Джанет Фич
Белият олеандър (12)

12.

Лежах в леглото си и се чудех, каква ли ще бъда, когато стана жена. Преди никога не се бях замисляла сериозно върху този въпрос, върху вариантите на моето бъдеще. Бях твърде заета да изсмуквам сока на рибите, да се заравям в пясъка, криейки се от убийствените лъчи на пустинното слънце. Но сега бях заинтригувана от тази бъдеща Астрид, която Оливия бе съзряла в мен. Виждах се като някакво подобие на Катрин Деньов — бледа и аскетична, каквато бе тя в „Belle du Jour“. Или като Дитрих в „Шанхай експрес“ — цялата блясък и цигарен дим. Дали щях да бъда ослепителна, звездата върху своята собствена магическа сцена? Какво бих правила с пачка стодоларови банкноти?

Представих си, че държа тези пари в ръката си. Нищо не можех да измисля. Досега съзнанието ми бе заето единствено с мисли за оцеляване. Луксът се простираше извън границите на въображението ми, да не говорим за красотата. Оставих погледът ми да се плъзга по раираните пердета, докато райетата не се групираха в скулптурна фигура. Рей я бе видял у мен. С помощта на Оливия можех да я притежавам, да я създам, да я използвам. Можех да работя с красотата, както художникът работи с боите, а поетът — с думите.

Ще имам трима любовника, реших аз. Един по-възрастен мъж — изискан, с посребрена коса и сив костюм, който ще ми позволява да пътувам с него по работа с дълги полети в първа класа до Европа и ще ме води на скучни коктейли в чест на важни чуждестранни особи. Нарекох го шведския посланик. Да, мамо, с удоволствие бих легнала с бащата.

После идваше Ксавие, моят мексикански любовник — нов вариант на майчиния ми Едуардо, но по-нежен и страстен, а и не толкова глупав и разглезен. Ксавие разпръскваше камелии по леглото ми и се кълнеше, че би се оженил за мен, ако можеше, но още от раждането си бил сгоден за едно момиче със заешка устна. Нямах нищо против — не исках да живея с властните му родители в Мексико сити и да му родя десет малки католичета. В хотела си имах собствена стая, а една прислужница ми носеше мексикански шоколад за закуска в леглото.

Третият мъж беше Рей. Срещахме се тайно в големи хотели по градовете, той седеше на бара с тъжното си лице, а аз влизах, облечена в бял ленен костюм и обувки с черни върхове, косата ми — прибрана на кок, а едно шалче виси завързано за чантичката ми. „Не бях сигурна, че ще дойдеш“, казвах с дълбок глас, в който се прокрадваше лека ирония — като Дитрих. „Но за всеки случай дойдох.“

Чух, че Марвъл ме вика, но тя бе в друга страна, някъде прекалено далеч. Не викаше мен. Викаше някакво друго момиче, някакво парцаливо безнадеждно същество, обречено на армията или, в краен случай — на училището по фризьорство и козметика. Аз лежах с крака, увити около Рей, в стая с високи прозорци, а един букет разцъфнали червени рози стоеше във ваза на тоалетката.

— Астрид!

Гласът й беше като бормашина — пронизителен, неумолим. Ако имах избор, бих предпочела да съм робиня на мъж, а не на жена. С мъка станах от леглото и се завлякох до дневната, където Марвъл и приятелките й седяха на дивана — главите им, притиснати над содите, с цвят на пришълци от космоса, ръцете им — в купата с курабийки, които бях забъркала от готово тесто, следвайки указанията върху кутията.

— Ето я. — Деби вдигна конското си лице под накъдрения на студено перчем, със сенки, напластени като слоеве в седиментна скала. — Попитай я.

— Нали ви казвам за колата — каза Марвъл. — Връщаш се и какво, пак си живееш на същото бунище, пак си караш старата бричка. Какъв смисъл има?

Линда пое издълбоко от цигарата си и размаха ръката си с перлен лак, за да прогони дима. Беше блондинка със сини очи, постоянно разширени от учудване, над които лъщяха сенки като вътрешността на мида. Всички те бяха учили заедно в Бирмингамската гимназия, взаимно си бяха кумували на сватбите, а сега бяха дистрибуторки на „Мери Кей“.

Ставаше въпрос за новия каталог на козметичната фирма, който обясняваше какви награди могат да спечелят, ако продадат достатъчно спирали, моливи за устни и маски за стягане на кожата.

— Преди раздаваха кадилаци — подсмръкна Линда.

Марвъл допи содата си и тресна чашата върху масичката за кафе.

— Поне веднъж в живота си искам да получа нова кола, по дяволите. Толкова много ли искам? Всички си сменят колите, дори хлапетата в гимназията. Мръсницата до нас кара шибан корвет — Марвъл ми подаде чашата си. — Астрид, сипи ми още „Тики Пунш“.

