие.

Около шест часа колата му зави по алеята пред гаража, една малка сребриста алфа ромео. Той излезе от нея, преметна сака на рамото си, извади един калъф за костюми и алуминиево куфарче, а сивото в косата му улови следобедното слънце. Стоях на нокти на верандата, докато тя тичаше да го посрещне. Целунаха се и аз трябваше да отклоня поглед. Не знаеше ли тя колко лесно можеше да се провали всичко? Не се ли страхуваше?

 

 

Изядохме паелята в задния двор под гирлянд от лампички във формата на люти чушки, Еми Лу пееше с групата си за любимката на родеото. Комари летяха над главите ни. Клеър запали свещи с цитрусов аромат, а Рон ни разказа за онова, което трябвало да заснеме в Халифакс — някаква история за обитаван от призрак бар. Беше продуцент на предаване за необичайното и окултното. Миналата година призракът за малко не удушил един клиент в мъжката тоалетна.

— Изгубихме три часа, докато го убедим да се върне там. Едва не се отказа от страх, въпреки филмовия екип. Беше сигурен, че ще се опита да го довърши.

— А какво щяхте да правите, ако наистина го беше довършил? — попита Клеър.

Рон вдигна краката си на пейката отпред и се изтегна с ръце на тила.

— Щях да го цапардосам с писоара.

— Много смешно — лицето й имаше формата на сърцевидна кутия за шоколадови бонбони, но тънък воал от недоверие замъгляваше чертите й.

— Бих могъл да опитам и с „прогонване“.

Докато се шегуваха, аз се постарах да открия какво толкова намира в него Клеър. Беше привлекателен, но нищо повече — среден на ръст, спретнат, с дребни черти, гладко избръснат. Носеше стоманеносивата си коса сресана назад, без път по средата. Очилата му бяха без рамки, а бузите — прекалено румени за мъж. Кафяви очи, гладки ръце с изрядно подрязани нокти, брачна халка. Всичко в Рон беше загладено, спокойно, сдържано. Когато разказваше история, не се интересуваше дали я харесваме или не, за разлика от Бари, който винаги очакваше аплодисментите. Не те завладяваше. Не изглеждаше да се нуждае от нещо.

Тя взе чинията му, прехвърли остатъците в своята, сложи я отдолу и посегна към моята.

— Ако не внимаваш, може на теб да приложат „прогонване“ — Клеър го каза с усмивка, но беше изпуснала момента.

— И да изчезна в канала — каза той.

Телефонът иззвъня и Рон влезе през френския прозорец да се обади. Видяхме го как се излегна върху белия юрган и зачопли ноктите на краката си, докато говореше. Клеър спря да разчиства масата, лицето й се отпусна, после се стегна решително, после отново се отпусна. Стоеше до масата за пикник, вземаше и оставяше чиниите, докосваше механично сребърните прибори за хранене, побутваше остатъците и се опитваше да чуе какво казва той.

Рон затвори и се върна на масата. Сенките се отдръпнаха от лика на слънцето.

— По работа? — попита Клеър така, сякаш нямаше значение.

— Джефри искаше да намине да поговорим за сценария. Отказах му.

Той посегна и взе ръката й. Не можех да я гледам как поруменява от удоволствие.

После си спомни, че все още съм там. Редях оранжева спирала от зрънцата ориз, останали от паелята по плота на масата.

— С теб май имаме да наваксваме малко. — Беше толкова пригладен. Можех да си го представя, увещаващ някоя самотна отрудена жена да сподели пред камерата как разговаря с мъртвия си съпруг, представях си го как държи грапавата й ръка в своята лека длан с гладка брачна халка и казва със спокойния си глас: „Продължавай.“

Разказа му накратко какво сме правили по цял ден, че ме е записала в гимназията във Феърфакс, че сме ходили на кино и на един джазов концерт в Музея на изкуствата.

— Астрид е истинска художничка — каза тя. — Покажи му последните си неща.

Клеър ми беше купила комплект акварелни бои на „Пеликан“ в голяма черна кутия и скицник с плътни листа. Бях направила рисунки на градината — на провисналите клонки на китайския бряст, на бръшляна, проточил се по бялата стена, на остриетата на делфиниума и руменината на розите. Имаше копия на Дюреровия заек и рисунки на Клеър. Клеър упражнява балетни стъпки в дневната; Клеър с чаша бяло вино в ръката; Клеър, прибрала косата си с тюрбан от хавлиената кърпа за баня. Не исках да ги показвам на Рон. Бяха твърде дискредитиращи.

