Джанет Фич
Белият олеандър (14)

14.

Шевове разсичаха челюстта и бузата ми, ръцете и краката ми. Учениците от Бирмингамската гимназия отново ме зяпаха, но вече не защото бях малолетна проститутка, а защото бях изрод. Така ми харесваше повече. Красотата е измамна. По-лесно бих носила болката, грозотата си. Марвъл настояваше да прикривам заздравяващите белези с пудра, но аз категорично отказах. Бях разкъсана и после зашита, бях открит рудник и те нямаше да имат друг избор, освен да ме виждат. Надявах се всеки път да им прилошава. Надявах се да ме виждат в сънищата си.

Оливия още я нямаше, корветът й стоеше покрит и мълчалив в двора, пръскачките се включваха в осем сутринта и работеха точно седем минути, лампите светваха в шест вечерта, командвани от фотоклетка. Списанията се трупаха на стълбите пред прага й. Оставях ги там. Надявах се да завали и шестнайсетдоларовите й „Вог“ да станат на каша.

Колко лесна бях. Като някаква мида се залепвах за всичко, за всеки, който ми обърнеше малко внимание. Обещах си, че като се върне, ще се държа настрани, ще се науча да бъда сама, това беше по-поносимо от разочарованието. Самотата е изконното човешко състояние и аз трябваше да свикна с нея.

Мислех за нея, докато седях на игрището с Конрад и приятелите му и се гипсирах с марихуана. Момчетата са лесни, за това тя се оказа права. Знаех какво искат и можех да им го дам, или да не им го дам. За какво й бях аз на нея — за нищо. Можеше да си купи гривна на Георг Йенсен, ваза на Робелин.

 

 

По Коледа отново беше горещо и плътен слой смог тегнеше над Долината, като упорито главоболие над завладяно бойно поле; възвишенията отвъд едва се мержелееха. Оливия се бе върнала, но аз не я бях виждала, виждах само очевидните признаци — доставчиците и мъжете. У Марвъл празниците се превръщаха в демонстрации. Извлякохме зелената метална елха от гаража, окичихме всички врати и прозорци с цветни гирлянди, твърди като четки за почистване на шишета, изнесохме пластмасовия Снежен човек на асфалта и закрепихме на покрива Дядо Коледа и еленчетата.

Идваха роднини, на които не бях представяна, разнасях сладки от готово тесто и солени топчета с орехи. Правеха си снимки, на които никой не ме канеше. Пийвах си от яйчената напитка с мляко и твърде много бърбън, приготвена за възрастните в купата за пунш, и излизах навън, когато ми дойдеше в повече.

Седях до пързалката в тъмното и пушех цигарата, която някой бе забравил в един захвърлен пакет. Чувах коледните песни, които Марвъл непрекъснато въртеше — „Колелата на Джоуи Бишъп“, „Нийл Даймънд във Витлеем“. Стар поне вярваше в Исус. Ходехме на църква, разглеждахме сеното в яслите, младенеца Исус, новородения цар.

От всички отбелязвани с червено събития в сантименталния календар на Америка майка ми най-много мразеше Коледа. Спомних си как една година се прибрах вкъщи с хартиения ангел, който бях направила в училище — имаше златни звездички по хартиените криле — и тя директно го изхвърли в боклука. Дори не почака да си легна. На Бъдни вечер винаги четеше „Второто пришествие“ на Йейтс: „Кой грозен звяр провлачва се към Витлеем…“ Пиехме греяно вино с подправки и хвърляхме сакрални камъчета. Никога не идваше да ме чуе как пея „О, елате, всички вие верни“ и „Нека Бог направи те щастлив“, заедно с класа в началното училище „Черемоя“. Дори не искаше да ме закара дотам.

Но сега, след като бях обикаляла с Марвъл до припадък из търговските центрове, след като се бях наслушала на затворените в консервата на стените коледни песни и се бях нагледала на примигващите й обици, ала Коледни светлинки, започвах да възприемам гледната точка на майка ми.

Седях в мрака край пързалката и си представях, че съм с нея, че сме в Лапландия, в къща от боядисано дърво, където зимата продължава девет месеца, а ние носим ботуши от мека кожа, пием мляко от кошута и празнуваме слънцестоенето. Завързваме вилици и тенджери по дърветата, за да прогоним лошите духове, пием медовина и се друсаме с гъби, които сме брали през есента и от които получаваме видения. Еленът върви след нас, когато излизаме да пишкаме, зажаднял за солта в телата ни.