Деби също ми подаде своята. Занесох ги в кухнята и налях „Тики Пунш“ от голямата бутилка, присвивайки очи от венерианското розово на напитката.

— Астрид — извика Линда, подвила крака под задника си на дивана с десен на цветя. — Ако можеше да избираш между две седмици в Париж, Франция, с поети разноски и кола…

— Някакъв си скапан буик — прекъсна я Деби.

— Какво му има на буика? — каза Марвъл.

— … кое би избрала? — Линда извади нещо от ъгъла на окото си с дългия си изкуствен нокът.

Донесох напитката им, потискайки импулса си да докуцукам театрално в ролята на деформираната прислужница, и набутах всяка чаша в съответната ръка, без да разлея и капка. Сигурно не говореха сериозно. Париж? Моят Париж? Елегантни магазинчета за плодове и „Житан“ без филтър, тъмни вълнени палта и Булонския лес?

— Вземете колата — казах аз. — Определено.

— Умно момиче — каза Марвъл и вдигна към мен чашата си в един вид наздравица. — Имаш глава на раменете си.

— Знаете ли, трябва да гримираме Астрид — каза Деби.

Три чифта очи, всичките тези кръгове, втренчени в мен.

Беше изнервящо. Да съм невидима бе нормалното ми състояние в тюркоазената къща.

Сложиха ме на едно високо столче в кухнята. Внезапно се бях превърнала в ценен гост. Дали козметичната лампа не свети прекалено ярко в лицето ми? Исках ли нещо за пиене? Линда ме обръщаше ту наляво, ту надясно. Изследваха порите ми, допираха разни тампони до лицето ми, за да установят дали кожата ми е мазна, нормална или суха. Харесваше ми да съм в центъра на такова внимание. Караше ме да се чувствам тяхна близка. Луничките ми бяха обект на тревога, после дойде ред на формата на челото ми. Дискутираха се достойнствата на различни фон дьо тени, които изпробваха върху брадичката ми.

— Прекалено червено — каза Линда.

Другите дълбокомислено кимнаха. Нуждаех се от корекция. Корекцията беше важна. Кутийки и тубички с бял и кафяв коректив. Всичко можеше да бъде коригирано. Датският ми нос, квадратната ми брадичка, която далеч не била идеална. Спомних си за куклата манекен, която някога бях видяла на витрината на един магазин — беше плешива и гола, а двама мъже я обличаха, смееха се и си говореха под лишените й от зърна гърди. Сетих се, че единият от мъжете си беше залепил игленик върху избръснатата до голо глава.

— Лицето ти е идеално за гримиране — каза Деби, докато нанасяше фон дьо тен с гъбичка и ме обръщаше насам-натам, както скулпторът върти глиненото изваяние.

Разбира се, че е така, бях като непопълнена бланка — всеки можеше да впише в мен, каквото си поиска. Чаках да видя в какво ще се превърна, какво ще сътворят върху моята сладка празнота. Жената в първа класа, която чете френския „Вог“ и отпива шампанско? Катрин Деньов, която разхожда кучето си в Булонския лес и предизвиква възхищението на минувачите?

Линда очерта очите ми от вътрешната страна, извивайки клепачите ми назад, като нежно попиваше сълзите ми с тампон, когато очната линия ме разплакваше. Постави четири пъти спирала на миглите ми, докато пред очите ми не провисна нещо като паяжина. Щях да бъда толкова красива, просто го чувствах. Марвъл смали големите ми устни, очертавайки ги с молив от вътрешната страна на естествената им линия, и ги оцвети с „Пикантна праскова“.

— Боже, Мис Америка ряпа да яде — каза Деби.

Линда добави:

— Няма майтап. Иди се виж в огледалото.

— Косата — каза Деби. — Ще си донеса машата.

— Дайте да не се оливаме — каза Марвъл. Внезапно си бе спомнила коя съм всъщност — че не съм никаква Мис Америка, а момичето, което се занимава с прането й.

Но Деби отхвърли възраженията й с фразата „тотален ефект“.

Последваха горещината и миризмата на изгоряла коса, оплетена между зъбците на машата, и така — кичур по кичур.

Най-после бях готова. Поведоха ме за двете ръце към спалнята на Марвъл, очите ми бяха затворени. По кожата ми лазеха мравки от нетърпение. Коя ще бъда?

— И така, представителката на великия щат Калифорния — Астрид!

Издърпаха ме пред огледалото.