— Покажи му ги — каза Клеър. — Красиви са.

Подразних се от желанието й да му ги покажа. Мислех, че са нещо между нас двете — от мен за нея. Него не го познавах. Защо искаше това от мен? Може би, за да му докаже, че не са сбъркали, като са ме приели в дома си? Може би да му покаже колко добре се справя с мен?

Отидох да донеса дебелия скицник, подадох го на Рон, после се отдалечих в мрака на градината и заритах мексиканските иглики, промъкнали се неканени в моравата. Чух го как обръща страниците. Не бях в състояние да гледам какво прави.

— Виж тази. — Той се засмя. — И тази. Такъв природен талант. Страхотни са — извика към мен в тъмното. Продължих да ритам игликите.

— Смущава се — каза Клеър. — Не се притеснявай, Астрид. Имаш дарба. Колко хора могат да се похвалят с това?

Единствената, която познавах, се намираше зад решетките.

Щурец или някаква нощна птица издаваше църкащи звуци като хамстер, който тича в барабанчето си. В дворчето зад къщата, под лампичките като люти чушлета Клеър обясняваше как е направила паелята, сякаш ставаше въпрос за средновековна комедия — с ентусиазъм, от който ме заболя стомахът. Погледнах към Рон — бялата му риза беше придобила розово-оранжев оттенък от светлинките, той се смееше заедно с нея. Ръцете му бяха кръстосани на тила, приятното му лице — засмяно, чистият му, обут в сандал крак — кацнал върху дънковия плат на коляното. Защо не се разкараш, Рон? Има толкова вещици, които чакат да ги интервюираш, толкова тортилени чудеса, които трябва да бъдат документирани. Но звукът на смеха й беше лепкав като мъзга, а уханието на разцъфналия през нощта жасмин беше меко като млечна баня.

— Астрид, още ли си там? — извика Клеър, взирайки се в мрака.

— Просто си мисля нещо — казах аз, издърпах стръкче мента изпод градинския маркуч и го прекърших в юмрука си. Представях си как тази нощ те ще легнат един до друг в чамовото легло с чаршафите на розички, а аз за пореден път ще остана сама. Жените винаги поставяха мъжете на първо място. Ето как се прецакваше всичко.

 

 

След седмицата ми насаме с Клеър, аз с неохота се върнах на училище, за да завърша десети клас във Феърфакската гимназия. Все пак бях доволна, че не се налагаше да се връщам в Холивуд, където ме бяха видели да ям от боклука. Беше като истинско ново начало. Във Феърфакс отново бях блажено невидима. Всеки ден се връщах от училище и откривах, че Клеър ме чака със сандвич и чаша изстуден чай, с усмивка и множество въпроси. В началото изглеждаше странно и излишно. Преди никой не ме беше чакал да се върна, никой не беше чакал да чуе превъртането на ключа ми в ключалката, дори когато бях дете. Имах чувството, че се кани да ме обвини в нещо, но се оказа, че греша. Тя искаше да знае за съчинението ми върху Едгар Алан По и за илюстрациите ми на тема сърдечните камери и кръвообращението. Отнесе се със съчувствие, когато получих двойка на теста по алгебра.

Разпитваше ме за другите деца, но аз не можех да й кажа много. Никога не се бях отличавала с особена общителност, дори преди животът ми да се обърка. Училището беше работа, свършвах я и си тръгвах. Нямах намерение да се включвам в разните там клубове или в „Ученици срещу пияните шофьори“. Дори покрай пласьора на марихуана минавах, без да го погледна. Сега си имах Клеър, която ме чакаше у дома. Тя беше единственото, от което се нуждаех.

— Добре ли мина днес в училище? — питаше ме тя и си придърпваше стол към малката червено-бяла масичка в кухнята.