В къщата братът на Ед — Джордж, се беше облякъл като дядо Коледа и се беше напил като прасе. Чувах смеха му да се извисява над гласовете на другите. Ед седеше на дивана до него — още по-пиян, но неговото пиянство беше от тихите. Джъстин получи състезателна писта с колички и всичко останало, която струваше седмичната надница на Ед, а на Катлин подариха пластмасова количка в стил Барби, която да управлява сама. Моите подаръци бяха от магазина, където всичко се продаваше по 99 цента. Ключодържател с фенерче. Тениска с мече отпред. По настояване на Марвъл бях облечена с тениската. Изпуших цигарата и започнах да включвам и изключвам фенерчето, насочвайки лъча му на косъм встрани от носа на Рудолф^[1] върху покрива на Марвъл. Имахме си таен разговор — двамата с Руди.

Мислех си колко лесно можеш да се самоубиеш, когато си пиян. Влизаш във ваната с вода, заспиваш и се удавяш. И никакви костенурки не идват да те спасяват, нито пък ще те забележи хеликоптерът на бреговата охрана. Взех ножа на майка ми и започнах да си играя на „Мили, мили, малък мой“ върху пързалката. Бях пияна и се порязвах кажи-речи при всеки втори удар. Вдигнах ръка и със задоволство гледах кръвта си — същото задоволство, което изпитвах, когато червените бразди по лицето ми караха хората да ме зяпат и да извръщат глави. Мислеха, че съм красива, но разбираха, че грешат — сега виждаха колко грозна и обезобразена съм в действителност.

Притиснах ножа към китката си и леко го плъзнах напряко, като се опитвах да си представя какво бих почувствала, но знаех, че не се прави така. Вената трябваше да се отвори от горе на долу. Не трябваше да се забравя, какво има отдолу.

Какво има отдолу — ето, това трябваше да разбера: Джоуи Бишъп, който пее „Джингъл бел рок“, поетеси, които спят върху приковани към стената койки и красиви жени, които лягат под мъже, изяждащи по три вечери една след друга. Там, където децата притискат към гърдичките си жирафи с прекършени вратове и плачат или пък се возят в пластмасови колички Барби; мъже с липсващи пръсти копнеят за четиринайсетгодишни любовници, а жени с тела на порнозвезди призовават на висок глас Светия дух.

Ако имах право на едно желание, Исусе, то бе майка ми да дойде и да си ме вземе. Бях се уморила да осмуквам платната. Уморила се бях да бъда сама, да ходя, да ям и да мисля за себе си. В крайна сметка, май нямаше да се справя.

Сребърни нишки светлина се процеждаха през плътно затворените прозорци в къщата на Оливия. Днес нямаше мъже. Те бяха у дома с примерните си съпруги или приятелки. На кого му е притрябвала курва по Коледа?

О, Исусе! Прекарвах твърде много време с Марвъл и заприличвах на нея. Току-виж съм започнала да подмятам и расистки шегички. Оливия си е Оливия. Имаше някои наистина хубави мебели и няколко часовника, килим и препариран папагал на име Чарли, докато аз имах книги и една кутия, и един разкъсан кашмирен пуловер, и плакат с животински изпражнения. Май нямаше голяма разлика. Като се замисли човек, май никоя от двете ни нямаше много.

Така че отидох в съседната къща. Никой не би забелязал тази вечер. Дворът й миришеше на лук. Почуках и долових стъпките й. Тя отвори вратата. Шокираното изражение на лицето й ме подсети, че не ме е виждала от ноември.

Дръпна ме вътре и заключи. Беше облечена в сребристосива сатенена нощница и пеньоар. Слушаше музиката, която бях чула през онази първа вечер — жената със сълзи в гласа. Оливия се отпусна на канапето и ме дръпна да седна до нея, но аз останах права. Насилваше се да ме погледне. Белязаната, подвикваха децата. Франкенщайн!

— Мили боже, какво се е случило?

Исках да измисля нещо умно, нещо студено и саркастично. Исках да й причиня болка. Тя ме беше предала, беше ме изоставила. Без да се замисли.

— Къде беше? — попитах аз.

— В Англия. Какво се е случило с лицето ти?