Косата ми — навита на ситни къдрици около раменете и издигаща се на осем сантиметра над черепа. Бели ивици се спускат по челото и носа ми като индуски кастови белези. Кафяви петна под скулите ми, бели по хребетите, които разделят иначе мъртвешки бежовото ми лице. Руж, избил по бузите ми като обрив, устните ми — смалени до миниатюрните заврънкулки на гейша. Веждите ми — щръкнали като тъмни крила, разперени в защита на лъскавите ивици сенки за очи — виолетово-сини и розови като детска дъга. Никога не плачех, но сега усетих неканени сълзи да напират в очите ми, сълзи, на които предстоеше пързаляне в кал, ако имаха неблагоразумието да се откъснат от басейните си.

— Изглежда точно като онази Бриджит, как й беше името… моделът — Линда ме държеше за рамената, лицето й се оглеждаше до моето в огледалото. Опитах се да се усмихна, бяха се държали толкова мило с мен.

Кафявите очи на Деби сияеха от гордост.

— Трябва да изпратим нейна снимка в „Мери Кей“. Може да ни дадат награда.

При мисълта за наградата, Марвъл побърза да разрови килера си, откри полароида и ме нагласи пред огледалото. Това си остана единствената снимка, която ми е правила — виждат се неоправеното легло и бъркотията по бюрото. Поздравиха се за успеха и се върнаха при содите си, като ме зарязаха пред огледалото като кукла Барби, която с много шум са подарили на бебето и после са забравили в пясъчника. Премигнах да пресуша сълзите си, събрах сили и погледнах отражението си.

Насреща ми се мъдреше трийсетинагодишна кръчмарска сервитьорка. Нещо друго да ти донеса, сладурче? Образът прогаряше печата си в душата ми, изпепелявайки Деньов и Дитрих — като киселина, хвърлена в лицето. На жената в огледалото нямаше да й се налага да балансира между трима любовници. Тя нямаше да танцува върху покриви в Мексико, да се носи над полюса в първа класа на полет до Лондон. Нея я чакаха разширени вени, гарсониера със сандъче пясък за котешки изпражнения и филми с Лана Търнър. Ще си пие сама, докато доматите умират по первазите на прозорците. Ще си купува магия всеки ден от седмицата. Обичай ме, казваше това лице. Толкова съм самотна, толкова отчаяна. Ще ти дам, каквото поискаш.

 

 

Началото на годишната ваканция съвпадна с нахлуването на влажния поток, който притисна града като с мокри хавлиени кърпи. Единствено сините цветя в двора на Оливия разчупваха графитеносивите дни. Аз гледах децата, тичах по поръчки, препрочитах „Шпионин в къщата на любовта“. Копнеех да видя Оливия, но Марвъл не ме оставяше без работа. Само да излезех на улицата и тя ме засипваше с четири нови неща, които трябваше да свърша. Понякога виждах Оливия да къса билки в градината си, погледите ни се срещаха, но тя с нищо не показваше, че ме познава. От нея би излязъл добър таен агент, мислех си аз, и се опитвах да правя като нея, но след известно време започнах да се питам, дали играеше добре или просто ме беше забравила.

Скъпа Астрид,

Броят на междузатворническия „Уитнес“ излезе, трябва да си го купиш — публикуват цялата ми поема. Заема седем страници, илюстрирана е със снимки на Елън Мери Макконъл. Отзвукът беше невероятен. Накарах ги да включат кратко съобщение, в което смирено споменавам, че дарения под формата на пощенски марки, книги и пари ще бъдат високо оценени.

Вече се сдобих с много нови приятелчета. Например прелестният Дан Уайли — М143522, осъден за кражби с взлом, който излежава дванайсетгодишна присъда в Сан Куентин. Дан Мъжът, както сам се нарича, ми пише почти всеки ден — поредица от бурни фантазии, в които аз изпълнявам главната роля. Най-добрата дотук разказва за содомитските му подвизи, на които съм обект, върху капака на неговия мустанг — модел седемдесет и втора, докато той наблюдава залеза над Малибу. Не е ли романтично? Този модел имаше ли орнаменти върху капака?

Една жена току-що изпрати събраните съчинения на Ан Секстън. Алилуя. Най-накрая нещо друго за четене освен единствените книги в затворническата библиотека, без корсети на корицата — издание на „Война и мир“ с едър шрифт и един опърпан Джек Лондон.

Разбира се, въпросната почитателка се е почувствала длъжна да изпрати и куп най-ужасна поо-ее-зия, за която да си изкажа мнението. Живее в една ферма в Уисконсин — нещо като комуна за престарели хипита, преде си сама вълната от овцете и така нататък. Как е възможно човек, който обича Секстън, да пише толкова неспасяемо лоша поезия? Аз съм женнна, чуй ме как реввва. Ами просто си реви, така ще е далеч по-поносимо за всички засегнати.

Както и да е, тя смята, че съм затворник на патриархата, мъченик по мой си начин. Е, щом солидарността й е придружена от подаръци — да живее народът! Освободете Хюи! Освободете Ингрид Магнуссен.