Имаше погрешната представа, че Феърфакс е като гимназията, която тя бе завършила в Кънектикът, въпреки очевадното присъствие на метални детектори при всеки вход. Не й казах за цигарите с марихуана, които се подаваха от ръка на ръка в двора, нито за преджобването в автобуса. Едно момиче пред очите ми прогори дупка с цигарата си в ризата върху гърба на друго момиче, като ме гледаше така, сякаш ме предизвикваше да й попреча. Видях как заплашиха с нож едно момче пред кабинета по испански. В часовете по физическо момичетата говореха за абортите си. На Клеър не й трябваше да знае за това. Исках светът да е хубав за нея. Исках нещата да потръгнат. Денят ми винаги беше страхотен, въпреки всичко.

 

 

В събота Рон окоси моравата, прерязвайки цветовете на игликите, после седна да чете някакви сценарии. На закуска ядохме кифлички и Клеър тръгна за урока си по балет. Взех боите си и седнах на масата до Рон. Бях започнала да свиквам с него. Не се опитваше да се сприятелим повече, отколкото можех да понеса.

— Как ти се струва Клеър? — внезапно попита той. Погледна ме над очилата си като някой дядо.

— Добре — казах аз.

Но имах някаква представа за какво говори. Клеър обикаляше нощем, чувах стъпките на босите й крака по пода. Говореше, сякаш тишината ще я смаже, ако не я подпре с непрестанен поток от думи. Разплакваше се от нищо. Заведе ме в обсерваторията и започна да плаче по време на звездното шоу. Априлските съзвездия.

— Имаш номера на пейджъра ми. Винаги можеш да ме откриеш.

Продължих да рисувам бръшляна на фона на бялата стена на къщата. Приличаше на изстрел от ловджийска пушка.

 

 

Клеър дръпна муселиновата завеса и погледна към улицата. Чакаше Рон. Навън още беше светло, лятото наближаваше и здрачът на ранната привечер имаше цвета на пчелен мед.

— Мисля, че Рон си има любовница — каза тя.

Бях изненадана. Не от това, което каза Клеър — знаех защо млъква, когато той говори по телефона, бях забелязала ненатрапчивите въпроси, които му задаваше, с цел да разбере плановете му за деня. Но това, че го казва на глас, означаваше, че подозренията й се задълбочават.

Помислих си за Рон. За това колко беше загладен. Да, със сигурност можеше да си намери жена винаги, когато поиска. Но се безпокоеше твърде много за Клеър. Ако кръшка, защо му е да се безпокои? Освен това работеше много, до късно и винаги се прибираше уморен. Не беше чак толкова млад. Не смятах, че има необходимата енергия.

— Просто работи — казах аз.

Клеър надникна към улицата иззад пердето.

— Така казва и той.

 

 

— Виждала ли си ми ключовете? — попита Рон. — Търсих ги навсякъде.

— Вземи моите — каза Клеър. — Мога да си поръчам друг комплект.

— Да, обаче се вбесявам от мисълта, че си губя нещата. Трябва да са тук някъде.

Взе ключовете на Клеър, но продължи да се притеснява. Беше високоорганизиран човек.

Един ден видях Клеър да взема някаква химикалка от вътрешния джоб на сакото му и да я слага в джоба на джинсите си.

— Виждала ли си химикалката ми? — попита той след няколко дни.

— Не — каза тя.

Той смръщи чело към мен.

— Ти ли я взе, Астрид? Кажи ми истината, няма да се сърдя. Просто изчезват разни неща и това ме вбесява. Не те обвинявам, че си я откраднала, но може да си я взела за малко и после да не си я върнала, така ли е?

Не знаех какво да кажа. Не исках да натопя Клеър, но не исках и той да си мисли, че го крада. Бих направила всичко, за да не ме махнат оттук.

— Не съм я вземала, наистина. Не бих направила такова нещо.

— Вярвам ти — каза той и прокара ръка през сребристата си коса. — Сигурно ме хваща склерозата.

— Може да е някой полтъргайст — каза Клеър.

Когато Клеър отиде на прослушване, аз методично претърсих къщата. Под леглото им открих кутия, боядисана в червено и бяло, украсена с парченца от счупено огледало. Отвътре също беше червена, пълна с нещата, които му бяха изчезнали — военен нож, часовник, телбодът му, ножички, ключове, нокторезачка. Имаше снимка, на която двамата се смеят и други две, слепени една за друга с лицата навътре, които не можах да отделя. Един магнит стърчеше от вътрешната страна на капака, а на дъното беше залепена метална плочка. Почувствах придърпването на магнита, когато затворих кутията.