— Добре ли си прекара в Англия? — Взех кутийката на компактдиска от масата — от обложката ме гледаше чернокожа жена с лице, обляно в светлина, с бяло цвете зад ухото. Пееше нещо тъжно — за лунна светлина в клоните на боровете. Били Холидей, така пишеше. Усещах погледът на Оливия да шари по лицето ми, по белезите на ръцете ми. Вече не бях красива. Сега изглеждах такава, каквато бях в действителност — отворена рана. Тя нямаше да ме иска край себе си.

— Астрид, погледни ме.

Оставих кутийката. Имаше ново преспапие — грапаво, френско синьо с релефни бели фигурки. Беше тежко и хладно в ръката ми. Какво ли би направила, ако го изпуснех върху мраморния плот на масата и то се разбиеше на парчета? Бях пияна, но не достатъчно. Оставих го.

— Всъщност, това е един кучешки свят. Знаеше ли го? Те правят, каквото си искат. Освен това беше рожденият ми ден. На петнайсет съм.

— Какво искаш, Астрид? — тихо ме попита, красива както винаги, все така елегантна, лицето й — гладко и непокътнато.

Не знаех какво искам. Исках да ме прегърне, да й стане мъчно за мен. Исках да я ударя. Исках тя да не знае колко се нуждая от нея, исках да ми обещае никога повече да не заминава.

— Толкова съжалявам.

— Не е вярно — казах аз. — Не се преструвай.

— Астрид! Какво си направила, излязла си извън града? — Розовите й длани бяха събрани в чашка. Какво очакваше от мен — да ги напълня? С какво? С вода? С кръв? Тя приглади сатенените поли на нощницата си. — Не е престъпление. Съжалявам, че не бях тук, ясно? Но не е като да съм направила нещо лошо.

Седнах на канапето и сложих краката си върху масичката за кафе, сред антиките. Чувствах се като разглезено дете и това ми харесваше. Тя се премести към мен, усетих парфюма й, зелен и познат.

— Астрид, погледни ме. Съжалявам. Защо не искаш да ми повярваш?

— Не се хващам на магии. Не съм един от твоите фокуси. Между другото, имаш ли нещо за пиене? Искам наистина да се отрежа — казах аз.

— Канех се да си сипя кафе с коняк и ще ти позволя да изпиеш една малка чаша.

Остави ме да слушам как пее Били Холидей, докато тя трополеше в кухнята. Не предложих да й помогна. След малко се върна с чашите, бутилка бренди и кафето върху един поднос. Толкова съвършена във всяко отношение, дори в начина, по който оставяше подноса на масата — гърбът изправен, коленете свити.

— Виж сега — каза Оливия и седна до мен. — Следващия път ще ти изпратя пощенска картичка, така става ли? Иска ми се да си тук, с обич… Бренди?

Тя наля коняк в тумбестите чаши.

Изпих моя на една глътка, дори не си направих труда да се насладя на вкуса му. Сигурно беше на петстотин години, донесен на борда на „Нина“, „Пинта“ и „Санта Мария“^[2]. Тя впери очи в чашата си, завъртя я, помириса питието и отпи.

— Може и да не съм най-милият човек на света — каза Оливия. — Не съм от тези, които пращат поздравителни картички за рождените дни на близките си. Но ще се опитам, Астрид. Повече от това не мога да направя.

Тя протегна ръка да докосне лицето ми, но не й стигна кураж да го направи и вместо това я постави на рамото ми. Оставих я да си лежи там, без да й обръщам внимание.

— О, за бога — възкликна Оливия, дръпна ръката си и се облегна на възглавниците. — Не се цупи. Държиш се точно като някой мъж.

Отклоних поглед и улових отраженията в огледалото над камината — красотата на стаята, на Оливия в сребристата й нощница като живак на лунна светлина. А ето го и нещастното русо момиче, което сякаш по погрешка се е озовало тук, дошло от някакъв друг филм — лицето му, набраздено от шевове, с тениска от 99 цента и несресана коса.

— Донесох ти нещо от Англия — каза Оливия. — Искаш ли да го видиш?