И нито дума за мен. Как си, Астрид? Щастлива ли си? Липсваш ми. Сякаш бяха минали години, откакто се бе страхувала да не ме загуби. Бях се върнала в сенките. За пореден път ролята ми бе да се радвам на победите й, да се подхилквам заедно с нея за сметка на злочестите й почитатели, нещо като джобно огледалце и услужлива публика. Осъзнах, че сегашното ми положение напълно покрива изискванията й — бях безопасно нещастна с Марвъл Търлок, затворничка в тюркоазената къща, в която като в полог се мътеше бъдещата художничка Астрид Магнуссен, личност, която майка ми някой ден евентуално би искала да познава. А единственото, което исках аз, бе тя да ме види сега по начина, по който ме видя в онзи ден в затвора. Да иска да ме опознае, да опознае мислите и чувствата ми.

Писах й за Оливия, за това, че има и друг начин да минеш през света. В плика пъхнах и рисунки на Оливия, полегнала на канапето, как извлича магия от нищото. Ти не си единствената красавица на света, майко. Освен албастър, съществува и полирано тиково дърво — нежен махагон, освен коприна. И един свят на задоволство там, където за теб съществуваха единствено ярост и страст. Светът се разделя на две пред Оливия, ляга в краката й — същият свят, през който ти си проправяш път с брадва, сякаш е гора от трънаци.

 

 

Марвъл ме караше да наглеждам децата в парка през дългите скучни летни следобеди, като понякога идваше да ни вземе чак привечер. От мен се очакваше да им купувам закуски и да ги придържам на пързалките, да усмирявам войните им в пясъчника, да ги люлея на люлките. Повечето време седях на ръба на пясъчника заедно с майките, които не ми обръщаха внимание, всяка по свой си начин — младичките латиноамериканки, пренебрежително горди с прохождащите си рожби и гримирани официално като актьори в японски театър; по-възрастните англосаксонски майчета ме игнорираха, без да си придават фасони, пушеха и разговаряха за проблеми с колите, мъжете и синовете си. Скицирах говорещите жени, доближили или раздалечили глави. Приличаха на оплаквачки, събрали се в подножието на Кръста.

През един от онези следобеди усетих миризмата на марихуана в мазния въздух и огледах площадката в търсене на източника. На паркинга група момчета седяха на капака на жълта кола — вратите отворени, музиката надута в зноя. Какво не бих дала, да се извися. Да съм мила и разбираща, а не изнервена и злобна, готова да фрасна Джъстин по главата с лопатката му, ако още веднъж ми захленчи, че някое дете му хвърлило пясък в очите или го избутало от катерушката. Беше безмилостен, точно като майка си. Упорито си повтарях, че е само на четири, но много скоро това престана да бъде оправдание.

Извадих писмото от майка ми, което беше пристигнало тази сутрин и разгънах омачканата страница от тетрадка. Бях успяла да привлека вниманието й.

Скъпа Астрид,

Чичо Ърни не ти ли беше достатъчен? Не, сега е трябвало да откриеш най-противния вид същество, към което да се залепиш. Да не си посмяла да й позволиш да те съблазни. Ърни искаше единствено тялото ти. Ако ти е останала и капка здрав разум, БЯГАЙ от тази жена като от чума.

Да, патриархатът — разбирай мъжете, наистина е създал този заслужаващ порицание свят, свят на затвори, на Уол стрийт и на приемни майки, но това не е повод за конспирации! За Бога, тази жена е проститутка, какво очакваш да каже? „Бори се за правата си?“ Човек би си помислил, че като чернокожа би трябвало да я е срам да лиже подметките на господаря си с оправданието: „Този свят е на белите, дай да вземем, каквото можем.“ Ако беше нацистки колаборационист, щяха да обръснат главата й и да я изкарат с маршова стъпка по улиците. Жените като нея са паразити, които се хранят от несправедливостта, както кърлежът се храни от дивата свиня. Разбира се, от гледна точка на кърлежа, това е един свински свят.

Човек би си помислил, че като моя дъщеря би трябвало да си достатъчно интелигентна, да не се хванеш на подобна стара като света мръсотия. Намери „Женският евнух“ на Жермен Гриър и я прелисти от тук от там. Дори и в трагично бедната ви местна библиотека трябва да има екземпляр от „Листата на тревата“.

Майка ти

Майка ми, която предписва книгите си като лекарства. Една силна доза „Уитмън“ ще ме оправи, като рициново масло. Но поне мислеше за мен. Още веднъж съществувах.

Миризмата на марихуаната в неподвижния въздух ме подлудяваше. Гледах завистливо момчетата около жълтата кола. Обикновено се отклонявах от пътя си, само и само да избегна момчета като тези — задружни, пъпчиви групички, обединени от циничните си коментари и чувството за недосегаемост. Напомнящи ми, че светът е тяхно притежание. Но Оливия не би се уплашила от тях. Тя би използвала магията си. Тя знаеше какво искат и щеше да им го даде, или да не им го даде. А на мен стискаше ли ми?

Обърнах се към майката на детето, което играеше с Джъстин.

— Бихте ли го наглеждали за секунда? Веднага се връщам.

— Няма проблем — въздъхна тя и забучи цигарата си в пясъка.

Пренесох Катлин през тревата, където момчетата се бяха събрали около автомобила. Мъжки свят. Видях себе си така, както те биха ме видели, както ме виждаше Рей — високо бледо момиче с дълга развята коса, със свенлива усмивка на големите устни, с голи крака в летните панталонки. Прихванах Катлин по-високо на хълбока си, докато се приближавах. Всички те ме наблюдаваха. Извърнах се назад да видя дали пазачката на Джъстин гледа насам. Беше заета с шапката на хлапето си.

— Нещо против да си дръпна? — попитах аз. — Цял ден наглеждам децата и направо съм отчаяна.

Едно момче с кожа, която изглеждаше така, сякаш са я стъргали на ренде ми подаде цигарата.

— Видяхме те да идваш — каза той. — Аз съм Брайън, това са Пи Джей и Големия Ал. И господин Естествен. — Момчетата кимнаха по реда на представянето. Чакаха да кажа името си, но аз не го направих. Можех да им го дам, или не. Това ми харесваше.

Тревата не беше първокласна, не и като тази на Рей, която човек можеше да подуши, докато е още в торбичката. Тази миришеше на горяща слама, вкусът й бе сух и прегорял, но на мен ми се стори сладка като слънчева светлина. Поех дима и обърнах глава далеч от Катлин, така че детето да не се замае. Тя се въртеше в ръцете ми, но не можех да я пусна, защото щеше да се озове под първата кола, която мине оттам.

— Искаш ли да си купиш?

Момчето на име Пи Джей си беше изрусило косата. На тениската му пишеше „Пилоти от камък“ с някакво оранжево психарско подобие на букви.

Имах три долара в джоба си, с които трябваше да купя сладолед на децата.

— Колко?

Другите се обърнаха към набитото момче — господин Естествен, което седеше на мястото до шофьорското.

— Пет за грам — каза той.

Прехвърлих Катлин на другия си хълбок — недъгавия, и поех цигарата от Пилота като камък. Толкова хубаво беше да се надрусаш. Усетих как похлупакът на сивото като графит небе се повдига и вече можех да дишам, остатъкът от следобеда вече не ме ужасяваше.

— Имам три.

— Как така не съм те виждал преди? В Бирмингам ли учиш? — попита набитото момче, като излезе от колата. Имаше розови бузи и чуплива кестенява коса, изглеждаше на около дванайсет.

Поклатих глава, осъзнавах как ме гледа, за първи път не се смутих. Бях заинтригувана. Това беше валутата ми, моята разменна монета. Издухах дима далеч от Катлин — движение, което подчерта шията ми и привлече погледите им там, където исках.

— Имаш ли си гадже? — попита той.

— Сокце — каза Катлин и задърпа блузата ми, като свали презрамката от рамото ми. — Аси, сокце.

Прехвърлих я на другата си ръка, подрусах я, докато млъкне, като през цялото време усещах как очите им галят гладката заобленост на рамото ми.

— Не — отговорих аз и го гледах как прокарва пръст по устните си.

Облегна се на отворената врата на колата и се замисли.

— Да си го начукам, ще ти дам четвърт унция.

Пилотът от камък се засмя.

— Затваряй си плювалника, смотаняко — каза му той, после пак се обърна към мен. — Половин — тихо каза той. — Половин пакет, това си е множко за едно духане.

Останалите момчета чакаха да видят какво ще стане.

Повдигнах Катлин високо на хълбока си и погледнах назад към детската площадка. Беше доста далеч, люлките от двете страни приличаха на заводски конвейер, чийто краен продукт се подава на пързалките. Исках ли го? Дебелото момче прехапа долната си устна — напукана, нецелувана. Беше се изчервил под лекия си загар, а толкова упорито се опитваше да изглежда печен. Да му смуча пишката за половинка? Ако някой ми го беше предложил преди, щях да се отвратя. Но сега в устните ми се връщаше споменът за стълбчето от вени, тръпнещо очакване и пулс на Рей, за нежната кожа на главичката и соления вкус на спермата. Погледнах дебелото момче и се запитах, какво ли ще почувствам.

Катлин се гушна във врата ми — издаваше пръхтящи влажни звуци и щастливо се смееше. Не познавах тези момчета и никога повече нямаше да ги видя. Тревата ми даваше кураж, подклаждаше любопитството ми, докъде мога да стигна, сякаш бях някой друг — някой, с когото Оливия би се гордяла.