Все така не я поглеждах. Какво си мислеше, че подаръците ще променят нещо? Но не можах да се въздържа и очите ми проследиха красивите й бавни крачки, докато вървеше към задната част на къщата, а сребристият сатен я следваше като домашно кученце. Сипах си още бренди, завъртях чашата и гледах как течността се разделя на ивици, които отново се събират в кехлибарения басейн на дъното. Ухаеше на огън и плод и пареше по пътя към стомаха ми. Чувствах се точно така, както звучеше Били Холидей — сякаш бях изплакала всичките си сълзи и пак не беше достатъчно.

Тя се върна с една малка бяла кутийка и я пусна в скута ми.

— Не са ми притрябвали разни неща — казах аз. — Просто искам да чувствам, че на някой му пука.

— Значи не го искаш? — подразни ме тя и понечи да я вземе.

Отворих кутията с фирмения знак на Пенхалигън — в мекото й гнездо лежеше шишенце за парфюм в старинен стил — от сребро и стъкло, с топчесто капаче, обвито в дантела, а парфюмът вътре искреше в бледо розово. Поставих го на масата.

— Благодаря.

— Не, недей така. Хайде, помириши го.

Тя го взе и ме пръсна — от обвитото с дантела капаче се понесе фина мъгла.

Ароматът ме изненада — нямаше нищо общо с „Ма Гриф“, ухаеше на дребни цветчета, растящи в гъстите английски гори, на момиче, което носи престилка и дълги долни гащи и си свива венци от диви маргаритки, момиче, излязло от книжка с приказки от Викторианската епоха.

Когато Оливия се усмихна, чарът на неправилната й захапка ми подейства така, както никога не би могло да ми подейства съвършенството й.

— Е, не си ли ти това?

Взех шишенцето от нея и пръснах над главата си, така че мъглата да ме поръси като ситен дъждец. Да измие греховете ми. Да ме направи момиче, което никога не е виждало септемврийските огнени бури, никога не е било прострелвано, никога не е коленичило пред някакво си момче зад тоалетните в парка. Момиче от книжките с детски стихчета, което е облечено в синя рокличка и държи малко агънце в градината на селска къща. Нали това бях аз, в крайна сметка. Не бях съвсем сигурна, дали да се смея или да плача, така че налях още малко бренди в чашата си.

— Стига ти толкова — каза тя и взе бутилката.

Конците в раните ми пулсираха от алкохола. Знаех, че не зависи от Оливия да ме обича. Бе направила всичко по силите си, беше ми купила частица детство в шишенце.

— Благодаря ти, Оливия, наистина — казах аз.

— Така е по-добре — отговори тя.

 

 

На следващата сутрин се събудих, схваната и свита на топка върху кушетката на Оливия. Някой беше свалил обувките ми, ръцете ми стискаха шишенцето с розов парфюм. Или беше горещо, или аз имах треска, както и главоболие, което кънтеше в черепа ми като африкански барабан. Нахлузих обувките си, без да ги завързвам и станах да потърся Оливия.

Лежеше върху кувертюрата на леглото си с балдахин в бродиран индийски десен, дълбоко заспала; не беше свалила пеньоара си, свила крака в прав ъгъл, сякаш бягаше насън. Часовникът до възглавницата й показваше единайсет. Мислех, че е осем. Хукнах по коридора и с един удар отворих вратата.

Бях на половината път през градината на Оливия, когато Марвъл излезе от тюркоазената къща с новата количка на Катлин в ръце. Вдигна очи. Челюстта й увисна. Единственият цвят, останал на лицето й, бе есенният пламък на косата й.

Ако не ме мъчеше такъв махмурлук, може би щях да измисля нещо. Но сега двете се гледахме втренчено и аз знаех, че са ме хванали, потънала до коленете в розмарин и билки, замръзнала като стреснат елен. После започнаха виковете. Тя излезе тичешком от портата, докато аз правех няколко неуверени крачки назад към къщата на Оливия. Сграбчи ме за косата и ме дръпна назад. Главата й отскочи, когато усети дъха ми.

— Пиеш с курвата, а? А спа ли с нея? — Удари ми плесница, докато ме влачеше към тюркоазената къща — за ръцете, за косата, изобщо за всичко, което успееше да хване. — Какво правехте там, а? Там ли прекара нощта? Там ли? Там ли?

Удари ме силно по ухото, парфюмът на Пенхалигън се изплъзна от ръцете ми и се разби в асфалта.