— Един от вас трябва да държи Катлин. Не бива да я пускате долу — на секундата ще избяга.

— Ал има четири малки братчета.

Подадох я на мълчаливото момче с късата остра коса и редките щръкнали косми по брадичката, после тръгнах след дебелото момче в храстите зад тоалетните. Той разкопча панталоните си и ги смъкна. Коленичих на постеля от борови иглички като молеща се грешница. Не като любовница. Той се облегна върху грапавата хоросанова мазилка на тоалетната и зарови ръце в косата ми, докато аз се задъхвах с него в уста. Точно като Мис Америка.

С Рей беше съвсем различно. С него насладата прииждаше на вълни — устата, ръцете, богатството на кожата, винаги нещо изненадващо. Това тук не беше секс. Не изпитвах нищо към това момче, към неговото движещо се тяло. Беше като работа. Бях изтръгнала сърцето на плътската любов и я бях превърнала в нещо, не по-вълнуващо от миенето на зъбите. Когато момчето свърши, изплюх горчивата течност и изтрих уста в ризата си. Помисли си, че ще си тръгне, но той ми подаде ръка и ми помогна да стана.

— Казвам се Конрад — каза той. За мен беше само непознат вкус в устата и дъх в косите ми. Даде ми половин пакет трева. — Ако ти потрябва нещо, ще ме намериш наоколо.

— Няма да забравя — казах аз, докато вървяхме към колата да си прибера Катлин. Първият ми фокус, помислих си аз, заслушана във вътрешния си глас.

 

 

През прозореца на кухнята наблюдавах как Оливия излиза от къщата си — цялата в канела и бежова коприна, с опъната назад коса. Белех ябълки за закуската на Джъстин и Катлин. Гледах я как се качва на корвета с цвят на шампанско и излиза по алеята на заден ход. И разбрах!

За нея това беше работа. Така тя печелеше за колата си, за медните съдове — също като някой, който се занимава с коректурата на списание или разнася пощата. Онези мъже не й бяха любовници, растафарианецът и БМВ-то. Бяха й клиенти. Колениченето просто беше по-изискано, обслужването — по-дискретно, илюзията — по-силна, а заплащането не беше половин пакет трева.

 

 

Казах на Марвъл, че започвам тренировъчна програма от упражнения, така че да съм готова за армията. В една облачна сутрин завързах гуменките си, прибрах косата си, подскочих един-два пъти с разперени ръце, наведох се няколко пъти с изпънати колене, докато докоснах земята, раздвижих мускулите на краката си, стъпила на оградата — пълна демонстрация за спечелване на одобрението й. Армията беше хубаво място — сигурна работа, привилегии.

После направих едно кръгче около къщите на нашата улица и почуках на вратата на Оливия.

Беше облечена в бели джинси и пуловер, с мокасини на краката. Всичко това й стоеше секси и аз се опитах да разбера защо. Обувките й не изглеждаха като тези, които носехме в училище — бяха по-тесни, украсени с кожени пискюлчета. Пуловерът й се спускаше свободно около тялото, откривайки рамото й. Бях рисувала това рамо — блестящо като полирано, в рамката на меката кестенява коса, която сега бе хваната с дълга сребърна шнола, струваща вероятно повече от марихуаната, която току-що бях заработила.

— Трябва да поговорим — казах аз.

Тя ме покани да вляза и погледна през рамото ми, докато затваряше вратата. Някакъв мъж пееше на френски от стереото — всъщност наполовина говореше и гласът му звучеше секси.

— Радвам се, че дойде — каза тя. — Исках да се видим, но бях толкова заета. Извини ме, тъкмо разчиствам. — Тя събра чашите и чиниите върху един лакиран поднос, изпразни кристалния пепелник, който беше пълен с угарки от пури. Запитах се, кой ли от мъжете пуши пури. Мерцедесът пак е бил тук. Вентилаторът бавно се въртеше, раздвижвайки натежалия от аромата на пури въздух. Тя занесе подноса в кухнята и наля кафе. — Искаш ли мляко?

Кафето беше толкова силно, че не промени цвета си, когато тя му сипа мляко.

— Изглеждаш някак различна — каза тя.

Седнахме на масата в трапезарията върху позлатени столове с извити облегалки. Тя извади малки подложки за чаши с нарисувани холандски лалета.

Измъкнах пакета с трева от джоба си и я оставих на масата.

— Направих свирка на едно дебело момче в парка. То ми даде това.

Тя пое пликчето в ръка, обгърна го с дланта си, с леко присвити пръсти около него и аз си помислих, че сигурно по същия начин би държала мъжки пенис. Изви ръката си, докато кокалчетата й опряха в масата и поклати глава. Две вертикални линии белязаха челото й.

— Астрид. Не това имах предвид.

— Исках да видя какво е.

— И? — тихо попита тя.

— Не беше велико — казах аз.

Тя ми върна пликчето.

— Навий една, ще я изпушим заедно.

Навих цигарата върху изящната подложка с пъстрото като папагал лале. Направих го несръчно, но тя не предложи да ми помогне. Докато пушехме, аз се оглеждах наоколо и си мислех, на колко ли сперма се равнява всичко това — цветните гравюри в красиви рамки, столовете с извити облегалки и плътните дървени капаци на прозорците. Сигурно на цял океан. Ако бях на мястото на Оливия, щях да сънувам кошмари — бяло море от сперма и чудовища албиноси, които населяват дълбините му.

— Харесва ли ти да правиш секс? — попитах я аз. — Искам да кажа, доставя ли ти удоволствие?

— Всичко, което умееш добре, ти доставя удоволствие — каза тя. — Както при състезателите по фигурно пързаляне. Или при поетите. — Тя стана, протегна си и се прозина. Можех да видя изящната заобленост на корема й, когато вдигна ръце. — Трябва да свърша нещо, искаш ли да дойдеш с мен?

Не бях сигурна. Може би майка ми е права, може би трябва да си плюя на петите и да избягам. Тя може да открадне душата ми. Вече го правеше. Но кого другиго имах, имаше ли друга красота наоколо ми? Разбрахме се да се срещнем в края на улицата, така че Марвъл да не ме види в корвета й.

Беше свалила гюрука, един бял шал на капки обгръщаше главата и шията й — отпред и отзад, в стил Грейс Кели. Имало ли бе друга жена, така великолепна като Оливия Джонстън? Хлътнах на мястото до нея — седалката беше толкова ниска, сякаш се бях излегнала, закопчах предпазния колан и наведох глава, за да не ме види някой, докато набирахме скорост.

През онзи мрачен следобед се влюбих в скоростта и в пътя, в безкрайното редуване на пейзажи, като във филм на бързи обороти. Обикновено от автомобилите ми ставаше лошо, но този път марихуаната ме спаси. Пътят и боровете остъргаха от душата ми унинието, което носех в себе си от случката в парка насам, и не остана нищо друго, освен теноровия напев на двигателя и вятъра в лицето ми, вдлъбнатия профил на Оливия, големите й слънчеви очила и „Нейма“-та на Колтрейн, която се разливаше като приказка от колоните на компактдисковата уредба. Мръсницата до нас кара шибан корвет. И аз обичах Оливия за това, че го споделяше с мен — тази перла с цвят на шампанско, сякаш родена от дълбините на бялото море.

Карахме надолу по Вентура, нагоре по Колдуотър Каньон, завоите по пътя сякаш следваха извивките на Колтрейновия саксофон — нагоре, надолу. Ние танцувахме в такта му, вживявахме се в него, докато се изкачвахме покрай натежалите от цвят вили в Долината — бели стени от шуплест орнаментиран камък, черни геометрично подрязани кипариси, образуващи прозаични редици, и така до билото и оттатък него, към Бевърли Хилс.

Продължихме покрай високи като дървета папрати, укрепващи насипи и къщи с двуетажни входни врати и яркозелена като билярдна маса трева, където градинарите бяха единствените хора наоколо. Бяхме абсолютно свободни. Без деца, без работа, без приемни майки — само скоростта, красотата ни и чувственият напев на Колтрейновия саксофон. Кой би могъл да ни достигне?

Момчето от паркинга закара колата й пред един хотел на Родео Драйв, а ние тръгнахме покрай скъпите магазини и се спирахме да позяпаме витрините. Влязохме в един от тях, който беше толкова снобски, че имаше и портиер. Оливия си хареса една черна чанта от крокодилска кожа и я купи, плащайки в брой. Искаше да купи нещо и на мен. Помъкна ме в един магазин, където продаваха само пуловери, шалове и плетени шапки. Избра един пуловер и го допря до бузата ми — беше толкова мек, че чак стряскаше. Осъзнах, че не се бях замисляла за границите на физическата реалност.

— Кашмир — усмихна се тя, а леко издадените й горни зъби закачливо проблеснаха. — Харесва ли ти?

Въздъхнах. Бях видяла етикетчето с цената.

— Добро момиче. Но не в прасковено.

Тя върна пуловера на продавачката — едно осемнайсетгодишно момиче, което кротко се усмихна. Магазинът беше изпълнен с ухание на пари — меко като в сън.

— Морскосиньото е хубаво — каза момичето и извади един пуловер с едра плетка и цвят на пролет.

— Твърде натрапчиво — казах аз.