Отскубнах се от нея и коленичих, шишенцето се беше счупило в сребърния си обков и парфюмът се просмукваше в цимента. Покрих с ръце локвичката. Детството ми, английската ми градина, това миниатюрно парченце от нещо истинско!

Марвъл ме сграбчи за ръката, издърпа ме на крака, като крещеше с цяло гърло:

— Ти, неблагодарно същество такова!

Обвих ръце около нея, стиснах и изкрещях в лицето й:

— Толкова много те мразя, че мога да те убия!

— Как смееш да вдигаш ръка срещу мен! — Беше много по-силна, отколкото предполагах. За секунда се освободи от захвата ми и ме удари през лицето толкова силно, че ми притъмня пред очите. Сграбчи ме за мишницата и ме повлече към къщи, като почти на всяка крачка ме риташе. — Влизай в къщата, влизай!

Отвори вратата и ме блъсна вътре. Озовах се сред остатъците от Бъдни вечер — мръсни чаши и чинии, опаковки от подаръци. Децата вдигнаха очи от новите си играчки, Ед — от футболния мач, който гледаше, а аз залитнах към лавицата с дребни украшения и стъклената чиния с рисунка от „Малки жени“ падна и се счупи на парчета.

Тя изпищя и ме удари по главата, отново видях звезди.

— Нарочно го направи! — Блъсна ме на пода, уплаших се, че ще натрие лицето ми в счупеното стъкло. Изрита ме в ребрата. — Събери парчетата! — Децата пищяха.

— Аси… — Катлин изтича към мен с разперени ръчички. Марвъл я дръпна настрани. Избута ги на двора, докато аз събирах парчета и плачех. Не го бях направила нарочно, но можеше и да го направя, ако се бях сетила. Тя беше счупила парфюма ми — нещо истинско, приготвено от килограми английски пролетни цветчета, а не копие от копието на илюстрация от детска книжка. Когато се върна, тя ми хвърли метлата.

— А сега помети останалото. — Обърна се към Ед. — Боже, няма да повярваш къде я намерих! Излизаше от къщата на оная чернилка, прекарала е нощта там. Ето какво получаваме в замяна на всичките грижи и притеснения.

Ед увеличи звука на телевизора.

Изхвърлих големите парчета — Джо, Ами и Бет, другата и Мармий. Счупена. Е, такъв е животът, Мармий. Една дребна злополука и край. На Джо не би й харесало в приемен дом, нея ще я местят, ще я стрелят. Ами щяха да я осиновят, тя е сладка, но ти никога повече нямаше да я видиш. Бет щеше да умре, а другата щеше да прави фокуси в парка срещу малко трева. Кажете сбогом на домашното огнище и добре дошли в моя живот.

Сметох парчетата на купчинка, като внимавах да не пропусна малките. Катлин винаги ходеше боса.

— Като свършиш с това, започни да разчистваш къщата. Смятам да кажа две приказки на оная черна курва. — През прозореца на кухнята видях как Марвъл крачи от нашия двор към този на Оливия, чух дрънченето на декоративните вериги по портата, когато я тресна — явно прекалено силно, защото езичето не захапа и тя с дрънчене се отвори отново. Вече тропаше по вратата на Оливия и крещеше, колкото сила има.

— Ставай, курво такава, задник лайнян, боклук с боклук! Не закачай момичето, чуваш ли, чернилка нещастна?

Всички съседи си бяха у дома в Коледната сутрин и слушаха това, докато празнуваха Рождеството на новородения цар. Браво, Марвъл! Продължавай, маце. Покажи на всички от какво тесто си замесена в действителност. Утешаваше ме единствено мисълта, че Оливия не можеше да я чуе, както дълбоко бе заспала в задната част на къщата.

Марвъл скубеше с шепи цветята на Оливия, носейки се като буреносен облак към нашата къща, и хвърляше изкоренените растения по капаците на прозорците.

Въпреки че ми се повръщаше и ме болеше главата, прекарах остатъка от деня в сгъване на лъскава хартия за подаръци и самозалепващи се панделки, в обиране с прахосмукачка на пуканки и обелки от фъстъци, в изхвърляне на боклук и миене на огромни количества чинии, които сякаш извираха непрекъснато. Марвъл не ме оставяше да си почина. Постоянно повтаряше:

— Каквото си надробила, това ще сърбаш!

По-късно същия ден пристигнаха ченгетата.

Децата искаха да ги видят, но Марвъл излезе на двора и затвори вратата. Гледахме я от прозореца на дневната, как говори разпалено и сочи към къщата на Оливия с тлъстата си ръка.

— За какво са дошли? — попита Джъстин. Беше три следобед и той беше облечен в пижамката си, очите му бяха опулени от твърде много телевизия, сладки неща и нови играчки.

— Някой си е изгубил кучето — казах аз.

Марвъл отвори вратата и ме повика.

Излязох, лъскайки сапфира на омразата си.

— Вещица — измърморих под носа си аз.

Очите на Марвъл ме засипаха с боздуганни удари, кожата ми се покри с мехури от погледа й. По-възрастният от двамата бели мъже ме дръпна настрани.

— Тя казва, че си прекарала нощта у съседката. Технически погледнато, това е бягство.

Пристъпвах от крак на крак, главоболието пулсираше в унисон с ударите на сърцето ми. Ако вдишвах внимателно, можех да усетя аромата на английски цветя. Футболният коментатор развълнувано извика откъм къщата и очите на ченгето за секунда се отклониха в тази посока, после той си спомни какво се очаква от него в момента и погледна към мен.

— Тази жена даде ли ти да пиеш алкохол?

— Не. Марвъл и Ед бяха поканили много гости за Бъдни вечер. Яйченият коктейл беше здраво подправен. — Искрица от моя сапфир, старшина Нагаждач. Виж го как блести. Нищо не крия. — Значи работите по Коледа?

— Повече от обикновено — каза той. — Толкова деца от социалното са ми на главата, че няма да повярваш. И така, какво правеше при съседката?

— Слушахме музика, говорихме си.

— И си прекарала нощта там?

— Ами тук беше прекалено шумно.

Той подръпна месестото си ухо.

— Често ли ходиш там?

Аз вдигнах рамене.

— Тя е свястна, но е много заета. Често пътува.

— Запознавала ли те е с приятелите си?

Поклатих глава и нарочно отпуснах долната си устна — като полуидиот, сякаш нямах представа за какво става въпрос. Искаш да пишеш дали ми е уреждала среща с някой от клиентите си? Дали ме е продавала на човека с БМВ-то върху поднос за торта с етикет „Хубавото бебче“? Искаше ми се да му се изсмея в лицето.

— Някога казвала ли ти е как си изкарва хляба? — тихо попита той, приглаждайки мустаците си, щръкнали като четки.

— Мисля, че се занимава с уреждане на тържества и такива работи — изневиделица ми дойде вдъхновението.

— Стига с тия глупости, бе! — извика към мен Марвъл, която говореше с другото ченге. Очите й бяха присвити от отвращение.

Обърнах се с гръб към тюркоазената къща, така че Марвъл да не може да чете по устните ми.

— Марвъл я мрази, защото тя е красива и няма деца, за които да се тревожи. Непрекъснато я обижда, нарича я чернилка, курва. Кара ме да се чувствам неудобно, но какво мога да направя, аз съм само едно приемно дете. Нарича така всички съседи, питайте когото искате. Еди-кой си бил кръчмар, другата пък била еврейска кучка, всички я мразят.

Сигурно и той наричаше хората чернилки и еврейски кучки — този старшина Нагаждач, дето си подръпваше зачервените уши. Разбира се, не на места, където думите му можеха да стигнат до началниците.

Казаха ми да вляза вътре, но аз ги наблюдавах през прозореца на кухнята. Schutzstaffel прекосиха градината на Оливия и почукаха на вратата й. След пет минути се върнаха.

Чувах как Марвъл крещи:

— Няма ли да я арестувате?

Патрулната кола бавно се отдели от бордюра и Оливия Джонстън не беше в нея.

 

 

През остатъка от ваканцията нещата се нормализираха, само дето Марвъл ме наблюдаваше така, сякаш бях крадец на дребно по магазините и вече не ми позволяваше „да изтичам“ до пазара или библиотеката, нито да ходя у разни съученички за поредния курсов проект. Но поне престана да ми крещи, просто се върна към навика си да казва какво да свърша и въобще се отнасяше към мен като към робиня. На Нова година ме остави сама да гледам децата, макар че се обади четири пъти, да провери дали съм там. Оставях съобщения на телефонния секретар на Оливия, но тя самата не вдигна слушалката.