Оливия разбра какво имам предвид. Тя намери един във френско синьо, с по-фина плетка и ми го подаде да го пробвам. Облечена в него, очите ми изглеждаха боровинковосини, а розовото на бузите ми изпъкваше. Въпреки това в чекмеджето ми можеше да мине за нещо от евтиния магазин на Еврейските жени. Струваше петстотин долара. Оливия не мигна, докато отброяваше петдесетачките и стотачките.

— Качествените неща винаги си заслужават парите — обясни ми тя. — Виж само как е изработен. — Тя ми показа раменете, които бяха прикачени с отделна платка, а не с шев. — Може да го носиш цял живот.

Качествените неща. Ето това научих, докато влизахме от магазин в магазин. Сребърна гривна на Георг Йенсен. Керамична ваза на Робелин. Магазини като храмове, в които се прекланяха пред качеството. Тихите гласове, докато жените оглеждаха Стюбеново стъкло или шалове на Хермес. Да притежаваш качественото, означаваше да си качествен, истински. Потърках буза в пуловера — пухкав, като синя персийска котка.

За обяд ме заведе в един ресторант на открито, под чадъри на жълти и бели ивици и поръча само ордьоври — печени чушки и козе сирене, гравлакс, карпачио и салата от палмови листа. Обясняваше какво представляват блюдата, отпиваше от чашата си със студено бяло вино, хапваше по малко, после оставяше вилицата. Никога в живота си не бях виждала нещо толкова изискано, като хранещата се Оливия. Сякаш разполагахме с всичкото време на света.

— Животът винаги трябва да изглежда като хубава храна, която не бързаш да изядеш — каза тя. — За съжаление, повечето хора нямат талант за това. — Тя посочи празната ми водна чаша на младия сервитьор с бяло сако. — Едва започнали нещо и искат вече да са го свършили, умът им вече е скочил на следващото. А не могат да изчакат, да започне дори първото.

Опитах се да й подражавам, съпротивлявайки се на желанието си да омета на две хапки чинията с пъстърва. Колкото по-бавно ядях, толкова по-добре разбирах какво имаше предвид. Карамелената сладост на печените чушки, острият землист дъх на козето сирене, вкуса на суровата розова риба между зъбите, солта и захарта по кожицата — усещания, аромати и ухания като цветове върху палитра, като тонове в мелодия.

— Излизах с един мъж, който обичаше да ме води в най-хубавите ресторанти в града — каза Оливия. — След като се нахранехме, той ставаше и казваше: „А сега, къде да отидем?“ Отивахме в друг ресторант и той изяждаше второ блюдо. Понякога по три едно след друго. — Тя сведе поглед към бледожълтото вино, сякаш разрешението на проблема с човешката лакомия се криеше там, после поклати глава, като не го намери. — Чудесен човек беше — интелигентен, богат като Крез. Жалко наистина. Живееше като тения. Съжалявах го — огромен човек, сигурно тежеше повече от сто и петдесет килограма. Много нещастен човек.

Не исках да си я представям как се люби с този сто и петдесет килограмов мъж, как лежи под него, докато той бърза да й го пъхне, така че отново да тръгне по ресторантите.

— Как се запозна с него?

Тя прогони една пчела, която проучваше виното й.

— Работех в една от банките му.

Изсмях се на глас. Оливия — банков служител! От девет до пет зад някакво бюро, в габардинен костюм и ниски обувки. И обяд в най-близката закусвалня.

— Шегуваш се.

— Напротив. Ти какво си мислеше, че съм била някоя сладурана, която се разхожда по булевард Ван Нюйс в жакетче от заешка кожа? Аз имам университетска диплома. Е, знаех всичко за парите, но не и как да се докопам до тях. Изплащах хондата си и месечния наем за малкия си апартамент като всички останали.

— И големият мъж те е спасил от самата теб?

Тя въздъхна.

— Горкият господин Фред. Миналата година получи инфаркт. Брат му наследи всичко — тя сви рамене. — Но какво друго да очакваш от човек, който изяждаше по три вечери една след друга.

 

 

Седях в къщата на Марвъл и ги наблюдавах как се хранят. През цялото време не сваляха очи от телевизора, вдигайки вилиците към устите си — като механични играчки, несъзнаващи дали в чиниите им има риба тон или котешка храна. Бях започнала да готвя, казах на Марвъл, че може да опитам да стана майстор готвач — една добра професия за жена. Започнах да пълнея. Ребрата ми се скриха в меката плът над кръста ми. Възхищавах се на гърдите си в огледалото, мечтаех си Рей да можеше да ги види сега, да ги покрие с осакатените си ръце. Харесваше ми как се поклаща тялото ми, докато вървя по улицата. Марвъл реши, че е от възрастта ми, че се наливам, както го наричаше тя. Но не беше така. Просто израствах прекалено бързо. Нямах търпение да стана жена.